Дискусии – Култура

© Томас Харт Бентън – из „Социална история на щата Мисури“

Скорошните политически дебати в Съединените щати и други развити капиталистически демокрации са доминирани от два въпроса: възходът на икономическото неравенство и мащабите на държавната намеса за посрещането му. Както демонстрираха битките около „фискалната пропаст“ и дебатите при президентските избори от 2012, централният фокус на левицата днес е поставен върху увеличаването на правителствените разходи и повишеното данъчно облагане, предимно с цел да се ограничи или преобърне засилващата се стратификация в обществото. При десницата пък фокусът е върху намаляване на данъците и разходите, с цел осигуряване на икономическа динамика. Всяка от страните омаловажава приоритетите на другата и всяка изглежда вярва, че желаните от нея политики са достатъчни, за да осигурят благоденствие и социална стабилност. И двете страни грешат.

Неравенството действително се увеличава почти навсякъде в постиндустриалния капиталистически свят. Но, противно на онова, които мислят мнозина от левицата, това не е резултат от политиката, нито пък политиката може да го промени особено много, тъй като проблемът има далеч по-дълбоки и непроменливи причини, отколкото се признава. Неравенството е неизбежен продукт от капиталистическото общество и разширяването на равенството на шансовете само го увеличава още повече – просто защото някои индивиди и общности са в състояние да се възползват по-добре от възможностите за развитие и напредък, предлагани от капитализма. Но същото важи и за отсрещната страна. Противно на онова, което мислят много хора отдясно, това е проблем, засягащ всички, а не само онези, които се справят зле или само хората, вярващи в егалитарни идеологии. И това е така, защото, ако не получи някаква противотежест, нарастващото неравенство и икономическата несигурност могат да подкопаят социалния ред и да генерират обратен популистки удар, насочен срещу капиталистическата система като цяло.

В хода на последните няколко века разпространението на капитализма е направило възможен един феноменален скок в човешкия прогрес, който води до невъобразими преди това повишения при стандартите на материален живот и безпрецедентно развитие на всевъзможни човешки потенциали. Заедно с това обаче, вътрешно присъщата на капитализма динамика създава и определена несигурност, така че неговият напредък винаги е бил пресрещан с определена съпротива. Голяма част от политическата и институционална история на капиталистическите общества представлява на практика поредица от опити да се облекчи или смекчи тази несигурност, и едва създаването на модерната социална държава в средата на 20 век най-после позволява на капитализма и демокрацията да съществуват редом в сравнителна хармония.

През последните десетилетия подобренията в областите на технологиите, финансите и международната търговия доведоха до нови вълни на несигурност сред водещите капиталистически икономики, което направи живота в тях изпълнен с все по-голямо неравенство не само за по-ниските и работническите прослойки, но и за голяма част от средната класа. Десницата до голяма степен игнорира този проблем, докато левицата се опитва да го отстрани чрез правителствени действия, независимо от цената. Нито един от двата подхода не е валиден в дългосрочен план. Съвременните капиталистически форми на управление трябва да приемат, че неравенството и несигурността ще продължават да бъдат неизбежни резултати от пазарните операции, от чиито последствия гражданите трябва да бъдат защитавани – като заедно с това запазват динамиката, която произвежда огромните икономически и културни блага на първо място.

Стоковизация[1] и култивация

Капитализмът е система от икономически и социални отношения, характеризирани от частна собственост, обмяна на стоки и услуги между свободни индивиди, както и използване на пазарни механизми за контрол над производството и разпределението на тези стоки и услуги. Някои от неговите елементи са съществували в човешките общества в течение на столетия, но придобиват реална сила едва през 17 и 18 век, в някои части от Европа и колониите ѝ в Северна Америка. В хода на цялата дотогавашна история повечето домакинства са консумирали по-голямата част от нещата, които са произвеждали – и са произвеждали сами по-голямата част от нещата, които са консумирали. Едва в този исторически момент мнозинството от населението в някои страни започва да купува повечето неща, които консумира, и да го прави с приходите, спечелени от продажба на повечето неща, които произвежда.

Ръстът на пазарно-ориентираните домакинства и онова, което постепенно започва да се нарича „комерсиално общество“ води до дълбоки последствия в буквално всички аспекти на човешката дейност. Преди капитализма животът е управляван от традиционни институции, които вписват изборите и съдбите на индивидите в различни общностни, политически и религиозни структури. Тези институции сдържат промените в обществото до минимум и не позволяват на хората да постигат особено голям напредък, но заедно с това ги и защитават от голяма част от превратностите в живота. Възходът на капитализма дава на индивидите повече контрол и отговорност за собствените им животи от когато и да било преди – нещо, което се оказва едновременно и освобождаващо, и ужасяващо, като позволява и напредък, и движение назад.

Стоковизацията – тоест трансформацията на дейностите, извършвани за лична полза, в такива, извършвани за продажба на открития пазар – е позволила на хората да използват времето си много по-ефективно, като се специализират в производство на неща, при които са сравнително добри, и купуват останалото от други хора. Нови форми на търговия и производство използват разделението на труда, за да създават широко необходими и евтини предмети за домакинството, а освен това правят възможни цяла поредица нови стоки. Резултатът, както отбелязва историкът Ян де Врийс, е онова, което съвременниците на процеса наричат „пробуждане на апетитите на ума“ – едно разширяване на субективните желания и ново субективно възприемане на потребностите. Това постоянно разширяване на желанията е било бичувано от критиците на капитализма от Русо до Маркузе, като нещо, затварящо хората в клетка от неестествени желания. Но заедно с това то е било и възхвалявано от защитниците на пазара, от Волтер насам, като разширяващо обхвата на човешките възможности. Според това виждане разкриването и задоволяването на все по-високи желания и нужди е същността на цивилизацията.

Тъй като обикновено схващаме стоките като осезаеми физически обекти, ние често не забелязваме степента, до която създаването и все по-лесното разпространение на нови културни стоки е разширило онова, което може да се нарече „средства за себе-култивиране“. Защото историята на капитализма е и история на разширяването на комуникацията, информацията и развлечението – неща, за които и с чиято помощ мислим.

Сред най-ранните стоки от времената на модерността са били печатните книги (в началото най-вече Библията), а техните спадащи цени и все по-голяма достъпност са от далеч по-голяма историческа важност, отколкото, да речем, двигателят с вътрешно горене. Същото важи и за разпространението на вестникарската хартия, която прави възможна появата на вестниците и списанията. От своя страна те пък водят до появата на нови пазари за информация и до бизнеса на събирането и разпространението на новини. През осемнадесети век на новините от Индия е отнемало месеци да стигнат до Лондон; днес това става за броени мигове. Книгите и новините правят възможно разширяването не само на съзнанието, но и на въображението ни, на способността ни да съчувстваме на други и да си представяме самия живот по нови начини. По такъв начин капитализмът и стоковизацията са улеснили както възхода на хуманитаризма, така и новите форми на себе-изобретяване.

В хода на последния век средствата за култивация се разширяват допълнително чрез изобретяването на записания звук, на киното и телевизията – а с появата на Интернет и домашните компютри цената на придобиването на нови знания и култура спада драматично. За хората с подобни склонности, разширяването на средствата за себе-култивация прави възможно едно почти невъобразимо уголемяване на обхвата на собственото знание.

Семейството е важно

Ако и капитализмът да открива нови възможности за развиването на човешкия потенциал, то не всички са били в състояние да се възползват напълно от тези шансове за постигане на прогрес, ако изобщо са опитвали. Формалните или неформални бариери пред равенството на шансовете исторически са блокирали пътищата на различни групи от населенията – например жените, малцинствата и бедните – и не са им позволявали да се възползват изцяло от онова, което капитализмът предлага. Но в хода на времето в развития капиталистически свят тези бариери постепенно са били снижавани или отстранявани, така че в наши дни шансовете са по-равномерно разпределени от когато и да било. Неравенството, което е налице днес, произлиза в по-малка степен от неравна достъпност на шансовете, отколкото от неравните способности за тяхното използване. А тези неравни способности от своя страна произлизат от разликите в наследения човешки потенциал, с който отделните хора започват, както и от начините, по които семействата и общностите дават възможности и окуражават развитието на този потенциал.

Ролята на семейството при оформянето на индивидуалните способности и склонности за използване на средствата за себе-култивация, предлагани от капитализма, едва ли може да бъде надценена. Домакинството е не само място за консумация и биологическо възпроизвеждане. То е и основната среда, в която децата се социализират, цивилизоват и образоват; в която се развиват навиците, които ще определят съдбите им като хора и действащи на пазара лица. За да използваме езика на съвременната икономика, семейството е работилницата, в която се произвежда човешки капитал.

В хода на времето семейството е оформяло капитализма, създавайки нови потребности за нови блага. Освен това то отново и отново го е преоформяло, тъй като новите блага и средства за производство са карали членовете на семействата да прекарват времето си по нови начини. Докато в хода на осемнадесети век се появяват нови потребителски стоки на все по-ниски цени, семействата започват да отделят все по-голяма част от времето си за дейности, свързани с пазара – с различни положителни ефекти върху способността им да консумират. Мъжките заплати може и в началото да са спаднали малко, но комбинираното заплащане на съпрузи, съпруги и деца е направило възможни по-високи стандарти на консумация. Но икономическият растеж и разширяващите се културни хоризонти не подобряват всички аспекти на живота, за всички хора. Фактът, че децата на работническата класа са можели да започват печеленето на пари от ранна възраст е създавал подбуди за пренебрегване на образованието им, а нездравословността на някои от новите стоки (бял хляб, захар, тютюн, дестилирани алкохоли) е означавала, че повишаващите се стандарти на консумация не винаги са водели до подобрения в здравето и продължителността на живота. И докато женският труд постепенно е бил пренасочван от домакинството към пазара, стандартите на чистота изглежда са започнали да западат, което пък е увеличавало шансовете за прихващане на болести.

Късният осемнадесети и ранният деветнадесети век водят до постепенното разпространение на нови средства за производство из цялата икономика. Това е епохата на машината, характеризираща се с все по-увеличаващата се замяна на органичните източници на енергия (човешка и животинска тяга) с неорганични такива (най-вече въглища и парни машини) – процес, който увеличава производителността в огромна степен. В противоположност на дотогавашното общество, чието производство се базира основно на земеделски или занаятчийски начини на производство, в тази епоха все повече започва да се произвежда в специално предвидени за целта места, фабрики, построени около нови машини, които са прекалено големи, прекалено шумни и прекалено мръсни, за да могат да се поместят в дома. Работата започва да се отделя все повече от домакинството, което в края на краищата променя и структурата на семейството.

В началото на този процес собствениците на нови индустриализирани фабрики търсят като работници най-вече жени и деца, тъй като те са по-податливи на натиск и по-лесни за дисциплиниране от мъжете. Но към втората половина на деветнадесети век средният британски работник вече се радва на значително и продължително увеличение на реалните заплати. Другата важна характеристика на това време е новото разпределение на труда вътре в самото семейство, според пола на членовете му. Мъжете, чиято физическа сила им дава относително предимство в производството, все повече работят във фабрики, при пазарни заплати, които по онова време са достатъчно високи, за да изхранват семейството. Но пазарът от деветнадесети век не може да предложи блага като чистота, хигиена, храна с високо качество и грижливо отглеждане на децата. Сред висшите класи тези услуги са предоставят от прислужници. Но при повечето семейства те все повече започват да се предлагат от съпругите. Това довежда до възхода на еднополюсното семейство, в което единият от родителите, обикновено бащата, печели прехраната на останалите, а разделението на труда се извършва в съгласие с пола на членовете на семейството. Много от подобренията в областите на здравеопазването, продължителността на живота и образованието от средата на деветнадесети до средата на двадесети век могат да бъдат обяснени с това прехвърляне на женския труд от пазара към домакинството и, евентуално, прехвърлянето на детството от пазара към образованието, тъй като децата постепенно напускат работната сила и започват да получават по-продължително образование.

Динамика и несигурност

През по-голямата част от историята най-важният източник на човешката несигурност е била природата. В тези общества, както отбелязва Маркс, икономическата система е ориентирана към постигане на стабилност – и стагнация. Капиталистическите общества, напротив, са ориентирани към възможно най-голямо новаторство и динамика, към непрестанно създаване на ново знание, нови продукти и нови начини на производство и разпределение. А всичко това прехвърля фокуса на несигурността от природата върху икономиката.

Хегел отбелязва през 1820-те, че за хората в едно комерсиално общество, основаващо се на модела на „главата на семейството“, личното усещане за собствено достойнство и признание е свързано с това дали човек има работа. Това поражда определен проблем, тъй като в един динамичен капиталистически пазар безработицата е напълно реална възможност. Разделението на труда, създавано от пазара, означава, че много работници притежават силно специализирани способности и са подходящи само за доста тесен кръг от работни места. Но пазарът създава постоянно променящи се нужди, а все по-увеличаващото се търсене на нови продукти означава намалено търсене на старите. Мъжете, чиито животи са били отдадени на ролите им в производството на стари продукти, често се оказват оставени без работа и без подготовка, която би им позволила да намерят нова. Механизацията на производството също води до загуба на работни места. С други думи, още от самото си начало индустриалният капитализъм, с всичките му творчески и новаторски сили, се оказва често помрачен от несигурността, с която е свързано участието в него и неговата работна сила.

В своя Комунистически манифест Маркс и Енгелс очертават динамиката, несигурността, облагородяването на вкусовете, както и разширяването на културните възможности при капитализма по следния начин:

Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията е придала космополитен облик на производството и консумацията във всички страни. За голямо съжаление на реакционерите тя е изтръгнала изпод нозете на индустрията националната почва, на която тя стъпва. Всички стари и утвърдени национални индустрии са или вече унищожени, или унищожавани с всеки следващ ден. Изтикват ги нови индустрии, чието въвеждане се превръща във въпрос на живот и смърт за всички цивилизовани нации – и тези нови индустрии вече преработват не местни суровини и материали, а такива от най-далечни страни; това са индустрии, чиито продукти се консумират не само вътре в страната, но и по всички краища на света. На мястото на старите нужди, задоволявани с местни произведения, идват нови, за чието задоволяване са нужни продукти от най-далечни страни и климати. На мястото на старата локална и национална затвореност и самодостатъчност идва всестранно общуване и обмен, всестранна зависимост на нациите една от друга.

През двадесети век икономистът Джоузеф Шумпетер ще разшири допълнително тези пунктове с идеята си, че капитализмът се характеризира от нещо, което той нарича „творческо разрушение“, тоест един процес, при който нови продукти и форми на организация и разпределение непрекъснато заместват старите. За разлика от Маркс обаче (който вижда източника на тази динамика в безличните опити на „капитала“ да се увеличава все повече и повече), Шумпетер се фокусира върху ролята на предприемача-новатор, който въвежда нови стоки и непрестанно открива нови пазари и методи.

Динамиката и несигурността, създадени от индустриалния капитализъм на деветнадесети век, водят до създаването на нови институции, предназначени да намаляват несигурността. Сред тях са фирмата с ограничена отговорност, чиято цел е да намалява инвеститорските рискове; професионалните съюзи – за защита на интересите на работещите; различни взаимоспомагателни общества – за предоставяне на заеми и др.; накрая – комерсиалните застрахователни предприятия. В средата на двадесети век, в отговор на масовата безработица и лишения, причинени от Голямата икономическа криза (както и политическия успех на комунизма и фашизма, които убеждават множество реални демократи, че прекалено многото несигурност е заплаха за самата капиталистическа демокрация), западните демокрации възприемат като основен модел социалната държава. Различните нации създават различни комбинации от специфични програми, но новите социални държави споделят доста основни черти, сред които са здравните и възрастови осигуровки, както и различни мерки, предназначени за подкрепа на семействата.

Уголемяването на социалната държава в десетилетията след Втората световна война се случва във време, в което капиталистическите икономики на Запад растат с бързи темпове. Успехът на индустриалната икономика прави възможно да се преразпределят печалбите за управленчески цели с помощта на данъчното облагане. Демографията на следвоенното време, в което преобладава семейният модел на „главата на семейството“, също подпомага всичко това, тъй като сравнително високите нива на раждаемост създават благоприятно съотношение между активно работещите и зависимите членове на обществото. Образователните възможности се разширяват и елитните университети приемат все повече студенти на основата на собствените им постижения и потенциал. Бариерите пред пълноценното участие в обществото за жените и малцинствата започват също да се снижават или изчезват. В резултат на всичко това възниква моментно състояние на баланс, по време на което напредналите капиталистически страни минават през период на силно икономическо развитие, висока заетост и сравнително социоикономическо равенство.

Живот в постиндустриалната икономика

За човечеството като цяло късният двадесети и ранният двадесет и първи век се оказват период на забележителен прогрес, който се дължи не на последно място и на бързото разпространение на капитализма по цялото земно кълбо. Икономическата либерализация на Китай, Индия, Бразилия, Индонезия и други страни от развиващия се свят позволява на стотици милиони хора да се избавят от унизителна бедност и да се придвижат към средните класи. Потребителите в повечето развити капиталистически страни междувременно преживяват радикален спад в цените на много стоки за ежедневна употреба – от облекло до телевизори – както и достъп до множество нови стоки, които променят животите им радикално.

Но най-забележителни може би са промените в сферата на себе-култивацията. Както отбелязва икономистът Тайлър Коуен, голяма част от плодовете, предоставяни от най-новите подобрения, „се намират в нашите умове и лаптопи, а не толкова в сектора от икономиката, който възвръща приходи“. Голяма част от великите музикални изпълнения на двадесети век, от всички жанрове, са достъпни на Ютюб безплатно. Много от най-добрите филми, някога ограничени до отделни представления в програмни кина в по-големите градове, днес могат да бъдат гледани от всекиго срещу минимална месечна такса. В най-скоро време големите университетски библиотеки ще бъдат достъпни онлайн за целия свят, последвани от други безпрецедентни възможности за лично развитие и израстване.

Но целият този прогрес е помрачаван от вечно присъщите на капитализма неравенство и несигурност. През 1973 социологът Даниел Бел отбелязва, че в напредналия  капиталистически свят знанието, науката и технологиите са предизвикали трансформация към нещо, което той нарича „постиндустриално общество“. По същия начин, по който в по-ранно време индустриалното производство е заменило селското стопанство като основен източник на работна заетост, сферата на услугите сега е започнала да измества производството. В една постиндустриална, основаваща се на знание икономика, производството на индустриални продукти зависи повече от технологически иновации, отколкото от уменията на работниците, които реално изграждат или сглобяват продуктите. А това означава сравнителен спад в търсенето и икономическата стойност на труда на квалифицираните и полуквалифицирани фабрични работници – по същия начин, по който по-рано е имало спад в търсенето и икономическата стойност на селскостопанския труд. В една такава икономика най-търсените квалификации са онези, включващи научно и техническо познание, както и способност да се работи с информация. Революцията на информационните технологии, която се разгръща из цялата икономика през последните десетилетия, само изостря тези тенденции още повече.

Едно от ключовите следствия от възхода на постиндустриалната икономика касае директно статуса и ролите на мъжете и жените. Сравнителното предимство на мъжете в прединдустриалните и индустриални икономики се основава до голяма степен на тяхната по-голяма физическа сила – нещо, за което има все по-малко търсене. Жените, напротив, дали поради някакви биологически предразположения или поради специфична социализация, имат сравнително предимство когато става дума за социални способности и емоционална интелигентност – нещо, което става все по-важно в една икономика, все по-ориентирана към човешки услуги, отколкото към производството на материални предмети. Частите от икономиката, в които жените могат да участват, се разширяват непрестанно, а трудът им става все по-ценен – което означава, че времето, прекарвано по-рано у дома, днес се намира в конкуренция с по-изгодни възможности за участие в платената работна сила.

Това води до все по-масовото заместване на семейния и домакински модел, базиращ се на „глава на семейство“, с такива, при които доходите се печелят и от двамата партньори. Както защитниците, така и критиците на придвижването на жените по посока на платената икономика обикновено са обръщали прекомерно внимание на ролята, която играят в тази промяна идеологическите борби на феминизма, като подценяват значението на промените в самото естество на капиталистическото производство.

Тенденцията жените да постигат по-високо образование и професионални достижения се съпровожда от промяна в социалните норми при избора на брачни партньори. В епохата на еднополюсното семейство жените обикновено са поставяли основния акцент върху способността на партньорите им да печелят добре. Мъжете, от своя страна, са ценели домакинските способности на евентуалните си съпруги по-високо от професионалните им постижения. Нивата на интелигентност на партньорите не са били непременно силно различни, но жените са клонели към избор на партньори с по-високо [от собственото] образование и икономически постижения. Сега, когато икономиката вече е преминала от индустриална към постиндустриално-информационна, жените също получават признание най-вече чрез платена работа, а за днешната успешна двойка е по-вероятно да бъде съставена от равни партньори, с по-равностойни нива на образование и сравними икономически постижения – един процес, който е получил названието „изравнително чифтосване“ [assortative mating].

Повишаването на неравенството

Тези постиндустриални социални тенденции имат значително въздействие върху неравенството. Ако семейните доходи се удвояват на всяко стъпало от икономическата стълба, тоталните доходи на семействата, намиращи се по-високо по стълбата, с неизбежност ще се увеличават по-бързо от онези на хората, намиращи се по-долу. Но за една значителна част от домакинствата в долната част на стълбата не е имало никакво удвояване – и това се дължи на факта, че докато сравнителното заплащане на жените се е увеличавало, а онова на по-зле образованите, принадлежащи към работническата класа мъже, е спадало, последните все повече са били разглеждани като неподходящи за женитба партньори. В много случаи ограниченията на човешкия капитал, които правят такива мъже по-малко способни за намиране на работа, ги правят също и по-малко желани като партньори, а освен това характерите на мъжете, които страдат от хронична безработица, често се влошават рязко. С все по-малко възможности да носят нещо на масата, такива мъже се разглеждат като по-малко нужни – отчасти и защото жените днес могат да разчитат на помощи от страна на социалната държава, колкото и слаби да са те.

В Съединените щати едно от най-впечатляващите обществени развития от последните десетилетия е стратификацията на брачните поведения сред различните класи и етнически групи в обществото. Когато през 1960-те законите за развод са облекчени, се стига до увеличение на разводите сред всички класи. Но към 1980-те вече се появява нова тенденция: броят на разводите намалява сред по-добре образованите части от населението, докато сред по-слабо образованите части той продължава да нараства. В добавка, за по-добре образованите и с по-добро благосъстояние има по-голяма вероятност да сключат брак, докато при по-слабо образованите тя е по-ниска. Имайки предвид ролята на семейството като инкубатор на човешки капитал, такива тенденции са имали значителни странични ефекти върху неравенството. Множество изследвания показват, че за децата, отглеждани от двама родители в дълготрайна връзка, е по-вероятно да развият качества като самодициплина и самочувствие, които допринасят за успеха в живота, докато за децата – и особено момчетата – отглеждани в семейства с един родител (или, още по-лошо, в домакинство с майка, която има поредица от временни връзки) има по-голям риск за неблагоприятно развитие.

Всичко това се случва във време на усилващо се неравенство при достъпа до образование и все по-засилваща се стратификация на пазарните възнаграждения – като и двете неща увеличават важността на човешкия капитал. Един елемент от човешкия капитал е познавателната способност: бързината на мисълта, способността за правене на заключения и прилагане на образци, заучени от опит, както и способността за справяне със сложни мисловни модели. Друг негов елемент е характерът и социалните способности: самодисциплина, упоритост, отговорност. Трети такъв е реалното знание. Всички те стават все по-важни за постигането на успех в постиндустриалното общество. Както отбелязва икономистът Бринк Линдзи в скорошната си книга Human Capitalism, между 1973 и 2001 средното увеличение на реалните доходи е било само 0,3 процента за хората от долната една пета в разпределението на доходите в САЩ, докато онова на хората от редното ниво е било 0,8 процента, а за онези от горната една пета то е било 1,8 процента. Подобни модели на разпределение преобладават и в много други високоразвити икономики.

Глобализацията не е причината за този модел на все по-неравномерна възвръщаемост на човешкия капитал, но тя го е усилила в значителна степен. Икономистът Майкъл Спенс прави разлика между „продаваеми“ стоки и услуги, които могат лесно да бъдат внасяни и изнасяни, и „непродаваеми“ такива, които не могат. Във все по-голяма степен продаваемите стоки и услуги биват внасяни в напредналите капиталистически общества от по-малко напреднали такива, където цената на труда е по-ниска. И тъй като производството на индустриалните стоки и рутинни услуги се изнася все повече и повече в чужбина, заплатите на сравнително неквалифицираните и необразовани хора в развитите капиталистически общества спадат все повече, освен ако тези хора успеят по някакъв начин да намерят възможности за работа в непродаваемия сектор.

Въздействието на модерните финанси

Повишаващото се неравенство междувременно се усложнява още повече от все по-голямата несигурност и страхове на хората, намиращи се по-високо на икономическата стълба. Една тенденция, усилваща този проблем, е финансиализацията на икономиката, най-вече в Съединените щати, която създава нещо, наречено от икономиста Хейман Мински „капитализъм на финансовите мениджъри“ [money manager capitalism] или „капитализъм на посредничеството“ [agency capitalism] от финансовия експерт Алфред Рапапорт.

Чак до 1980-те години финансите си остават важен, но ограничен елемент от икономиката на САЩ. Търговията с ценни книжа (стоковата борса) тогава е съставена от отделни инвеститори, големи или малки, които влагат парите си в стоки или компании, за които вярват, че имат добри дългосрочни изгледи. Инвеститорският капитал е достъпен също и чрез главните банки на Уол Стрийт и техните чуждестранни еквиваленти, които са частни предприятия, основаващи се на собствените пари на участващите партньори. Всичко това започва да се променя когато големи капиталови фондове стават достъпни за инвестиции и започват да се влагат от професионални финансови мениджъри, а не от самите собственици на капитала.

Един източник на такъв нов капитал са пенсионните фондове. В следвоенните десетилетия, когато основните американски индустрии излизат от Втората световна война като олигополии[2] с ограничена конкуренция и големи, разширяващи се пазари у дома и в чужбина, печалбите и дългосрочните изгледи им позволяват да предлагат на служителите си пенсионни планове с дефинирани доходи, при което свързаните с тях рискове се поемат от самите компании. От 1970-те насам обаче, когато икономиката на САЩ се оказва в ситуация на по-силна конкуренция, фирмените печалби стават по-несигурни, а компаниите (както и различни други организации от публичния сектор) се опитват да занижат рисковете си, като предоставят пенсионните си фондове в ръцете на професионални финансови мениджъри, от които се очаква да генерират значителни печалби. Оттук нататък пенсионните приходи на служителите зависят не толкова от печалбите на техните работодатели, колкото от съдбата на пенсионните им фондове.

Друг източник на нов капитал са университетите и други некомерсиални фондове, които възникват първоначално в резултат на дарения, но постепенно започват да се разглеждат като източници на капитал, от които се очаква да растат и носят печалби. Друг източник на нов капитал идва от индивиди и правителства от развиващия се свят, където бързият икономически растеж, в комбинация с висока спестовност и желание за сравнително сигурни инвеститорски изгледи, водят до големи парични притоци във финансовата система на САЩ.

Подбудени отчасти от тези нови шансове, традиционните уолстрийтски инвестиционни банки постепенно се превръщат в публично търгувани корпорации – с други думи те също започват да инвестират не само със собствени фондове, но и с пари на други хора, като обвързват бонусите на партньорите и служителите си с годишните си печалби. Всичко това води до появата на една силно конкурентна финансова система, доминирана от инвестиционни мениджъри, работещи с големи капиталови фондове и заплащани въз основа на предполагаемата им способност да задминават колегите си. Структурата на поощренията в тази система води финансовите мениджъри до опити за максимизиране на краткосрочните печалби, а това напрежение от своя страна се просмуква надолу до фирмените мениджъри. Все по-стесняващият се времеви хоризонт създава изкушения за увеличаване на най-непосредствените печалби за сметка на дългосрочните инвестиции – както в областите на развойната и изследователска работа, така и в подобряването на квалификацията на фирмената работна сила. Резултатът от всичко това, както за мениджърите, така и за служителите, е едно непрестанно препродаване, което увеличава вероятността за загуба на работа и усилва икономическата несигурност.

Една развита капиталистическа икономика действително изисква обширен финансов сектор. Част от всичко това е просто още едно разширяване на разделението на труда: предаването на инвестиционната работа в ръцете на специалисти позволява на останалата част от населението да се занимава с неща, от които разбира или се интересува повече. Увеличаващата се сложност на капиталистическите икономики означава, че предприемачите и фирмените мениджъри се нуждаят от помощ при вземането на решения кога и как да се набира капитал. А частните фирми за търговия с ценни книжа, които имат интерес да увеличават реалната стойност на фирмите, в които инвестират, играят ключова роля при засилването на икономическия растеж. Тези въпроси, които основно занимават финансистите, имат важни следствия, а справянето с тях изисква много интелигентност, прилежност и напор, така че не е нито за учудване, нито пък нежелателно специалистите в тази област да получават високо заплащане. Но каквито и да са ползите от нея, от финансиализацията на обществото въпреки това има неприятни последици, както при усилването на неравенството, така и при повдигането на върха на икономическата стълба (поради изключителните възнаграждения, получавани от финансовите мениджъри), а също и при повишаването на несигурността сред онези, които се намират по-долу (поради все по-силното фокусиране върху краткосрочни икономически постижения, изключващи всякакви други съображения).

Семейството и човешкият капитал

В днешния глобализиран, финансиализран, постиндустриален свят, човешкият капитал е по-важен от всякога при определянето на индивидуалните житейски шансове. А това прави ролята на семейството значително по-важна, тъй като – както социалните учени непрекъснато установяват – ресурсите, предавани от семейството [на децата] обикновено са силно зависими от успеха в образованието и на работното място. Както икономистът Фридрих Хайек е посочил още преди половин век в Конституцията на свободата, основната пречка пред истинското равенство на шансовете се състои в това, че няма заместители за неща като интелигентни родители или емоционално и културно подкрепящо семейство. По думите на едно скорошно изследване на икономистите Педро Карнейро и Джеймс Хекман, „Разликите в нивата на познавателни и непознавателни способности в зависимост от семейните доходи се появяват много рано и са изключително стабилни. От своя страна училищното образование само задълбочава тези ранни различия“.

Наследените предимства идват под най-различни форми: генетика, пред- и след-родилно изхранване, както и културни ориентации, предавани от семейството. Паричните въпроси също са важни, разбира се, но те често имат по-малко значение от тези до голяма степен непарични фактори. (Наличността и достъпността на книги в семейството например е по-добър индикатор за високи оценки от семейния доход). В хода на времето и до степента, до която обществата са организирани около меритократични[3] линии, семейните дадености и пазарните възнаграждения обикновено са в унисон едни с други.

Образованите родители обикновено инвестират повече време и енергия в отглеждането на децата, дори и когато и двамата родители са ангажирани в работната сила. А за семействата със силен човешки капитал е по-вероятно да се възползват по-пълноценно от подобрените средства за себе-култивация, предоставяни от капитализма (като например възможности за обогатяване и разширяване на собствения хоризонт онлайн), но заедно с това да не се поддават на евентуалните им клопки (като неограниченото гледане на телевизия или играене на компютърни игри).

Това засяга способностите на децата да се възползват от формалното образование, което във все по-голяма степен става достъпно за всички, независимо от икономическия или социален статус. В началото на двадесети век само 6,4 процента от американските тийнейджъри са завършвали средно образование, а само един на 400 е продължавал/а на университетско ниво. Имало е следователно една огромна част от населението, която е имала потенциални, но не и реални възможности за по-високи академични постижения. Днес в САЩ степента на средно образование е приблизително 75 процента (надолу от около 80 процента през 1960-те), а около 40 процента от младите хора продължават с университетско образование.

Списание The Economist наскоро повтори една остаряла мъдрост: „В общество с широко равенство на шансовете, позицията на родителите на финансовата стълба би трябвало да има слабо въздействие върху онази на децата им“. На практика обаче колкото по-голямо е равенството на институционалните шансове, толкова повече се усилва значението на човешкия капитал, с който разполагат отделните семейства. Както отбелязва политологът Едуард Банфийлд още преди едно поколение в The Unheavenly City Revisited, „Всяко образование облагодетелства детето от средната и горна класа, защото самият факт, че човек принадлежи към средната или горна класа, вече го прави специално-образоваем“. Подобренията в качеството на училищното образование може и да повишават общите образователни резултати, но вместо да стесняват, те само разширяват още повече разликите между постиженията на децата от семейства с различни нива на човешки капитал. Някои скорошни изследвания, които свидетелстват за по-слаба междупоколенческа мобилност в Съединените щати днес, в сравнение с миналото (или с онази от някои европейски страни), пропускат да отбележат, че всъщност това може и да се окаже превратен резултат от живота при увеличаващо се равенство на шансовете в хода на много поколения. В това отношение Съединените щати може би се оказват начело на тенденциите, които се откриват и в други развити капиталистически общества.

Различаващи се групови постижения

Семейството не е единствената социална институция, която има ключово значение върху развитието на човешкия капитал и евентуалния успех при участието в пазара; такива са също и общностните групировки, като например онези, основаващи се на религия, раса и етничност. В своята книга от 1905 Протестантската етика и духът на капитализма социологът Макс Вебер отбелязва, че по места с различни религии протестантите обикновено се справят по-добре от католиците, а [вътре в групата на протестантите] калвинистите се справят по-добре от лютераните. Вебер предоставя обяснение за тези различия, основаващо се на културата – имайки предвид различните психологически склонности, създавани от различните вери. Няколко години по-късно, в Евреите и съвременният капитализъм, съвременникът на Вебер, Вернер Зомбарт, предлага алтернативно обяснение за различните групови успехи, основаващо се отчасти на културни склонности, отчасти на расови такива. А през 1927 техният по-млад колега Шумпетер озаглавява едно от основните си есета „Социални класи в етнически хомогенна среда“, тъй като приема за даденост, че в една етнически смесена среда нивата на постижения ще се различават според етничността, а не само според класата.

Обясненията, предлагани за подобни специфики са по-малко важни от факта, че различните групови постижения са една от вечните черти в историята на капитализма, и че те продължават да съществуват и до днес. В днешните Съединени щати например азиатците (особено когато бъдат разграничени от имигрантите, идещи от тихоокеанските острови), обикновено се представят по-добре от латиноамериканците, които от своя страна се представят по-добре от афро-американците. И това важи както в сферата на образователните постижения, така и в онези на доходите или семейните модели, като например честотата на извънбрачните деца.

Онези западноевропейски нации (особено северноевропейските), които имат много по-високи нива на равенство от Съединените щати, обикновено имат етнически по-хомогенни общества. Но тъй като скорошните вълни на имиграция правят много от развитите постиндустриални общества по-малко етнически хомогенни, те също клонят към по-висока стратификация в съгласие с общностни разграничения, при което някои имигрантски общности демонстрират склонности, по-благоприятни от онези на местното население, а други – по-слаби такива. В Обединеното кралство например децата на китайски и индийски имигранти обикновено се справят по-добре в училище от местните, докато децата на карибски чернокожи или пакистанци обикновено се справят по-зле. Във Франция децата на виетнамци се справят по-добре, докато онези със северноафрикански произход имат по-големи трудности. В Израел децата на руски имигранти се справят по-добре, докато онези от Етиопия – по-зле. В Канада тези групови специфики се демонстрират от китайци и индийци (по-добре от местните) и карибци и латиноамериканци (по-зле). Голяма част от тези различия в постиженията могат да бъдат обяснени чрез различния класов и образователен произход на имигрантските групи в собствените им родни страни. Но тъй като самите общности служат като носители и инкубатори на човешки капитал, шаблоните са сравнително устойчиви и продължават да съществуват дълго време.

В случая със Съединените щати имигрантите играят дори още по-голяма роля при усилването на неравенството, тъй като икономическата динамика, културната откритост и географската позиция на страната привличат както някои от най-добре, така и някои от най-зле образованите хора из останалия свят. А това покачва върха и снижава основата на икономическата стълба.

Защо образованието не е универсално решение

Засилващото се признаване на все по-увеличаващото се неравенство и социална стратификация в постиндустриалните общества естествено е довело до дискусии върху това какво може да се направи срещу него, а в американския контекст отговорът от почти всички страни е един и същ: образование.

Първата от нишките в тази логика се съсредоточава върху университетското образование. Аргументите вървят по следния начин: налице е все по-разширяваща се пропаст между житейските шансове на хората, завършили висше образование и онези, които го нямат, а следователно колкото се може повече хора трябва да го получават. За нещастие, макар че в наши дни университетите се посещават от значително по-голям брой американци, тези хора съвсем не задължително научават там нещо повече. Един все по-голям брой хора просто не са подготвени за учене на университетско ниво, мнозина напускат без да са завършили, а други получават степени, които отразяват значително по-занижени образователни стандарти в сравнение с онова, което университетското образование е означавало по традиция.

А междувременно най-значителните различия в образователните постижения се получават на нивото преди университета, тоест онова на средното образование, а основните различия в постиженията (според класа и етничност) се появяват дори още по-рано, в началното училище. И така една втора нишка от логиката на образователните аргументи се фокусира върху значението на началното и средно образование. Леченията, предлагани тук, включват предоставяне на повече средства за училищата, предлагане на повече избори за родителите, по-често изпитване на учениците, подобряване на учителските постижения. И макар някои или всички от тези мерки да са желателни по други причини, за никои от тях не е доказано, че значително намаляват разликите между отделните ученици и социални групи – тъй като самото формално образование играе сравнително минимална роля при създаването или увековечаването на разликите в постиженията.

А разликите обикновено имат източниците си в различните нива на човешки капитал, с който децата разполагат в момента, в който навлизат в учебната система – което пък е довело до една трета нишка в образователния спор, която се съсредоточава върху [необходимостта от] по-ранни и по-интензивни намеси в детството. Предложенията тук често се свеждат до извеждане на децата от семейните им обкръжения и поставянето им в институционални обстановки за колкото е възможно по-дълго време (някои от по-известните такива програми са Head Start, Early Head Start) или дори опити за ресоциализация на цели квартали (както например в проекта Harlem Children’s Zone). Има примери за изолирани успехи при такива програми, но е далеч от ясно дали те могат да бъдат повторени в по-големи мащаби. Много от програмите демонстрират краткосрочни успехи в повишаването на познавателните способности, но повечето от тези придобивки избледняват в хода на времето, а онези, които остават, обикновено са маргинални. По-вероятно звучи, че тези програми подобряват непознавателните способности и чертите на характера, водещи до икономически успехи – но на много висока цена и инвестиции, плюс занимаване на човешки ресурси от по-успешните части от населението (което пък намалява ресурсите, достъпни за самите тях или ги отклонява от други, потенциално по-ценни употреби).

Поради всички тези причини неравенството в развитите капиталистически общества изглежда и се покачва, и е неизбежно, поне в настоящия исторически момент. Факт е, че едно от най-солидните открития на съвременните социални научни изследвания е, че докато пропастта между семействата с високи и ниски доходи се разширява постоянно, то онази между образователните и работни постижения на децата от тези семейства се е разширила дори още повече.

Какво трябва да се прави?

Капитализмът продължава да предоставя днес забележителни ползи и все по-големи възможности за себе-култивация и личностно развитие. Но и сега, както винаги, тези предимства са по неизбежност свързани с недостатъци, особено такива, свързани с повишаващото се неравенство и несигурност. Както правилно отбелязват Маркс и Енгелс, онова, което различава капитализма от други социални и икономически системи е неговото „постоянно революционизиране на производството, непрекъснато разрушаване на всички социални условия и безспирна несигурност и тревога“.

Едно потенциално решение на проблема за повишаващото се неравенство и несигурност е просто да се преразпределят доходите от върха на икономиката към основата ѝ. То обаче има два недостатъка. Първият е, че в хода на времето самите сили, които водят до неравенство, се затвърждават, което пък изисква още повече и по-агресивно преразпределение. Втората е, че в един момент преразпределението води до значително негодувание и пречи на движещите сили на икономическия растеж. Някаква степен на следпазарно преразпределение чрез данъчното облагане е както желателна, така и необходима, но точно колко е идеалното ниво си остава въпрос на дискусии. Колкото и много да е, преразпределението никога не може да реши подлежащите проблеми.

Едно второ лечение, основаващо се на правителствени политики и целящо да премахне различията между индивидите и групите, като предлага специално отношение към слабо представящите се, може и да се окаже по-лошо от самата болест. Каквито и да са желаните резултати, гарантираните възнаграждения за определени категории граждани с неизбежност създават чувство за несправедливост сред останалото население. От гледна точка на икономическата ефективност те са бреме, тъй като по дефиниция дават на по-слабо квалифицирани индивиди предимства и позиции, които те не биха постигнали на базата единствено на собствените си заслуги. Същото важи и за политиките, забраняващи използването на меритократични критерии в образованието, наемането на работа и даването на кредити, защото те допринасят за появата на незаслужени социални резултати, което с неизбежност влошава качеството на образователната система, работната сила и икономиката.

Едно трето възможно лечение – насърчаването на постоянното икономическо новаторство, от което има полза за всички, изглежда по-многообещаващо. Комбинацията от Интернет и компютърните революции може да се окаже сравнима с въвеждането на електричеството, което е дало възможност за достигане на почти невъобразим обхват от други човешки дейности, както и за трансформация на цялото общество по непредсказуеми начини. Интернет увеличава радикално скоростта, достъпността и обема на знанието – а това са ключови фактори за капиталистическия икономически растеж поне от осемнадесети век насам. Добавете към това изгледите пред други области, които все още се намират в детска възраст – биотехнологии, биоинформатика и нанотехнологии – и изгледите за бъдещ растеж и постоянно подобрение на човешкия живот изглеждат достатъчно добри. Въпреки това дори постоянното новаторство и икономически растеж няма да елиминират или дори значително намалят социоикономическото неравенство и несигурност, тъй като индивидуалните, семейни и групови различия ще продължават да засягат развитието на човешки капитал и професионални постижения.

За да може капитализмът да си остава легитимен и приемлив за населението като цяло, правителствата ще трябва да продължават да изграждат осигурителни мрежи, които намаляват несигурността, облекчават болките от евентуалния пазарен провал и помагат да се запазва равенството на шансовете. Такива програми вече съществуват в по-голямата част от развития капиталистически свят, включително Съединените щати, и десницата трябва да приеме, че те служат на една необходима цел и трябва да бъдат запазени, а не изпразвани от съдържание – че основните социални разходи са правилен отговор срещу някои вътрешно присъщи на капитализма черти, а не някакво „чудовище“, което трябва да бъде „задушено“.

Левицата от своя страна трябва да приеме факта, че агресивните опити за елиминиране на неравенството могат да се окажат колкото скъпи, толкова и неефективни. Самият успех на миналите опити за увеличаване равенството на шансовете – като например увеличаването на достъпа до образование и поставянето извън закона на различните форми на дискриминация – вече означава, че в днешните развити капиталистически общества почти не са останали големи и отчетливи запаси от недокоснати резерви на човешки капитал. Допълнителните мерки за насърчаване на равенството най-вероятно ще доведат до по-слаби резултати от предишните такива, на по-висока цена. И доколкото такива мерки включват отклоняването на ресурси от хора с по-голям човешки капитал към такива с по-малко, или игнориране на критериите за постижения и заслуги, те могат да попречат на икономическото развитие и динамика, от които зависи самата социална държава.

Предизвикателството към държавните политики в развития капиталистически свят следователно е как да се поддържа такова ниво на икономическа динамика, което да предоставя все по-големи ползи за всички, като заедно с това продължава да изплаща социалните програми, необходими за да се прави поносим живота на хората при условията на увеличаващо се неравенство и несигурност. Различните страни ще подхождат към това предизвикателство по различни начини, поради различията в собствените си приоритети, традиции, размери и демография. (Една от илюзиите на нашето време е, че когато става дума за правителствени политики, отделните страни могат да черпят на воля от чуждия опит). Но една полезна изходна точка може да се окаже отхвърлянето както на политиките на специфични привилегии, така и онези на възмущение – и възприемането на трезвото разбиране, че капитализмът действително продължава да се развива, в противоположност както на идеализациите на неговите поклонници, така и на демонизациите на критиците му.

Източник

Джери З. Малър е редовен професор по история в Католическия американски университет във Вашингтон, специалист по история на капитализма и модерна история на идеите. Автор е на няколко книги, най-известна сред които е The Mind and the Market: Capitalism in Western Thought.