Или още веднъж за борбата между „Нашето си е наше, чуждото – общо“, и неизбежно нахлуващото НОВО
Получавам днес по електронната поща приятно поздравление за добро утро:Здравейте,
пишем ви от сайта Webcafe, във връзка с публикувания от вас текст на Драго Симеонов за филма „Възвишение“.
Тъй като това е авторски текст на Драго, написан специално за Webcafe, моля ви да го махнете от вашия сайт или да публикувате няколко абзаца с активен линк към оригиналната публикация.
Разчитаме на вашето коректно съдействие за оправяне на нещата.
Благодаря!
Ива Михайлова
редактор
Webcafe
Хммм. С колегите от онлайн-бранша в България съм водил вече не един или два подобни разговора и по правило се опитвам да реагирам с разбиране. Общо взето, манталитетът зад всичко това е свързан със „старата икономика“, където мисленето функционира долу-горе по следния начин: ние работим и произвеждаме неща, които са наша собственост, а следователно нямаме желание да ги делим, особено пък безплатно, с други хора. Моля, не пипайте!
Както вече казах, опитвам се да реагирам с разбиране. Което съвсем не означава, че споделям този вид мислене. Дори напротив – намирам го безнадеждно остаряло и свързано с порядките на общества, които се намират (все още) в хватката на пред-дигиталната епоха. С което не искам да кажа, че то е ограничено до „Изтока“ или до което и да е от традиционните икономически, културни и политически разделения, върху които все още се гради светът, в който живеем. Нищо подобно – тази битка върви непрестанно във всички общества, повече или по-малко развити. Подкопаването на традиционните разбирания за собственост и право протича непрестанно, разбира се, тъй като това е процес, обуславян от развитието на технологиите (изключително бързо и много често разрушително за много от утвърдените браншове), а не на политическите и правни порядки (по правило силно бавно и мудно, тъй като върху него се гради огромната част от „обществения ред“, без който, такъв е страхът на всички ни, би настъпила „анархия“). Като се започне със сравнително дребни разминавания като това, което описвам тук, и се завърши със заплахата от масово унищожение на цели икономически браншове (Uber, airbnb, пиратски копия на всичко, каквото ви хрумне, автоматизация, роботизация) – навсякъде днес се води битка между привържениците на идеята за „свобода на… нещо си“ и онези, които настояват, че, независимо от всичко, „ред трябва да има“ и „не може то така, всеки както си поиска“.
При което си мисля, „абе не може, не може, ама…“
Та да продължа с днешната история де. Започнахме да си обменяме с госпожа Михайлова следните мили редове:
Аз:
Здравейте, Ива,
Публикувам „Либерален преглед“ от десет години насам и още никога не ми се е случвало да не дам линк към източник, ако ползвам текстове от друг сайт. Както можете да видите незабавно, под текста стои линк с думата „Източник“, където точно е указано откъде той идва. Сега добавих още едно изрично указание в края му. Надявам се това да е достатъчно.
Поздрави,
Златко Енев
Тя:
Съжаляваме, но като носители на авторското право на текста, не сме съгласни нашето съдържание да бъде представено в друга платформа.
Публикуването на линка не означава, че може да взимате текстове без наше съгласие.
Отново моля да махнете текста от сайта ви.
Ива Михайлова
Аз:
Момент, в първия си мейл казахте, че сте съгласни да го оставя на сайта, ако уточня, че идва от вашия сайт. Аз изпълних молбата ви. Сега изведнъж настоявате за еднозначно махане. Как да разбирам това?
Тя:
Както бе уточнено в първия мейл, съгласни сме да остане на вашия сайт, ако публикувате няколко абзаца с активен линк, а не целият текст. Тоест по този начин:
Восхити ся ти, бачо, восхити ся, знам та. И другите също ся восхититха с твоя помощ, сполай им. И кат ся зафана една радост, една гюрултия, та цяла ниделя вечи. Освободихме ся, викат сички, от пустия му вековен кинематографческий гнет, ибахго, пукайте с пушки статуслийки.
И ази бях там, бачо Гичо, ама ни сможах чак тъй да ся усетя.
Сущий глупец трябва да съм, да ти ся признавам току тъй, щот ся ша рикат, че съм лош чиляк, комай даже развалений ми народоговорим болгирский ней да я развален като хората, а един тъй снаден ми ся чини, кат на софиянче. И хич ми не вляза в устата, ми ся мъча, ама ти нидей фаща кусур.
Знам та, че няма де, за друго ша ти ся прище да ма халосаш, ама стой да ти рика квот съм намислил, па после твоя воля, челеби. Нъл всинца смелчаци сме ся собрали.
Таквиз кат мени само развалят револуцията, катран турят в кацата с меда и пълнят с чернило нетя......
Целият текст може да прочетете в сайта Webcafe - с активен линк
"Най-великий филм, най-красний и чуден на всички времена и во веки веков..."
Аз:
Аха, разбрах. Добре, махам текста.
Малко уточнение, Ива: ще махна вашия текст в момента, в който ми покажете ясно и недвусмислено, че сте махнали от вашия сайт ВСИЧКИ текстове от „Либерален преглед“, включително и лично мои такива, които сте публикували БЕЗ да ме питате в хода на последните години (аз откривам минимум шест такива, предполагам, че са много повече). Направете обстойно търсене по сайта си, премахнете всички текстове и след това ме информирайте, без допълнително припомняне!
Бъдете истински професионалисти, а не…
Златко Енев
Тя:
Въпросните текстове са от 2012-та година. Webcafe има нови собственици от 2014-та и ние не сме отговорни за действия, направени от предишните собственици. Да не говорим, че в тези текстове още от началото си пише сп. Либерален преглед, а във взетия наш текст пише най-отдолу Webcafe, а линкът никой не разбира, че го има изобщо.
Явно с нормален разговор няма да се получи, ще се наложи да си търсим правата по друг път.
Аз:
Както вече казах, настоявам да махнете от сайта си всички текстове, публикувани без съгласието ми на вашия сайт. Не може да ми казвате „ние не сме отговорни“, а в същото време да не ги махате, след като вече се намираме в състояние на открито разминаване по въпроса за стандартите на поведение в онлайн-бранша. Това е директно поведение по правилото „нашето си е наше, чуждото – общо“, така че заплахите ви звучат, като минимум, силно неубедително. Права имате не само вие.
Златко Енев
П.П. Текста ви ще махна, но ще опиша подробно целия прецедент в статия в списанието си. Не може подобно поведение да не бъде като минимум представено на преценката на обществеността.
Тя:
Уважаеми господин Енев,
уведомявам ви, че премахваме всички ваши текстове както и такива на сп. Либерален преглед, публикувани на сайта Webcafe.
Аз:
Уважаема госпожо Михайлова,
Уведомявам ви, че вашият текст също беше премахнат от сайта „Либерален преглед“, преди около половин час. В същото време ви благодаря за подтика към размисъл, който ми даде целият този прецедент (в това твърдение няма ни най-малка ирония). Опитвам се да разбирам манталитета, който определя политиките на вашето издание и, без непременно да го споделям, гледам на него с необходимата доза уважение. Надявам се вие също да приемете с разбиране мислите, които всичко това породи у мен и които в момента пиша, за да публикувам след малко на сайта си. Уверявам ви, че те не са издържани в тон на конфронтация и противопоставяне, нито пък в тях има опит за осмиване или иронизиране на позицията ви. Всичко, което се опитвам да направя, е да дам анализ на този микро-сблъсък на интереси и разбирания в светлината на далеч по-големи и по-мащабни процеси, които в момента текат по целия свят. Както вече казах, търся не конфронтация, а опит за взаимно просветление, колкото и приповдигнато да звучи тази дума. Ще се радвам, ако размислите ми подтикнат и вас, и вашите колеги, към някакъв вид собствени такива.
С уважение,
Златко Енев, Берлин
Напънахме се, както виждате, да преплитаме рога, че и да ги мерим на това отгоре. Но случката, при цялата ѝ дребнава комичност, все пак притежава според мен и по-дълбок, „просветителски“, потенциал, защото засяга, за пореден път, онези далеч по-мащабни и по-важни проблеми, върху които съм умувал толкова пространно в текстовете, посочени в карето горе, в началото на текста. Защото тук става дума не за това, че в България, примерно, все още всичко се стиска близо до гърдите и за „делене“ с другите все още има сравнително малко желание („кво да дèлим бе, братко, то за нас няма, ний другите че раним“). Не, тук става дума за това, че всъщност алтернатива няма, особено в областите, свързани с модерни, по принцип неконтролируеми технологии и съдържания. Защото, скъпи колеги от Webcafe, с или без извинение за поучителния тон, онова, което вие вършите, е в директно противоречие със самата логика на дигиталното време, със самото му ядро. От това, че ще забранявате на други хора да препубликуват текстовете ви (или ще им го „позволявате“, под формата на безплатен линк към собствения ви сайт, който върши услуга единствено на самите вас), вие нито ще направите сайта си по-популярен, нито ще убедите хората, че сте по-добри от конкуренцията си. Популярност и влияние в мрежата се постигат единствено чрез неконтролирано от никого, масово пре-предаване на съдържания, при което източникът им може само да се надява, но не и да настоява, че самият той е по-важен от посланията, които е генерирал или заимствал от някой друг. В Интернет, за разлика от сферата на „старите технологии“, контролът е не само контра-продуктивен, той просто е самоубийствен, той е късоглед, той означава неразбиране естеството на работата, с която човек се е захванал. Тук всички ние сме само частички от огромна, необозрима дигитална вселена, в която шансове за постигане на видимост, че и оцеляване, имат единствено ония, които се подвизават не-егоистично. Може и да ви прозвучи много наивно, много глуповато, много афиф, но това е реалността, и тя става все-по-такава, с всеки изминат ден. Погледнете до каква степен всички, всички, всички – от най-малките до най-големите производители – се виждат с всеки изминат ден все по-принудени да предлагат все по-голяма част от продуктите си или на смешно ниски, или на нулеви цени, надявайки се или да печелят от нещо друго, или да постигат „невидимо влияние“ чрез масовата видимост на нещата си.
Впрочем, достатъчно. Водил съм – и продължавам да водя – подобни разговори в течение на вече доста години, и ако има нещо, което да съм научил от всичко това, то е единствено, че нещата се променят не само не-бързо, че дори и ужасно бавно, ами просто много, Много, МНОГО БАВНО. Казано е отдавна: ако искаш да променяш хората, опитвай се да садиш дървета. Чак когато те пораснат…
Та така де. Нека все пак на изпроводяк да ви предложа нещо, казано от далеч по-мъдър човек (при това безплатно ????):
Дори и най-скромният герой от някой комикс знае това – и аз ще завърша, цитирайки мъдрия стар опосум на име Пого, създаден от художника Уолт Кели. Предлагам думите му на всички технологически утописти и месии, които присъстват тук. „Ние се срещнахме с врага“, каза Пого, „и той беше ние.“
С приятелски поздрави,
Златко Енев, Берлин