Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“
Изд. „Ерго“, 2012
Определението на комунизма (и на другите тоталитарни идеологии) като религия не е нито ново, нито безспорно. В „Комунизмът като религия“ Риклин обосновава този ракурс, позовавайки се на редица авторитети, на първо място Раймон Арон: „Социализмът е религия, тъкмо защото е антирелигия. Предлагам да наричаме подобни доктрини „секуларни религии“, защото те заемат мястото на изчезналата вяра в душите на хората.“ Френският философ подчертава, че обяснението за поразяващото въздействие на комунизма, „опиума на интелектуалците“, трябва да се търси не в науката, а в областта на чувствата. Според германския историк Герд Кьонен: „Изкусителната сила на тоталитарната власт води назад към тъмните извори на всички религии – към нуминозното, захранващо се първоначално от човешките жертвоприношения и ужаса пред демонично-божественото.“
Комунизмът е сроден с религията не въпреки, а тъкмо поради радикалността на своята атеистична програма. Както християнството не се пречупи в безкрайното очакване на несбъдналото се второ пришествие, така и червеният терор и милионите жертви не отвориха очите на заслепените от илюзията за един нов свят отсам рая. Комунистическата система се помина не защото изгуби битката за главите на хората, а защото „Москвич“ бе премазан от „БМВ“. По думите на Риклин: „Нищо не компрометира комунистическата идея така трайно, както опитът за изграждането на „реалния социализъм“.
Между двете войни мястото на утопията е СССР, а списъкът на интелектуалците, тръгнали на „революционен хаджилък“ – безкраен: Брехт, Бенямин, Уелс, Жид, Арагон, Казандзакис, Сартър са само някои от най-известните „спътници“ на болшевизма. Мозъкът на писател от калибъра на Дж. Б. Шоу трябва да е бил съвсем размекнат, за да може, заигравайки с Хамлетовия монолог, да заяви: „Нашият въпрос не е да убиваме или да не убиваме, а как да подберем правилните хора за убиване.“ През ’20-те и ’30-те години, пише Риклин, смазката на комунистическата вяра в интелектуалните кръгове е омразата срещу капитализма. Дори критиците на новата съветска власт очакват неизбежния край на стария строй. Нуждата от вяра е огромна. На този есхатологичен фон допирните точки между религия и болшевизъм се открояват особено силно: „Болшевишкият терор не остава скрит за привържениците на революцията, но те го оправдават с извънредните обстоятелства. Диагностицирането на религиозния аспект на вярата им става възможно едва след загубата на тази вяра, тоест едва след скъсването с комунизма. Религиозното ядро на комунизма се запазва само в условията на забраната съответните убеждения да бъдат окачествявани като религиозни, без значение колко сляпо и фанатично човек се придържа към тях.“ Доколкото съдбата на комунизма се решава на едно конкретно място, в СССР, „връзката на комунизма с мястото на неговото осъществяване е несравнимо по-важна, отколкото при теистичните религии. Извън тази точка го няма и събитието. От това място спасителните изходи към всеки друг свят са отрязани от войнствения атеизъм.“
Поклонението на западните интелектуалци в меката на пролетариата намира отражение в многобройни статии и книги; възниква един литературен жанр, който Жак Дерида (учителят на Риклин, комуто той е посветил своята монография) нарича Завръщане от СССР (по заглавието на едноименната книга на Андре Жид). Възторгът от новото общество не знае граници и въпреки че в мнозинството си неговите почитатели се ръководят от незнание или самозаблуда, Риклин подчертава, че тяхната вяра не е просто „невинна обвивка на неизбежното“, на съдбата, която човек не може да избегне. Истината е, че много интелектуалци активно подкрепят Сталиновия терор. „Тъй като враговете на болшевиките използват насилие срещу тях, въвеждането на големия ред е акт на насилие, упражнявано от мнозинството на народа“, пише Бертолт Брехт. Дали наистина генералната линия на партията стои над всякаква критика (както твърди Жид в трезвата равносметка на пътуването си до СССР), пита се Брехт и отговаря: „Вярно е, че подобна критика в печата, в книги или разговори е забранена, но тя се упражнява от самия живот.“ Буржоазната ограниченост на Жид му попречила да разбере този нов вид критика.
Типологична стойност има следният епизод от спомените на бившия италиански комунист Игнацио Силоне, преразказан от Риклин. На заседание на Коминтерна през 1927 той отказал да осъди едно писмо на Троцки, без да го е прочел преди това. Тогава Сталин възложил на Васил Коларов да вразуми италианския другар. На чаша чай българският комунист обяснил на Силоне, че той също не бил чел писмото и изобщо не смятал да го прави. Защото не ставало дума за някакво си писмо, а за борбата между Сталин и Троцки, в която мнозинството, включително и той самият, били на страната на Сталин. Отказът на Силоне да последва примера на Коларов довежда до низвергването му. През 1927 все още е имало място за наивници в Москва.
Силоне е един от групата бивши комунисти (Виктор Серж, Борис Суварин, Артър Кьостлер, Анжелика Балабанова, Рут Фишер), които Риклин смята за най-проницателните критици на съветската система. „Трагичното обаче е, че поради комунистическото им минало те са смятани за недостоверни свидетели, а възгледите им, заплатени на такава висока цена, се пренебрегват, защото биват възприемани като отмъщение спрямо бившите им партийни другари.“ Затова на Запад се цени мнението на уж неизкусените. Сред най-видните от тях е френският писател Андре Жид, чиито симпатии към комунизма са продукт на разочарованието му от „неизпълнената мисия на християнството“. През 1936 той отива в Москва, за да търси корените на своята религия, но там се сблъсква със съветската действителност. Книгата му Завръщане от СССР, огромен бестселър в Западна Европа, съдържа една присъда, която завинаги му отрязва пътя към пролетарския рай: „Съмнявам се, че днес има друга страна, включително и Хитлерова Германия, където духът е по-малко свободен, по-потискан, по-изплашен, повече тероризиран и смазан.“
През 1920 Съветска Русия е посетена от английския философ и математик Бъртранд Ръсел. Възпитаният в атмосфера на толерантност и либерализъм учен е шокиран от фанатизма и нетърпимостта в родината на болшевизма, остава с неприятно впечатление и от срещата си с Ленин. Възгледите, които Ръсел формулира в книгата си Практика и теория на болшевизма, са особено проницателни и на високо литературно ниво: „Отидох в Русия като социалист; но допирът ми с онези, които не се съмняват в нищо, усили собствените ми съмнения не толкова в социализма, колкото в мъдростта на една вяра, в името на която хора са способни да причиняват такива злини на други хора.“ Още през 1920 английският философ предрича провала на комунизма. Най-важната причина за това той вижда в убеждението на болшевиките, че с насилие могат да променят човешката природа. Ръсел е човек на острия аналитичен ум, имунизиран срещу верския подход към фактите, и изводът, до който стига, е чисто логичен: „Принуден съм да отхвърля болшевизма по две причини: първо, защото цената, която човечеството би трябвало да плати за изграждането на комунизма, е ужасна; и второ, защото не мисля, че дори след плащането на тази цена резултатът ще бъде такъв, какъвто болшевиките искат да ни убедят, че ще бъде.“
Нито колективизацията и гладната смърт в СССР, нито московските показни процеси и всеобщият терор, а „пактът между Сталин и Хитлер от 1939 е събитието, което нанася непоправим удар върху „литературата на завръщенците“ и може да се разглежда като началото на залеза на вярата в революцията“, подчертава Риклин. Въстанията в ГДР и Унгария, Пражката пролет, нахлуването в Афганистан и накрая перестройката са „етапите на десакрализацията на комунизма“. Краят на самата комунистическа система обаче Риклин обяснява с компромиса, който идеологията сключва с консумизма. Със звучащото като закана обещание на Хрушчов от 1961, че до двайсет години СССР щял да изпревари САЩ по материално производство и комунизмът щял да стане действителност, Москва влиза в надпревара, която може само да изгуби.
Комунистическият експеримент остана без аурата си, но Риклин предупреждава, че той не бива да бъде отписван изцяло – макар че Ленин е на път да бъде забравен дори в родината си. „Математик“, „художник“, „композитор“, „космонавт“, „паметник“, „мумия“, „президент“ – това са някои от отговорите, които ученици от началното училище дават в отговор на въпроса „Кой беше Ленин?“ (в анкета от 2006, подробно анализирана от Риклин). Един четвъртокласник (!) пише: „Той беше лош президент на Русия. Взе парите на богатите и ги даде на бедните, и накрая всички станаха бедни.“ Човек се пита: щом едно дете, в едно изречение, е в състояние да улови истината за комунизма, как е възможно големите умове да не са проумели това? Тук се крие коварството на тоталитарната идеология, за което става дума в тази книга: вярата може да замъгли и най-силния разум. Книгата на Михаил Риклин е образец за обективен, аналитичен подход към комунизма, този опиум не само за интелектуалците, и би било добре колкото се може по-скоро да стигне до българския читател.
Michail Ryklin: Kommunismus als Religion
Verlag der Weltreligionen
(2008)
