Може би най-дълбоката и с най-големи последствия революция в човешката история се извършва някъде в столетията между късната Бронзова епоха, тоест към края на второто хилядолетие пр.Хр., и началото на Новата ера. Нейният манифест гласи: „Да нямаш други богове освен Мен“. Това е процесът на възвисяване на човешкия дух, който Карл Ясперс локализира в „Осевата епоха“, а Макс Вебер обозначава като рационализиране, тоест отдалечаване от магическото мислене. Историческото ехо от тази революция без начало и без край, свързвана с името на легендарния основоположник на юдейския монотеизъм Мойсей, в течение на която пантеонът на космическите богове бива постепенно узурпиран от ревнивия бог на библейските религии, е тема на новоизлязлата книга на германския историк Ян Асман „Мойсеевото разграничение или цената на монотеизма“.
„Мойсеевото разграничение“ е формулата, с която Асман маркира епохалния преход от политеизъм към монотеизъм. Той въведе това понятие за пръв път в излязлата си преди няколко години книга „Мойсей Египтянина“, чиито провокативни идеи предизвикаха една все още незаглъхнала дискусия. В новата си работа той прецизира и доразвива мислите, изложени в предишната си книга. На първо място Асман конкретизира съдържанието, което влага в централното за своя анализ понятие, Мойсеевото разграничение. Той подчертава, че от решаващо значение е не разграничението между Единствения бог и многото богове, а разграничението между истина и лъжа, между истинския бог и лъжливите богове, между вяра и неверие. Мойсеевото разграничение не е историческо събитие, необратима революция, променила света веднъж завинаги, а „регулативна идея“, проявяваща своето въздействие на приливи и отливи в продължение на векове и хилядолетия. Асман изтъква, че само в този смисъл може да се говори за монотеистичен обрат, който не съвпада обаче с никаква историческа цезура и още по-малко с биографията на Мойсей (ако приемем неговата историчност). Единственото диахронично изключение е египетският фараон Ехнатон (XIV в.пр.Хр.), в чието царуване Асман вижда първото документирано проявление на монотеистичния импулс.
Така че Мойсеевото разграничение не е историческа межда, а агрегатно състояние на духа. И което е особено важно според автора: не постулирането на Единствения бог, а отрицанието или забраната на другите богове е същността на монотеизма. Исторически новото, с други думи, е заявката за тотален монопол върху истината – религиозна и житейска. В последна сметка Мойсеевото разграничение означава „разграничение между бога и света, водещо към разграничение между човека и света“. Поривът на човека към отвъдното го откъсва от отсамното.
По всеобщо убеждение на монотеистичните религии, с вярата в Единствения бог в света влизат моралът и правото. Асман дава диференцирана интерпретация и на това разпространено мнение. Той е съгласен, че в Египет човек служи на бога, като поддържа олтарите и не забравя жертвоприношенията, докато в Израил човек служи на бога с праведност и любов. Но той настоява, че монотеистичната традиция упорито си затваря очите за предисторията на библейската идея за справедливостта, съществувала още от най-древни времена в човешкото общество, просто защото то не би могло да функционира без справедливост. Постижението на монотеизма не се състои в това, че е „измислил“ морала и правото, а че прехвърля отговорността за тях от земята на небето, от сферата на бита в сферата на духа. Като теологизира справедливостта, монотеизмът я въздига в ранга на религиозна истина. Справедливостта се превръща в синоним на „истинската“ религия, докато безправието и неморалността стават емблема на „езичеството“. С възникването на представата за правоверие, насилието и омразата, съществуващи откакто свят светува, придобиват ново качество и мащаби – от нетърпимостта към езичника и друговереца до религиозните войни.
Близо до ума е, че в определена перспектива историческото разграничение, свързано с името на Мойсей и юдаизма, лесно може да се изтълкува в антисемитски смисъл. Юдаизмът е религия на самоизолацията, защото за евреите, кошмарът това е асимилацията. Яхве издига висока стена около избрания народ, за да пресече всякакъв досег с чужди идеи и нрави. Същественият момент тук е, че самоизолацията не изисква насилие, във всеки случай не отвъд собствената й рамка. Християнството и ислямът обаче, цялата енергия на които е насочена именно към преодоляването на границата с другите и универсализирането на Мойсеевото разграничение, никога не признават границата на другостта. Те не биха могли и да я признаят, тъй като за разлика от Яхве и богоизбрания народ, богът на християните и на мюсюлманите им повелява да разпространяват истината по цялата земя, изолирайки онези, които не признават тази истина. Едва в тази форма се проявява насилственият потенциал на монотеизма. Въпреки това, приемайки възторжено определението на Фройд за монотеизма като „прогрес в духовността“, Асман повтаря: „Монотеизмът е едно голямо цивилизационно постижение“. Цената на духовното възвисяване, отприщено с Мойсеевото разграничение – което, нека напомним, е разграничението между бог и свят, – е в разкъсването на единството между човек и човека и между човека и света, с последна спирка гносисът.
Генералното обвинение по адрес на Асман е, че пледирал за възраждането на политеизма. Но само един предубеден прочит на новото му есе би могъл да открие там основание за подобно твърдение. Критиката има явно проблеми с Асман: спекулативна мисъл, фантазия на романист и перо на стилист – тази необичайна за академичния бранш комбинация, напомняща за Фройд, предизвиква объркване на критическия полюс. A propos Фройд: величието на бащата на психоанализата не се състои в някакво си откритие, а в това, че отвежда човешката мисъл и интуиция до неподозирани дълбини. В тази посока, струва ми се, трябва да се търси обяснението и за необичайния интерес към идеите на Ян Асман.
Jan Assmann, Die Mosaische Unterscheidung: оder der Preis des Monotheismus (2003).
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
