В началото беше Долорес. „Долорес е много красиво име, име с дълъг траурен воал, с влажни очи. Умалителното на Долорес е Лола, а умалителното на Лола – Лолита … За моята нимфетка ми трябваше умалително с лирично звучене. Л е една от най-искрящите букви, а финалната сричка -ита излъчва изобилие от романска нежност, каквато именно желаех да постигна.“ Всъщност в началото, в 1947, когато Владимир Набоков започва с първите бележки по романа си, тя е била Хуанита (или Джоанета) Дарк, а самият роман се е наричал не „Лолита“, а „Кралство край морето“. Хуанита? Едва ли с героиня с подобно име романът щеше да развихри същия фурор, едва ли щеше да предизвиква и днес онази смутeна тръпка и похотливо-съучастническа усмивчица, винаги когато се спомене името Лолита.
В действителност „Лолита“ е една тъжна история, една провинциална американска трагедия. Дитер Цимер, дългогодишният немски преводач на Набоков и редактор на събраните му съчинения, е вложил цялата си компетентност и цялата си любов към Набоков и специално към „Лолита“ в една изключително увлекателна книга („Ураганът Лолита. Подробности за един епохален роман“), за да ни убеди, че това е един морален, дори назидателен разказ. Вместо поредния опит за интерпретация Цимер прави подробен инвентар на фактите и обстоятелствата около написването и издателската история, около рецепцията и преводите на „Лолита“; изнася знайни и незнайни детайли за географията и хронологията на романа, долавяйки в него и бензиновия дъх на типичния американски road novel; развива кълбото на асоциациите, обвиващи името Лолита (но, странно, не се опитва да разчупи символната кора на името Хумберт Хумберт); показва проникването на „Лолита“ в масовата култура, например японската „готическа Лолита“; отделя цяла глава за анализ на кориците на различните издания на романа (авторовата колекция от 145 корици е изложена в http://www.d-e-zimmer.de/Covering%20Lolita/LoCov.html). И това изброяване не изчерпва цялата реколта от неговите разнопосочни издирвания.
{imageshow sl=31 sc=2 /}
Лолита, първите двадесет години...
Когато през август 1958 излиза американското издание на „Лолита“, нейният автор Владимир Набоков е на практика неизвестен. Две седмици по-късно книгата дебютира в класациите на бестселърите, а в края на септември се изкачва на първо място, откъдето, шест месеца по-късно, е изместена от „Доктор Живаго“ на Пастернак. Набоков става нещо като звезда, разбогатява, казва (с огромно облекчение) сбогом на Корнeлския университет, където преподава, и се запилява из Европа, за да прекара остатъка от живота си заедно с жена си в асептичния лукс на един швейцарски хотел.
„Лолита“ експлодира като бомба. „Скандалът бе необходим, но можеше да се състои само в един-единствен исторически момент – когато на Запад падна сексуалното табу. Десет години по-рано книга като „Лолита“ просто нямаше да бъде отпечатана, а десет години по-късно (когато табуто вече не съществуваше) скандал нямаше да има“. А това, според Цимер, означава, че един шедьовър нямаше да привлече вниманието, което заслужава.
През декември 1953 Набоков слага последната точка в своя текст. Реакцията на неколцината приятели, на които показва ръкописа, не е окуражаваща. След като пет американски издателства, привеждайки аргументи като „порнография“ и „съд“, отказват да отпечатат книгата, Набоков е насочен към „Олимпия Прес“ и през септември 1955 това малко френско издателство, специализирано в разпространението на забранена англоезична литература, публикува „Лолита“ в два тома (чиято антикварна цена днес стига до 55 000 долара). По Коледа през същата година английският писател Греъм Грийн се изказва най-възторжено за книгата, месец по-късно главният редактор на булевардния вестник „Сънди Експрес“ я нарича „най-мръсната книга, която съм чел някога“, а през февруари мълвата преплува Атлантика и стига до страниците на най-влиятелния литературен вестник в Америка по онова време The New York Times Book Review. Постепенно „Лолита“ придобива подмолна известност в САЩ. Две години по-късно излизат първите преводи (Дания, Швеция, Холандия) и след продължителни перипетии, съпътстващи преодоляването на цензурата и предразсъдъците, през 1958 романът е издаден от американското издателство „Пътнам“.
Първият немски превод се появява през 1959 и е истински куриоз: не един, не двама или трима – петима са преводачите, чиито имена красят титулната страница. Реномираното издателство „Роволт“ е било наясно колко важна и деликатна, а и колко трудна за превод е „Лолита“, и е направило всичко възможно, за да се презастрахова. В началото на 60-те години следва нова версия, която устоява няколко десетилетия и едва наскоро бе коригирана от Дитер Цимер. Българският превод (2005) е направен от руски език, по руския текст, преведен от английски от самия Набоков. Началото на „Лолита“ е като изваяно, но тъкмо в първото изречение българската преводачка се е препънала по един необясним за мен начин. „Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми“, четем на български, докато Набоков пише: „Лолита, свет моей жизни, огонь моих чресел“, респективно „Lolita, light of my life, fire of my loins“. Нямаше ли кой да види, че по-близкият до оригинала вариант би бил: „Лолита, светлина на живота ми, огън на чреслата ми“?
Всеки превод е предпоследен – понякога това важи и за оригинала. В руския текст на „Лолита“ Набоков е внесъл някои дребни промени, добавил е подробности, които липсват на английски; само тук, например, се среща уточнението, че Хумберт Хумберт е очаквал сексуалните услуги на своята нимфетка „по три пъти на ден“. Тази информация ни запраща директно в окото на „Ураганът Лолита“ и в най-интересната част от вдъхновената пледоария на Цимер. „Хумберт Хумберт е педофил“, заявява той на висок глас, за да набие в главите на всички очевидния факт, че не малолетната Долорес Хейз, а Хумберт е онзи, на когото се дължи съмнителната слава на романа. Вярно е, че първия път Лолита подтиква Хумберт към секс, но с това активната ѝ роля приключва. Цимер напомня елементарния факт: едно дванайсетгодишно дете не е още достатъчно зряло и не може да прецени разумно последствията от онова, на което се съгласява, „следователно съгласието на едно дете е невалидно“ като оправдателен аргумент. Цимер е безкомпромисен в присъдата си, а тя гласи, че всички действия на Хумберт спрямо Лолита могат да бъдат квалифицирани единствено като „изнасилване и отнемане на свободата“.
Обвинението в порнография е родилното петно на „Лолита“. Цимер възразява енергично: „Естествено, че „Лолита“ не е порнографска творба … Който я е чел знае, че това не е „мръсна“ книга, нито пък, че прави пропаганда на детеблудството“. Чули ли сте някой да обвинява Шекспир, че пропагандира убийството и кръвосмешението? Това е големият „морален въпрос“, около който е центрирана монографията на Цимер. Вярно е: самият Набоков пише в послеслова, че „Лолита“ не съдържа никаква поука“. Но няколко години по-късно казва нещо съвсем друго: „Аз не смятам „Лолита“ за религиозна, но със сигурност за морална книга. А на финала виждам Хумберт Хумберт като един морален човек, тъй като той осъзнава, че обича Лолита, както би трябвало да бъде обичана всяка жена. Но вече е късно, той е разрушил детството ѝ“.
Моралът просто се е враснал в този роман „и не може да бъде прескочен“, подчертава Цимер. Книгата описва едно престъпление и последствията от него. Главният герой разказва какво е извършил, казва mea culpa и си посипва главата с пепел. Съвестта на Х. Х. не е непоправимо ампутирана. Х. Х. претърпява очевидно развитие и на финала прозира истинската същност на своето престъпление: „Не че е правил секс с едно малолетно дете, а че е отнел детството на едно дете“. Това е неговата „епифания“, както се изразява Цимер, до която Х. Х. достига в един от най-затрогващите пасажи на книгата, когато изкачен на една височина той се заслушва в долитащите отнякъде детски гласове: „Застанал на високия склон, не можех да се наслушам на това музикално вибриране, на тези избухвания на отделни възгласи върху фона на равномерната глъчка, и тогава ми стана ясно, че пронизително-безнадеждният ужас не е в това, че Лолита не е до мен, а че гласът ѝ го няма в този хор“.
Цимер се спира подробно – и отхвърля – известната интерпретация (Трилинг, Дьо Ружмон), според която истинската, страстната любов е възможна само когато е непостижима, а тъй като днес почти всички забрани са отпаднали, не може да има истински любовни романи, следователно „Лолита“ е едва ли не последният любовен роман. Цимер разглежда „Лолита“ като „карикатура на любовен роман“, защото мъчителната обсесия на Хумберт фиксира не един човек, а един обект, неговата „ултравиолетова любима“.
И все пак – и все пак читателят би искал да вярва, че става дума за любов. Цимер ще го укори, че твърде лесно се поддава на опасния чар на Х. Х. Читателят ще се мотивира с просветлението на главния герой. А Набоков ще каже: „Истинският конфликт не е между героите в един роман, а между автор и читател“. Затова „Лолита“ ще продължава да предизвиква спорове – както е естествено за един епохален роман.
Dieter E. Zimmer, Wirbelsturm Lolita (2008).
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
