Има три книги, четенето на които, някъде около десетгодишната ми възраст, е свързано със спомени за толкова непоносима скука (подсилвана до пълна нетърпимост от факта, че бяха задължителни), че се е запечатало в паметта ми с почти травматична якост, малко преди или след спомена за първия голям запек в живота ми. М-да, има много и най-различни странни, непонятни неща на тоя свят – и пътищата господни май-май не са точно най-поразителните в личните спомени на повечето от нас.
Първата беше „Без дом“ на Ектор Мало (по онова време името на автора се изписваше като „Хектор“). Не знам кой болен български мозък е стигнал до идеята, че историята на едно дете, продадено в робство [sic!], може да бъде възпитателна, поучителна, изобщо да не споменаваме думата „насладителна“ за което и да е дете на тоя свят, сега или когато и да било. Собственото ми обяснение за включването на тази книга в списъците със задължителна прочитна литература на българските училища от онова време (а може би и днес, знам ли?) е в напълно безкритичното, маймунско възприемане на възпитателните концепции от 19 век, свързани най-вече със заплахи и принуди: чети това тук ужасно нещо и трепери, и се мъчи, за да не вършиш никога нещо нередно в живота си. Не си спомням абсолютно нищо от съдържанието на книгата, с изключение на усещането за непоносима мъка. Отвратително, мъчително усещане. Добре, че я имаше улицата…
Втората беше „Овчарчето Калитко“ на… (упс, тук ми се налага да се обърна към Гугъл, тъй като името на автора е напълно изличено от паметта ми… аха, ето: книгата е написана от някой си Иван Хаджимарчев, господ да прости душата му грешна). В днешна България, където, по неразбираеми за мен причини, името на това дете и тази книга се е превърнало във вид добродушна заигравка с човешката наивност и глупост, реалната непоносимост на нейното съдържание вероятно убягва от вниманието (и спомените) на повечето хора. Та, с риск да изчерпя търпението ви още в началото на този текст, ето тук единственият пасаж, който е останал неизличимо в паметта ми, сред необятността на същото усещане за непоносима скука, както и при „Без дом“:
Между това компанията съвсем бе забравила за малкото чираче: никой от присъстващите не му обръщаше внимание. То бе капнало от умора през дългия ден и както обслужваше, така си и дремеше на крак. Но щом съгледа кървавата глава, момчето не издържа и силно изхълца. Следния миг то се свря под тезгяха и легна на пода. Цялото му тяло подскачаше. Обзе го нервна треска. Сетне изведнъж скочи и като стрела полетя към улицата. Опитите да го задържат не успяха. Полицаите хукнаха подире му. […]
Най-сетне инстинктът го доведе до една двукрила, почерняла врата. И лудо заудря по нея, като викаше колкото му глас държи:
– Глава! Глава! Глава! Господарю, глава! […]
То беше полудяло.
Няма да коментирам безумната идиотщина на този пасаж, цялата книга или възпитателните концепции, свързани с тях. Не по друга причина, а защото всичко това повече или по-малко е вече част от широко утвърдените обществени нагласи, свързани с отхвърлянето на наследството от най-близкото ни минало. Виж, при третата книга, ситуацията е напълно различна.
Защото, както със сигурност вече сте се досетили, тук става дума за нищо по-малко (и нищо повече) от водещото произведение на националната ни класика, „Под игото“.
От тази книга си спомням малко повече, но само защото съм чел части от нея на значително по-зряла възраст, и вече като част от определени изследователски проекти, свързани най-вече с работата ми тук, в това списание. Националните класики, особено при такива късно проходили нации, каквато е нашата, са без съмнение силно спорна работа, но повечето от тях притежават едно безспорно предимство в сравнение с родната: никой не изисква, нито пък очаква от нас, да ги четем в детството си.
Та за да стигнем, с челен удар, до може би единствено важния въпрос, който повдига у самия мен споменът за безумната скука на задължителните книги от детството ми:
Кой точно умник или умница е решил (подкрепян от задължителното ръкопляскане на отдавна индоктринираните маси), че „Под игото“ е книга, която трябва да се чете от деца? Кой, за Бога?
Ако все още не съм ви изгубил като читатели, опитайте само за миг да се потопите отново в атмосферата на тази книга – един бавен, муден и силно напънат разказ за историческо събитие, чиято анти-героичност, че дори и срамност, са неща, достатъчно добре познати на съвременниците на Вазов, за да продължават да се вият като рояк мухи над изкуствен мед в хода на поне още няколко десетилетия, чак докато изчезнат поколенията, станали директни свидетели на „героичността“ на „българската революция“[1]. Или, ако щете, за да преведа въпроса си на банално-уличен български език: „Как точно се прави от пръдня – боя?“
Ами, просто е: пише се напънат, натопорчен, пълен с изфантазирана героичност и помисли за настигане на комшиите разказ (като Термопили славно, безгранично), чиято най-важна цел е един вид масова мобилизация около идеята за национално сплотяване с цел „възвръщане на отнетото“. Това, както и мечтата за догонване на Европа, ако не в реалната реалност, то поне в реалността на собствените мечти, фантазии и блянове.
Вижте, пиша всичко това не с напълно ненужната интенция да развенчавам един от малкото ни литературни паметници. Намирам „Под игото“ напълно в унисон с духа на времето си, в състояние съм дори да разбера неизбежността на неговата поява – все някой е трябвало да измисли легендата, в края на краищата; толкова други са минали и продължават да минават по същия този път, изграждането на национална митология. Ако не би бил сравнително стипчивият спомен от детството, може би щях да бъда в състояние и да прочета тази книга отново, ако не за друго, то поне за да изясня на самия себе си малко по-добре собствения корен, откъде идвам, кой съм, какви са шансовете ми в тоя свят, такива неща…
Но не, не ми е дадено това спокойствие, не ми е дадена възможността да гледам към безумно героизираното си, изфантазирано минало по някакъв спокоен, уравновесен начин. И тя не ми е дадена по много проста причина: защото сънародниците ми, дори и сега, в свръх-информирания, свръх-анализиран и свръх-напредничав двадесет и първи век, продължават да се занимават най-сериозно, без грам осъзнаване на комичността на собствената ситуация и попълзновения, с идеята за сакрализация на националната класика. Сакън, кой ни пипа „Под игото“? Кой пак се опитва да разбутва неща, които не трябва да бъдат разбутвани? Кой опошлява и малкото, което ни е останало като опора срещу всеобщото опростачване? Кой? Кой?
Чета изцепките – не мога да ги нарека другояче – на множество инак напълно разумни, дори силно интелигентни хора из социалните мрежи, и единственото, което минава през ума ми е „Пак ли бе, хора? Пак ли същото, за кой ли вече път?“
Пак нещо ни откраднаха, пак нещо ни опошлиха, пак от нещо си ни лишиха. Е добре бе, колко пъти трябва да се повтаря една и съща история, за да успеем най-после да свикнем с мисълта, че промяната – дори и под форми, които възприемаме като пошли и безвкусни (забележете, че не включвам тук неща, които са очевидно антихуманни или безчовечни!)… та значи, че дори и откровената пошлост, откровената безвкусица, е нещо далеч повече за предпочитане от всякакви сакрализации, които в същността си не са нищо друго освен някакъв детински опит да се закове хода на времето и нещата в някакъв вид неподвижност, някакъв вид „бетон“, или може би „карбонит“, за да използваме образността на собственото си време?
Какво толкова лошо, толкова пошло, има в опитите да се „преведе“ за децата един и без това почти нечетим, поне на тази възраст, текст? В края на краищата, „онези оттатък“ вече са обръгнали на подобни неща до такава степен, че с удоволствие правят от националните си класики и кумири обекти на „безумно пошли“ интерпретации, и дори печелят милиони от приумиците си?[2] И никой – или поне никой, който не би искал да изглежда безумно смешен, остарял, извън-ритъма-на-времето-си, не се сеща да протестира срещу всичко това, не и чрез аргументите, които в днешна България се ширят най-неиронично. Чрез аргумента, всъщност, защото всички те могат да бъдат сведени до един-единствен такъв: „Не пип, че пляс!“
Къде остава здравият ни разум и способността да виждаме нещата в някаква друга освен местно-племенната перспектива? Къде остава чувството ни за себеирония, по дяволите? Къде остава способността ни от малко-малко да се противопоставим на груповото мислене (груповата емоция, всъщност), та дори и хора, които инак възприемат себе си като „освободени от българските предразсъдъци“, изведнъж започват да настояват за цензуриране, за изземване от книжарниците, за забраняване на „кощунството“? О, нерзаумний юроде!
Спирам дотук, за да не се увлека прекомерно в собствената патетичност. Но, преди да завърша, искам да покажа и едно от малкото неща, които все пак подкрепят надеждата ми, че този вид масова истеризация не обхваща непременно всички, ако и желанието за открито противопоставяне и осъждане може би все още си остава привилегия на хората, които са далеч от пушека, като моя милост…
Не всичко е изгубено, разбира се. Не че непременно е намерено и нещо ново, но все пак…
Не знам защо всички толкова са се заецнали с прословутото вече „обяснително“ издание на „Под игото“ – пък дали не било кощунство да се пипат класиците, пък имали ли децата нужда от обяснение, пък правилно ли били „преведени“ думите, пък в кръгли скоби ли трябвало да турят обясненията, или в квадратни.
Аз прочетох „Под игото“ на шест години и половина, в пълната му версия. И нямах никакви проблеми с разбирането. Стори ми се много як тоя роман. От епизода с Иван Кралича и брадвата, та чак до обесването на Мунчо.
Вярно е, че времето, когато съм го чел, е било с 45 години по-близо до Вазовата епоха. И също е вярно, че баба ми и дядо ми говориха на език, който беше доста близък да Вазовия. Но за мен по-същественото в спомена ми е друго: когато все пак не разбирах някоя думичка, от това не ми ставаше по-безинтересно. Напротив: тръпката от непознатото само усилваше интереса ми.
Мисля, че тъкмо там е ключът: любовта към четенето създава естествено любопитство към езика и неговите нюанси, жонгльорства, меандри, скрити портички и тайни светове.
И ако трябва с едно изречение да дефинирам проблема, той е именно там: в липсата на любопитство, в угасването на страстта към непознатото, в утоляването на жаждата за знание не с вода, а със силно подсладено газирано: с клиширани образи, с предсказуеми естетики, с елементарни решения. И с беден, безпощадно беден език.
През последните 12 години организирах 42 турнета с автори от над 25 страни от целия свят. (Пиша „над 25“, защото ми е трудно да определя точния им брой – не мога да кажа дали Рауи Хадж е повече от Канада или от Ливан и дали Тайе Селаси е от Великобритания, САЩ или Гана.) Повечето от тях – истински литературни звезди. Някои от тях – навярно бъдещи нобелисти.
Това прави над 100 премиери и повече от 500 интервюта за телевизии, радия, печатни и електронни медии. Плюс около 40,000 пропътувани километра със собствения ми автомобил. (Да, можех да обиколя екватора. Но избрах да обикалям България. С писател на седалката до мен. И часовете, прекарани зад волана, бяха сред най-интересните в живота ми.)
За това време най-голямата ни и най-влиятелна (поне доскоро) частна телевизия покани мой автор в студиото си един-единствен път. Звъннаха ми в последния момент, предната вечер, и вече бяхме в Пловдив, където предстоеше премиера. Та още си спомням как размятах клетия Кадер Абдола до София и обратно в 7 сутринта за 10-минутното интервю. (Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че не си е струвало. Струваше си. Иначе не бих го сторил.)
Вчера същата телевизия ме покани в студиото си да говоря за новото издание на „Под игото“. За краткото време, с което разполагах, успях да кажа някои важни неща, едно от които беше, че трябва да се чете, и че за възпитанието на младите в любов към книгата носи равна отговорност всеки от нас, както в студиото, така и извън него.
Сега добавям, като се обръщам не само към въпросната телевизия, а и към всички, чиято работа пряко или косвено е свързана с думата „медия“:
Срещайте зрителите/читателите/слушателите си с интересни хора. Хора с красиви умове, не с красиви муцунки. Хора, чийто речников запас надвишава 1000 думи. Хора, които имат какво да ви кажат отвъд това къде са яли снощи, кой им е направил прическата и с кого им изневерява половинката. Хора, които всеки миг могат да ви изненадат с нещо, което не знаете. Или да ви впечатлят с различна гледна точка по отдавна позната тема.
Извинението „даваме на публиката това, което иска“ не е никакво извинение. Ако сипваме в чашата на децата си всяка сутрин Кока Кола, Миринда или Спрайт вместо вода или мляко, те почти сигурно ще я изпиват с охота. И ще искат още от същото следобед, а после и вечерта.
Сладкото чисто и просто е пристрастяващо. Многото сладко затъпява вкусовите рецептори и постепенно започваме да увеличаваме дозите, без дори да ни прави впечатление. Това, обаче, изобщо не ни оправдава, ако продължаваме да ги наливаме с него.
Отговорността за бъдещето ни е обща. И вместо да си чешем езиците имат ли децата ни нужда от обяснение на трудните думички в „Под игото“, нека направим така, че книгите и четенето да бъдат забавление за тях, а разговорите с интересни хора – ежедневие.
Тогава за тях „трудни“ думички няма да има, или ако има – от тях ще им става още по-интересно.
И няма да се налага да пълним студията на телевизиите с ненужни приказки.
И ще остава още повече време за наистина интересни, наистина смислени, наистина вълнуващи разговори.
Манол Пейков, български издател.
[1] Ако това твърдение ви се струва пресилено, то зачетете страниците от „История на Априлското въстание“ от Димитър Страшимиров, в които той описва, примерно легендарната „хвърковата чета“ („измайва[ща се …] дето тряба и дето не тряба“) и нейния войвода Георги Бенковски („трескаво афектиран, превзет и безсмислен, като всякой парвеню, комуто неочаквано пада в ръце да играе важна водителска рол“). [Д. Страшимиров, цит. съч., стр. 151, 146].
[2] Имам предвид, примерно, силно успешния жанр, наречен „машъп“ (буквално: „мешаница“), който се състои от преработване на класически текстове или музикални композиции, по начини, които граничат с абсурдно-комичното. Тук, само като пример, няколко от най-успешните заглавия от жанра, отчасти превърнати и в изключително успешни филми: „Гордост и предразсъдъци и зомбита“, „Разум и чувства и морски чудовища“ или „Абрахам Линкълн, ловец на вампири“.