Дискусии – България

Рецензия за романа на Златко Енев „Реквием за никого“, София: Ciela, 2011, с.285, ISBN 978-954-28-0943-2
проф. дпн Христо Кючуков, Свободен Университет, Берлин

Бях прочел само първите стотина страници от книгата на Златко Енев „Реквием за никого“, когато реших да му се обадя и да кажа, че бих искал да напиша рецензия. Бях потресен от прочетеното… Продължих да чета и в съзнанието ми оживяваха всички онези години на унижение, в които единствената ти вина е, че си се родил с друг етнически произход и изповядваш мюсюлманска религия… Най-срамните страници от най-новата история на България!

Беше 1982 год. и все още бях войник в Строителни войски в поделението в Суходол, когато един ден Заместник-командирът по политическата част (ЗКПЧ-то, както му казвахме в казармата) ме извика (бях комсомолски секретар на батальона) и ми каза, че ме пуска в тридневен домашен отпуск. Задачата, която ми постави, бе да се върна в родния град и да си сменя името. И не само моето – трябваше да накарам и родителите ми да сменят имената си. Трябвало да бъда за пример на другите ромски момчета като комсомолски секретар! Ако до три дни не се върна със сменено име или се опитам да избягам от казармата, ме чака затвор. Беше казано ясно и кратко – по военному. Прибрах се със страх в Провадия. Не знаех как ще реагират родителите ми. Най-напред казах на мама с каква цел съм си дошъл, тя също беше уплашена – не знаеше как ще реагира баща ми. И беше права! Когато мама му съобщи защо съм си дошъл от казармата стана страшно… Той взе брадвата и каза, че ще ме убие: „Аз съм те създал и аз ще те убия! Кой си ти, та да ми сменяш името?“ Избягах от къщи. Изминаха три дни. Отпуската свършваше и трябваше да се връщам в поделението в София. Знаех, че ако не донеса документ с новите имена на всички членове на семейството ме чака арест, а може би и затвор. Майка ми знаеше за това. След три дни родителите ме намериха. Бяха смирени – бяха взели решение да си сменят имената. Получих необходимия документ с новите имена на семейството. Закъснях само с един ден от отпуската. Не бях наказан – имах документа с имената. На градския площад в Провадия имаше всенародни чествания с кръшни хора, че процесът с преименуването на ромите-мюсюлмани в Провадия и провадийско е приключил успешно. От Хюсеин бях преименуван на Христо. Последва смяна на всичките ми документи.

Бях студент в Полувисшия институт за начални учители в Шумен, когато един ден, връщайки се от лекции, заварих в стаята си в общежитието млад мъж. Представи ми се – лейтенант Димитров от Държавна сигурност – Варна. Знаеше много неща за мен. Беше февруари или март 1984 г. Предложи ми да станем „приятели“. Беше по-възрастен от мен само с няколко години. Предложи ми да се виждаме от време на време. Не знаех, че Държавна сигурност и властите планират нов възродителен процес с турците в България. Бях завършил Полувисшия институт и бях разпределен на работа в с. Блъсково. Бях забравил за срещата в общежитието в Шумен. Един ден лейтенант Димитров дойде в училището в селото и ми предложи да ме закара с колата си до Провадия. Говорехме общи неща… разпитваше ме за ромската махала, за настроенията на хората. Не знаех, че съм завербуван за „агент“ на ДС.

Беше февруари 1985, когато една сутрин не можах да стигна до селото. Навсякъде имаше войници с автомати и кучета, танкове, градът беше обсаден. Беше страшно… като на война. Всички околни села също бяха обсадени – в продължение на три денонощия. Беше започнал възродителният процес с турското население – по най-насилствен, брутален и нечовешки начин. Онези, които реагираха или се съпротивляваха, бяха задържани в милицията и никога вече не се върнаха по домовете си.

След този процес настъпи периода, в който се забраняваше изповядването на религията, употребата на какъвто и да е език на малцинствата. По магазини, аптеки, поликлиники и болници, навсякъде висяха табели с надпис „Български граждани, говорещи чужди езици, няма да бъдат обслужвани“. Това беше периода, в който се забраняваше в заведенията да се пуска друга музика освен българска. Това беше и периода, когато вестниците и списанията, които се издават в България и са предназначени за ромското и турското малцинство, бяха закрити, турската програма по радио София бе закрита, турските театри в Шумен, Разград, Кърджали бяха закрити, хиляди томове научна и художествена литература на турски език от библиотеките бяха иззети и изгорени… също като по времето на хитлеризма в Германия… Това беше периода, когато всеки беше подозиран във всичко – предимно в завладяване на България от Турция, отделяне на Разград и Кърджали като автономни републики – абсолютни безсмислици и безумия, в името на които хиляди бяха подложени на нечовешки унижения, бяха бити или убивани.

В романа си Златко Енев е успял да пресъздаде с невероятно майсторство бруталната действителност в България в периода след възродителния процес, малко преди настъпването на демократичните промени. Авторът използва един много интересен похват – пресъздаване на действителността чрез използване на грубия, просташкия език, езикът на тогавашното комунистическо всекидневие, което подсилва усещането за истинност на събитията. Грубият език в романа отблъсква една част от читателите и може би това не е четиво за представителките на нежния пол, но точно в този груб език е и силата на произведението. За тези, които са били свидетели на този процес и на всичко случило се след това, произведението звучи не като художествена измислица, а като историческо четиво, документиращо съдбата на няколко основни герои с български, турски и ромски етнически произход.

В книгата си Златко Енев отразява и един друг момент от срамните страници на съвременната българска история – изгонването на българските турци от България. През май 1989 г. Турция заяви, че ще приеме българските турци, но само след няколко месеца границите бяха затворени. Стотици хиляди успяха да минат границата, но по-голямата част от тях останаха в България. Останалите в България хора бяха подложени на психически тормоз – чрез телефонни обаждания, чрез анонимни писма. Някои устояха на този тормоз, но имаше и такива, които не успяха.

След май 1989 в малките населени места в България бяха създадена български националистически групировки, които заплашваха останалото тук турско население със смърт и с подпалване на имотите им. Целта бе турците да си тръгнат и да оставят имотите си, за да ги вземат членове на същите тези националистически групировки. Онези, които бяха подали молби за получаване на международни паспорти и чакаха ред, за да заминат за Турция, бяха изгонени от работа. За моя колега и приятел Руфат Бейтулла от гр. Провадия нямаше в града работа като учител, защото беше подал документи за заминаване в Турция, а междувременно границата бе затворена. Беше принуден да работи като пазач в някакъв завод.

В книгата си Златко Енев използва художествена измислица, но описаните лица, действия и случки звучат страшно правдоподобно. Самият той е роден и израснал в град, в който съжителстват и трите етнически групи – българи, турци и роми-мюсюлмани – и в книгата много точно са описани както представителите на турския, така и представителите на ромския етнос.

Друго достойнство на книгата е това, че показва как нещата с хората от властта в България се развиват след промените от 1989 г., как се създават воюващите групировки, как висши партийни членове създават групировки за продажба на оръжие, наркотици, проституция, трафик на хора… На фона на всички събития в ретроспективен план се проследява живота на двамата главни герои от малко българско градче: как те стигат през Косово до Берлин, вече след падането на стената. Книгата започва с диалог между двамата герои Мария и Никола и завършва с тях. Всички събития, случващи се в романа, са пресъздадени през погледа на двамата герои.

Не на последно място интерес събужда и структурата на романа. Това не е класическият романи, разделени в глави… Тук разказът за няколко човека и събития върви паралелно, което кара читателя да бъде през цялото време с буден ум, за да не загуби връзката между разказите за отделните герои и събития. Определено това не е роман, който можеш да четеш в леглото, за да те приспи… Написан с много хъс и много емоция, в името на онези близо милион и половина мюсюлмани в България – турци, роми и помаци, който бяха подложени на срамни унижения, само защото са такива… за да не се повтори никога!

Христо Кючуков е филолог, преподавател в Свободния западноберлински университет и български ромски деятел.