Няколко пъти вече изглеждам като краен политически сноб, особено когато стане дума за родния парламент. Работата е там, че докато слушам словесните упражнения на събеседниците си по отношение Народното ни събрание, спонтанно ми се налага да заемам поза в негова защита. С което заставам в героична, но самотна роля – в каквато и да било компания. Българското Народно събрание е мразена институция, ползва се с най-ниска степен на доверие от нашите институции – според всички изследвания. Президентството примерно по принцип държи сравнително висок рейтинг, а пък такива служби като армията и МВР се радват на относителен респект постоянно. Стане ли дума за депутатите обаче, то още не съм попадал сред малка или голяма група граждани от всички възрасти и политически окраски, която да не избълва върху им цялата си гражданска злъч и сарказъм, съответствайки на вербалните си способности, разбира се. „Дупетатите, лапащи кифтета“ е сред най-беззъбите квалификации сред тях. Тя отдавна се е превърнала във втръснало журналистическо клише. Масовата представа за народните избраници е такава: има там 240 лъскави чичета и лелки, които, когато не гласуват с чужди карти, то или не ходят на работа, или въртят чудовищни далавери. И непрекъснато си угаждат във всичко, вземат огромни заплати – всичко това на гърба на обоселия народ...
Разбираемо, но и нелепо е, че този тон се подклажда от много политически сили, разбира се – от непредставените парламентарно най-вече. Спомням си как лидер на политическа сила, все още носен от предишна реторична инерция, дори когато преди време влезе за първи път със силата си в парламента, характеризира публично колегите като „стадо грухтящи прасета“.
За мен това са уникални пируети на народния характер. И не че в парламента ни не попадат негодници. Или защото някои от попадналите там семпли кариеристи не се превръщат в перфидни циници след няколкомесечно изпедепсване. Попадат, превръщат се. То е част от живота. Въпреки това ние нищо по-ценно като институция в
нашето ново време си нямаме
И ако демокрацията не е празен звук за нас, то нашият парламент е нейният институционален гарант, емблемата й. Това е мястото, където тези, които ни представляват политически, могат да изговарят нашите несъгласия, да артикулират нашите проблеми, да се преборят за компромисен баланс между интересите на различните прослойки на всеослушание, а не зад добре залостените двери на скритите договорки. Зад дверите винаги е по-несправедливо.
Парламентът е това, което ние излъчваме с пряко гласуване – а такава форма на управление ни се е случвала извънредно рядко в цялата ни история. Ако не го ценим, значи никаква демокрация не ни е нужна и баста. Може да си направим референдум по този въпрос, а след това да си поканим диктатор отвън, щото външните по ги уважаваме. После да го държим на трон с фамилията му цели векове. Ако това вътре в парламента понякога не ни харесва, то никой освен нас не е виновен. Ако това вътре никога не ни харесва, то значи сме такива некадърници, че не можем дори да си изобретим модел, по който да избираме най-достойните. Ако това вътре не ни харесва до такава пароксична степен след близо четвърт век свободни избори, значи себе си не харесваме.
Знам, че такова умозаключение ще предизвика раздробителни аргументи от типа на: „Не, бе, системата е сбъркана...“, „Корупцията е повсеместна, гласовете се купуват“, „Олигарсите дърпат конците изотзад, там е проблемът“...Аз пък ще кажа, че това са вторични неща. Системата в този вид е наша производна в по-голяма степен, отколкото когато и да било. Парламентът пък е наше огледало с възможната най-висока степен съответствие. Нито социологически агенции, нито културни антрополози, нито находчиви карикатуристи могат да постигнат по-голямо съответствие.
Ще повторя нещо – страх ме е, че просто не харесваме демокрацията. Защото се гледаме в нейното огледало и не ни се нрави това, което виждаме. Диктатурата не е огледало: диктаторът стриже, бие, коли – но и храни. Той е чобанин, поема управлението, но поема и греховете. По този начин
овцете стават невинни
Наскоро препечатахме статия от Умберто Еко, озаглавена „14 точки на първичния фашизъм“. Точка 13 ми направи стряскащо впечатление: „Първичният фашизъм се основава на избирателен популизъм, един вид „качествен“ популизъм... За първичния фашизъм обаче индивидите като такива нямат права, а Народът се възприема като количество, една монолитна единица, изразяваща Общата воля. Но тъй като никое голямо количество хора не може да притежава обща воля, Водачът претендира да бъде неин тълкувател... В нашето бъдеще може да се появи някакъв вид телевизионен или интернетски популизъм, при който емоционалната реакция на избрана група граждани бива представена и приета като Глас на народа.
Поради качествения си популизъм първичният фашизъм трябва да бъде против „гнили“ парламентарни правителства. Винаги когато някоя политическа каста се съмнява в легитимността на парламента, защото той вече не представлявал Глас на народа, ние можем да подушим първичен фашизъм.“
Забележете думата „легитимност“. Пояснявам я: „Този парламент не е легитимен, защото не ми харесва.“
Когато не харесваш парламента си, не го защитаваш. Когато силно не го харесваш, го окупираш.
Тогава пада някой, примерно Керенски, и идва някой друг, примерно Ленин. Или Хитлер. И въпросите с харесването и окупациите отпадат радикално.
