Публикувах текста на проф. Стилиян Йотов „За пренаписването на историята – част 3“ с пълното съзнание, че той е силно спекулативен и предизвикващ множество напълно справедливи въпроси – като се започне с непоследователностите в изложението и се завърши с ровенето в чисто лични неща като религиозните убеждения на Троянов. Публикувах го въпреки всичко това, просто защото сметнах, че в него има един все пак важен и съществен пункт, а именно – повдигането на въпроса за начините, по които се преработва миналото, ако и в този текст той да е засегнат по доста спекулативен и, бих казал, „страничен“ начин (недоразуменията между автор и преводач, дори и когато са натоварени с толкова силни политически аспекти, все пак си остават нещо много лично, много спорно, за да могат да бъдат представени като сериозен аргумент в полза на – или против – онзи вид историческа интерпретация и версия, които предлага Троянов в романа си).
За съжаление нещата придобиха силно неприятен обрат в момента, в който получих писмо от самия Илия Троянов, в което той се възмущава силно от начина, по който работата и личността му са представени в този текст и на този сайт[1]. Давам право на Илия Троянов в конкретния случай и поднесох многократно личните си извинения, тъй като възмущението му е до голяма степен оправдано (факт е, например, че фалшивият слух за преминаването му към ислямската вяра е бил многократно опровергаван в немската преса – нещо, за което самият аз, а очевидно и Стилиян Йотов, не знаем нищо, но което е обект на обширна спекулация в горния текст).
И въпреки това принципният въпрос си остава до голяма степен незасегнат в този текст, а засега и в дискусията под него. А той, повтарям, е не въпрос за това какви точно са личните предпочитания – или сблъсъци – на автора и преводача. Въпросът тук е за вида историческа интерпретация, която се предлага от „Власт и съпротива“ – и дали тя е онази, от която се нуждаем днес и сега, респ. какви нейни алтернативи би могло да има. Въздържах се от започване на толкова сложен и многопластов спор със самия Троянов – не на последно място и защото в немския език, не ще и дума, се чувствам далеч по-малко свободно, отколкото в българския – но държа да подчертая тук, че собственото ми гледище и разбиране за начините, по които трябва да бъде осъзнавано и преработвано комунистическото минало и наследство, са за мен радикално различни от онези на Илия Троянов. Собствената ми интерпретация на този въпрос може да се открие в най-мащабна форма в романа ми, посветен на тази тема – „Реквием за никого“ – но тя е излагана многократно и на страниците на списанието.
Тъй като въпросът е изключително сложен и според мен от решаващо значение за „битката за паметта“, която водя от много години насам (като част от една, надявам се нарастваща, група от български интелектуалци, които виждат нещата по същия или подобен начин), то реших все пак да напиша по-дълъг и по-добре обоснован текст, в който да изложа както критиките си към историческата версия на Троянов, така и алтернативите, които предлагам(е) срещу тях. Тук накратко основните пунктове:
1. В историческата интерпретация на Илия Троянов извършителите на престъпленията са „комунистите“, особено онези от по-високите етажи, а техните жертви са „обикновени българи“, някои от които са се осмелили да окажат съпротива.
2. Основното престъпление на режима е насилието срещу тези смели българи, както и срещу останалата, по-пасивна част от населението, която обаче също придобива някакъв жертвен статус, като мълчалив носител на страдание и гнет.
3. В наши дни на всички тези хора трябва да се отдаде дължимото – престъпниците трябва да бъдат осъдени, ако не по друг начин, то поне морално, а жертвите и героите трябва да бъдат почетени по подходящ начин.
Звучи нормално и естествено, нали? Какво би могло да се каже срещу една толкова естествена интерпретация на най-новата българска история и защо всъщност има хора – в частност самият аз – които я считат за дълбоко погрешна и дори заплашителна, от гледна точка на реалното преработване на миналото?
Възраженията срещу тази интерпретация са същите, които изказвам срещу множество подобни интерпретации, идещи от различни личности и групи в България – но също, и преди всичко останало, откъм опита на следвоенна Германия, който според мен бива напълно игнориран (или забравен) при нейното изтъкване, поднасяне и защитаване.
Какво имам предвид?
Добре известно от най-новата немска история и историография е, че в нея са се разигравали множество борби и битки, свързани с подобни интерпретации, и че в края на краищата като историческа правда е възприето мнението, че хитлеристкият режим се е базирал на огромна масова подкрепа, че носителите на неговите престъпления биха били напълно неспособни да ги извършат без масовия „мандат“, даден им от страна на преобладаващата част от немското население и, което е най-важно – че не би могло да има реално преработване на немската история без широко, масово приемане на тезата, че отговорността за престъпленията на нацисткия режим лежи при цялото днешно немско население, и че основната негова задача е да не позволява тази памет, това мрачно наследство, да бъде забравено или изкривено по начини, позволяващи на хората дори и за момент да се освободят от чувството за лична отговорност за миналото, което би било пагубно за днешната политическа култура и ситуация на страната, а и на цяла Европа.
Също така добре известно е, че като основно престъпление на нацисткия режим е възприет Холокоста, опитът за унищожаване на европейските евреи, и че всякакви опити за изтласкване назад на тази централна за съвременната немска историография и политическа култура теза, се считат за напълно недопустими, с право или не[2].
Каква е връзката между всичко това и романа на Илия Троянов?
Според мен тази връзка е очевидна и директна:
1. Историческата интерпретация, предлагана във „Власт и съпротива“, игнорира напълно факта на основното престъпление на комунистическия режим в България – тридесетгодишното преследване и насилствена асимилация на българските мюсюлмански малцинства (което е и българският еквивалент на Холокоста, ако и в далеч по-дребен мащаб).
2. „Власт и съпротива“ предлага вместо осъзнаването на централността на това престъпление една интерпретация, поставяща в центъра на авторското и читателско внимание жертвеността и – нека го наречем така – мъченичеството на отделните българи, осмелили се да окажат съпротива. Като следствие от това идва и неизбежното заключение-настояване, че те трябва да бъдат въздигнати в статус на герои.
Защо всичко това е дълбоко проблематично?
Според мен – отново въпрос, който може и трябва да получи директни, очевидни отговори:
1. Липсата на осъзнаването на централността на насилствените асимилации като основно престъпление на комунистическия режим в България е еквивалентна на липса на осъзнаване на централността на Холокоста при престъпленията на нацисткия режим.
2. Опитът за представяне на съпротивата, оказвана от етнически българи, е – съзнателно или не – абсолютно изкривяване на историческата правда. Реалността на „съпротивата“, оказвана някога срещу комунистическия режим е, че в своята единствено ефективна и заслужаваща историческо внимание форма, тя е упражнявана от етнически турци, а не от българи[3], и че това се случва буквално едва през последните месеци преди падането на режима. Всякакви опити за „възпяване“ и „въздигане на пиедестал“ на „съпротивата“, оказвана от отделни лица – напълно безвредна и безопасна за режима, през всичките години на съществуването му[4], представлява пример за грубо неразбиране на българската комунистическа реалност и нейното днешно наследство.
3. Тази историческа интерпретация оставя напълно без внимание въпроса за масовото сътрудничество с властта – не под формата на работа за тайните служби, а просто като съгласие с репресивните политики на режима, именно защото в основата си те са насочени срещу етнически чуждите, а не срещу самите етнически българи. В този смисъл за автора и читателите му остават напълно неосъзнати и масивните паралели, които са налице между реалността на комунистическото управление в България и онази на нацисткото управление в Германия – точно от гледна точка на масовата, напълно реална, подкрепа за режима, както и за неговите насилнически политики. В днешна Германия вече са налице цели масиви от исторически и други изследвания, в които въпросът за масовото сътрудничество с режима – на всякакви обществени нива – е достатъчно добре проблематизиран. За съжаление това изобщо не е така в съвременна България – и романът на Троянов не само не допринася за разпръскването на илюзията за собствената „невинност“ и „жертвеност“, но дори я затвърждава. Отново феномен, добре познат от следвоенната западногерманска история.
4. Като следствие от това всякакви опити за „героизация“ и „митологизация“ на антикомунистическата съпротива в България се оказват силно заредени с фалш и кухост, за което не на последно място свидетелства и самата противоречивост (контроверсия), възникнала в романа на Троянов – волното или неволно поставяне, пък било то и само за миг, на една толкова противоречива личност като Илия Минев във фокуса на авторското и читателско внимание, както и необходимостта от последващи корекции в съдържанието му, за да се избегне силно конфузната ситуация да се „възпява“ като герой един отявлен нацист, антисемит и отрицател на Холокоста[5].
Формулирано в едно изречение, ако и с пълното съзнание на противоречивостта и спорността на подобно твърдение:
Историческата версия, предлагана от Илия Троянов в романа „Власт и съпротива“ е еквивалентна на някаква версия на следвоенната германска история, в която Холокостът не играе никаква централна роля, а реалните герои на съпротивата са хора като Ернст Телман (в българското му превъплъщение като Илия Минев).
Едва ли е необходимо да пояснявам, че такава историческа интерпретация действително е имало, и че тя е властвала в продължение на 45 години в една добре позната на всички ни част от Германия – източната.
Каква е нейната историческа съдба също не намирам за нужно да пояснявам.
[1] Странно, но факт – изглежда публикацията на същия текст – и ПРЕДИ това – на сайта на портал „Култура“ е неизвестна на автора; комплимент за популярността на „Либерален преглед“, но не и за съдържанията му, за съжаление
[2] В частност работите на някои съвременни историци, например Тимъти Снайдър, започват да изтласкват все повече в центъра на немската и световна общественост въпроса за геноцида, приложен срещу славянските населения на окупираните части от Източна Европа, но поне засега централността на Холокоста като основно престъпление на нацизма си остава до голяма степен непокътната.
[3] Под формата на единствените масови и ефективни анти-правителствени протести и демонстрации, извършени от етнически турци в България през лятото и есента на 1989 г.
[4] С възможното изключение на работата на Георги Марков, който е много специален случай.
[5] Основният спорен факт, около който се върти споменатият по-горе текст на Стилиян Йотов, е че в българското издание на „Власт и съпротива“ личността на Илия Минев е премахната от текста, по лично решение на автора (нещо, което няма никаква връзка с по-късния сблъсък между него и преводача). Самият Илия Троянов обяснява, че това е направено, тъй като той смята сцената за (цитирам): „прекалено кратка, прекалено повърхностна, от литературна гледна точка неубедителна; в такъв смисъл я отстраних, което между другото се случва в литературата от време на време: при преводите се добавя или премахва по нещо“. Оставям на читателите да изберат дали намират това обяснение за убедително или не.