Дискусии – България

В хода на оформянето на българската национална митология се появяват фигурите на Другия, с които Ние се идентифицираме и съотнасяме. До фигурите на своите Герои застават фигурите на Другия, който се появява в няколко основни типа със съответните варианти: Престижният друг, Похитителят, Варваринът, Религиозният друг, изтънченият, слаб, но коварен Интригант и Завистник, както и фигурата на Коварната хубавица[1]. Като вторична митология националната митология непрестанно предефинира субекта на идентичността и Другия, и по универсалния механизъм за изграждане на взаимните представи определя променящите се щрихи от образа на нашите съседи и по-отдалечените народи. Еволюцията на образите на гърците и западноевропейските народи през XVIII и XIX век илюстрира по много характерен начин проявленията на този функциониращ при всички общества механизъм.

През столетията, последвали османското завладяване на Балканите до формирането на модерните нации, основна роля при изграждането на образа на Другия играе религиозният критерий. Общата за българи и гърци източноправославна вяра е свързващо звено между тях и допринася до известна степен за преминаването на народностните различия на втори план. Изцяло на основата на религиозния принцип е и категоричното отграничаване на Своите от католиците, протестантите, евреите и мюсюлманите. Ролята на християнската религия като защитна бариера срещу ислямския натиск, както и особените привилегии на православния глава, цариградския патриарх като „етнарх“, допринасят естествено за подсилването на чувството за общност и съпринадлежност на източноправославните към едно цяло, за приглушаването на етнокултурните различия. Свързаната със средите на източноправославното духовенство книжнина позволява да говорим за отсъствието на диференциация на етническа основа спрямо отделните народности в лоното на православието. В гъркоезичната книжнина източноправославните са обхванати от събирателното „род“ – „to genos“, противопоставяни на понятието „елини“, употребявано като синоним на „езичници“. Би могло да се твърди, че използването на етническото име на българите отсъства до късно в свързаната с църковния институт документация. И това рядко споменаване на етническото име на българите се дължи не на стремеж на източноправославното духовенство към заличаване или игнориране на българите, а на отсъствието до късно на етическия принцип в отношението на църквата към нейното паство.

Нашата анкета за българския образ на гърците и западноевропейците през началните векове от османското владичество се натъква на трудно преодолима пречка – липсата на достатъчни свидетелства за мнението на обикновения българин. По-голямата част от българите от онова време са неми за нас, тъй като за тяхното мнение можем да съдим единствено по писмените паметници, т. е. по извор, представящ гледната точка на грамотните хора. Наблюденията върху изворите от това време показват, че за известен период от време в духовния живот на българите продължава да битува наследената от средновековните балкански държави традиция. В старата българска книжнина термините „грък“ и „гръцки“ общо взето нямат депресиативно значение през Средновековието и до голяма степен „грък“ символизира образован човек, т. е. изпълнява ролята на фигурата на Престижния друг. Термините „грък“, „ромеи“ и „гръцки“ се употребяват за обозначаването на византийците и тяхното царство, култура и език. Свързана до голяма степен с византийската литература, старата българска книжнина съдържа термина „елини“, за да обозначи с него гърците – езичници, т. е. древните елини, традиция, която се наблюдава и в гръцката книжнина. За представителите на Западна Европа основната обща за тях черта е принадлежността им към католическата църква, което в много случаи определя за обозначението им употребата на недиференцираното в етническо отношение понятие „латини“. Доминирането на религиозния принцип обуславя и ролята на представителите на неправославните западноевропейски християнски народи на Еретика – Враг на православието.[2]

Навлизането на българското общество в XVIII век е свързано с постепенната интеграция на Балканите в европейския капиталистически пазар. Включването на българите в търговския обмен на Османската империя с Европа води до обогатяването на възможностите за контакти на българите с народите на Европа, с техния икономически, политически и културен живот. За българските търговци, които отсядат в европейските стопански и културни центрове, настъпва процес на диференциация по отношение на неправославните народи и в българските текстове се появяват етническите имена на французи, немци и пр. Това е и времето, когато през различни периоди и с различна интензивност в книжнината изпъкват отделните представители на западноевропейския свят, очертали се като противници на османския султан и олицетворяващи Освободителя на християните на Балканите. Категорията Свои постепенно добива друго съдържание. Тя започва да се покрива с българската етнокултурна общност, основана на общ език, произход, стопански живот, исторически традиции, териториална обвързаност. В процеса на идентификацията на Другия се включват историческите сюжети, които „работят“ за създаването и на собствената историческа самоличност. В датиращите от тази епоха няколко исторически разказа към образа на гърка трайно се добавят щрихите на противник на българите на бойното поле.

„История славянобългарска“(1762) на Паисий Хилендарски е най-ранният текст, позволяващ по-пълни наблюдения върху механизма на изграждането на системата от представи и фигури, олицетворяващи Другия.[3] В нея могат да бъдат открити множество елементи на вторичномитологичните повествования, като може би най-важни функции са възложени на образа на гърка. За Паисий византийците и съвременните му гърци са един и същи народ. Той използва термините „восточно царство греческо“, „гръцки царе“ и „гръцка земя“ в разказа си за Византия и нейните взаимоотношения с българите. Паисий многократно подчертава героизма на българския войн, който побеждава византийците и обръща армиите им в бягство. „Гръцка история“, т. е. съчиненията на византийските автори, не е надежден източник на информация, тъй като в нея за българите и българските царе е написано „весма кратко“, защото „така кажат гръци от завист и ненавист, що имеяли на болгари“. Обяснение за тази некоректност на гръцките автори, според Паисий, е фактът, че българите са побеждавали византийците и са вземали от тях данък. „Гръцките царе“ са лукави и неверни съюзници, които не се спират пред измама и коварство. Тук присъства сцената с ослепяването на Самуиловите войници, както и други будещи неприязън описания на извършени от византийците жестокости. Същевременно присъства победителят Крум с набитата на вила и после превърната в позлатена чаша глава на Никифор, т. е. актът на жестокост добива различна оценка в зависимост от това дали извършителят е Свой или Чужд.

Разказът на Паисий внушава по директен и индиректен път различни негативни черти у Другия, с който става сравнението, за да се докаже превъзходството на Своето. Този метод на изграждане на национално самочувствие рефлектира в отношението към Другия, който естествено във всичко е по-долен от Нас. Този Друг не само принадлежи към семейството на източноправославните народи, подчинени на общия владетел, но е и различен по език, култура, историческо минало, характер, качества и пр. Устремен към целта си да утвърди идентичността на своя народ и да му вдъхне самочувствие и увереност, Паисий естествено търси доказателства, че във всичко, с което българинът се отличава от гърците, той стои по-горе от тях. Така образът на гърка изглежда по следния начин: гъркът е по-културен и образован, с по-добри обноски, но той е горделив, хитър, безмилостен, алчен, жесток, граблив, непочтен, неблагодарен, завистлив, некоректен. Годините на византийското владичество над българите е наречено „гръцко робство“, като се настоява, че византийците носят вина за османското завладяване, тъй като те повикват турците на помощ срещу българите. Доказва се и гибелната роля на гъркинята, влязла в дома на българските владетели, т. е. появява се в образа на Коварната красавица. Социалната характеристика на гърците като търговци ги противопоставя на простите и незлобливи българи, които са земеделци, овчари и прости занаятчии, и които могат да бъдат измамени от хитрите търговци.

Паисиевата история обобщава елементите от образа на гърка, наследени от предшестващите я книжовници. Същевременно Паисий обобщава и едно настроение, плод на съприкосновението между представителите на различни общества, на различни социални слоеве и техните различаващи се култури. Антитезата Свой – Друг, придобила в нашия случай формата на противопоставянето между представителите на отседналите отскоро войни и гордеещите се с империята си византийци, между варварина и представителите на блестящата с разкоша и културата си Източна империя, получава израз и в сравнението между бедния земеделец (орач и копач) и простия занаятчия, от една страна, и будещия недоверие търговец, от друга. Впрочем това е изобщо недоверието към онзи, който в различните случаи е представител на враждебната империя, на чуждата цивилизация на града и неговите закони на поведение или на висшите социални слоеве с техните отработени вече обноски. Свидетели сме на функциите на идентификационния механизъм, издигащ простотата на Своя в ценност, противопоставена на високата образованост на Чуждия. Впрочем ще припомня, че това е времето, когато в редица български селища централните чорбаджийски махали започват да се наричат „гръцки“, т. е. извършва се инстинктивно известно наслагване на елементи от разнородни идентичности – социална и етническа, което придава още по-голяма сила на негативната характеристика на гърка. Естествена последица от това е натоварването на образа на гърка с допълнителните отрицателни щрихи като търговец, богаташ, плод на имуществени и социални противопоставяния. Недоверието и отрицателното отношение към търговеца, което откриваме през епохата на укрепването на търговския капитал и в други общества на Балканите, придобива у идеолога на българското национално утвърждаване смисъла, силата и ролята на бариера, отделяща българите от Другия, както и на стимул, подхранващ съзнанието за високата стойност на ценностите на собствения народ, т. е. пренася се на етническа основа.

Противопоставянето на българина на Другия се осъществява в Паисиевата история и чрез примери от най-новата и близка до автора история. Срещу Другия, този път представител на църковната йерархия, се отправя обвинението: „…когато турците завзели и поробили България, тогава цариградските патриарси с турска помощ и насилие отново завладели търновската патриаршия под своя власт и за пакост и поради злоба, която имали към българите, още в началото не назначават на българите епископ от български род, но все от гръцки род. И не се грижат никак за българските училища за учение, но обръщат всичко на гръцки език. Затова българите си останаха прости и неучени на изкусно писание, а много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо се грижат за своето учение и език. Тая вина на българите произхожда от гръцката духовна власт.“ Към характеристиката на гърка – представител на църковната йерархия, който не се грижи за българската култура, се добавя и укорът за упражняването на грабителска политика: „И голямо насилие търпят несправедливо в тия времена от гръцките владици, но българите ги приемат благоговейно и ги почитат като архиереи, плащат им двойно дължимото“. Използваният от Паисий метод за легитимиране на идентичността на българите пред тях самите и пред Другите рефлектира в отношението към Другия и това се долавя много отчетливо по бележките към различните преписи на Паисиевата история, която се възприема от следовниците на Паисий като средство да се даде отговор на сърби и гърци или „на пакост греком“.

Паисиевата история ни позволява и някои наблюдения върху функционирането на образите на западноевропейските народи при изграждането на националния разказ. Би могло да се говори за сравнително по-спокойния тон на автора по отношение на тях. И все пак той проявява изключителна селективност към историята на взаимоотношенията на българите и европейците през Средновековието, за да подчертае случаите, в които българското оръжие сразява войските на западните владетели. Разказва за сблъсъка на българите с „латините“ и най-вече за българските победи над Балдуин Франдърски и данъците, плащани от латините на българските царе. Паисиевата история насочва вниманието и към противопоставящия източното православие на католицизма разказ за опустошението на манастира Зограф от латините. Същевременно в Паисиевата история европейците присъстват и като Престижният друг, като образовани и притежаващи научни постижения народи. Паисий подчертава, че за написването на своята история е използвал съчиненията на немски автори, с което несъмнено цели да повдигне авторитета на своя разказ.

Софроний Врачански е книжовникът, на когото дължим два преписа на Паисиевата история (1765 и 1781). В бележките към Софрониевите преписи отсъстват обясненията за стимула „да се даде отговор на сърби и гърци“. И все пак цялостният текст на Паисий, формиращ негативни настроения към гърците, присъства изцяло в преписите на Софроний. Гърците присъстват в съчиненията на Софроний и като Престижният друг. В словата си към своите сънародници Софроний не се поколебава да посочи примера на образованите гърци и западноевропейци: „Я вижте греците, вижте арменците, вижте евреите и вижте европияните, и они вси не са ли человеци като нас, ала с това учение станали господари, станали властителини сас учителное блистание светят на свето и не са като нас померкнали, потемнели, помрачени и сас ум и сас тяло.“[4]

Образът на гърка присъства и в автобиографията на Софроний. Гръцките архиереи са представени, от една страна, като мъдри и справедливи хора, с които Софроний поддържа приятелство и те го покровителстват. Същевременно обаче Софроний разказва и за „протосингела грека неученнаго и некнижнаго“, който го ненавижда и му пакости. Софроний рисува и образа на гърка като представител на църковната власт, който „по греческое обичае“ събира алчно данъци и такси.[5] Трудовете на Софроний отразяват една следваща стъпка в еволюцията на българското образотворчество, свързана с въвличането на Балканите в европейския стопански живот и последвалите ментални промени, намерили израз в постепенното възприемане на принципите на голямото идейно движение на Просвещението. Отражение на тези промени е уплътняването и обогатяването на образа на западноевропейските народи. Цитираният пасаж свидетелства за изключително важна мутация в съзнанието, тъй като тя показва готовността считаната за еретична Западна Европа да бъде възприемана като Просветена Европа, примерът на която трябва да бъде следван. В представения от Софроний образ на западноевропейските народи като Престижния друг личи съзнание за диференциация в етническо отношение и познаване на фактологията от развитието на различните представители на Западния свят. В текстовете на Софроний присъстват образите на френските крале, посочвани като примери за силни, мъдри и справедливи владетели, покровителстващи законността и науката.[6]

През 1792 г. йеросхимонах Спиридон съставя своята „История во кратце о болгарском народе словенском“, в която образът на гърка се доразвива като олицетворение на коварният Интригант и завистник.[7] Особено внимание заслужава следният пасаж, който е включен в множество преписи на Паисиевата история през XIX век, тъй като очевидно е отговарял на антигръцките настроения на разпространителите ѝ: „…Селим же посла отца своего в заточение, он же мало пожив умре; также и двоих братиях своих убил Селим. Сей безбожний Селим, цар турский, наустен от патриарха константинополскаго истребити власт от болгаров и от сербов… Глаголет ечи патриарх тако: …аще хощеши имети царство твое покойно, истребити от них власт и началство и всиякаго благороднаго и епископов да будет от языка того“. Още Йордан Иванов изказва съмнение относно истинността на тази легенда, като изтъква, че същият Селим I обръща в джамия и самата гръцка патриаршеска църква, а „гръцките патриарси сами назначаваха покрай гърци още и български владици“[8]. Солидаризирайки се с мнението на Й. Иванов за отсъствието на елинизаторски план на Патриаршията по онова време, ние обаче отчитаме, че цитираният пасаж от Спиридоновата история е несъмнено един нов вариант на темата за коварния и лукав Интригант, който е слаб и не действа като силен и смел Войн с оръжие в ръка, а подмолно, използвайки силата на османците. Книгата на Спиридон дава възможности и за наблюдения върху еволюцията на образа на западноевропейските народи в съзнанието на образованите българи. И Спиридон подобно на Паисий се стреми да подсили националното самочувствие на българите поставяйки акцент на победоносните за българите войни срещу латини, немци, франки и пр. Западноевропейците присъстват в разказа на Спиридон и като Престижният друг, който притежава развита наука. На няколко места в текста се споменава, че източник на информация е „французинът Буфие“.

Въз основа на данните от XVIII век бихме могли да твърдим, че през това столетие се наблюдава известна двойственост в българския образ на гърците и западноевропейците. Тази двойственост продължава да съществува и в началните десетилетия на XIX век. Това са десетилетията, в които разпространяваните преписи на Паисиевата история и други исторически съчинения добиват все по-ясно изразена антигръцка насоченост. Това са същевременно десетилетията, през които гръцките учебни заведения и гръцката книжнина се превръщат във важен фактор на културното развитие на българите и общуването им с постиженията на просветена Европа.[9] Българите са спомоществователи на гръцки издания и набавят за личните си библиотеки съчиненията на гръцки автори или на чужди автори в гръцки превод.[10] Българските книжовници не се колебаят да подчертават, че използват гръцки образци при съставянето на своите трудове, съобщавайки гръцките първообрази, с очевидното желание да повдигнат авторитета на собствените съчинения. Участието на българите в гръцката революционна организация Филики етерия и по-късно в гръцкото въстание от 1821 г. показва, че за българите от онова време гърците са потенциални съюзници, които трябва да бъдат подкрепени.[11] Така гъркът се появява като Съюзник, Борец за свобода или Престижният друг през критичните за Балканите години по многобройни приписки и летописни бележки, както и в множество български народни песни, в които се възпяват делата на героите в борбата срещу Портата. В тях срещаме образите на Сава бинбаши и Марко Боцарис, които народният певец представя като българи поради очевидната им популярност тогава.

По това време зачестяват контактите на българите със западноевропейските страни. Освен българските търговци в европейските оживени стопански и културни средища пристигат първите български студенти. Продукт на тези динамични десетилетия е букварът на Петър Берон[12]. Както подчертава в Предисловието авторът използва за модел прочутия за времето си гръцки „Дарварьоват Еклогар“. В тази истинска енциклопедия за децата присъстват с цялата си привлекателност гръцката античност със своите герои и митове, както и западноевропейският свят с своите селища и обитатели. На преден план излизат „европските“ училища, по образеца на които Ние трябва да устроим тези „по нас“. И в двата случая можем да твърдим, че става дума за образа на Престижния друг, който играе ролята на модел за придобиване на знания и мъдрост.

През следващите десетилетия в българския духовен живот продължават да играят водеща роля мъже, завършили гръцки учебни заведения. С хода на времето сред тях настъпва разслоение за ролята на гръцкия език и култура за българите, прераснало в оформянето на два лагера. От една страна се групират просветните дейци, считащи, че българите трябва да продължават изучаването на гръцки език наравно с българския, тъй като те има какво да научат от гръцката книжнина. Така учителят и книжовникът Неофит Рилски препоръчва на читателите на своята гръцка граматика да изучават гръцки език, тъй като: „Всякий знае без доказателства, защо колкото человеци се намеруват мало нечто просвещени в нашето любезно отечество, сичките от гречески са се просветили и напоили с потребни понятия, защото греците, които се нахождат в Турецката държава и под техно иго, каквото и мы, секаде имат училища (не разумевам училища тука, в които се учат „алфа, вита и гама“, но Елинско училище, и високи науки)… За то ми се мни да е по-полезно за нашите единоплеменници да учат вкупе со свойат матерний язик и греческиат, или поне после матерниат него перво…“[13]

Гъркът се появява като Престижният друг и у учителя и книжовника Райно Попович, който настоява: „Треба всякий да знае, защо щото е было до ныне, сичкото от греческият язык е било, и щото става, за него най-паче са варши; от него и спроти него другото неущущително произникнува… Славенски и росейски книги много, но ако задолжим и принъдим децата да се оучат само от тях, без сладост са оучат…, защо нема Болгария никакво причастие с Росия… А на греческият са радват младите и много го обичат, защо Болгария е неразлучна и соединена с Греция… и болгарите на всяк ден в Греция и с греците неразлучна спребивают. Самите наши овчари вмежду греци живеят… За това и от това ся познава и разумева, че было ложно онова просто и грубо мнение, чи който са бы наоучавал гречески и прокопсвал, бил са погарчил и нещал да знае родат си…“[14]

Подобни мисли изказва и другият виден български книжовник и учител Хр. Павлович, който настоява, че българите трябва да изучават гръцки език, тъй като той е „благороден, думам, и весма потребен, понеже сос него можете секаде да отидете, и отидевше да бидете без утеснение, и да извършете секой свой подлог благополучно. А защо: защо секаде се нахожда, нахожда се в сичката Тракия, нахожда се в Македония, во Азия, в морето сичкото, во Италия, в Немция, во Франция и проч.“ Хр. Павлович напомня, обаче, че който учи гръцки език, не трябва „да уничтожава свой род болгарский, именувающися, каквото много безумни правят грек“. С Паисиевски патос той припомня славното минало на България, на българската култура, които заемат достойно място сред славянството. Освен със своите оценки за ролята на гръцкия език в българската култура Хр. Павлович представлява интерес с оглед на нашата тема и поради факта, че той е един от българските книжовници, които осъществяват едно от ранните издания, съдържащи изложение по българска история. В неговия „Гръцко-български разговорник“[15] е поместена кратка история на българите, която по редица свои елементи напомня историята на Йован Раич. В тази история се подчертава, че българите са славяни, но елините погрешно ги наричали „скити“. Описани са военните сблъсъци на българите с „греците“ през Средновековието, като се подчертава на няколко пъти, че гърците са коварни в политиката и побеждават българите с измама, т. е. историческият сюжет изкарва на предна линия образа на Другия като слаб и коварен Враг. Тук присъства разказът за Крум и главата на Никифор, както и ослепяването на Самуиловите войници от Василий Българоубиец. Падането на българите под византийска власт е окачествено като „греческа власт“. Имаме основания да твърдим, че този текст е бил използван като четиво в обучението по българска история, като се има предвид учителстването на неговия автор в Свищов.

През 1835 г. излиза от печат и няколкотомното „Славянобългарско детоводство“ на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, представляващо истинска енциклопедия на тогавашните знания, предназначена за деца и използвана в училищата. В тази книга отсъства част, посветена специално на българската история, но затова пък историческите сюжети присъстват дори и в уроците по български език. Образът на гърка е очертан изцяло в положителни тонове в петото томче, представляващо политическа география. Самите гърци се появяват като Престижният друг веднъж като елини в Античността и сега, в съвремието: „Жителите (на Гърция) са греци, елински потомци православного восточного вероизповедания, остроумний и любоучителний.“[16]

Случаят „Бозвели“ заслужава по-специално внимание с оглед на еволюцията на възрожденския деец към лагера на най-ярко изразените противници на елинизма, еволюция, която наблюдаваме през тази епоха у редица образовани българи. Получил добро за времето си образование в гръцко училище, Неофит Бозвели навлиза дълбоко в гръцкия културен живот и опознава гръцката книжнина от ХVIII и началото на ХIХ в. При съставянето на своите трудове той използва съчиненията на най-радикално настроените представители на гръцкото Просвещение.[17] В неговите многобройни диалози, останали в ръкопис, се съдържа остра социална критика срещу привилегированите слоеве в империята и най-вече срещу чорбаджиите и българските фанариоти. През 40-те години Неофит Бозвели става идеолог и водач на българското движение за национална църква и социалната му критика отстъпва пред нападките срещу гръцкото духовенство. Той отправя срещу гърците обвинението, че „ищат да погречат власи, серби и болгари и совсем тия народи да им се не слиша имято по светът, но да се именуват всите греци“. Това твърдение на Бозвели отвеждат към обрисувания от йеросхимонах Спиридон образ на слабия – сега по отношение на числеността на етноса, коварен Интригант, който е по-опасен с хитростите си за българите отколкото бруталните кърджалии и еничерите.[18] Така Неофит Бозвели участва активно в изграждането на една от основните исторически митологеми. В неговите съчинения присъства и образът на Просветена Европа, учебните заведения на която трябва да послужат за образец на българите.

Подобна еволюция можем да проследим и у Иван Селимински, който на младини е ревностен поклонник на гръцката просвета и участник в гръцкото въстание от 1821 г. Постепенно се превръща в противник на гръцкото образование, отричайки всякаква полза за българите. Работи за отклоняването на българските младежи от гръцките учебни заведения и насочването им към Русия. Не се поколебава дори да използва аргументацията на Я. Фалмерайер, отричаща на гърците правото да се смятат за потомци на древните елини. Готов е да даде следна оценка на гърците: „…Аз винаги подозирам гърците, защото те не са искрени към никой народ, както и евреите.“ Счита за „естествени болести“ на гърците „леността, безделието и кражбата“. В исторически план, според Селимински, гърците присъстват в Средновековието „чрез свойствените им хитрости и лукавства“, а през вековете на османското владичество – като гонители и унищожители на българските книги. Заслужава да бъде подчертан и негативният образ на западноевропейските народи, към който еволюира Селимински. За някогашния поклонник на Просвещението и преводач на трудовете на френските просвещенски дейци, постепенно добива доминиращо значение противопоставянето между православна Русия, към която се ориентира Селимински, и католическа Европа.[19]

За очертаването на образа на гърците роля изиграва и Анастас Кипиловски, един от образованите представители на първата половина на ХIХ в. Той е убеден, че гръцкият език не е изчерпал възможностите си да допринесе полза на българите и изготвя славяно-българско-гръцки речник. Отпечатва в български превод историята на руския историк Ив. Кайданов, като я допълва със собствено изложение за събитията след 1800 г.[20] В частта на своето издание, която Кипиловски съставя сам, се съдържат страници за историята на съвременна Гърция (с. 179-182). Разказът на Кипиловски съдържа данни за освободителните борби на гърците, за революционната организация Филики етерия и гръцката революция от 1821 г. Дават се подробни сведения за политическия живот на новоосвободената държава и за нейните видни политически мъже. Тук гъркът е представен като Престижният друг, който спечелва уважението както със смелостта си в борбата за свобода, така и с постиженията си в областта на културния и политическия живот. В книгата на Кипиловски присъстват и западноевропейските народи, които са представени подробно със своите завоевания в областта на стопанския и културния живот. Примерът на Престижния друг се посочва настойчиво в стремежа да бъдат тласнати българите към европейските модели. Авторът използва обрисуваните със симпатия образи на европейските владетели, за да внуши собствените идеи за политическо устройство и социални взаимоотношения, основаващи се на принципите на Просвещението. Заслужава да подчертаем важното обстоятелство, че тази книга, представяща гърците и западноевропейците изцяло в положителна светлина, се разпространява в сравнително голям за онова време тираж. Кипиловски я издава с намерението тя да се използва в училищата и наистина кореспонденцията на българските учители от ХIХ век свидетелства, че тя се е радвала на популярност сред българското учителство, което я използва в преподаването по история.

Четиридесетте години на ХIХ век бележат поврат в историята на българо-гръцките взаимоотношения. Това е десетилетието, през което движението на българите за създаване на собствена национална църква ги довежда до тежък конфликт с Цариградската патриаршия. Сега се формира и утвърждава гръцката национална доктрина Мегали идея, която пронизва цялостния живот на младата гръцка държава и предизвиква постепенното сближение между Гърция и Цариградската патриаршия на базата на общи задачи по националния въпрос. След десетгодишен период на прекъсване на отношенията между Атина и Патриаршията вследствие на обявяването на гръцката църковна автокефалност през 1833 г. в края на 40-те години Гърция и Патриаршията се помиряват и обединяват от общата политика по отношение на славянството. Уеднаквяването на позициите на Патриаршията и Атина по националния въпрос довежда до втвърдяване на становището на патриарха към искането на българите и едновременно с това до постепенното култивиране в Гърция на атмосфера на недоверие и враждебност към българите. Искането на българите за собствена църква се представя като продукт на политиката на панславизма, а дейците на българското църковно-национално движение се рисуват като оръдия на Русия. Паралелно с това оформяне на враждебност към българите в политическия и културния живот на Гърция все повече добива превес тенденцията за подхранване на националистични настроения, на чувство за превъзходство над славянството, за особената мисия на гръцкия народ, съчетал в историята си елинската култура и християнството. Самочувствието, което се внушава на гърците като носители на „елинохристиянската цивилизация“, прераства в някои прояви на расизъм, обосноваващ правото на гърците да господстват над останалите народи.[21]

Тези нови явления в развитието на балканските общества, свързани, разбира се, и с цялостното състояние на Османската империя и политиката на европейските държави на Балканите, неизбежно рефлектират във взаимоотношенията между българи и гърци. Те слагат своя отпечатък върху образа на нашите съседи, към които се прибавят нови щрихи. Еволюцията в българо-гръцките отношения допринася процесът на формулирането на българските искания по църковния въпрос да добие все по-ярко изразен антигръцки оттенък, който намира красноречив израз в споменатата еволюция в отношението на Неофит Бозвели и Иван Селимински към гърците. Тази еволюция може да бъде доловена и по факта, че през 1844 г. Христаки Павлович издава своя „Царственик“[22], представляващ преправка на историята на Паисий Хилендарски, в която отрицателните характеристики за гърците се задълбочават. Редица изрази на Паисий са допълнени по посока на това да се постави по-ясно разграничителната бариера между българи и гърци. Подчертава се, че гърците произхождат от четвъртия син на Ноевия син Яфет – Иоан, докато българите са потомци на шестия син на Яфет – Мосох. От Мосох води началото си целият славянски род. Подчертава се също, че с поселването си на Балканите българите изпълняват божията воля да смирят „греческая гордост“, т. е. паралелно с утвърждаването на антигръцката насоченост на текста се формулира и романтичната теза за ролята на собствения народ като изпълнител на божествения план, за неговата особена мисия. Към многобройните примери, свидетелствуващи за коварството на гърците в техните взаимоотношения с българите през Средновековието, се прибавя и обвинението, че падането на България под османска власт се дължи на „греческое предателство“. Тази книга се радва на изключителна популярност и използва в българските училища в преподаването по история.[23] Тя несъмнено допринася много за утвърждаване на образа на гърка в съзнанието на българите именно с негативно съдържание. Както свидетелства по-късно Любен Каравелов, в нея народът намерил „прости, разбираеми за него разкази и затова те имали голямо влияние върху развитието му. Омразата към гърците, временно заспала, се пробудила с нова сила“.[24]

За утвърждаването на образа на гърка като Враг допринася особено много Васил Априлов, участвал лично в делата на гръцката революционна организация Филики Етерия и по-късно в уреждането на българското учебно дело. За разлика от повечето български образовани мъже, получили гръцко образование, Априлов още през 30-те години настоява, че изучаването на гръцки език в ранна възраст от българските деца води до гъркомания. Настоява, че българите имат само вреда от гръцката култура, тъй като всеки българин, който е получил гръцка образованост, се срамува от произхода си и се отрича от рода си. Гърците никога не са се грижили за образованието на българите, тъй като „противоположността в езика, обичаите и интересите отделяла единия народ от другия“. Априлов твърди, че гръцката патриаршия поддържа открай време само гръцкия език и гръцката книжнина, тъй като има целта да погърчи българите. Нарича „чиста грекомания“ идеята за изучаване на гръцки език в училищата. Проявява интерес към теорията на немския историк Фaлмерайер, който му дава богата аргументация в полза на тезата за многобройността, могъществото и величието на славянството в сравнение с гърците. Твърди, че Византия е Източна Римска империя и гръцките историци напълно неправилно я наричат Гръцка империя. Априлов лансира тезата, че със своята грабителска политика гръцките архиереи носят голяма вина за ислямизирането на Родопите, Македония и Тракия.[25] Той полага големи усилия да отклони българските младежи от учебните заведения в Гърция и да ги насочи към Русия. Трудовете на В. Априлов се разпространяват и четат из цяла България като екземпляри от тях намираме в почти всички училищни и лични библиотеки от ХIХ в.

И все пак 40-те години на ХIХ в. съдържат все още множество примери за функционирането на образа на гърка като Престижния друг. Може би най-характерен случай в това отношение са учебниците на Константин Фотинов, получил образованието си в гръцки учебни заведения и допринесъл с дейността си на учител, книжовник и журналист за поддържането на връзките на българите с гръцкия културен живот. Фотинов не само запазва положителното си отношение към гърците и тяхната култура, но и допринася за изучаването на гръцкия език чрез съставените от него учебни помагала.[26] Остро критикува обаче гъркоманията и настоява, че българите трябва да използват в богослужението български език.[27] Тъй като Фотинов е издател на първото българско периодично списание, а също и автор на учебници и учител, считаме, че неговото мнение за гърците и популяризираният от него техен образ като Престижния друг е с особена важност. Фотиновото списание „Любословие“ (1842, 1844-1846) се е ползувало с голяма популярност сред българското учителство и присъствува в множество училищни библиотеки. Фотинов се отнася с нескривана симпатия към гърците, като отделя особено много място в своето списание на историята и културата на античните елини, на техните постижения в областта на правния, гражданския и научния живот.[28] В „Любословие“ и в географията на Фотинов античните елини са олицетворение на ученост, свободолюбие и културност. Фотинов отделя много място и на културния и социалния живот на съвременните му гърци, като дава специални сведения за Атинския университет и различни здравни, социални и културни институции в Гърция с явната цел да се посочи примера на Другия. А ето и описанието на Гърция и нейните жители във Фотиновата география: „Первенствующий на Елада е Атина, град преславный за старата прежната му слава, който някога беше источник любомудрия, столица учений же и прекрасных обитания велможов…“ и още „Елада има клима с благорасворенный и чистый воздух, земля премногоблагоплодни… Жители же има до един миллион, восточныя церкви. Еллините са мужи подражатели и ревнители древныя праотцев их славы, действителни и склонни за любоучение и народное просвещение.“[29] Тези оценки на Фотинов, съдържащи всичко най-положително, което би могло да се каже за един народ, съжителстват в творчеството на възрожденския деец с племенна патриотична пропаганда, неотстъпваща по силата си от призивите на Паисий.

Във всички трудове на Фотинов присъстват също така, и то изцяло обрисувани в положителна светлина, образите на западноевропейците. Постиженията на французи, немци и англичани в областта на културния живот, техните училища и университети, добре уредени библиотеки, развитото книгопечатане и периодика се сочат за пример за българите. Тези народи са образец за следване и с техните технически постижения, с развитата индустрия, транспорт и съобщения. Фотинов поставя особен акцент на развитието на железопътните връзки, параходното дело и промишлеността в Англия. Образът на Престижния друг е използван от Фотинов и във връзка с усилията му да внуши на своите сънародници модерните норми за устройство на държавите и гражданските общества. Той подчертава, че французите и англичаните са най-свободните народи на Европа, а най-големите врагове на тиранията – французите. Фотинов използва образите на французите, за да внуши на своите сънародници необходимостта от нови норми на поведение. Рисуван от своите съвременници с „бръснати мустаци и брада, което му придавало вид на англичанин, с „висок цилиндър и фрак“, „с френски дрехи“ Фотинов очевидно и с външния си вид се стреми да се оттласне от традицията и интегрира към европейските модели. Заслужава също да подчертаем, че в случая не може да става дума за някакво изолирано явление в българската книжнина. Както вече бе споменато, Фотинов е дълбоко уважаван и ползващ се с изключителна популярност учител. Неговата кореспонденция свидетелства, че той поддържа непрекъсната връзка с един много широк кръг от български образовани мъже. Списанието му излиза в големия за времето тираж от около 600 броя. Образът на Престижния друг, нарисуван от Фотинов, се популяризира и чрез географията му излязла от печат в около 2 795 броя, приемано тогава за „пазарен успех“.

Гърците и западноевропейците присъстват като Престижния друг и у Иван Богоров, основателя на първия български вестник „Български орел“ (1846-1847) и по-късно издател на „Цариградски вестник“. Богоров издава „Всеобща география за децата“, в която гърците присъстват със своето славно минало и блестяща култура през античността. Гърците са представени и с героичната си борба срещу османското владичество, с отбраната и сраженията при Мисолонги, Триполица, Аргос. Богоров рисува съвременна Атина като град с развито стопанство и знаменити мъже. Не пропуска да подчертае, че жителите на Пелопонес се считат за потомци на древните спартанци.[30] Богоров разширява тези сведения в своята издадена през 1851 г. „Кратка география“. Припомня героичната борба на нашите съседи срещу османското владичество и разказва с удоволствие за успехите на извоювалите свободата си народи в областта на икономиката, просветния живот и политическото управление. Заслужава да се подчертае, че Богоров, подобно на Фотинов, приема изцяло идеята, че съвременните гърци са потомци на древните елини и не проявява никакво желание да им оспори правото да се гордеят с наследството на своите предци. Готов е да твърди, че българите трябва да изучават гръцкия език, тъй като „се намираме между гърците, с които имаме зимами давами“[31]. Във всички осъществени от Богоров издания образът на западноевропейските народи има задачата да послужи за модел за следване. Както в предназначените за деца учебници, така и в своите списания и вестници Богоров настойчиво разказва за постигнатото от европейските народи в образованието и науката. Особено внимание той отделя на развитието на техниката, индустрията и транспорта в Англия и Франция. Разказвайки историята на европейските народи и описвайки подробно техните градове и държави Богоров се стреми да даде тласък на модернизационните процеси, които бавно и мъчително си пробиват път в българското общество. Пак чрез образите на европейските общества той се мъчи да прикове вниманието на своите сънародници и към проблемите на политическото развитие и постави пред тях желани модели за следване.

Така очертаната въз основа на достигналите до нас писмени паметници еволюция на образа на Другия следва хода на процеса на изграждането на българската национална идентичност. След периода на продължително доминиране на религиозното над етническото самосъзнание постепенно се наблюдава отделянето на Другия в общността, която до този момент се е формирала на базата на религиозния критерий. Постепенното определяне и утвърждаване на националната идентичност на българите върви паралелно с оформянето на образа на Другия, другостта на който се изгражда на основата на критерии различни от религиозните. При очертаването на образа на Другите се включват активно историческите сюжети, които в някои случаи се допълват с митологеми. Проявява се избирателно отношение към миналото, помагащо за възвеличаването на Своето, на своята история, царе, култура и народ. Аналогични явления учените констатират в протичането на сходните процеси и в останалите общества в Европа, като в зависимост от конкретната културна среда добиват акцент различни елементи от повиканото на живот минало. Върху процеса на изграждане на образа на Другия влияе и протичащият аналогичен процес у съседните ни народи, даващ своето отражение върху поведението на техните представители спрямо българите, както и върху тяхната политика спрямо намиращия се все още под чуждо владичество български народ. Именно тази неравнопоставеност, произтичаща от несинхронното развитие на различните райони на Балканите през ХIХ век, довежда до силно изостряне на чувствителността на българските образовани мъже. Като цяло би могло да се каже, че до разгръщането на българското църковно-национално движение образът на гърците в българската книжнина е балансиран, като трудно може да се говори за пълно доминиране на един или друг тип. Очертаващата към средата на XIX в. несъвместимост между националните платформи на българи и гърци става причина през втората половина на века да вземе превес именно отрицателният образ на гърците. И сега в утвърждаването на тази тенденция активно участие вземат хора, значителна част от които са получили образованието си в гръцки учебни заведения и познават отлично гръцката книжнина и периодичен печат. В трудовете на Ив. Селимински, Ив. Добровски, Г. С. Раковски и дори в съчиненията на професионални историци като Сп. Палаузов и Марин Дринов навлиза тезата за отколешната елинизаторска политика на Цариградската патриаршия. Тези автори използват в множество случаи трудовете на гръцките историци, които в стремежа си да докажат континуитета в гръцката история, доказват стародавността и непрекъснатостта в гръцките идеи и извеждат съществуването на Мегали идея назад в историческото минало. Тук ще се огранича да цитирам само силните думи на Раковски, които с различни вариации преминават в българската книжнина то това време: лукавите фанариоти, които са близо до турското правителство, изместват българските митрополити: „Тий изгнали българский язик от богослужения в църкви, въвели гръцкий, не допущали народу да се учи български. После във време Самуила патриарха в лято 1764 (за тоз пишат „на пакост греком“ исто в тая повременност) фанариоти решили съвсем да изтребят българский язик и да претопят българи в гърци, изгорили им църковния книги, поставили във всеки град и знаменито село метохи, довели от Атонская гора простаци гърци калугери, почнали тий да учат българи простогръцки и оставили свой матерний язик“. Пак този патриарх Самуил, когото гръцките историци „хвалят до небеса“ закрива Охридската българска патриаршия през 1766 г.[32]

Особено внимание заслужава мнението на получилите академично образование и ползващи се с голям авторитет сред българите Сп. Палаузов и М. Дринов, които работят в периода на най-острата фаза на българо-гръцкия църковен спор. Напълно естествено техните трудове си поставят задачата да обосноват искането на българите за независима църковна йерархия. Тясно свързана с тази цел е и лансираната от С. Палаузов концепция за зловредното влияние на византинизма в историята на балканските народи и преди всичко на средновековна България. Според Палаузов връзката на южнославянските народи с византинизма „действувала в ущърб на тяхната народност и на самостоятелното им развитие… Нима има още такива господа, които в самодоволното си настроение вярват, че грохналият византинизъм може да съдържа в недрата си зародиша на бъдното си възраждане? Нима хилядолетната империя, която винаги се е развивала по особен начин, се е опитала да възпита някога в себе си макар и частица от тези начала, върху които израсна сградата на съвременната цивилизация? Византия, създадена по особеното божие повеление, както се изтъква на едно място в Законника на император Теодосий, си останала неподвижна и тази своя неподвижност тя изцяло е предала на турския Стамбул, център на Османската империя, който е съхранил целия характер на средновековния византинизъм.“[33]

Концепцията на С. Палаузов за зловредното влияние на византинизма върху историята на България се възприема и от Марин Дринов. Дринов, подобно на по-голямата част от българските автори, не поставя под съмнение постиженията на античните елини, но Дринов поддържа мнението, че през VII-VIII век славянският елемент на Балканите е бил толкова многоброен, че е променил изцяло етническия облик на региона. Подкрепя становището на Фалмерайер, че в жилите на съвременните гърци тече не елинска, а славянска и албанска кръв. Разглеждайки отношенията между преславския двор по време на управлението на Петър и цариградското правителство Дринов изказва мнението за крайно зловредното влияние на византинизма в България. То се изразило според него във въвеждането на висшия клир с неговия разкошен живот, със склонността му към козни и интриги. Отношението на тогавашните хора към гърците било крайно отрицателно. Те са били считани за високомерни, склонни към лъжесвидетелство, златолюбиви и пр. Това отношение, според него, било в основата на богомилството[34], което било реакция срещу византинизма, проникнал в България и най-вече сред духовенството. Според Дринов след падането на българската държава под османска власт църквата попада в ръцете на цариградските гърци фанариотите, които са „послушни доносници на турците и ловки авантюристи“ и нямат право да се хвалят с постигнатото от древните гърци. Фанариотите с помощта на турците унищожават незаконно българската църковна независимост през 1767 г., внасят сред българите гръцки книги и слагат ръка на българската национална просвета, която вследствие на това се укрива единствено в манастирите.[35]

В утвърждаването на образа на гърка с отрицателна натовареност участва много активно и П. Р. Славейков, който е сред най-интересните и влиятелни представители на интелектуалния живот на българите през втората половина на ХIХ в. Със своето силно и очарователно слово на белетрист, поет, журналист, историк и политик той влияе изключително много върху своите сънародници. Славейков участва активно в съставянето на трудове с историческо съдържание, които се четат от всички. Участва в създаването на споменатия „Царственик“ на Христаки Павлович, допринесъл за повсеместното разпространение и популяризиране на историята на Паисий Хилендарски и заедно с това на изградените от нея образи на Другите. Славейков записва предания и легенди и, както беше доказано убедително от изследователите на неговото дело като историк, сам съставя митове с подчертан антигръцки характер. В неговите исторически съчинения гъркът е отрицателният герой, лукав, подъл, неверен съюзник, жесток и коварен. Вредно и отрицателно е влиянието на всичко гръцко върху българския духовен и политически живот. Особено отрицателно е влиянието на византинизма върху българските политически нрави, провеждано чрез византийските агенти в българския двор. Отрицателен образ е и гъркинята в българската история, която в ролята си на царица или приятелка носи куп неприятности и нещастия за българите. Славейков има голяма заслуга за утвърждаването в българската национална митология на легендата за изгарянето на търновската патриаршеска библиотека от търновския митрополит Иларион, гонител на всичко българско – мит, опроверган от българските историци въз основа на богат изворов материал.[36] Заслужава да се подчертае, че тези митологеми имат в повечето случаи задачата да оправдаят недостатъците на българите, като прехвърлят вината за тях върху гърците. Славейков си позволява с родолюбива цел да прекроява изворите и да добавя от себе си случки и истории, каквито изобилстват например в неговите „Исторически примери върху нравствеността. Преведени и издадени …за употреба на училищата“ (1867). Тук се появяват измислени от Славейков исторически личности, гръцки автори и събития, чрез които с примери за отрицателните черти на гърците се цели да се формират положителни качества у българските деца, които трябва да бъдат отблъснати от „гръцките нрави“, от „гръцкия начин на живот и пр.“

Тази дейност на Славейков се подпомага от други образовани български мъже, Ще се огранича да цитирам два ярки примера, свидетелстващи за общата атмосфера на българския духовен живот през втората половина на ХIХ в. През 1859 г. Васил Попович издава „Месяцослов на българската книжнина“, в който е поместен монолог на търновския митрополит Иларион, изгарящ търновската патриаршеска библиотека.[37] Другият ярък пример откриваме в труда на Стефан Захариев, който помества в издадения от него труд „Описание на Татарпазарджишката каза“ летописния разказ на поп Методи Драгинов, описващ насилствената ислямизация на Родопския край.[38] Този разказ, чиято неавтентичност бе доказана от съвременните български учени[39], хвърля вината за ислямизацията на Родопите върху гръцкия митрополит. Митът, предназначен да обясни трагичните събития в историята на българите, хвърляйки вината върху гърците, се разпространява в различни варианти.

От този период датира и създаването на големия корпус от българско лексикално богатство, издаден в няколко тома от Найден Геров. През 1895 г. Н. Геров отпечатва първия том на своя монументален речник като сам подчертава, че събраният материал е плод на усилия, започващи от средата на века. Към думата „грък“ са дадени пословици и поговорки, разкриващи съдържанието на етнонима: „Грък като вълк. Дето стъпи грък, трева не никне. Гъpците са кaтo крастава коза, колкото повече я чука градът, толкова повече си вири опашката. Блътви като обран грък на стока. Грачи като грък на змии… Посвали гръче, лъжи гръче и свести се! Грък лъже и за девет цигани. Грък лъже и сам си вяра не хваща. Бог да пази от влашки вълци и беломорски гърци… У чифутин вино пий, не спи. У ерменец пий, не яж, у турчин пий кахфе и чюбук, вино не пий, у арнаутин пий и яж, на път с него не ходи, а у грък нищо не прави.“[40] Заслужава да се подчертае, че в речника на Найден Геров, който несъмнено не само сумира битували вече образи на гърка, но и активно съдейства за тяхното формиране и разпространение, отсъства образът на останалите ни съседи. Останалите Други просто не са интересни за Найден Геров, който сам лично участва в големия двубой между българите и елинизма в многооспорвания град Пловдив, като просветен деец и като един от водачите на „българската партия“ в града.

През този период сме свидетели на постоянната употреба в училищата на „Царственика“ на Хр. Павлович, възпроизвеждащ обрисуваните от Паисий образи на Другия с поставен акцент върху отрицателния образ на гърка. Съставят се нови учебници като сред тях има много преводни, но всички те трябва да са подчинени на задачата да формират национална идентичност. Характерен пример в това отношение е учебникът по всеобща история за първоначалното училище, издаден през 1869 г. от прочутия за времето книжовник и учител Драган Манчов. В тази история антична Гърция е представена в цялото си великолепие, с постиженията се в областта на науката, изкуствата и философията. Съвременна Гърция сякаш не съществува.[41] Същата констатация правим като разгръщаме „Съкратена всеобща история за средните училища“, издадена през 1870 г. пак от Драган Манчов.[42] В нея присъстват „Едновремешна или юнашка Гърция“, „Средна история – Византия“ с безкрайните войни с българите, но не и съвременна Гърция. Пак Драган Манчов издава през 1872 г. в Пловдив кратка българска история[43], в която са изложени подробно неспирните войни между българи и византийци. Подчертава се, че византийците са неверни съюзници, лукави и подли, и оказват много вредно влияние върху политическите нрави на българите. С падането на България под османска власт цариградското духовенство добива власт над българите с лукавство и поставя за митрополити само гърци, които унищожават българските книги и въвеждат навсякъде гръцкия език. Гръцките духовници съсипват българските средновековни ръкописи, клеветят българите пред османската власти нанасят на българите безбройни щети с духовното си поробване.

През 1874 г. Драган Манчов издава „Българска история за народните училища“, в която се допълва и тезата, че византийската държава не била гръцка, а чисто славянска, а само името ѝ било Византия. Тук присъстват всички събития с ослепяването на войниците на Самуил, с покваряването на българските нрави под влияние на гърците. Настоява се, че след османското нашествие българите падат под духовното робство на гърците, които ги ограбват и гонят българската просвета.[44] Така към тезата за гръцкото духовно робство и отрицателното въздействие върху българите на всичко гръцко се добавя и твърдението, опиращо се на теорията на Фaлмерайер, според която съвременните гърци нямат правото да се считат за потомци на древните елини, тъй като Византия била изцяло славянизирана. Ще припомня, че именно това е времето, през което в гръцката историография се правят най-сериозни усилия да се докаже континуитета в гръцката история. Именно от това време датират и най-значимите трудове на най-бележития представител на гръцката национална историография на Романтизма Константинос Папаригопулос, в които теорията, обосноваваща единството и континуитета в гръцката история добива завършен вид. Това са и десетилетията, в които се разработват тезите за предимствата на гръцката нация като богоизбран народ, натоварен с особена мисия.[45]

Като последен пример от учебната книжнина от този период ще приведа „Кратка всеобща география“ на прочутия учител и книжовник Ботьо Петков, издал ръкописите си, по които преподава в Калоферското училище. В този учебник се говори за славата на древна Елада, но сякаш само за да се подчертае, че съвременна Гърция е „най-назадналата от всички европейски народи в науката и изкуствата… Там няма никакви фабрики, вси неръкотворни произведения се купуват отвън… Образованието на сегашните гърци не се простира по-нататък от изучаването на гръцката митология и древните гръцки списатели. Морската търговия на Гърция е доста жива, но вътрешната съвсем слаба. Въобще навсякъде се види бедност и сиромашия“. Бащата на бъдeщия герой на българската национална революция не се задоволява само с това да обрисува в такива отчайващи краски гръцката държава, но и представя Гърция като една страна с бедна и сурова природа, камениста земя и нездрав климат. Гърците водещи лукава политика спрямо българите, са във вечна врaжда с тях.[46]

Впрочем именно с отрицателна натовареност е и образът на гърците, присъстващ и в трудовете на Христо Ботев и Любен Каравелов, въпреки че в някои произведения на Каравелов гъркът присъства и като потенциален съюзник на българите.[47] Прави впечатление, че у представителите на революционното течение сред дейците на епохата образът на западноевропейските държави носи положителна натовареност, когато се обсъждат проблемите на културното развитие, науката и просветата. В случаите обаче, когато се говори за политическия образ на западноевропейските държави, тяхната политика по време и след Кримската война в подкрепа на статуквото на Балканите става причина за крайно негативното отношения на Раковски, Ботев и Каравелов към тях. Очертават и тенденциите застъпвани от т. нар. еволюционисти, при които също така играе несъмнена роля общата им оценка за политиката на европейските държави. От една страна разполагаме с примера на Марко Балабанов, у когото оценките за ролята на елинизма са умерени и никога не стигат до крайната язвителност на Стоян Чомаков. Същевременно у Марко Балабанов се очертава като постоянна тенденция трайното отразяване на постиженията на западноевропейските народи в областта на философията, науката и образованието.[48]

Годините след Освобождението са време на преодоляване на някои натрупани през възрожденската епоха романтични оценки в областта на научните търсения. В това отношение най-голям принос прави проф. Иван Шишманов, който в усилията си да се доближи до реалностите на духовния живот на българите от ХVIII-ХIХ в. издирва множество извори, представящи в коренно нова светлина българо – гръцките културни взаимоотношения. Воден от съзнанието на учен, Шишманов предприема първият сериозен опит за преразглеждане на наследените от епохата на историографския романтизъм негативни оценки за ролята на гръцкия език, училище и книжнина в българската история. Той убедително доказва, че до 40-те години на ХIХ в. във взаимоотношенията между българи и гърци доминират положителните страни, като гръцката култура изиграва стимулираща роля в развитието на българското общество. Той показва 40-те години на ХIХ в. като десетилетие на обрат в тези взаимоотношения и свързва новите явления със създаването на гръцката държава и формирането на нейната националистическа политика. Отчита се и сблъсъкът между българи и гърци в резултат на искането на българите за собствена духовна йерархия. Плод на усилията на Шишманов да се доближи до правдиви оценки на тази решаваща в историята на българите епоха, е цикълът от негови изследвания, разкриващи плодоносните за българите взаимоотношения с гръцката култура, идейния и политическия живот на младата гръцка държава. Тези изследвания на Шишманов, първите от които датират от 1894 г., продължават и през годините на най-тежки сътресения в българо – гръцките взаимоотношения в резултат на македонската борба, Балканските войни и Първата световна война.[49] Високото съзнание на учен и гражданин на Шишманов изпъква и в неговите усилия като министър на народната просвета да внесе нов дух в преподаването в училището, съзнавайки, че взаимното опознаване на балканските народи би допринесло за разрушаването на предразсъдъците между тях. През 1905 г., в период на най-голямо вледеняване на балканските взаимоотношения вследствие на сблъсъка в Македония, в речта си пред Народното събрание Шишманов подчертава: „За нас сърбите, гърците, румънците, чехите, поляците и словенците и пр. са много по-чужди от немците и френците. Училището трябва да сложи край на това престъпно невежество чрез знакомство с историята и литературата поне на най-близките нам народи.“[50]

Шишманов не се ограничава само с това да очертае задачите пред българската интелигенция по отношение на взаимното опознаване на балканските народи, но и сам прави много важни приноси в тази насока. Вещ специалист в областта на сравнителното литературознание, той допринася много за преодоляване на една от най-важните тези на романтичната историография, тази за уникалността на културните явления при отдeлните народи, доказвайки тясната обвързаност и сходства в културните процеси при българите и Другите. В това отношение най-значим е приносът му в изследване на аналогичните явления в областта на балканския фолклор, където етноцентристки настроените учени са черпили най-богатите аргументи в подкрепа на своите патриотични увлечения. Би могло да се твърди, че изследванията на Шишманов върху сходните моменти във фолклора на балканските народи продължават и до днес да бъдат модел на изследване. Високите си научни достойнства са съхранили и неговите изследвания върху чуждите културни влияния в българската история, спомогнали също за преодоляването на етноцентристката теза, изключваща външни влияния.

Много съществен принос в тази насока прави и Йордан Иванов, който разширява изворовата база и аргументацията в подкрепа на тезата, че българското културно развитие протича в тясно взаимодействие с аналогичните процеси при гърци и сърби и при несъмнено положително влияние от сръбска и гръцка страна. Й. Иванов прави също така важна стъпка за преодоляване на погрешната романтична теза за отколешната елинизаторска политика на Цариградската патриаршия. И до днес не са загубили своята научна стойност усилията му да демитологизира българската история, доказвайки по-късния произход на редица наслоения и добавки към използваните извори, служещи за доказателство на етноцентристки настроените автори и най-вече на онези, рисуващи отрицателния образ на гърка.[51] Й. Иванов е българският учен, който участва от българска страна в предприетата след Първата световна война анкета върху учебниците с цел да те да бъдат освободени от елементите, възпитаващи враждебност към съседа.[52]

През първите десетилетия след Освобождението учебниците по историята се съставят въз основа на трудовете на Н. Палаузов, К. Иречек, М. Дринов и Хилфердинг. Ще припомня важното обстоятелство, че поради липсата на изследвания в областта на българската история за периода XV-XIX век дори такива авторитетни автори като Константин Иречек възприемат в своите трудове тезите на българските автори, плод на историографията на Романтизма. Така в своята „История на българите“ Иречек подробно разказва за „духовния гнет на гърците“, за изгарянето на български ръкописи от гръцките епископи и пр. Заслужава да се подчертае, че в частта на своя труд, посветена на периода на османското владичество, той се позовава на съчиненията на В. Априлов, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков.

До края на 90-те години издаването на учебници се развива напълно автономно, без упражняването на контрол от страна на Министерството на народното просвещение. Учителите и учителските съвети са имали правото да избират учебника, въз основа на който да става преподаването. Сред съставителите на учебници са учители, общественици и видни интелектуалци, като Ст. С. Бобчев, Ю. П. Георгиев, Д. Ганчев, Ив. Бракалов и отново Драган Манчов.

Образът на гърците е най-богато представен в училищните учебници, като особено внимание се отделя на средновековната история, от която се черпят най-многобройни аргументи в подкрепа на тезата за величието на българското минало. Византийската империя е представена като силен, но коварен противник на българите, а населението ѝ е обозначено като „византийци“ и „гърци“. Внушава се по директен и индиректен начин идеята за военното превъзходство на българските царе над византийските, като особено внимание се отделя на образите на Крум, Симеон и годините на териториално могъщество на българската държава. Във всички учебници е застъпена тезата за вредното византийско влияние върху българския бит и политически нрави. Византинизмът се разглежда като крайно негативно явление, оказало пагубно влияние върху политическия и духовния елит в българското общество и изиграл ролята на основна причина за падането на България под османска власт. Характерен е нюансът на внушенията, че докато управляващата върхушка се поддава на византийското влияние, селяните остават верни на народните нрави и традиции. Идеята за неподатливостта на българския народ към чужди културни влияния като условие за съхраняването на национална идентичност се разпростира върху цялата българска история. Положението на българите под византийска власт се определя като „робство“. Антигръцки настроения доминират и в материала по нова българска история. Тежестта на гръцката църковна власт се представя като по-голяма от бремето на политическата власт на султаните. Конструкциите, които се използват, обикновено гравитират около изразите: „Патриаршеската власт била най-съсипателна за народността и езика“, „Гръцките владици и проповедници… горели всички български ръкописи… клеветели и заточавали българските просветни люде и пълнели своите джобове с български пари“. Все пак се признава благотворната роля на гръцкото националноосвободително движение като катализатор на освободителните настроения на българите. Изложението на българо-гръцкия църковен спор, което доминира в съдържанието на разглежданите учебници, очертава образа на турците като арбитър в българо-гръцкия конфликт, като тук се подчертава политическата мъдрост на „турските царе“ за сметка на образа на „гръцкото духовенство“. Личи стремеж да се внуши идеята за българите като огромен етнически масив на Балканите и тяхното единство в Мизия, Тракия, Македония, Западните покрайнини и Добруджа. Поставя се акцент на спойката на тези българи от дейността на Екзархията и Санстефанския мир. Присъства внушението за „различността“ на българите и културно-политическия натиск от страна на съседите върху тях. Рисуват се гибелните за българите последствия от Берлинския договор и опасностите от национално претопяване на българите в Добруджа, Пиротско и Македония. Внушава се и идеята, че политическите граници на България далеч не съвпадат с етническите граници на българския народ.[53]

Критичните за Балканите години на Балканските войни и Първата световна война изнасят на повърхността именно онова, което трябва да раздели и настрои враждебно съседите, които се срещат на бойното поле. Българските учебници, съставени почти изключително от основни и гимназиални учители и одобрени от Министерството на народната просвета, съдържат море от неприязнени чувства и са изпълнени с епитети като „предатели, разбойници, грабители“. В тях срещаме и конкретното изображение на гърците: „Гъркът е голям лицемер. Скоро се разпалва, става решителен, скоро угасва. Никой не може да свърже искрено приятелство с лице от друга народност. Гъркът е фанатик. Гъркът е патриот. Ако не е силен, властен, той ще си служи с измама, хитрост, лъжа, с всичко, за да постигне известна цел. Гъркът е лукав. Когато е слаб, коленопреклонно се моли, когато е силен, жестоко се отнася. Пример: ослепяването на 15 000 Самуилови войници. Гъркът е отмъстителен.“ Тези образи на „другите“ са фиксирани в учебника по гражданско учение за трети клас през 1920 г.[54]

А ето и продукта на взаимното ожесточение в гръцките учебници след войните: „Два бяха най-големите врагове на елинизма – българите и турците. Първите са по-страшни и жестоки. Всеки трепери, когато чете в историята ни за жестокостите и престъпленията на тези зверове, които се осмеляват да се наричат християни. Те са татари, роднини на турците. Дадохме им земя за обработване, сигурност, правосъдие и накрая и християнската вяра, за да спасяват душите си. Всичко обаче само за очи. Завинаги останаха същите татари“. Този образ на българина, обрисуван в читанката за пети клас,“ т. е. за ученици на 11 години“, както възкликва възмутен гръцкият педагог Д. Глинос, се допълва в читанката за учениците от шести клас по следния начин: „От 15 години елинизмът води жестока и почти непрекъсната борба с българското племе. Омразите лесно не угасват. Омразата ни към турците изглежда, че се е успокоила малко, защото турците бягат повече, връщат се в Азия, докато българите започват да набират сили и да се разширяват, искайки да заграбят бащиното ни наследство… Кои са главните особености на татарите? – набито и здраво тяло, бакърена на цвят кожа, кръгла и груба глава, тънки и стреловидни вежди, широк и сплескан нос, изпъкнали очи, издути ябълки на бузите, редки косми по брадата. Такива са външните особености на българите, не се различават много от монголските. А психическите качества? – А, те са най-вече: татаринът е тъп, с ленива мисъл, сребролюбец, недружелюбен, мълчалив, унил, мнителен, неискрен, трудолюбив, търпелив и упорит. Но главното, което го откроява, е жестокостта. Монголските племена проявяваха във всички времена към убитите или пленени свои врагове неописуема жестокост. Ядяха черния дроб на враговете си, от костите им правеха свирки, а черепите им използваха като чаши, за да пият вино. Тази жестокост изпъква със същото варварство и в българския народ; това е ясно от народните им песни. Народните песни на един народ отразяват душата му, мечтите му, чувствата му. В нашите гръцки народни песни виждаш любовта към природата, благородството, непоколебимата вяра в Бога и Отечеството. Народните песни на българите възпяват кървави жестокости. Всички разказват за разсечени трупове, отрязани глави, кървища, кланета.“[55] Привеждам тези цитати въпреки тяхната грозота, тъй като те илюстрират крайностите, до които може да се стигне при безотговорното, повлияно от грубия национализъм изграждане на образа на Другия. Ще припомня само, че сцената с превърнатата в чаша глава на Никифор продължава с гордост да бъде включвана и сега от много български автори в текстовете, предназначени за Нашите деца.

Географската близост, сходната историческа съдба, източноправославната религия, културните и икономическите връзки, както и общите борби за национално освобождение определят до голяма степен преобладаването на позитивните черти в образа на гърците през началните векове на османското владичество. През XVIII век постепенно гъркът, сърбинът, румънецът се отделят в съзнанието на българина от общността на източноправославните християни, оглавявани от общия духовен глава, и паралелно с формирането на българската национална идентичност добива облик и образът на Другия, идентичността на когото се изгражда на критерии различни от религиозните. Преобладаващото до този момент религиозно съзнание отстъпва на втори план и Другият е вече не само мюсюлманинът, евреинът или принадлежащият към западната църква християни, но и говорещият друг език, свързаният с друга историческа традиция грък, сърбин и румънец. При очертаването на образа на Другия изключително активна роля играят историческите сюжети, които в много случаи се допълват с някои митове. Проявява се в редица случаи и избирателно отношение към миналото, помагащо за възвеличаването на Своето, на своята история, царе, култура и народ. В повечето случаи доказването на предимствата на Своето става за сметка на образа на Другите, които е трябвало да имат по-малко славни и достойни царе, по-слаби във военно отношение държави, по-непривлекателни представители на етническата общност. Това съпоставяне, довело естествено до противопоставянето на образите, е може би най-осезателно при случая с образа на гърка, който през епохата на националното утвърждаване на българите е трябвало да бъде натоварен с най-негативни щрихи поради опасностите от гърчеене. Именно сравнително по-ранното навлизане на гръцкото общество в новите социално-икономически отношения предопределя относително по-ранното формиране на гръцката национална идентичност, носителите на която за известен период се превръщат във Враг номер едно за идеолозите на българското национално движение. Това определя и фактът, че именно при очертаването на негативния образ на гърка, а не на владетеля османец, се полагат най-много усилия от страна на българския елит в усилието му да консолидира българската общност около „изконните“ ценности, за което той изгражда българската национална митология легитимираща общността както пред Другите, така и пред Своите. Паралелно с отрицателния образ на гърка продължава да съществува до средата на ХIХ век и образът на гърка в ролята на Престижния друг, като за редица български интелектуалци основно значение продължава да има гръцкият пример в културното, общественото и политическото развитие.

Върху процеса на изграждането на образа на Другия влияе без съмнение и протичащият аналогичен процес в обществата на Другите, който също не прави изключение от констатирания при всички европейски народи етап на национална самоидентификация, съдържаща почти във всички случаи момента на сравнение между Свои и Чужди и доказване на предимствата на Своето. Изграждането на националната идентичност при гърци, сърби и румънци, започнало относително по-рано поради редица геополитически, икономически и културни причини, естествено има за последица възникването на ситуации, пораждащи накърняването на честолюбието на българите. Създаването на младите буржоазни държави на Балканите има за своя естествена последица усложняването на взаимоотношенията между българи, от една страна, и техните съседи, от друга. Подчиняването на политическия и културния живот на гръцката държава на целите и задачите на Мегали идея в средата на ХIХ век естествено рефлектира в отдръпването на българите, до пораждането на недоверие и мнителност, която има за своя последица уплътняването на тъмните тонове в образа на гърка след сблъсъка на българите с Цариградската патриаршия и обединяването на Патриаршията и младата гръцка държава от обща позиция спрямо българските национални искания. Аналогично явление наблюдаваме и в гръцката книжнина, в която българинът вече не е само Поробен брат, но и започва да става опасен конкурент за наследството на Болния човек. С напредъка на годините отрицателните образи на Другия започват да добиват все по-осезателен превес, като това става паралелно с изясняването на позициите на отделните страни по териториалните проблеми.

Образът на западноевропейците е многопластов, хетерогенен и поливалентен, но като цяло е много по-положителен от образа на гърците, с които ние се съизмерваме и с които Ние се сравняваме с цел да си създадем по-високо самочувствие или обосновем аспирациите си. За българите западноевропейците са по-отдалеченият Друг, при изграждането на образа на който не играе роля сблъсъкът на националните платформи, който се оказва решаващ при обрисовката на нашите съседи на Балканите. С постепенното отслабване на значимостта на религиозния идентификационен маркер през XIX век западноевропейците все по-често попадат в категорията на Престижния друг и се превръщат в модел – носител на чертите, които се стремят да формират у своите сънародници българските идеолози. Разбира се позициите на някои западноевропейски държави в подкрепа на Високата порта рефлектират в негативните черти на техните образи в българските текстове най-вече след Кримската война.

Изграждането на образа на гърците и западноевропейците показва една силна тенденция към селективност, тъй като всеки един от авторите, воден от своите собствени виждания поставя акцент на една или друга щриха от образа на Другия. Този образ не е обективен и не винаги отговаря на действителността, той е схематичен и има само частична познавателна стойност. Натоварен е с много положителни или отрицателни черти, които зависят от конкретните образователни, научни или политически проекти на дадените автори на текстовете, послужили ни за извор.

Източник

[1] По проблемите, свързани с националната идентичност вж. основните постановки и цитираната литература у: Аретов, Н. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX-XX век). – В: Балкански идентичности, С., 2001, 5-53.

[2] Подробно по този въпрос вж. Данова, Н. Българите в гръцката книжнина през XVIII и началото на XIX в. – Балканистика, 1 1986, 252-271; Представата за „другия“ на Балканите: образът на гърка в българската книжнина – XV- средата на XIX век. – Исторически преглед, 1993, № 6, 3-35; Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците в българската книжнина. – В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С., 57-135; Представата за „другия“ на Балканите. – В: Представата за „другия на Балканите. София, 1995, 5-9; Образът на Германия и германците в българската книжнина XVI-XIX век. – Литературна мисъл, 1997-1998, 2, 33-52; Danova, N. L'image de la France et des Français dans les textes bulgares au seuil des temps modernes. – Études balkaniques, 2001, 2-3, 199-210, където се препраща към основната литература по проблемите на имагологията.

[3] Всички цитати са по: Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. С., 1972.

[4] Моллов, К. Новонамерен ръкопис на Софроний Врачански от 1802 г. – Сп БАН, 1, 1911, с. 157.

[5] Софроний Врачански. Житие и страдание. С., 1965, с. 14.

[6] Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Т. 1. С., 1989, 262, 293.

[7] Йеросхимонах Спиридон. История во кратце о болгарском народе славенском. 1792. Предговор Б. Христова. С., 1992.

[8] Иванов, Й. Гръцко-български отношения преди църковната борба. – В: Сб. в чест на Л. Милетич. С., 1911; ново издание – В: Иванов, Й. Избрани произведения. Т. 1, С., 1984, с. 159.

[9] Алексиева, А. Гръцката просвета и формирането на българската възрожденска интелигенция. – Studia balcanica, 14, 1979, 209-232.

[10] Stoyanov, M. Les „Syndromites“ bulgares des livres grecs au cours de la première moitié du XIX e siècle. – Byzantinische-Neugriechische Jahrbücher, 19, 1966, 373-406.

[11] Тодоров, Н., В. Трайков. Българи участници в борбите за освобождение на Гърция. С., 1971.

[12] Берон, П. Буквар с различни поучения. 1824.

[13] Неофит Рилски. Краткое и ясное изложение за разделението, начертанието, именованието и произношението на писмената, и правилата за срицанието, просодията и слогат и за правото чтение на греческия язик. Белград, 1835. IV-VI.

[14] Попович, Р. Христоития или благонравие…, Будим, 1837, 65-80.

[15] Павлович, Хр. Разговорник греко-болгарский…, Белград, 1835, с. VII.

[16] Неофит Бозвели, Е. Васкидович. Славеноболгарское детоводство… Част V. Краткое политическое землеописание. Крагуевац, 1835, с. 55.

[17] Данова, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. – В: Неофит Бозвели и българската литература. С., 1993, 24-44.

[18] Неофит Бозвели. Съчинения. Подбор и редакция Ст. Таринска. С., 1968. 111-112. За диалозите на Бозвели вж.: Таринска, Ст. Диалозите на Неофит Бозвели. – В: Неофит Бозвели…, 50-61; За неговата критика вж.: Смоховска-Петрова, В. Бозвели като критик на обществено-политическия живот. – В: Неофит Бозвели и…, 45-49.

[19] Библиотека Д-р Иван Селимински. кн. II, С., 1904, с. 21, кн. IX, С., 1929, 56-59, кн. XIV, С., 1931, 16, 21-31, 41, 52.

[20] Кайданов, Ив. Краткое начертание на всеобщата история. Будим, 1836.

[21] Данова, Н. Националният въпрос в гръцките политически програми от XIX век. С., 1980, с. 127.

[22] Павлович, Хр. Царственик или история болгарская…, Будим, 1844.

[23] Манасиева, Е. Учебниците по българска история през Възраждането. – Исторически преглед, г. XXVII, 1971, № 6, с. 94.

[24] Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 4, С., 1966, 17-18.

[25] Априлов, В. Денница ново-болгарского образования. Ч. I, Одеса, 1841, IV-V, 17, 28-29, 67, 87, 119.

[26] Данова, Н. Константин Георгиов Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите. С., 1994.

[27] Фотинов, К. Болгарский разговорник…, Смирна, 1845, 9, 39-40.

[28] Любословие, 1842, 29-31, г. II, 1-2, 24, 61-62, 85, 89-90, 130, 163.

[29] Фотинов, К. Г. Общое землеописание…, Смирна, 1843, 112-113.

[30] Богоев, Ив. Всеобща география за децата. Белград, 1843, 230-232.

[31] Цариградски вестник, бр. 79, 1849.

[32] Раковски, Г. С. Съчинения. Т. 3. Ред. В. Трайков. С., 1984, 265-266, Т. 4. Ред. С. Гюрова. С., 1988, с. 459; Мирозрение, сек 1, ноем. 1850, сл. 3, с. 52; За мнението на останалите автори вж. Данова, Н. Националният въпрос…, с. 18, 127 сл.

[33] Цит. по: Коларов, Хр., В. Гюзелев. Спиридон Н. Палаузов като историк на средновековна България. – Векове, 1972, № 6, с. 56.

[34] Тезата, че богомилството се поражда като реакция на българите срещу „византийското иго“, присъства в труда на Венелин за българската книжнина и преминава в превода му на М. Кефалов. Вж. Венелин. Ю. О зародыше новой болгарской литературы. кн. I, Москва, 1838, 10-15; Венелин. Ю. Заради возрождение новой болгарской словесности или науки…, Букурещ, 1842, 20-25. Впрочем тук присъства в разгърнат вид и тезата за горенето на български ръкописи от страна на гръцкото духовенство, започнало още от времето на борбата с богомилството.

[35] Дринов, М. Трудове. Под ред. на В. Н. Златарски. С., 1915, 3-4, 27, 29. Вж. и Ангелов, Д. Приносът на М. Дринов в областта на византологията. – В: Изследвания в чест на Марин Дринов. С., 1960. 119-132.

[36] Трифонов, Ю. Съчинения на П. Р. Славейков с исторически характер. – Сп. на БАН, № ХХХVIII, кл. ист.-фил. и фил.-общ., 20, С., 1929, 81-123; Аретов, Н. Похитената идентичност или митът за изгорените книги. – В: Език, литература, идентичност. С., 1999, 41-58.

[37] Месяцословът на българската книжнина за 1859. Цариград, 1859, 5-10.

[38] Захариев, Ст. Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза. Фототипно издание. С., 1973.

[39] Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов. – Старобългарска литература, № 16, 1984, 56-79.

[40] Геров, Н. Речник на българския език. Т. 1 (фототипно издание). С., 1975, с. 254.

[41] Манчов, Д. Общий поглед въз всеобща история за първоначални ученици. Виена, 1869 (I изд. 1855).

[42] Ивайловски, Д. Съкратена всеобща история за средните училища. Прев. Д. В. Манчов. Пловдив, 1870.

[43] Кратък извод от блъгарската история издаден от съчинения на А. Хилфердинга и на други. Пловдив, 1872. Книжарница Д. Манчев. Печатано у Вене.

[44] Българска история за народни училища. Пловдив, 1874.

[45] Данова, Н. Националният въпрос…, с. 143 и сл.

[46] Петков, Б. Кратка всеобща география. Виена, 1868.

[47] Данова, Н. Образът на гърци, сърби…

[48] Данова, Н. Образът на Германия…, Danova, N. L'image de la France…

[49] Шишманов, Ив. Константин Г. Фотинов, неговият живот и неговата дейност. – Сб НУНК, Т. ХI, С., 1984; Същият, Иван Добровски; и най-вече неговото балканистично в пълния смисъл на думата изследване „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“. – СбНУНК, 1896, Т. 13, 474-569; 1898, Т. 15, 449-600. Ново издание – В: Иван Д. Шишманов. Избрани съчинения. Т. 2, С., 1966, 66-215.

[50] Димов, Г. Иван Шишманов строител на българската национална наука и култура. С., 1988.

[51] Иванов, Й. Гръцко-български отношения преди църковната борба. – В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич по случай 25-годишната му книжовна дейност (1886-1911). С., 1911. Ново издание в: Иванов, Й. Избрани произведения. Т. 1, С., 1982, 157-182.

[52] Ivanov, J. La Bulgarie. Enquête sur l'esprit des livres scolaires pendant et après les guerres balkaniques 1912-1918-1921. – In: Enquête sur les livres scolaires d'après guerre publiée par la Dotation Carnégie pour la paix internationale. Paris, 1923. 411-466, публикувано и на български език: Иванов, Й. Как се отразиха последните войни в българската учебна литература. – Училищен преглед, г. XXIV, април 1925, № 4, 348-368.

[53] Радева, М. Образът на съседите в училищните учебници по българска история в първите десетилетия след Освобождението. Доклад от научната конференция „Образът на другия в историята“, Кюстендил, 1993 (ръкопис). и Радева, М. Образът на „другия“ в учебниците по българска история през XIX-XX в. – Общото и специфичното в балканските култури до края на XIX век. С., 1997, 312-316.

[54] Иванов, Й. Как се отразиха…

[55] Илиу, Ф. Учебната книжнина и национализмът (подходът на Димитрис Глинос). – Исторически преглед, 1993, №. 6, 129-142.

Надя Христова Данова е родена на 03.03.1942 г. в гр. София. Завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1964 г. През 1968 г. получава докторска степен, от 1980 г. е доцент, от 1995 – професор, доктор на историческите науки. Работи в Института за балканистика при БАН. Чете лекции в СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Автор е на книгите „Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век“ (1980), „Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХIХ век“ (1994), „История на Нова Гърция“ (съвместно с Апостолос Христакудис, 2003). Съставител и редактор на редица сборници като „Книга за българските хаджии“ (съвместно със С. Гюрова, 1985, 1995), „Представата за „Другия“ на Балканите“ (съвместно с В. Димова и М. Калицин, 1995), „Да мислим Другото – образи, стериотипи, кризи ХVIII-ХХ век“ (съвместно с Р. Заимова, Н. Аретов, Н. Чернокожев, 2001), „Разночетенията на текста“ (съвместно с Б. Биолчев и В. Стефанов, 2003). Надя Данова е автор на множество студии и статии в български и международни издания, сред по-важните от които са: „La „Geographie contemporaine“ de Gr. Konstandas et D. Philippides et les Bulgares“, „Към въпроса за ролята на Гръцкото просвещение в процеса на формирането на българската възрожденска идеология. Адамандиос Кораис и българите“, „Българите в гръцката книжнина през ХVIII и началото на ХIХ век“, „The Images of Greeks, Serbs, Roumanians and Albanian in the Bulgarian Literature“, „L’ image du Grec dans la litterature bulgare (XV-e – milieu du XIX-e s.)“, Die Rolle der griechischer Kulturinstitutionen als Modernisierungsfactor der bulgarischen Gesellschaft im 19. Jahrhundert“, „Une page  des relations bulgaro-grecques au XIXe siecle: les eleves bulgares de Theophilos Kairis“, „Certains aspects des contacts bulgaro-grecs dans le domaine de la lexicographie“, „L' image de la France dans les textes bulgares au seuil des temps modernes“.