По онова време Мирчо от Враца искаше да се ожени за мене, но аз не исках. Аз бях чела „Тъй рече Заратустра“ в оригинал, а той ходеше с един плетен пуловер, ама от двe прежди пресукани, че да е по-дебел. И като кажеше „яз така“, „яз иначе“, потъвах от срам. „Аз“ се казва, поправях го, „аз“ се казва. Какъв инженер си тръгнал да ставаш с това „яз“! Ще те пратят в някое министерство да си обясняваш чертежите, а ти ще им язкаш там. А той ме успокоява: „Яз по заводите ще обяснявам. Те работниците ша мъ разберат.“ Беше 1947 година. Тя, съдбата, все си играе с нас.
Веднъж Мирчо ме причака пред университета и ми каза, дай да вървим на Чамкория. А, казвам, луд ли си, с тези гуменки не. Навън мокро, в края на ноември така става. Имах едни нови гуменки, току-що ги бях получила по линия на Уницеф. Не ми беше за краката, за гуменките се тревожех. Връзвах ги с едни дълги връзки нагоре, като балетни пантофки. Аз бях много хубаво момиче тогава. А Мирчо ми дава едни ботуши, намерил ги бил на бригадата. Че как така си намерил ботуши, бе, питам го, нали за да ги намериш ти, някой трябва да ги е изгубил? А той си бута каскета надолу и ми се подсмихва изпод козирката. Яз, казва, си мисла, че ако някой си е загубил такива ботуши, все ще има откъде да си намери нови. Във влака си взехме по една лимонада и смях, смях… По едно време гледам през прозореца, ама това навън хич не ми изглежда на Рила. Мирчо, бутам му ръкава, да не сме взели друг влак, а? А, този е влакът, казва ми, няма грешка, ама гледа на другата страна. И аз разбирам, че пътуваме за Враца. Слязох на следващата гара, да се прибирам у дома, а той тича по мене. Хайде бе, казва, какво толкова, нашите ще заколят един петел, ще го хапнем, пък утре се прибираме. Ти сега от един петел ли се уплаши? Ама то и аз, с кой акъл.
Аз си харесвах един Боян от Велико Търново. Беше колега на Мирчо, и той за инженер учеше, ама строителен. Много се строеше по това време. То Хаинбоаз, то жп линията Самуил-Силистра. Току-що бяха почнали Димитровград – народ, народ, все млади хора с лопати. На мен ми бяха дали една бригадирска количка да пренасям пръст, а една комсомолка все в моята пръст гледаше и отмяташе там нещо в тетрадката си. Виолетке, казваше ми, никога Виолета, а все Виолетке, като че ли ми е първа приятелка, пак ще цъфнеш на таблото с краката нагоре. Това е защото, когато обявяваха петминутна почивка, аз лягах в количката и заспивах. Пък един да вземе да ме нарисува така – то тогава нямаше снимки като сега под път и над път, само големците ги снимаха – нарисувал ме както спя в количката и краката ми се подават отгоре. А под карикатурата надпис: „Госпожицата си почива в будоара“. Познаха ме по гуменките. Та там го видях Боян. Висок, строен, бяха му дали един мотор с кош да носи пощата. На авиатор приличаше. Разбрах, че бил приятел на Мирчо, ама то кой ли не беше. Инженери, инженери, пълно беше с бъдещи инженери там, но за какво им трябваха, не знам. То всички въртяхме лопатите. Не можах да се запозная с Боян на бригадата. Само се погледнахме на един прашен път. Лицето му беше цялото в сажди от мотора. Ама пак си беше хубав.
Спомням си този ден много добре, беше първи декември. Но защо си го спомням, виж, това ми е излетяло от акъла. Мирчо пак мина след часовете, казва че във Враца заклали прасето, техните щели да изпратят кайма. Да се съберем в други ден на един жур, казва, в нашата квартира и да си направим мусака. От филоложките картофите, от мъжете каймата и сочи себе си. Тя неговата квартира беше на Лозенец, знам сега как звучи този квартал, но тогава си звучеше в края на града. Там къщичките бяха все едноетажни, с тесни прозорчета, с външни клозети, пък кал, пък уличните крушки на едни дървени стълбове, не можеш да видиш къде стъпваш. Ела, казва, към шест часа, ще напаля печката. Казвам, Мирчо, какъв ще е този жур след шест часá, а той: „Ми такъв, вечерен жур“. Тоя Мирчо, тоя Мирчо… За всеки случай доведох сестра си.
Със сестра ми винаги съм имала особени отношения. Много се обичаме, но и двете знаем, че тя във всичко ми подражава. Аз филология и тя филология, аз си подстрижа косата и тя си подстриже косата. От малка ме следва по петите. Та така, отиваме двете на мусака – аз с едно черно палто с кожени гарнитурки, то беше на майка ми, а тя с нейното си палто, ама и тя иска кожени гарнитурки. Дадох й един шал от моите да се издокара. А вътре – печката бумти, хората вече се събрали, двама колеги от философията разпознах, ама каква философия тогава, то си беше жив марксизъм-ленинизъм. Почваме да белим картофите и не щеш ли, от една стая излиза Боян. Аз като се смутих, като се порязах…
Някой засвири на акордеон, стана весело, мусаката взе да мирише хубаво. По едно време Мирчо казва, дървата свършиха, отиде вечерята, бързо още дърва. И се спогледаха нещо с Боян. А той ме хвана за ръката и хайде навън. Къде ме водиш, питам го, и така ми стана любопитно, де. А той: „Да съберем дърва от оградата на Елин Пелин“. Минаваме през храсталаците в задния двор и Боян започва да кърши дъски от съседската ограда. Беше направена от едни дълги тараби с оформен като перодръжка връх в горната си част. Ей тези върхове той ги чупеше навътре и ми ги подаваше. В този момент вратата на къщата се отвори и от нея излезе един мъж.
– Ей, кой е там?
Клекнахме зад оградата и се разкикотихме. Дъските ми се изплъзваха, както ги държах, а Боян ми ги буташе обратно в ръцете. И както се криехме там, в тъмното, той ме целуна по устата. В този момент нещо шавна в другия двор. Уплашихме се, че Елин Пелин идва да провери какво се е случило с оградата му и сега ще ни хване. Гледаме го през цепнатините между тарабите. А той просто беше направил крачка встрани да си вземе кибрита. Облегна се на рамката на вратата и си запали цигара. Крушката в стаичката му го огряваше иззад гърба, така че не можах да му видя добре чертите. Беше суховат човек, попрегърбен от годините. Лицето му беше извъртяно към нас, но знаех, че не ни гледаше. Просто си пушеше на вратата и му личеше, че не очаква да види нищо. Беше забравил за нас.
„Този май вече е почнал да си празнува рождените дни отзад-напред“, ми прошепна Боян в ухото и малко ме разтревожи. Казах му, че ми е студено и искам да се прибираме.
Мирчо се ожени за сестра ми и стана големец. Онзи ден мина да ме поздрави за именния ми ден. Поднася ми букет и ми казва Виолетке, Виолетке, ти ми беше първата любов, а сестра ти ми стана истинската. Хайде, хайде, хайде, хайде, казвам му, на тия години такива приказки. Пък какво стана с Боян, не знам. Замина май някъде.