От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

По новините съобщиха, че ще се проведе допитване дали паметника пред НДК да бъде демонтиран. Разтревожих се, защото едно допитване означава, че този въпрос още не е решен. Че има опасност тази комбинация от пълзящ кофраж и стърчащ метал да бъде по някакъв начин спасена, налепена отново с плочки, позавинтена оттук-оттам и въобще върната към златните си години, които и без това си бяха бетонени. Ние целокупно да платим за ремонта и после – ако сме живи и здрави – да гледаме въпросната композиция още трийсет години в нов период на полуразпад. Този паметник просто трябва да се махне. Ако някой ни беше питал преди 30 години, навярно щяхме да му кажем същото. Но тогава не питаха.

Той се появи през 1981 г. като „бонус“ към НДК, вероятно за да балансира овалната форма на сградата със стърчащите си ръбове. Не съм сигурна, че точно това е архитектурната мотивация, просто се мъча да си представя ако е имало такава, каква би могла да бъде тя. Идейната мотивация е по-ясна. На новопостроената конгресно-концертна сграда й е трябвал символичен акцент. Смислова котва, около която да се въртят инициативите в залите. Знаме, патос, исторически алюзии, достъпни материали, общо впечатление за посока „напред и нагоре“ и все пак, цялата конструкция да е леко вляво, за да не се закрива центърът на политическите решения. Получило се е нещо като значка на ревера на делегат. Изграждането на Паметника е толкова свързано с идеологическия въздух на 80-те, че в момента се оказва почти невъзможно да се говори за него от естетическа гледна точка. Кажеш ли, че е грозен, веднага се стига до политиката. От друга страна не съм чула някой от защитниците му да заяви, че го намира за красив.

И все ще се намери кой да попита дали е редно да се махат паметници. Не съм сигурна дали този принципен въпрос има принципен отговор, но съм убедена в едно: спрямо паметника на НДК той е неприложим. Един паметник се поставя, за да съхрани за бъдещето паметта за дадена личност или събитие. Така всяко ново поколение ще научи за какво е бил издигнат и споменът ще продължи напред във времето. Паметникът пред НДК се разпадна в рамките на едно-единствено поколение, а паметта на хората се оказа по-дълготрайна от посланието, което той би трябвало да съхрани. Тоест, спрямо бързата му ентропия самите ние се явяваме негови паметници.

Впрочем, самото НДК беше издигнато на мястото на реални войнишки паметници, които явно не бяха преценени като представителни.

Колкото до посланието, което градежът пред НДК би трябвало да отправи, то също ми убягва. Доколкото знам, паметникът е издигнат под името „1300 години България“ или „13 века България“, едно от двете. Не съм видяла нищо по-нетрайно, по-изоставено, по-порутено, по-нелюбимо и по-свенливо крито зад тараби и графити да стои в центъра в който и да е друг град. Очевидно притеснени от мрачната метафора, по новините го прекръстиха на „Паметника на културата“. Тъй като паметник се издига на мъртвец, не съм сигурна, че подмяната на названието е била уместна. А може да е била уместна, пък само аз да не съм разбрала.


Small Ad GF 1

Предполагам, че защитниците на монумента тук биха протестирали, че повсеместната разруха през последните 20 години ни остави без стойности и т. н., оставям тези думи те да си ги кажат. Разруха че има, има. Но имаше и много строежи. А НДК иззад паметника през всичките тези години не спираше да работи и произвежда печалба, защото то не бяха панаири, то не бяха сергии, то не бяха кинофестивали и концерти. Ако се бяха сещали за паметника от време на време, да му бяха подменяли поне изпопадалите букви.

Всъщност, при по-внимателно взиране и днес може да се види каква е била първоначалната идея на скулптурната група. Металните фигури са подредени в нещо като диагонал на историческото време, който се издига отдясно наляво. За хора, които четат отляво надясно, тази прогресия върви обратно на инстинктите, но явно фасадата на „Двореца“ отзад е трябвало да бъде по-скоро поставена в рамка, отколкото конкурирана. Най-отдолу виждаме две брадати фигури с малки глави, забили погледи в скутовете си. На езика на българската скулптурна символика знам, че двама мъже с бради означава „Кирил и Методий“. По-нагоре е прегърбена фигурата на цар-интроверт, стиснал в лявата си ръка кралски глобус без кръстче. И тъй като кралският глобус – поне по света – се счита за носител на религиозни значения, явно става дума за някой цар езичник. Или за откраднато кръстче. Или за творческа интерпретация на историята по целесъобразност. След владетеля, още по-горе, следва тъй наречената „пиета“. Това е изображение на вързан труп, застинал с лице към небето. Това е и първата фигура от композицията, която не гледа надолу. Макар че очевидно не гледа наникъде. За да се допълни до „пиета“, мъртвецът е рамкиран от празна качулка, наподобяваща в очертанията си православна икона на Богородица. Тук, според мен, религията е била допусната по-навътре, отколкото при царя, макар и впрегната в каузите на новото време. И над всичко това се извисява грамаден символичен работник с правоъгълен гръден кош, героят на победилата революция. За разлика от металните си колеги той гледа право напред, с което го определяме като реалист, визионер и човек на действието. И това е една голяма подмяна. През социализма, както и през всяко друго време, работниците извън паметниците нямаха думата. Та у нас дори нямаше свободни избори. Управляваха тези, които свикваха конгресите си в НДК.

Предлагам да посадим на това място още малко дървета, пък за 14-вековния юбилей може да ни дойде и по-добра идея.

Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.

Pin It

Прочетете още...