– А, ти ли си? Влизай – каза тя, докато се мъчех да преценя по изражението
й дали не идвам в неудобно време. Такова нещо трудно можеше да се разбере.
Лицето й беше изрядно гримирано, сякаш се готвеше да излиза. По време на
разговор имаше навика да вади едно кръгло огледало и да си поправя грима,
въпреки че само сложен оптичен уред можеше да долови някакво изменение.
Тръгнах по дългия коридор към кухнята сред все по-сгъстяващите се кълба
цигарен дим. В тази къща имаше огромен хол, който се ползваше за официални
лица, но мен, като посветена, ме въвеждаха зад олтара. В кухнята, с евтина цигара
в ръка и очила на върха на финия си нос, седеше надвесена над масата майката на
Дора и препрочиташе „Скитникът евреин“. На стената висеше увеличена детска
снимка в рамка – беше Дора до торта за рожден ден с обозрим брой свещи. До нея
имаше портрет на баща й – ретуширан, по вкуса на някогашната художествена
фотография. В ъгъла на рамката му беше мушната друга, по-малка снимка. На нея
се виждаше висока млада жена със северна красота и фин нос. Разликата в
годините беше разлика в килограмите, но аз знаех, че това е майката на Дора,
леля Ева. Тя мушна очилата си между страниците като книгоразделител и се
надигна да ме посрещне, избутвайки масата напред с импозантния си корем.
– Ооо, мойто момиче, мойто момиче, ти ни забрави! Седни сега да пием по
едно кафенце. Дорче, имаме ли кафе?
Дора изгледа зверски майка си и без да отговори, извади от различни шкафове
очукана метална кутия с кафе, захарница, лъжичка, джезве, цедка и чаша и
отчетливо удари всеки един от предметите върху масата.
– Какво правиш сега, казвай – попита леля Ева.
– Дойдох да се видя с Дора.
– Чудесно, откога не сме се виждали! – каза леля Ева и си запали нова
цигара в поза на слушател. Тя беше от ентусиастите, които участваха. Дора
изсумтя.
– Аз нещо да не би да ви преча? – с недоверие попита леля Ева, като гледаше
към мене за отговор.
– Не, разбира се, че не – побързах да кажа аз. Не знаех обаче дали
отговорът ми е коректен спрямо Дора. Ако искаше да си поговорим насаме, вече
беше невъзможно. Тя винаги споделяше някакви тайни за разтърсващи преживявания.
Животът й се състоеше от безработица и разтърсващи преживявания. Винаги ми е
приличала на сърфист, чиято основна цел е да се задържи над бурното вълнение.
От такъв човек не може да се очаква, че ще се грижи и за посоката.
Дора се тръшна на стола срещу майка си и запали един „Ротманс“. Пушеше
други цигари, с друга запалка. Изрядното й лице се съсредоточи в дима.
Мълчанието й, гъсто и красноречиво, изпълни половината кухня и започна да
охлажда дясната ми страна.
– Кажи сега, как вървят изпитите?
– Вървят – казах набързо и погледнах Дора. Тя пушеше тържествено,
съсредоточено, като жрица пред жертвоприношение. За да изглеждам по-учтива,
добавих: „Оставих един за есента. Догодина завършвам.“
– Браво, момичето ми. Браво. Ти знаеш как да се оправяш в живота.
Каза го без ентусиазъм, без злоба, без радост, без завист. Както папата
благославя добралите се до него вярващи.
Дора метна запалката си в средата на масата, стана рязко и без да срещне
погледа на която и да е от нас, излезе от кухнята. Затвори вратата с трясък и
тежките й стъпки се отдалечиха по коридора. Поредица от гърмящи врати трасира
пътя й из къщата. Приветливото изражение на леля Ева се смени с нескрита
тревога.
– Моля те – каза тя полушепнешком, – повлияй й. Тебе ще те послуша. Вече
съм вдигнала ръце. Помниш ли апартамента, дето й го приписахме с баща й, за да
има къде да живее един ден? Толкова сме пестили за него. Миналата година Дора
го продаде.
– Знам – казах аз. Всички общи познати знаеха. Тогава Дора беше постигнала
онзи лукс на живота, който максимално се доближаваше до представите й.
– Е, тогава тя искаше със сумата да си купи кола и магазинче в центъра.
Каза ми: „Тъй и тъй с това средно образование не мога да си намеря свестна
работа, трябва отнякъде да припечелвам. С колата ще карам стоката, от осем до
осем ще работя, колко му е.“ Изкара и шофьорски курс. Баща й отначало не искаше
да чуе, после аз го убедих. Казах му: „Недей така, не стой на пътя й, в края на
краищата неин си е апартаментът.“ Нали виждаш – майка съм, не мога да не
помогна. Само че тя купи колата, а магазинчето – не. Парите поне останаха. Сега
обаче я подозирам, че тайно ги харчи. Всяка вечер излиза с едно перекенде,
Жоро, дето й беше инструктор по кормуване. Кормуването свърши, викам й, каква
работа имате още с тоя. О, ама ти не си го виждала. Един такъв мазен-мазен, с
кожени гащи, татуирал си някаква змия около врата. На тая възраст по-добре да
си беше татуирал олисялото теме. Толкова години работя с хора, все нещо съм
научила. Всяка вечер – по заведения. Викам й: „Дорче, тия пари откъде са?“ А
тя: „Остави ме на мира, знам какво правя.“ Не дава и дума да й се каже.
Заплашва ме, че ще се самоубие. Добре де, ама аз бях дотук. По цял ден седи
вкъщи – ни работа търси, ни нищо. Баща й много се ядосва. Какво, казвам му, да
я изгоня на улицата ли? Пък аз – да не ти показвам какви са ми изследванията.
Броени дни ми остават.
По коридора се чуха приближаващи се стъпки и леля Ева млъкна гузно. Вратата
рязко се отвори и Дора моментално се ориентира за какво сме говорили. Леля Ева
се надигна, промърмори, че трябвало да простира, и излезе от кухнята. Дора сипа
кафетата и седна срещу мен.
– Не мога да я издържам вече. Непрекъснато ми се бърка в живота. По цял ден
седи вкъщи, никъде не излиза. Само ме дебне. Вчера седим с Жоро в хола, гледаме
филм, а тя: „Жоро, включи моля ти се на първа, да видя новините“.
– А ти защо продаде апартамента? Сега можехте да живеете там.
– Продадох го, защото ми трябваха пари. Точно с парите от апартамента успях
да се запиша на шофьорски курс. Исках да си купя магазинче, да се хвана малко с
търговия.
– А защо не се хвана?
– Миналата година изглеждаше добре. Сега няма никакъв смисъл. Данъци,
глупости – вече въобще не се печели. Какъв беше тоя мой късмет, не знам.
Жоро... ти не си го виждала, нали? Страхотен мъж е, прилича на Боно от Ю Ту, с
татуиран дракон на шията. Много свестен тип. Решили сме да заминем за Щатите.
Ох, веднъж да потръгне отнякъде! А майка ми по цял ден ме дебне и само ме пита
какви пари харча. Вече нямам право и на нормален живот. Щом звънне телефонът,
първа скача да чуе кой е. Когато някой ми дойде на гости, тя сяда до нас – да
не изпусне нещо. Поставила си е за цел да ме скара с всичките ми приятели. И на
тебе ти говореше против мене, нали? Непрекъснато ми внушава, че съм някаква
отрепка. Иска да ме изкара, че не знам какво правя. Аз да не съм ИДИОТ? – Последните
думи бяха изкрещяни с такава сила, че майка й и в отсрещния блок да простираше,
пак щеше да ги чуе. – Дебне ме на всяка крачка.
– Е, къде да иде жената, това й е къщата – казах аз възможно
най-внимателно.
– Тази къща е и моя, аз тук съм се родила. Но тя ще ме унищожи един ден, ще
видиш. Просто ще се самоубия и край или – тук Дора стана много сериозна – аз
нея ще унищожа. Помни ми думата.
Кафето ми беше свършило, изгасих цигарата и се сбогувахме. Тръгнах си с
неопределено тягостно чувство.
Минаха шест години, в които сякаш изчезнахме една за друга. Нито срещнах
Дора случайно, нито чух нещо за нея, нито аз я потърсих, нито тя ме потърси.
Един ден, на връщане от работа, реших да се отбия през дома им. Когато звъннах,
в главата ми се преплетоха много въпроси, чийто основен тон беше кого ще заваря
да живее сега в тази къща.
Отвори Дора, облечена в обичайния си черен цвят.
– А, ти ли си? Влизай – каза тя и ме поведе към кухнята. Там, сред кълба
дим леля Ева препрочиташе „Вечната Амбър“.
На портрета на мъжа й висеше черна лентичка.
