– Как си? – попитах го.
– Горе-долу съм – отвърна той. – Ама ме е яд заради кмета.
– Кой кмет?
– Не знаеш ли, че уволниха Софиянски.
– И мене ме уволниха. Миналия петък.
– Е, него, кмета де, малко по-късно.
– И какво, на тебе пука ли ти, че са го уволнили? – попитах с искрено любопитство. – Нали знаеш, че той печелеше от всичко. Даже от уличните будки. И на сергиите, разбрах, не пускал аванта. Колко време вече? Май станаха десет години. Сещаш се за какви пари става дума.
– Какво искаш да кажеш?
– Ами предлагам да не ти е толкова тъжно за кмета.
– Харесвах му усмивката – изрече със съжаление съседът. – Защото и другите крадат. Ама са сериозни и скучни. Досадни са дори. А той, човекът, винаги намира сили да се усмихне.
– Това му е тик – възкликнах. – Не помниш ли, че когато пак го уволниха отнякъде, още не беше кмет, пред всички се разплака. Смееше се и плачеше едновременно.
– Как така едновременно?
– Ами така, може си го човекът.
– Наистина е интересно – продължи той, хванал дръжката на външната врата. – Любимата усмивка, искам да кажа, на тези, които гласуват за него, окъпана в сълзи.
– Този път може и да не го повтори този номер. И само да ни се смее.
– Защо? Нали ти казах, че са го уволнили. Вече не е на кметския стол. Пардон, кресло.
– Аз, ако бях на неговото място, щях да платя, за да ме уволнят. Десет години лапане ми стигат. Ако още десет години е кмет, кога ще живее?
– Има логика – отбеляза съседът.
Беше отворил външната врата. И се канеше да влезе във входа. Знам, че не използва асансьор до третия етаж. Точно тогава се сетих. Гошо, така се казваше.
– Гоше, нали ти споделих – припомних му. – И менe ме уволниха.
– И тебе, и кмета – отбеляза той и неочаквано попита: – А ти можеш ли като него?
– Какво да мога?
– Ами едновременно да се смееш и да плачеш.
Махнах с ръка и му обърнах гръб. Какво искаше да каже с този въпрос? Сигурно ми се подиграва. Но докато вървях покрай блока, се опитвах да овладея лицевите си мускули. Правех най-различни физиономии. Ей така, упражнявах се. Нямах огледало да се видя как изглеждам. Чудех се какво е изражението ми – на разплакан човек. Или на който се смее. Скоро прокарах двете си длани през лицето. Изчистих го от всякакви изражения.
– Ха, едновременно да се смее и да плаче – изрекох след краткотрайните си мимически занимания. – Това го може само бившият кмет.
– И аз понякога си говоря сам – чух зад гърба си. – Не се безпокой. Случва се. Времето е такова: нервно. Лесно излизаш от равновесие.
Гошо явно не беше се прибрал. Имал е намерение. Иначе защо ще влиза във входа. Но бързо го е променил. Сега отново беше до мен. И пак не бях сигурен: подиграва ли ми се? Или само така си говори.
Без да се наговаряме, тръгнахме към пазара. Предположих, че е забравил някаква поръчка на жена си. Затова се е върнал. Лично аз нямах намерение да купувам каквото и да било. Имах пари. Бях скрил в един таен джоб двайсет и пет лева. Не в сакото, с което бях облечен, а в балтона, който е вкъщи и го нося само ако стане двайсет градуса под нулата. През последните десет години не съм го обличал. Вътрешният му джоб е моята банка. Там имах двайсет и пет лева за зор заман. Хляб, кисело мляко, пакетче масло. Фасул и леща. Няма да ги пипам на първо време. И сега само се разхождах.
Смесихме се с множеството, което обикаляше около сергиите. Сравнявахме цените на доматите и на чесновия лук. Не знам защо най-много за тях говорехме.
– Аз, казват, не съм инициативен, затова трудно ще си намеря работа – изрекох насред разговора за цените на ранните домати и чесновия лук от миналата година. – И не говоря чужди езици.
– Е, нали учихме някакви езици – подметна Гошо и вдигна рамене. – Аз от техникума съм на английски и руски.
– И аз съм учил английски и руски.
– Два езика не стигат ли, за да те назначат на работа?
– Явно не стига само да си ги учил. Всичко съм забравил. Сега, нали виждаш, министрите ги взимат от странство, та да са сигурни, че говорят перфектно чуждите езици.
– Аз в странство още не съм бил.
– Аз бях. В Чехия. Преди двайсет години. И само за три дни.
– Би трябвало по-лесно да си намериш работа.
– Тебе какво, да не би също да са те уволнили?
– Остави ме мене – каза Гошо и впери поглед далеко напред. – Направо не ми се говори.
– То и на мен не ми се говори – обадих се. – Говоря само защото още повече не ми се мълчи.
Не бях сигурен какво е станало с Гошо. Но случаят му, както и да го гледаш, е почти като моя. И настроението му не беше по-различно. Поуспокоих се. Сега поне бях сигурен, че не ми се присмива. За какво ще ми се присмива. Дори да греша, и той да работи някъде, още утре могат да му покажат вратата. Какво, ще стачкува, или ще се оплаче на някого. Вероятно, както беше с мен, го няма в никакъв списък. Направо не съществуваш, така ми каза началникът. Вярно е, че работи три месеца. Но сега ще назначим друг. Така постъпваме, защото не плащаме осигуровки. Поне беше откровен.
– Аз ще мога да се пенсионирам, когато стана на около деветдесет и две години – пресметнах. – По новата система. Ти колко години имаш до пенсия?
– Дълго ще трябва да живееш – отбеляза Гошо, без да ми отговори.
– Само ако станеш столетник, ще се насладиш на спокойни старини.
– Сега масово не плащат осигуровки – отбелязах. – Петнайсет години, откакто не ми върви стаж за пенсия. Работя колкото работя някъде, после разбирам, че реално не съм работил там. Не са ми плащали за пенсия.
– Пенсиите сега са такива, че е по-добре да работиш.
– Абе аз ще работя, ама е различно, ако получаваш някой лев всеки месец. По друг начин разсъждаваш тогава за живота.
Трудно ми беше да се разделя с Гошо. Но след като обиколихме пазара няколко пъти, без той да купи каквото и да било, най-накрая му казах, че имам намерение да отида при един познат.
– Все трябва на някого да кажеш, че си без работа. Знаеш, че разбирам от всичко. Може на този познат да му трябва работник-енциклопедист. Току-виж до вечерта съм изкарал някой лев.
– Ти си инициативен – отбеляза той. – Много по-инициативен от мене. Аз например от доста време нямам сили за нищо друго. Мога само да въздишам. И да си спомням как някога работех извънредни смени. Как ме награждаваха с надписани книги. И получавах премии.
– А-а, хич да не ми го хвалиш онова време – отвърнах, вече отдалеко. – Не искам да се върнат онези години. Сега, колкото и да съм закъсал, по-добре се чувствам.
– Не бе, и аз не искам – обади се той. – Само понякога си спомням как живеехме. По-спокойно беше. По-уредено.
Разбрахме се. И преди не беше много добре. Но сега някои станаха прекалено добре. Вижда се с просто око. Пък ние с него, дето и тогава не бяхме цъфнали, съвсем закъсахме. Нито езици знаем като хората, нито от компютри разбираме. А настроението ми е такова – с нищо не ми се захваща. Той си призна, аз сега го признавам. Признавам още, че при никакъв познат няма да ходя. Други бяха истинските ми намерения. Исках да проуча как живеят тези, които ровят в боклуците. Още не съм изпаднал дотам. Нали ви казах, че имам двайсет и пет лева в джоба на балтона. Пък и се надявам да се случи нещо. Не чудо. Просто някой да се сети за мен. И да ми предложи работа. Името ми е във всички бюра за безработни. Но колкото и да се надявах на бюрата, боклуците бяха един възможен ход, който явно осигурява прехраната на такива като мен. Дето хем са на възраст, не са инициативни, нито знаят чуждите езици, които са учили в гимназията. И са компютърно слабо грамотни. Някои са направо неграмотни. Откъде компютър да се ограмотя.
Бях решил да направя един бърз рейд около най-близките боклуци. Ще поразгледам какво толкова може да се намери там. И после да се продаде. Първо реших, че внимателно ще наблюдавам тези, които преди мен са взели подобно решение. Като си помислиш, в този бизнес са се включили доста хора. Понякога се чудя – кои са повече, тези, които ровят в боклуците, или уличните кучета. Интересите на хората и уличните кучета се застъпват около боклуците. Исках да разбера колко са ухапаните от улични кучета. И съответно колко улични кучета са пострадали от тези, с които делят съдържанието на контейнерите. Не само защото съм сигурен, че както кучетата, така и хората имат специфични стратегии. Доскоро наблюденията ми бяха съвсем бегли. Каквито са на всеки, който редовно си изхвърля боклука. И всекидневно се среща с хора, които имат почти нормална външност. Понякога дори ти се струва, че приличат на теб. С една съществена разлика. Решили са да си изкарват прехраната в конкуренция и разбирателство с уличните кучета.
Няма да споделям чувствата си, когато доближих първия контейнер с намерение да погледна вътре. Отдалеко вероятно изглежда, че се готвя да си изхвърля боклука. Или вече съм го изхвърлил. Сега се каня да кажа довиждане на рошавия пес, който се е подпрял на предните си лапи и също се опитва да надникне вътре. Огледах моя край, после и другия, запазен от рошавия пес. Не забелязах нищо ценно. За разлика от песа, който не само намери каквото му трябваше, ами направо скочи в контейнера. Е, друго е да си куче. Имаш мускули и инстинкти, които ти помагат в подобни ситуации. Аз, стана ми ясно, тепърва ще се уча, искам ли по този начин да си изкарвам прехраната. Казах довиждане на песа, който продължаваше да рови в контейнера. И друг път вероятно щяхме да се срещнем. Нека се отнасяме приятелски един към друг. Без да се лаем и да се замеряме с камъни.
Тогава отново видях Гошо. На около петдесетина метра. Не ровеше в боклука. Само се оглеждаше. Усетих неудобство в погледа му. И на мен ми стана неудобно. Имах намерение да се обърна и да си тръгна. Но му помахах с ръка. Не бях сигурен дали го поздравих, или го извиках.
– Знаеш ли, че щели да проверяват здравето на Митьо Очите? – изрече той, когато отново застанахме един до друг. – Този, дето наскоро пак го арестуваха. Било му високо кръвното. Не знам точно колко. Ама не се чувствал добре човекът.
– Сигурно яде много червено месо. Вредно е. Някъде прочетох, че от него най-лесно се вдига кръвното.
– Какво разбираш, като казваш “червено месо”?
– Пържоли бе, Гоше. Филенца, солена пастърмица.
– Аз, да ти кажа, знаеш ли откога не съм ял червено месо? Направо не си спомням. Ама пак имам високо кръвно. Зашуми ли ми в главата, сигурен съм, че е от кръвното. Знам го, и не ми трябва лекар.
– И какво, дали ще го пуснат?
– Кого?
– Митьо Очите.
– Е що да не го пуснат? Той, човекът, си има пари. Щото е инициативен. Няма да се учудя, ако е научил и някой чужд език. За да говори по-лесно с чуждите мафии. Компютър със сигурност има. Какво са за него неколкостотин лева. Инициативен ли си, имаш ли достатъчно пари и компютърна грамотност, все някога ще те освободят от ареста да си лекуваш кръвното. Каквото и да си направил.
– Той, този Митьо, да не го познаваш лично?
– Не бе, само гледам по телевизията за него. Понеже искам да съм в крак, както се казва, с живота. Кое е важно, и кое не толкова.
Продължихме заедно. Но не към пазара, както първия път, когато се срещнахме. Сега се влачехме по улицата. Мислех да му предложа да се качим на тротоара. Но той сам се сети да освободи платното.
– Ти, твоята лада, какво я направи? – попитах го, колкото да не мълчим. – Продаде ли я?
– Продадох каквото беше останало от нея.
– Колко ти дадоха?
– Вече не помня.
– Поне шест-седем стотака си й взел.
– Не съм сигурен дали с парите изкарах цял месец. Платих тока, парното...
– Някога, спомняш ли си какво беше ладата? Чакаш години, докато я купиш, пък после я караш, лъскаш я.
– Сега ми е по-добре. Нито ми се кара, нито ми се лъска. Направо бях забравил, че някога съм имал кола. Защо ли ми го припомни.
– Случайно се сетих.
Как започна съвместното ни гледане в боклуците? Съвсем естествено. Без никакво напрежение. Обикновено приближаваме едновременно и заставаме, аз от едната, Гошо от другата страна на контейнера. И разглеждаме внимателно. По това, че той също не протягаше ръка да вземе нещо ценно, първоначално реших, че е на същия етап. Като мен. По-късно разбрах, че не е съвсем така.
– Нощем най-добре се обикаля – обяви той. – Има по-малко конкуренция. И не те е толкова срам. За първи път надничам в боклуците през деня. Нямаше да се осмеля, ако не бяхме двамата.
– Още не съм принуден да ровя. Но го имам като резервен вариант.
– Хубаво е, че ги има боклуците. Сега казваш резервен. Ама ако ги нямаше, никакъв вариант нямаше да имаш.
– Прав си.
– Ровенето си има своите предимства – продължи той. – Нямаш началник. Никой не ти ръмжи на главата. И разчиташ само на себе си.
– Това винаги е предимство – съгласих се. – Да разчиташ на себе си. Но аз няма да бързам. Искам да опитам още на няколко места. Все нещо може да ми се отвори. Някаква възможност да спечеля малко пари.
Още ми се струваше, че няма да направя крачката, която окончателно ще ме отведе на боклука. Накрая осъзнах, че вече я бях направил. През това време Гошо още разказваше за предимства, които осигурява ровенето в боклуците. После неочаквано смени темата:
– Имам си една слабост – каза той и ме погледна. – Още от дете.
– За какво точно става дума? Не съм забелязвал някакви особени слабости у теб. Освен че по цяла неделя лежеше под колата. Ама това беше много отдавна.
– Бях на шестнайсет години, когато измайсторих гениална конструкция – продължи Гошо, когато спряхме пред следващия контейнер. – Едно метално топче, което се ускорява по каскада от еластични пластини. Такава скорост набира, че накрая се връща в изходното положение. Колебае се няколко мига и тръгва по същия път.
– Искаш да кажеш, че си създал перпетуум мобиле.
– Всякак можеш да го наречеш.
– Знам, че има организация на хора, които се опитват да създадат вечен двигател. Можеш да се запишеш.
– Не, не, нямам нужда. По-приятно ми е сам да размишлявам. Ей така, докато вървим, една част от мозъка ми постоянно се занимава с конструкцията. Работи и я усъвършенства.
– Разбирам те!
Наведох глава. Замислих се. И наистина се опитвах да го разбера.
