Драскулки – Проза

Работя в отсрещното кафене. Пускам игралните автомати и давам жетони за билярда. Преди това, не помня колко отдавна, бях студент. Между студентството и работата в кафето се влюбих в едно страшно красиво гадже. Винаги сядаше сама на маса, в едно друго кафене – на две пресечки от това, в което сега работя. Сядаше, без да обръща внимание конкретно на когото и да било, само се оглеждаше неспокойно. Най-вероятно имаше среща с някой, който все не идваше. Така мислех в началото. Докато я наблюдавах, отбелязах, че пие кафето си с пет лъжички захар. И през също толкова минути ходи в тоалетната и си налива в пластмасова чаша вода. Вероятно няма да е изненада, за който разбира, ако прибавя, че беше на хероин. Седнах на нейната маса и почти веднага се запознахме.

Скоро вече ми разказваше какво й се случило преди два часа. С подобни момичета е винаги така, все нещо важно им се е случило преди няколко часа. На нея – преди два. Не искам да се задълбочавам прекалено в темата. Скоро разбрах почти всичко, което ме интересуваше. Накратко: в играта я вкарало предишното й гадже. Обичала го много. Сега е заключен, защото разбил две аптеки. Банална история и в тези среди, и в моята, ако мога да се причисля към някаква определена среда, – да речем, на момчета и момичета, които още търсят своя начин на живот. Нещо, което харесват достатъчно. Все не го намират, но не са се отказали и отново ще го потърсят.

Искам да кажа още нещо за гаджето което харесвах, докато го наблюдавах отстрани и постепенно, след като започнахме да разговаряме, се влюбих в него. Беше слаба, висока. Леко небрежна във всичко, което върши. Имаше тъмна, почти черна коса и огромни зелени очи. Постоянно се оглежда, нещо търси или очаква да се случи. Никога не го намира. Или по-точно – никога не се случва това, което очаква. Такова беше впечатлението ми отстрани. Вече знаех, че никого не очаква. И никой нямаше да дойде специално за нея. Зелените й очи ми изглеждаха още по-големи и по-тъжни. Исках да й помогна. Надявах се, че можем да намерим заедно това, което тя до­сега, сама, не беше успяла. И същевременно знаех, че приближавам пещ, в която високата температура изгаря всичко. Затова не трябваше да приближавам прекалено. По-добре беше да остана там, където съм. Имах право да разговарям с нея, да си определям среща за следващия ден; да правим секс и дори да се влюбя; но без да преминавам опасната граница. Не и по този начин, както вече усещах, че се случва. Започнах да виждам все по-често, дори когато бях сам, зелените й очи. Тях гледах, цвета и дълбочината им, а не, да речем, изгарящата пещ, около която бях в опасна близост.

Една вечер, след като преди това изпихме по три двойни кафета и в продължение на часове говорихме почти без прекъсване, тръгнах с нея. Винаги съм знаел, че накрая ще го направя. Дори не помня да сме се уговаряли специално. Искам да кажа, че нямаше някаква разяснителна работа от нейна страна, нито пък аз я подпитвах кой знае колко. Изправихме се почти едновременно от масата, хванахме се за ръце и излязохме навън. При всяка промяна на посоката широката циганска пола се завърташе около тънките й глезени. Иначе висеше на безброй гънки и гънчици около стройните й крака. Заведе ме в тръбите, които се намираха в средата на парка.

Доста наркомани, и не само наркомани, се събираха там през август. Беше нещо като скаутски лагер. Навсякъде наоколо се пиеше, пушеха, пееха песни – от едната страна на английски, не се разбираше точно какво, по-скоро само се упражняваха; от другата – на български – скубеха косите и перата на някаква нещастна любов и подрънкваха тихо на китара. Започнахме да се целуваме веднага след като си намерихме удобно място. Не отделях устните си от нейните. Бавно я събличах – първо избродирания в зелено и златно елек, заедно с много целувки, после блузата – и още повече целувки. Галех я, сякаш изглаждах невидими неравности. Колкото и бавно да я разсъбличах, вече беше гола – само по бикини. През цялото време тя до­върш­ваше движенията ми. Аз започвах, а тя – довършваше. Не бях се чувствал така с никое друго момиче. Накрая, въпреки че всичко беше точно такова каквото винаги ми се е искало, или поне така ми се струваше, се уморих. Приличах на термофор, от който топлата вода бавно изтичаше.

– Не съм очаквал, че ще прекарам в тръбите цяла нощ – казах аз и се усмихнах. – Чувствам се много лек. Като перце. Направо съм готов да полетя.

– Искаш ли наистина да полетиш?

– Може! – отговорих и вдигнах рамене: през цялото време, признавам, очаквах кога ще стигнем и до този момент. – Не ми пука. Дай шприца.

– Чакай, не бързай толкова. Първо ще ти стегна ръката.

– Вените ми са добре. Не са като твоите. Като вашите. Или предпочиташ да се правиш на медицинска сестра.

– Ако и ти си на игла две години, ще те питам на какво ще ти заприличат вените. Сам можеш ли да го направиш? – попита тя, защото видя, че се опитвам да забия иглата. – Или трябва да ти помогна?

– Не искам да ми помагаш.

Наблюдавах как върхът на иглата потъна във вената. Издър­пах малко кръв и бавно започнах да вкарвам.

– Отрова! – процедих аз.

– Скоро ще ти стане гот.

– Искам да ти покажа, че не ми пука. Затова си вкарвам тази гадост. Това е за първи и последен път.

– И аз съм казвала тези думи.

– Не, при мен е друго – продължих с гнуслива физиономия. – Знам, че повече не искам да те виждам. Чувствах нещо. Дори те обичах. Но всичко беше дотука. Повече не искам да те виждам.

– Какво ти става? Какво искаш да кажеш с тези думи?

– Потя се. Лошо ми е. Тръгвам си. Нямам сили за повече.

Изправих се на колене, протегнах напред двете си ръце и изпълзях от широката тръба. Навън беше почти сутрин, далеко между върховете на два бора се виждаше слънцето. Беше червено. Ослушах се и разбрах, че въпреки ранния час не бяхме сами. В съседните тръби, дори и по това време, имаше и други като нас. Отново се чу подрънкване на китара. Няколко нестройни акорда и пицикато на дебелата струна. Пос­ле прозвучаха два-три стабилни акорда и продължиха да се упражняват – английската песен от снощи. През този месец нощите и дните бяха еднакво горещи. Някои, знаех, не излизаха по цяла седмица от тръбите. Нямах намерение да живея по този начин. Дори и да съм много влюбен. Прекалено силна беше температурата на пещта. Чувствах, че всеки миг мога да пламна. И бързо ще изгоря. Струваше ми се безсмислено. И просто не ми харесваше. Затова намерих сили да си тръгна.

Не стигнах много далеко. Вървях до края на парка, всъщ­ност до началото му по отношение на улицата – там, където алеите са значително по-добре очертани. Тогава разбрах, че освен желанието ми да се спася, има и още нещо, което също беше достатъчно силно и дори привлекателно. Чувството не ми беше напълно ясно. Не можех да го нарека с една дума. Но съм сигурен, че съществуваше, беше заседнало дълбоко в мен, като корав залък, и заради него се върнах. Дори тичах по обратния път. Потях се непрекъснато. С облекчение различих наредените една до друга бетонни тръби сред редките дървета. Не успях да открия веднага коя е нашата. Всички тръби сега ми изглеждаха еднакви. Най-накрая се ориентирах и клекнах пред тъмния отвор. Изчаках известно време и влязох на четири крака. Без да се срамувам, въздъхнах с облекчение. Намирах се точно където трябва. Почти нищо не беше се променило през време на моето отсъствие. Половината от шприца беше в моята вена, чувствах го в кръвта си, беше като чуждо присъствие: същество, което бързо достига мислите ми и пос­тоянно ги разбърква; другата половина тя беше изпразнила в себе си. Държеше празната спринцовка и я гледаше. Не се учуди, че се връщам. Едва-едва се помести, направи ми място до себе си: покана да дойда по-близо. Прегърнах я и останахме неподвижни – сигурно цял час. Часове. През целия ден. Или много повече. Времето, а и всичко друго тогава нямаше значение.

После – не мога да определя точно кога, но вече се чувствах­ме много по-заедно, – се появи някакъв тип. Беше суха паста, от нейната порода; да се чудиш откъде намира сили да движи кльощавите си крайници. Приближи с главата напред, седна до мен; постоянно се оглеждаше, питаше има ли нещо и за него. Повтаряше, че трябва непременно да се наяде. Иначе щял да умре. Да се хвърли от високо. Вече падал от високо. Не спираше да говори. Исках да разбера дали двамата се познават. Питах се: защо влезе при нас, а не, да речем, в съседната тръба. После присъствието му вече нямаше значение. Заедно – понякога само с нея, но доста често и с този тип, който идваше винаги много гладен и си отиваше, получеше ли дозата си, – прекарахме още няколко нощи. Не се наемам да определя точно колко. Често говорех, че трябва да се откажат. Заедно да се откажем. Предложих им план как да стане. Започваме, или по-точно спираме, от утре, или поне през някой от следващите дни. Присмиваха ми се, тя дори ми запуши устата и изломоти лигаво:

– Качвай се на шейната!

– Не искам! – отвърнах и се преместих настрани, сякаш ме караше да го направя буквално. – Никакви шейни не ме интересуват.

– Качвай се и да се спускаме надолу.

– Добре, но това е за последен път.

– Винаги е за последен път – изрече с фъфлещ глас тя. – Никой не знае дали този път не му е последен.

Накрая отново избягах. Бях наясно със ситуацията, знаех какво става и какво евентуално щеше да стане, колкото и условна да беше обективността на усещанията ми. През цялото време бях на черешата. Не съм сигурен дали беше достатъчно, че имам и други познати наркомани. Не само знаех историите им, а и, случвало ми се е, отблизо да ги наблюдавам. Какво правят и какви стават, особено ако нямат с какво да се хакнат. Най-важното беше, че не исках да я обичам, да бъда с нея по този начин – заедно с всеки, който влезе в каменната тръба.

Още по-малко желание имах да съм зависим от някого или от нещо. Без да се обадя, просто изпълзях навън. Бях твърдо решен този път да не се връщам. Независимо от болката или от безчувствието, които щяха да ме измъчват. Слънцето първо ме заслепи, после приятно стопли лицето ми. Беше достатъчно усещането, че постъпвам правилно. Вътре, колкото и горещо да ставаше, винаги беше тъмно. На първо време ми стигаше да не мисля за нея. Не трябва да се обръщам назад, дори и в буквалния смисъл. Понякога успявах, друг път я виждах – и дори започвах да говоря с нея. Тя през цялото време не ми обръщаше внимание. Изражението на лицето й беше същото – несигурно, в постоянно очакване – каквото беше в кафенето, спомнях си, преди да се запознаем.

През следващите дни излизах веднага след като се събудя. Като подгонен. Дори се обличах в движение. И по цял ден кръс­тосвах по улиците. Опитвах се животът наоколо да бъде единственото, което виждам. Исках да бъда огледало, което само отразява; дори не огледало, а парче стъкло или обикновена лъскава повърхност. Нищо повече. Без мисли, без спомени и желания. Опитвах да се движа като навита играчка. Не винаги успявах. След няколко дни, прекарани в подобно състояние, вече нямаше място, където искам – не само да отида, а и дори да мина оттам. Чувствах се все по-отвратително. Постоянно бършех с ръкава на суичъра изпотеното си лице. И се вслушвах в учестения си пулс.

Отскоро започнах да се страхувам, че съм болен от спин. Вярно, първи използвах шприца, но това беше стара игла – нямаше защо да се заблуждавам. Кой знае в колко вени се е забивала. Дори си представях как иглата дупчи кльощави наркомански ръце. Въпреки това не бях сигурен – болен ли съм наистина? Но съмнението също може да те разруши. Усещането, че случаят е решил вместо теб как ще живееш нататък. И понякога съперничи на самата болест. Още повече, знаех, че никога няма да се прегледам. И тя – в това съм по-сигу­рен, – нямаше да отиде на лекар. Дори започнах да се колебая, ще се срещнем ли отново?

Но ако се срещнем още днес, нито ще се учудя, нито ще й призная за страховете си. Ще продължа да се държа както досега. Почти едни и същи са думите, които казвах, когато реално бяхме заедно и когато си въобразявам, че е наблизо. Такова е усещането. Не съм сигурен – още ли съм влюбен. Вероятно не съм. И скоро, надявам се, ще продължа живота си по-нормално. Ще възстановя и студентските си права. Тази възможност ми показва колко лесно мога да заприличам на останалите хора. Но от всички намерения тази вечер, когато работното ми време завърши и си тръгнах, най-сигурното е, че никъде, с никого, няма да спирам прекалено задълго.