Смолян – Възрожденска къща
Историческият период на Възраждането свързваме обикновено с будните градчета отсам и оттатък Балкана, където се раждат големите фигури на националните, просветните и духовните борби на българския народ. Как обаче протича Възраждането в Родопите и кои са неговите най-ярки изразители и водачи – за това май много не се знае. За разлика от другите места, за Западните Родопи и Среднородопието възрожденските процеси започват по-късно и завършват чак към началото на ХХ в. В цялата българска езикова и етническа територия, българският език е подложен на давлението от една страна от турския – официалния административен език на Османската империя, и от друга – на гръцкия – езикът на църквата, търговията и „високата“ образованост. Това с пълно право важи и за Родопите, където ситуацията е още по-усложнена заради големия процент ислямизирано население и заради близостта и силното влияние на гръцкия фактор.
Българите мохамедани (помаци)[1], значителна част от които живеят в пределите на Родопите, често са били обект на научни изследвания в новата българска и балканска историография. Основното внимание в тези изследвания обикновено е насочено към проблема за тяхното помюсюлманчване: кога, по какъв начин или поради какви причини е станало то, упражнявано ли е натиск при приемането на исляма или са били достатъчни само икономическите съображения. Анализът върху всички досегашни изследвания показва, че българите мохамедани приемат исляма най-масово в периода XVII – XVIII в. Мнозинството от нашите и чуждите учени стигат до заключението, че най-голяма роля за този процес е изиграла икономическата принуда и изкушенията от привилегиите и данъчните облекчения.
Вторият сегмент на научните изследвания за българите мохамедани е насочен към проучване на техния старинен български език, народни обичаи и традиционна култура, където се откриват много следи от предислямския период и на т. нар. криптохристиянство. Не е за пренебрегване и една трета група проучвания за българите мохамедани, която разкрива общите родови корени, роднинските връзки или общото владеене на наследствени имоти между българи мохамедани и българи християни. Факт, който също съдържа голяма доза достоверност.
През 1841 г. Васил Априлов издава в Одеса своята „Деница на новобългарското образование“. Там той се спира специално на българите мохамедани и привежда данни за числеността, местоживеенето и причините за помохамеданчването им: „По филипополската епархия, в Румелия и отчасти Македония, по селата живеят българи, които изповядват мохамеданската вяра… Те съблюдават правилата на Корана във всички подробности: в семейния кръг и с останалите българи говорят на български език, а с гърците и турците – по турски. Личните им имена са също турски“.
Като основание за преминаването на родопчани към исляма Васил Априлов сочи алчността на гръцкото християнско духовенство: „Причината за преминаването им в исляма те приписват на митрополитите и архиепископите, които, за да осигурят в Константинопол своите епархии с големи издръжки, довеждали със себе си тълпа користолюбци и нападали като хищни зверове своите паства… Те отнемали от домовете на българите последните вещи, а тези, от които нямало какво да вземат, насилствено затваряли и пращали в затворите. „За да облекчат своята участ – продължава Априлов, – много села преминали към мохамеданството. За да не последват примера им други българи, гръцките митрополити станали по-умерени“. Васил Априлов споменава тук за първи път и названието „помаци“.
През 1857 г. в Нови Сад излиза поемата „Горски пътник“ на големият български революционер, историк и писател Георги Раковски. В тази поема, представляваща исторически анализ на съдбата, теглото и въжделенията на българския народ, Раковски отделя специално внимание на българите мохамедани. Позовавайки се на българския фолклор, той цитира една старинна българска народна песен, в която се споменава за юнак помак, който се бие с татарите. Раковски не е посочил от кой край на българските земи е тази народна песен.
Не остава равнодушен към съдбата на българомохамеданите и друг именит деец на Българското възраждане и много добър познавач на българската душевност – Петко Рачев Славейков. В издавания от него цариградски вестник „Македония“ през 1868 г., той помества кратки „Статистически бележки връх българите“, в които бележки освен броя на населението, той отбелязва и българите, турски поданици, изповядващи ислямизъм. В историческия разказ „Един поглед към миналото“ Славейков ни посочва и друго важно нещо – как биват назовавани българите мохамедани в различните области на цялата българска етническа територия. Според него в северобългарските земи те се наричат помаци, в Родопите и Югоизточна Македония – ахриени (ахряни), в Северозападна Македония – торбеши, улуфи и курки.
Като руски вицеконсул в Пловдив за периода 1857 – 1877 г. Найден Геров има възможност да проучи добре Родопския край и да се запознае с живота и бита на родопските българи мохамедани. В писмото си до руското посолство в Цариград от 15 декември 1869 г. той иска парична помощ за просветителска дейност сред българите мохамедани в Родопите, като мотивира това свое искане с обширен доклад, в който се съдържат ценни сведения за помохамеданчването на Родопския край. Към материалите, той добавя и една програма, за приобщаването на родопските българи мохамедани чрез просветителска дейност и ограмотяване, за което следва да се подготвят значителен брой учители.
Години преди това, Геров изпраща през април 1859 г. друг доклад до руския консул в Одрин, в който се говори за съвместен бунт на родопските българи мохамедани и българи християни. Причина за този бунт била принуждаването на жителите на Ахъчелебийски окръг да заплатят с проценти десетгодишния дълг на константинополския банкер арменеца Якуб ефенди. Това, че едните изповядвали мюсюлманска, а другите християнската религия, не им пречи съвместно да се разбунтуват, да прогонят изпратените при тях представители на властта и заедно да отстояват своите общи интереси.
В мащабният си тритомен труд „Дунавска България и Балканът“, австрийският познавач на балканската история Феликс Каниц (1829 – 1904), сред названието „помаци“ поставя в скоби пояснението „българи-мохамедани“, отговарящо на добилото популярност в историческата ни литература от края на XIX и първата половина на XX век „българи-мохамедани“ или „българо-мохамедани“, акцентирайки по този начин върху българската им народностна принадлежност. Освен северните предели на Балканите, като главно обиталище на „българите помаци“ той посочва и тези, в тракийската планина Доспат (разбирай Родопите). По писанията на Каниц двете конфесии – християнската и мюсюлманската, живеят в пълно разбирателство. „Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи – продължава Каниц в споменатия труд, – навсякъде тези мюсюлмански помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където те живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други“.
Когато става въпрос за българите мохамедани, особено място трябва да отделим на книжовното наследство оставено ни от Стефан Веркович (1821 – 1893) и познато ни най-вече чрез т. нар. Родопско откритие. То представлява два тома от митични народни песни под общ надслов „Веда Словена“. Специалистите са раздвоени и спорят дали тези песни са автентични, или мистификация. Някои наричат творението „Славянска Илиада“, тъй като в него се говори за „орфееви песни“. Както и да погледнем, този босненски сърбин има големи заслуги не само за българската фолклористика, но и за възраждането на българите в Тракия, Родопите и Македония. Съобщавайки за българите мохамедани и за техния майчин език, Веркович не черпи своите сведения за тях от други автори или от втора ръка, а от личните си наблюдения и непосредствен контакт с тях по време на продължителното си пребиваване и пътувания из тези земи.
В Среднородопието макар и трудно, на „скокове“ и със закъснение борбата за национално, духовно и езиково еманципиране на българите върви, както навсякъде по българските земи. Началото е поставено от една забележителна фигура, за която почти няма запазени исторически сведения – поп Глигорко или йеромонах Григорий, таксидиот от Атонският манастир, който въвежда богослужение на роден език, обучава децата на родопчани и подготвя свещеници. Според силите и възможностите си местните преписвачи на дамаскини и учебни помагала се опитват да ги направят разбираеми за хората като търсят съответствия за понятията на няколко езика, познати предимно на мъжкото население – родния български родопски говор, турски и гръцки. Най-добрите примери в това отношение могат да се проследят в историческата мозайка на южнобългарските селища Смолян (Пашмакли), Златоград (Даръдере) и Широка лъка.
Смолян е поселище, разположено в централната част на Переликско-Преспанския дял на Родопите и заемащо по-голямата част от котловината на река Черна. През различните епохи селището е споменавано като Езерово, Ахъ Челеби, Башмаклъ, Пашмакли и др. В продължение на няколко века, по двата бряга на реката в посока запад-изток, са заселени трите големи махали (квартали) – Смолян, Райково и Устово.[2] Пред разглеждания период те изпълняват различни функции: Смолян е бил стар административен център, Райково занаятчийски център, а Устово – търговски.
Името на Смолян идва от славянското племе смоляни, които са се заселили в тези земи вероятно през VII – VIII в. Смята се, че селището датира от дълбока древност. Според древногръцкият историк Херодот (V в. пр.н.е.) този край е бил населен с траки около 2500 – 3000 години преди началото на нашето летоброене. В недалечното минало около запазените развалини на старата крепост Аетос (орел – гр.) над Смолян са направени разкопки, разкрили крепостни зидове от камък и хоросан, дебели близо два метра, и старо славянско селище. В местността „Могилата“ са открити останки от късноантичен християнски комплекс, използван през V – VII век и включващ базилика и разположени северно от нея стопански сгради.
Френският пътешественик Пол Люка, лекар по професия, когато пресича през 1706 г. Средните Родопи се спира в село Пашмакли. Впоследствие французинът отбелязва, че то е обитавано само от „турци“, които „не знаят своя език“, а говорят по-скоро „изопачен славянски, смесен с гръцки и български“. Това е едно от най-ранните сведения за наличието в Родопите на българи мохамедани, т.е. на мюсюлмани, които говорят на диалект на българския език.
За ислямизирано славянско население говори и Ами Буе (1794 – 1881), който извършва тук със съдействието на френското правителство системни проучвания през 30-те години на XIX в. Ами Буе отделя място в записките си и на родопското население, което се състояло от българи и „стари мюсюлмански колонисти“. Ученият най-вероятно има предвид номадските пастири юруци, които лятно време пребивавали със стадата си по високите, т.е. централните части на планината.
След падането на българската държава под османска власт с ферман от 1519 г. на падишаха, Среднородопието е предоставено на придворния лекар Ахъ Челеби, поради което тези земи стават известни със същото име. В османски документи от XVII в. селището, съществувало на мястото на днешния Смолян, се споменава като Езерово, което всъщност е махала около Смолянските езера. По-късно Езерово е преименувано в Башмаклъ, а впоследствие е променено в Пашмаклъ и Пашмакли. С това име остава до 1934 г.[3] Според османски регистър за преброяването на населението от 1831 г. в каазата Ахъ Челеби има 6080 мюсюлмани мъже. В периода 1871 – 1872 г. същата кааза, с централно селище Пашмакли, включва 14 села с общо 4190 домакинства: 2960 на българи мохамедани, 1500 на българи християни и 240 на цигани.
Между 1896 и 1900 г. християнското население в Ахъ Челеби преминава под върховенството на Българската екзархия. Населението на тази родопска кааза е смесено – българи християни и българи мюсюлмани. В пътеписна бележка от 1895 г. във в. „Ден“, Петко Рачев Славейков пише за българи, които изповядват мохамеданската вяра. „Пашмакли – се казва в нея – главно село в Ахъчелебийско, има до 400 къщи само българи мюсюлмани“. През 1912 г. в Пашмакли вече живеят 320 семейства българи мохамедани, 80 семейства българи екзархисти и 40 семейства патриаршисти (гърци и българи гъркомани). В Устово през въпросната година живеят 420 семейства българи екзархисти, а в Горно и Долно Райково – общо 700 семейства българи екзархисти, 100 семейства българи патриаршисти и 70 семейства българи.
Квартал Устово е старо селище – днес източен квартал на Смолян. Името му произлиза от „устие“ или „ущелие“, т.е. от географското му положение. Намира се на важен кръстопът – при него се пресичат старите пътища от Пловдив за Ксанти и Гюмюрджина, и от Драма през Неврокоп за Кърджали и Одрин. Това предопределя в известна степен неговото икономическо и историческо развитие. По-осезаемо е стопанското развитие на селището. В неговата основа са познатите от преходните векове занаяти, които преживяват голям подем през този период. Еснафите, ангажирани с организацията и качеството на занаятчийското производство, засилват своите функции по силата на султански ферман от 1773 г. През първата половина на XIX в. правителството все по-често възлага поръчки на занаятчиите, за да задоволи нуждите от храна, облекло и оръжие за армията и администрацията.
Устово става важен пазарен център и значително занаятчийско селище. Най-забележим е разцветът на текстилните занаяти абаджийство и гайтанджийство. Добре се развиват медникарството, калайджийството, златарството, кожухарството, обущарството и др. Произведенията намират добър прием, най-вече в столицата Истанбул, Солун и Смирна (Измир). Освен на градските пазари, тази дейност е активна и по панаирите, където търговците осъществяват изгодни сделки. До средата на XIX в. най-прочути са панаирите в Узунджово, Сливен, Серес (Сяр) и др. Устово е освободено от османска власт по време на Балканската война през 1912 г. При преброяването тогава в него са установени 420 семейства българи-екзархисти.[4]
Силно влияние върху процесите в епохите има църквата. Храмът „Свети Никола“, който е изграден през 1836 г., се превръща в център на религиозния и училищен живот в Устово. Първоначално съгласно предписанията на властите, храмът е бил вкопан в земята. Темата за религиозното строителство през онова време е активно експлоатирана от историци и лаици, като често се залита в една посока. Примерно, как през османското господство е било забранено да се строят църкви, по-високи от турчин на кон, които не трябвало да имат куполи и камбанарии. Несъмнено, в някои региони, в някои периоди, е имало странни закони – например е било забранено къщите да се варосват отвън, тъй като това се възприемало като символ за богатство. Турците не искали никой християнин да парадира със своето богатство.
Положението обаче е било малко по-различно. Най-авторитетният автор от т. нар. „тъмни векове“ Паисий Хилендарски в един от разказите си за живота на Пимен Зографски, който е канонизиран от църквата светец, отбелязва, че „през тия години турският цар дал свобода на християните да правят черкви“. Факт е, че манастирите са имали много повече свобода от градовете, но това е и доказателство, че няма как да се говори за абсолютна забрана – че не се строят храмове, не се отбелязват празници или не се говори на матерен език. Дори в най-тъмните векове, българите са строели, изографисвали и опазвали традициите си. Нещата не винаги са протичали гладко – понякога храмовете се издигали със султански разрешения или пък е имало пречки по места. Факторите храмовете да са малки и ниски са няколко – както желанието на Османската империя да запази доминантното положение на исляма и да възпре всякаква конкуренция, така и икономически, политически и други причини. Да, те са били малки; да, те са били вкопани; но те са съществували – ниски, тесни и лишени от достатъчно светлина, но те са проводникът през който културата на Търновското царство достига в проследима нишка до нас.
Според поверието на предишното място на храма „Св. Никола“ са съществували стар параклис и странноприемница. През 1883 г. храмът е преустроен от майстор Васил Димов от с. Югово – издигнат е за година върху основите на старата църква от 1836 г., чийто камък с издълбана дата е поставен при югоизточния ъгъл. В общ план църквата е трикорабна, едноапсидна и има открито преддверие. В нея и до ден днешен се съхраняват някои ценни икони, сред които икона на Св. Никола, считана за лечебна. Заради нея стотици години е спазвана традицията да се преспива в църквата за здраве и благополучие. Икона на св. Кирил и св. Методий от Станислав Доспевски, рисувана през 1865 г., също краси Божия дом. В устни разкази се споменава за периодичните посещения в храма на монаси от Света гора.
Началото на Родопското възраждане поставя една забележителна фигура – йеромонах Григорий или поп Глигорко (Лигорко), считан за първи свещенослужител и будител в този край. По народност чист грък, родом ок. 1800 г. в село Загоричане[5], Костурско, монахът идва от светогорските манастири и остава да служи в Устово над 10 години. Тук ще поясним, че Атонските манастири са отваряли тогава в някои селища и свои метоси, в които от време на време идвали на посещение монаси – едно да канят поклонници за Св. Атон, друго да поучават и събират оброци за божиите дела. В Ахъчелебийската кааза главен метох Атонски е имало в село Устово, който бил под надзора на Дионисиатския манастир „Св. Йоан Предтеча“.
Около 1837 – 1938 г. в споменатия метох дошъл йеромонах Григорий, който е бил тогава около 40-годишен. В началото той не е знаел ни една дума български, поради което устовци не го щели. Тогава йеромонах Григорий решил да отиде в село Горно Дерекьой, където нямали свещеник. Той успял да научи бързо местния български говор и заедно със свещеническите си длъжности, се заловил да учи на четмо и писмо местните деца. Отличен проповедник в черквата и добър учител в училището, йеромонах Григорий за кратък срок си извоювал добро име в каазата. Не минало много време и устовци го поканили на драго сърце в селото си. Научил добре езика, йеромонахът обикалял за изповед всичките села и станал толкова популярен, че просто го имали като светия. През 1849 г. манастирът „Св. Йоан Предтеча“ му наредил да напусне Ахъчелебийско и да замине отвъд Дунава във Влашко. След три години служене, йеромонах Григорий отново се върнал в Устово, като разширил правомощията си и помагал на миряните в Райково, Даръдере, Широка лъка и някои от Рупчоските села. Той се задържа близо 35 години по тези места, като 25 от тях живее в Райково. През 1872 г. божият пастир Григорий заминал за Св. Атон, където се поминал (ок. 1880 г.).
Голямата заслуга на тоя монах се състои в неговата проповед на местния говор и вземане страната на българите по време на черковна разпра с гърците. Когато патриаршията обявила българите за схизматичен народ, йеромонах Григорий давал кураж на населението: „Дерзайте, чада мои, тая схизма не е основна. Българите не са направили никакви догматични нарушения; целта на патриаршията е да се уплашите и се приберете в лоното и, защото има нужда от вашата парична помощ.“ В една от проповедите си в Райково йеромонах Григорий казал разпалено пред насъбраните хора: „Дяволите излязоха от турските паши и влязоха в гръцките владици и калугери.“
Монахът има също така изключителен принос за преминаването от гръцко към чисто българско училище, той е един от инициаторите за създаване на първото българско училище в Райково.
Името на Григорий (Глигорко) се свързва още със списването на т.нар. „Исторически бележник“ – документ, водещ началото си от 1622 г. – извор на информация за местното население. Събитията, които са описани в летописа са от втората половина на XVII в. – в реда на изложението в него са посочени много старинни селищни, лични, фамилни и родови имена от района на Родопа планина.. „Исторически бележник“ е паметна книга, водена от светогорски монаси, служили като свещеници в Родопите, един от които се явява йеромонах Григорий. Оригиналът на самата книга е изчезнал, когато поп Глигорко заминал през 1872 г. за Света гора, но от нея са снети бележки от учителката Рада Казалийска от Райково. По-късно въз основа на тези бележки и нейните показания, синът и Христаки Поппантелеев възстановява части от „Исторически бележник“. Българските изследователи на този материал откриват някои нередности – много грешки, неточности и несъобразности ги карат напълно да отхвърлят този извор като исторически документ. Други автори отделят верните от недостоверните сведения.[6]
В общество, в което стойността на човека се мери с уважението към него, образованието се превръща в желана цел. Значително нараства уважението към учителите. Учителят става авторитет, често по-стари и влиятелни хора се допитват до известни и образовани учители по спорни въпроси. Такъв учител е Рада Казалийска-Поппантелеева (1821 – 1907), която всъщност е и първата българска поетеса – монахиня. Тя проправя в Родопите важна пъртина, като разчупва вековното убеждение, че жена не може да работи извън дома.
Родена в Райково, Рада е седмото и най-малко дете във фамилията на търговеца на шаяци и гайтани Вълчо Казалията. От приятеля им Димитър Минчев-Гайтанджията те научили, че в Карлово и Калофер са открити светски училища. Вълчо Казалия не се двоуми и решава да прати дъщеря си в Карлово, където от 1836 до 1840 г. Рада учи при Райно Попович. След това баща и я изпраща да продължи учението си в Горния женски метох в Калофер, където преподава Ботьо Петков – учи там от 1840 до 1842 г. В Калофер девойката изучава и богослужебния ред, тя дори има желанието да стане монахиня, но баща и я прибира в Райково, за да я направи учителка. Това става по решение на райковските първенци Даниел Костов, светогорския монах Григорий и свещеник Толкьовски. На 1 септ. 1842 г. в наетата стая от къщата на Насо Рупеца и Рада Рупецова се слага началото на първото българско училище в Райково, заместило откритото в 1820 г. килийно училище. Напливът бил голям – в този първи випуск броят на децата достигнал 46 души. Подобно на откриването, краят на тази първа учебна година бил ознаменуван със запомнящо се тържество в двора на църквата. Това става на 7 юли 1843 г., който по традиция е бил храмов празник на църквата „Св. Неделя“. Присъстват чорбаджии, хора на селото, богомолци и гости, дошли от другите села, както, разбира се, и родителите. Завършилите това училище стават след завършването му и първите учители в този край.
В 1845 г. Рада Казалийска е в основата да се отвори и вечерно училище за славяно-църковен език и църковно песнопение за възрастни в същата църква. В него акцентът бил обучение на богослужебен ред и славянско четене. Сред завършилите вечерното училище са и първите български свещеници и църковни певци, които постепенно изместват гръцките духовници от Пашмаклийска околия. По това време ученик на Казалийска става Бялко Арнаудов, по-късно неин съпруг, който приема свещенически сан под името Пантелеймон. От брака си с него Казалийска има шест деца. Рада Казалийска учителства в Райково в продължение на 10 години и подготвя немалко свои достойни заместници.
В началото на 50-те години на XIX в. Казалийска се оттегля от учителската професия и заживява в Асеновград. Следва нов избор – заедно със сина си Христо, който е учител в Асеновград, завършил Българската семинария в Цариград и висша педагогика в Белград[7], се включва в подготовката на Илинденското въстание. Арестувана е чрез предателство – в дома и откриват 18 пушки и революционна документация. Осъдена, тя прекарва една година в Одринския затвор, откъдето синът и успява да избяга. Същевременно умира нейният мъж свещеник Пантелеймон.
През 1902 г. Рада Казалийска приема монашество под името Евдокия в храм „Св. Въведение Богородично“ в Калоферския девически манастир, мястото където е учила на младини. Макар и на преклонна възраст, тя осъществява своята мечта – да бъде монахиня. Монахиня Евдокия умира на 86 години в дома си в Асеновград. В книгата „Девическият манастир „Св. Въведение Богородично“ и метосите в Калофер“ Валентина Друмева споменава името на Рада Казалийска, като пише следното: „Умряла с псалтир в ръка, а показалецът и сочел следния стих: Ти ме водиш на златни пасбища и ме поиш на тихи води“. Казалийска остава в българската история и като първата възрожденска поетеса-монахиня. Странно е, че нейното име не занимава литературните критици. Тя е автор на две стихотворения: „На баща ми“ (1852) и „На майката и нейната реч“(1853), поезията и е един вик за патриотизъм и любов към рода.
Стою Шишков (1865 – 1937) е познато име за широката общественост – изследовател на миналото, фолклора и етнографията на българите християни и мохамедани в Родопите и Тракия. Шишков поставя началото на уникална за България краеведска издателска дейност – той сред най-добрите познавачи на бита и културата на Родопската област и един от главните и популяризатори. Основател на и Регионалния исторически музей в Смолян и Регионалния етнографски музей в Пловдив.
Стою Шишков има сравнително богата биография. Роден в семейството на калайджията Неделчо Шишков, баща на 12 деца, малкият Стою получава начално образование при местните учители Христо Попконстантинов, Гавраил Попянков и Илия Попбелковски. Към 1875 г. се включва да помага на баща си в бакалницата му в Устово. Съвсем млад се занимава и с кираджийство – пътува с кервани мулета до Златоград (Даръдере), Ксанти и Порто Лагос. През 1885 г. се включва в акцията за Съединение на България.
След това започва битието му на учител – през 1879 г. влиза за пръв път в класната стая, същевременно става и певец в родното си село при църквата „Св. Богородица“. На следващата 1880 г. любознателният младеж е изпратен на издръжка на вуйчовците си да учи в педагогическия курс в манастира „Св. Петка“, Мулдава; през 1882 г. в Хасково също завършва подобен курс. Те са организирани от Пловдивската дирекция на просвещението. Придобил малко рутина, през следващите десетина години Шишков се захваща да учителства в селата Върбица (Първомайско), Райково и родното Устово. Хората му засвидетелстват уважението си и той е избиран за председател на неделното училище в Устово (l889 –1891 г.) и на читалищата „Родопска искра“ и „Родолюбие“.
Просветните дела отвеждат Стою Шишков и малко по-далече от родния му край – между 1891 – 1906 г. той е учител и директор на държавните Третокласни училища в Чепеларе и Станимака. От 1906 г. семейството му се установява в Пловдив, където Шишков преподава в Мъжката гимназия (1906 – 1917 г.) и български език във Френския колеж (1918 – 1928 г.). Той е създател и уредник на Етнографския музей и член в музейния комитет при Пловдивския музей и библиотека, председател на Пловдивския окръжен читалищен съюз. Членува също така в Учителското и Археологическо дружество в града на тепетата, в Археологичния институт, Географското и Историческо дружество в София. Основоположник и издател е на списанието „Родопски старини“ (1887 – 1892). През 1894 г. издава списание „Славиеви гори (Родопи)“, а в периода 1903 – 1912 г., е редактор на месечното списание за наука, обществени знания и народни умотворения „Родопски напредък“. Междувременно през 1912 г. Ст. Шишков е назначен за комендант в село Устово и взима дейно участие в операцията за спасяване от опожаряване селата в поречието на Арда. Участва в Балканската война, в края на Първата световна война (1917 – 1918 г.) е чиновник-етнограф при щаба на действащата армия.
Във военните години Шишков продължава да бъде активен като общественик и изследовател. След Пловдив, той основава и музея в Смолян, като прави лично дарение и разработва неговия „Правилник“. По предложение на Шишков през 1918 г. е поставено началото на Областния етнографски музей в Пловдив, на който е секретар и единствен уредник в продължение на 10 години. Основната му цел е „да събере всички документи по културната и политическата история на областта и да представи в пълнота фолклора в Пловдивско“. Шишков не се спира – наред с учителството, той обикаля много други селища на свои разноски, събира етнографски, фолклорни, исторически, географски и др. научни материали за Родопите, Тракия и Беломорието. Същевременно пише книги или сътрудничи в различни издания.
В края на Първата световна война Министерството на външните работи възлага на проф. Петър Мутафчиев и Стою Шишков спешно да изготвят изложение в защита на земите с коренно българско население. Проф. Мутафчиев се заема с Добруджа, а Шишков с Македония и Беломорска Тракия. Резултат от съвместната работа на двамата е „Българският въпрос и балканските държави“. написват Министерството на външните работи го изпраща по дипломатически път до правителствата на държавите, участвали в Първата световна война. Пак тогава, през 1919 г., Шишков подготвя историко-политическия и етнографски труд „Гърцизмът на Балканския полуостров“.
Стою Шишков е автор на повече от седемдесет книги, на стотици статии, студии, рецензии и народни умотворения. Първата си книга той издава през 1885 г. – под заглавие „Устово, Ахъчелебийски окръг“. Тя е последвана от „Животът на българите в Средна Родопа“ (1886 г.), „Портрет на гръцкото духовенство и коварните му дела против българите в Родопите“[8], „Родопски старини“ (1892 г.), „Поминъкът в Родопите“ (1899 г.), „Помаците в трите български области: Тракия, Македония и Мизия“ (1914 г.) и др.
Югоизточно от Смолян е Златоград, който е разположен в източнородопския дял Жълти рид, при изворите на река Върбица. Археологическите и историческите паметници доказват, че този край в миналото е бил населен с траки, славяни и българи. Кога за първи път става точно това заселване не е известно. Но при разкопки, направени в местностите Чойневи лъки и Джерахови ниви, се разкриват средновековни некрополи от Х – ХІІ в. от ранната християнска епоха. Християнското население в този е било наричано меропци (ропци, родопци). Мюсюлмани са живеели в този район още от XIV в., основно юруци. Те са от тюркската етническа група, смята се, че произлизат от клона на огузите. Юруците идват на Балканите по времето на Османската империя, където са изпълнявали спомагателната военна служба. Тяхна отличителна черта е номадският им начин на живот. Видно е, че те усядат в Родопите още преди принудителната ислямизация, осъществена според някои историци в средата на XVII в.
Златоград – храмът „Свети Георги“
Някога българите са наричали Златоград Беловидово – заради ослепително белите му къщи. През османския период Златоград е назоваван Даръдере[9] – едно име с неизяснен етимологичен произход. „Дар-ъ“ означава и „просо“, и „тясно“. Тясно не може да бъде, защото Златоград е построен на единственото широко място из цялата долина, а и просото тук не е познато. Според други теории Дар-ъ дере идва от Дер-и-Дааре, преведен като „врата на водата, на изобилието“. Преди Балканската война градът е бил заселен главно от българомохамедани (помаци). През 1912 г. в него се заселват българи от други части на България и в демографската статистика на проф. Любомир Милетич от същата година е посочено, че в Даръдере живеят 200 помаци и 120 българи. Помаците или мохамеданите проповядват ортодоксалното сунитско направление на исляма.
Проблемният кръг, свързан с появата и увеличаването на броя на населението, изповядващо исляма на Балканите, е стар и много разработван в балканската и световната османистична книжнина. Основните пътища за промяната са два: колонизация на мюсюлманско население и ислямизация на местното. Колонизацията на тюркски и изобщо на ислямски елементи не засяга всички части на Балканите, а е съсредоточена в определени региони, за които това е един от факторите, предопределящи спецификите на историческите и културни процеси. Успоредно обаче протича друг, може би с много по-значими последици за демографската ситуация на Балканите, процес на приемане на исляма от местните хора. Както признават повечето османисти, именно ислямизацията е решаващият фактор за нарастването на мюсюлманското население на Балканите и в частност в Родопския регион. Това предполага в българската историография да се води дългогодишен дебат за причините и начините за приемането на исляма, за ролята на османската власт.
Според един от разпространените възгледи насилието, изведено в ранг на държавна политика, е причина за масовите измерения на процеса. Противно на това се смята, че огромният дял от приелите исляма през този петвековен период могат да бъдат отнесени към категорията на т.нар. „доброволни“ – под косвена принуда помюсюлманчвания. Очевидно доста обемният процес на ислямизация на местното на Балканите население не може да се приписва само на жестокия и постоянен натиск на османската власт. Конкретният изворов материал убедително показва, че става дума именно за процес, обхващащ живота на няколко поколения, а не за изпълнение на някаква акция на централната власт за насилствена ислямизация.
Ergo,[10] разпространението на исляма сред родопските българи е очевиден факт. Ако се пристъпи към него непредубедено, без съобразяване с конюнктурни и предвзети тези, след внимателно вглеждане в изворите и книжнината, може да се очертае следната концепция за помохамеданчването на населението в Родопите. Приемането на исляма започва с единични проявления през XVI в., с постепенно развитие на процеса през целия XVII в., като през втората му половина се забелязва известна интензивност докъм началото на XVIII в. Този акт обаче се извършва не чрез пряко насилие и масови акции, организирани от султана, а по икономически причини, по личен избор на отделния индивид, на семейството или цялото село и, особено що се отнася до населението от вакъфските[11] села, с личното разрешение и с височайшата милост на владетеля.
В държавно-икономическата политика на Османската империя едно важно начало е било винаги съхраняването на християнската рая като работна сила; ислямизирането е лежало изобщо извън и дори против целите на държавната система. Погледнато обективно, помюсюлманчването на българите в Родопите не е уникално явление, нито пък е резултат от някакви предумишлено организирани асимилаторски планове на Високата порта. В същината си то е било следствие от разнообразни политико-икономически фактори, които са засягали всички европейски провинции, и не дава основание в нашата историография да му се поставя драматичен акцент, още повече, че българите мохамедани запазват своя език и народностната си принадлежност.
Както видяхме по-горе, кълна на образователното дело е поставен през 1830 г. в килийното училище в двора на църквата „Успение на Пресвета Богородица“. Към началото на 1850 г. група от будни и предприемчиви даръдерци събират около 960 османски лири и изпращат пратеник в Одрин – Иван Колев, за да иска разрешение от валията за построяването на училище. Потребността от училище идва от това, че голяма част от децата на еснафа са учили в Цариград и съзнават, че доброто образование е най-голямото богатство за децата им. Разширяващите се контакти с империята и съседна Гърция в областта на търговията, занаятите и земеделието също налагат потребността от светско образование. Коренните жители поемат инициативата и започват строителството – след две години отваря врати ново училище в старата част на града, разположено в двора на църквата „Св. Георги Победоносец“. Така през 1852 г. с обществени средства и доброволния труд на хората взаимното училище става факт в Даръдере. Това е и първото светско училище в южнобългарските земи.[12]
Развитието на училището позволява най-точно, в количествени измерения, да се установи мащабът на промените. Постепенно се повдигало образователното ниво на хората – дори и тези, които се насочвали към търговия и занаяти, към земеделие или наемен труд, притежавали известна грамотност. Изключение правили отдалечените планински села и колиби в Родопите, където образованието прониквало бавно и трудно. Без съмнение, учителят е основният представител на възрожденската интелигенция. В Златоград званието пръв учител се полага на Ангел Киряков, който е местен и преподава и в двете степени училище – килийно и взаимно. Киряков поддържа контакти с просветни дейци от страната, участник е в първата учителска конференция в Пловдив (1855 г.). Според тогавашните изисквания обучението е трябвало да бъде на гръцки език, но Киряков намира време да чете на учениците Неофитовото евангелие на български език, издадено през 1859 г. в Лондон. Документите показват, че български език, като отделен предмет, започва да се изучава от 1855 г. Във време, в което обучението на български език е табу, родопските деца слушат и сричат на свой роден диалект. Броят на учениците е голям, издръжката на училището и учителите се поемат от цялото местно население. Процесите на просвещаване от Златоград се разпространяват и в другите родопски населени места.
С името на Ангел Киряков се свързва и едно от най-ранните писмени свидетелства от Възраждането в Родопите –“Златоградският писмовник“, наричан още от специалистите „дневник“ или „сборник“ Датиран от 1852 г., той има светски характер, създаден е като учебно помагало, подобно на „Рибния буквар“ на Петър Берон. От „Златоградски писмовник“ виждаме, че на тамошните даскали от онова време, всички до един християни, не им пречи да говорят на своя роден диалект, ползвайки го както говоримо, така и писмено. Сравнено с други по-ранни текстове от Възраждането в Родопите, този текст е с подчертано светски характер, за разлика от дамаскините, чиято тематика е предимно религиозна. Според някои тълкуватели, от Златоград тръгва началото на родопската възрожденска култура именно чрез този писмовник.
Тук ще поясним, че златоградският говор е български диалект, явяващ се като преход между родопските и източните рупски говори. Той съхранява най-много следи от старобългарския език, в сравнение с останалите български народни говори (наречия). Поради редица исторически, географски и политически фактори в говора на родопските българи (мохамедани и християни) са запазени най-много архаични черти от езика, на който са творили славянските просветители, светите братя Кирил и Методий. Те се проявяват както във фонетиката, така и в морфологията, и в лексиката на родопското наречие. Много архаизми от говора им са съхранени в наименованията на местностите в землищата на техните селища.
Ако Ангел Киряков е прави първия тласък за просветното дело в Родопите, то Яков Змейкович става проводник на националното осъзнаване на подрастващите. Яков Змейкович (1840 – 1913 г.) е роден във Вруток[13], Скопската епархия, в семейство на български земеделци. В началото той учи в Лешочкия манастир, а по-късно в Скопие. След като родителите му се местят в Тракия, Яков продължава образованието си в известното „Жълто училище“ в Стария град на Пловдив. Тук главен даскал е Йоаким Груев (1861 – 1864 г.); за сведение тук са учили още Васил Левски и Иван Вазов. Получил добра закалка, от 1864 до 1867 г. Змейкович е вече учител в приготвителното училище в Пловдив. След това житейският му път продължава в Ксантийско, където учителства около десетина години.
Най-важната спирка от живота на Яков Змейкович е Даръдере. Тук той се установява през 1880 г. и отдава силите и уменията си за развитието на просветното дело (1880 – 1896 г.). Змейкович остава в съзнанието на местните жители като всеотдаен патриот и педагог, истински народен учител и будител. Той е първия учител, преподавал на родна реч в часовете си – изключва турския и гръцкия език от образованието и преподава единствено на български. Въвежда тържествени беседи свързани с българската история, инициира честването на 24 май – деня на Кирил и Методий. С негова подкрепа се създава и слято девическо училище с учителка Злата Димитрова-Хаджидончева от Одрин. В училището се обучават деца на различна възраст, като по-големите помагат в обучението на по-малките. По-напредналите ученици били помощници и заместници на учителя, те се занимавали с малките ученици, докато учителят готвел големите. Липсата на учебници и учебни помагала се компенсирала от големи таблици. На Балканите тази система била въведена първо в гръцки училища и се разпространила в българските училища. Книжовникът Христо Карамаджуков[14] напомня за това време: „Те имаха свое родно училище и църква, умееха да избират свои достойни учители, какъвто дълги години бе Яков Змейкович, който духовно създаде новите поколения в Даръдере…“
Жилищната архитектура също впечатлява с нови сгради, като част от общия градски пейзаж. Характерно за облика на Златоград е наличието на много къщи в родопски стил. За българските етнографи, историци и филолози, селището е средище на най-старите традиции на материалната култура и бита на българския народ. Постройките се отличават с белите си зидове около откритите дворове, с широките дъбови врати и кръглите комини. Срещат се елементи от ксантийски и пловдивски тип. В дворовете на повечето къщи има кладенци, оградени с дъбови кошове, с „въртки“ за въжето и стрехи от едноулучени керемиди.
Улиците като важна част от общия план са постилани с хубав калдъръм, а първите етажи на къщите или дюкяните обикновено били пригодени за развитие на традиционните занаяти. Те включвали обработката на вълна, козина или памук; имало работилници за предачество, плетачество, тъкачество – с отвесен и хоризонтален стан, абаджийство, гайтанджийство и терзийство. Ножарските работилница се отличавали с голямо разнообразие – от най-различни видове ножове до саби-дамаскини. И до днес Златоград е единственото място, където се изработва кози рог – той се прикрепя майсторски към специално изработена дървена дръжка. За нуждите на хората работели няколко воденици, с всичките им възможни операции – валявица, тепавица, за пране на килими, както и воденица-караджейка, за мелене на зърно.
Местните търговци и занаятчии-гурбетчии често ходели на Узунджовския панаир. Даръдерци, както и голяма част от родопчани, били кираджии и скотовъдци. До Съединението те безпрепятствено преминавали през граничната линия, за да стигнат до Беломорието със стоката и стадата си и пак да се завърнат по родните си места. След 1885 г. обаче, за да закарат стадата си на зимна паша край Бяло море, скотовъдците трябвало да плащат по два беглика: един на Османска Турция и един за България, което довежда до западане на традиционното родопско овцевъдство и лишава от поминък много хора.
Храмът „Свето Успение Богородично“, построен в 1834 г., е най-ранната действаща църква в Средните Родопи по време на османското владичество. Като всяка възрожденска обител, този култов обект също има своята история. Църквата е вкопана в земята – „по-ниска от ездач на кон“, такава можела да бъде височината на християнска църква според ислямския закон, но това не винаги се спазвало. Градежът е от каменна зидария, подът също е каменен, а таваните са дъсчени – иглолистна дървесина в региона има бол. В общ вид църквата е трикорабна, едноабсидна, четирискатна, леко разстлана. Вътрешното пространство е добре организирано и е очертано с обли колони с капители, където колоните се сключват с аркадата. Храмът е разделен на три части: олтар, мъжко и женско отделение. Женската част е ограничена от мъжката с решетъчна ограда. Години след построяване на сградата е изградена дървена камбанария в северозападната част, която била съборена по-късно от силна вихрушка. В една от постройките на двора се настанява откритото през 1830 г. в Стоянковата къща, килийно училище.
Иконостасът на „Св. Успение Богородично“ е изработен на място и представлява обикновена дървена конструкция без резби и орнаменти. Иконите са създадени през периода 1834 – 1859 г. и са донесени главно от Света гора, тъй като през тези години Даръдере е имало постоянна връзка със Светогорските манастири. Интересно е, че някои от малките икони са по-стари и от самия храм – по всяка вероятност са донесени от други параклиси и манастири. Майсторите зографи са неизвестни, но личи рисунъка на художници, представители на Самоковската и Тревненската школи, съществували преди 1834 г. Едната от ценните икони на иконостаса е творение на Захари Зограф. Сред иконите се откроява и тази на Св. Богородица Страдаща „Матер Долороса“, представяща образа на Св. Богородица със забит в сърцето нож, олицетворяващ скръбта и мъката по разпнатия Исус. Дело е на одринския зограф Никола, датировка от 1856 – 1857 г.
Построяването на църквата става със специалното разрешение на султана. По това време султан Махмуд ІІ Адли, съобразявайки се с клаузите на Одринския мирен договор от 1829 г., позволявал възстановяването на стари разрушени християнски храмове. Миряните от Даръдере били едни от първите, които се възползвали от това позволение. За да издейства необходимия ферман в Цариград, на два пъти ходил там местния първенец Димо Караджинов. Той носил подписка от много хора християни и видни българи мохамедани, че е честен човек и верен поданик на султана. Султанът го наградил с отличителен почетен знак и в тази връзка закачили на коляното на потурите му специално звънче. Във фермана освен разрешението за строителство, се съдържали и височайшите пожелания на владетеля за мирно и братско съжителство на даръдерци от двете верски групи.
Другата знакова църква „Свети Георги Победоносец“ е издигната по-късно в 1871 г. Именно в нейния двор се помещава взаимното училище (1852 г.). За отбелязване е, че известния българския зограф Нестор Трайков (1840 – 1919) е автор на повечето икони в нея. Заедно с братя Макриеви той изписва храма в Даръдере (1873 – 1874 г.). Нестор Траянов (Трайков)[15] е иконописец и зограф от Дебърската художествена школа, представител на един от най-старите родове в школата, Фръчковския род. През 90-те години Нестор отново е в Даръдере, където е в услуга на тамошните първенци.
В такъв регион, където се кръстосват линиите на двете култури – християнската и мюсюлманската, е естествено последните да си имат свои култови места. В миналото е имало общо четири джамии: на мястото на днешния пазар; в кв. „Малка река“, където днес е новата Централна джамия; в кв. „Табахана“, където все още съществува старата „Табаханска джамия“ (построена около 1850 г.) и в кв. „Голяма река“ (вероятно най- стара, датираща от нач. на XIX в.). Джамията на мястото на днешния пазар в града е сравнително голяма, била е средищно място на мюсюлманите в петъчен ден, но е разрушена в годините на комунистическия режим. Пазарската джамия е била известна сред местните и като „Писаната джамия“, заради богатата украса с флорални и геометрични фигури, съобразно нормите на исляма.
Широка лъка е разположено недалеч от Смолян – на десния бряг на Широколъшката река, между Переликския дял на Родопите и рида Чернатица. Селото е получило името си от старобългарската дума „лѫка“, означаваща „извивка, кривина, лъкатушене“. Впечатляващата архитектура, фолклорно-музикалните обичаи и привързаността към родното огнище действали стимулиращо върху оформянето на селището по време на Родопското възраждане. Широка лъка е от селата, в които се е родила и се развива родопската песен.
През 1900 г. в Широка лъка, където е имало около 150 българомохамедански семейства, не остава нито един българин мохамеданин. Обитавано от векове с мюсюлмани и християни, между 1879 – 1895 г. от Широка лъка се изселват към османската държава значителен брой българи мохамедани. Няколко фактора стоят в основата на тази изселническа психоза: влошаването на поминъка от новите погранични условия, строгото спазване на въведените закони, военната повинност, алчността на прекупвачите на земи и имоти от изселващите се българи мохамедани, пропагандата и др.
В Широка лъка са били на висота редица занаяти като зидарство, дърводелство, абаджийство, шивачество, ковачество, калайджийство и самарджийство. Благоприятната локация на селото, в непосредствена близост с иглолистни и широколистни видове гори, е важна предпоставка за развитие на кацарството. Дървото е основен материал при изработка на необходими за бита съдове и предмети (каци, бурета, бъчви). Един от най-разпространените занаяти в Родопите от края на XIX и началото на XX век е абаджийството. Селищата, Устово, Райково, Полковник Серафимово, Петково, Златоград, Широка лъка, се оформят като центрове на този занаят. По тези места, където всяка къща е била като своеобразна малка фабрика, се произвеждали домашни тъкани, аби и шаяци, необходими за ушиването на традиционното мъжко, женско и детско облекло. Настъпилите по-късно социално-икономически и културни промени в началото на ХХ в., когато отпада носенето на традиционно облекло, довеждат до упадъка на абаджийството. Освен абаджийството, селото се слави и със своите богати музикално-певчески традиции. Занаятите свързани с направата на народни музикални инструменти, предимно гайди и кавали, остават живи и до днес.
Широка лъка е характерна с архитектурата си, с къщите, които спадат към типа „голяма родопска къща“. В тях се усеща влиянието на италианския ренесанс, което се изразява в стремежа към по-изискана и симетрично развита фасада. Именно по това Широколъшката къща се отличава от другите планински къщи в този край. Но въпреки ясно обособения и типичен родопски архитектурен образ, продиктуван от местните производствени и природни особености, по композиционна яснота на своя план, по художественото архитектурно разрешение и по конструктивна правдивост в строително отношение този тип къща има много общи белези с архитектурата от другите райони на страната като част от възрожденската народна архитектура.
От автентичните родопски къщи изпъкват Калайджиевата, Згуровската, Учиковската, Григоровската и др. Те са строени през различни периоди и характеризират различни етапи в историческия развой на селото и неговия стопански и културен живот. Характерен белег на всички тях е приземието им, което е изградено от дебели каменни зидове с дървени пояси и наличието на тежки, солидно изработени порти и врати. Малките възможности за хоризонтално развитие са наложили иззиждането на един, два етажа с еркерни кьошкове на единичен, двоен и троен гредоред. Тези надпуски (еркери) са варосани в бяло. Стрехите са надвесени, обковани с челни дъски с резба. Покритият с каменни плочи покрив и каменно иззиданите в практична форма комини придават особен колорит на къщите – приобщават ги към околния терен.
Калайджиева (Калайджийска) къща се намира в съседство до Згуровския конак –двата обекта са лице в лице, според някои извори тя е строена преди конака (ок. средата на XIX в.). На това място старият калдъръмен път от Широка лъка за Смолян прави чупка и затова майсторът е приложил остър ъгъл между двете стени в приземния етаж на къщата. Калайджийската къща е триетажна, изградена на стръмен скалист терен, което не пречи да си има малък вътрешен двор. Сградата е стъпила на солидния каменен цокъл на първия етаж, в горните два е обогатена от дървото на прозорците, еркерите и другите елементи. На втория и третия етаж строителят се е опитал да изправи ъглите с еркери и да увеличи пространството. Подобно на Згуровския конак, и тази къща има дървени скари от типа на „кафезлъци“ от южната страна, които заедно с другите елементи правят фасадата интересна и раздвижена. Покривът е типичен за среднородопските възрожденски къщи – с каменни тикли и високи каменни комини.
Згуровската къща е построена през 1853 г. и е наречена „конак“, защото е била предназначена за къща на турски административен служител. Сградата като архитектурно творение на някогашните стари майстори, носи всички типични черти и детайли на възрожденската къща – еркери, фасада, дървен обков (придаващ и особена красота), надвесена стреха – хармонично приобщена към околната среда. Комините на покрива се открояват на небето и хоризонта като малки силуети, жалони между миналото и настоящето.
Сред местните забележителности е още една сграда – църквата „Успение на Пресвета Богородица“, заемаща важно място в живота на християнската общност. В прилежащия и двор, редом до нейната камбанария, през 1835 г. се изгражда едноетажна сграда за самостоятелно килийно училище. Нарича се „Свети Панталеймон“ и е плод на усилията на местните уста майстори Костадин Бозов и Васил Белогащев-Кьотата. Първото в Широка лъка взаимно класно училище, като приемник на килийното, е доизградено на същото място през 1888 г., с активното участие на цялото население.
Назад във времето – още през 1818 г., учителят Костадин Василев – Шоко поставя началото на учебното дело в Широка лъка. В къщата на Тодор Паламарчов започват обучението си първите ученици. С възрожденски дух местните учители Стоил Балабански, Никола Узунски и Стоян Мерджанов продължават започнатото дело. Заслуга за новобългарското училище имат и способни учители като Петър Велчев от Перущица и Ангел Маргаров от Батак. Стою Калайджиев – възпитаник на Йоаким Груев, въвежда Рибния буквар през 1864 г. На 11 май 1865 г. пред възторженото население той организира и първото честване на славянските първоучители Кирил и Методий.
С признание и популярност в Широка лъка се ползва учителя Георги Богданов, дошъл от Филибе (Пловдив) през 1872 г. Също възпитаник на Йоаким Груев, Богданов с вещина въвежда класно-урочната система, изработва нова учебна програма, разделя учениците по възраст, въвежда писане с калем, организира курсове за ограмотяване на населението. Както отбелязахме по-горе, през 1888 г. родолюбивото население изгражда нова модерна за времето си двуетажна училищна сграда. Трайна следа в следосвобожденския период оставят също така учителите Ангел Попгеоргиев, Лука Каров и Дойчо Каров. През 1907 г. училището става основно с три прогимназиални класа и функционира успешно до 1936 г.
Както отбелязахме по-горе, църквата „Успение на Пресвета Богородица“ е една от местните забележителности. Разказът за нейната история е твърде интересен. След Руско-турската война през 1828 –1829 г. султан Махмуд II започва да въвежда реформи в управлението на държавата, като дава известна религиозна свобода и позволява на християните да строят черкви и училища. Едни от първите в Рупчоса,[16] които поискали разрешение да си построят църква са широколъчани. За целта, през 1833 г. те проводили пратеници, да измолят да им се позволи да изградят църкви. На следващата 1834 г. просителите получили радостната вест, че им се позволява да си изградят молитвени домове. Едно от условията в издадения султански ферман било, черквите да се съградят на местата на стари черковища.
Теренът, който бил определен от жителите за централен храм е „заплют“ отдавна, тъй като от незапомнени времена те се събирали точно там да изпълняват духовни обреди, да палят свещи и да колят курбан. Избраното място било точно срещу конака на турския управник в Широка лъка – Смаил ага. Първоначално той и другите мюсюлмани се противопоставили на идеята да се строи църква на същото място. Но вече било решено – цялото село се събрало и започнала трескава работа. При поставянето на основния камък дошъл Смаил ага и разгонил зидарите от строежа. Широколъчани не се отказали, оплакали се чак в Пловдив, откъдето изпратили нарочен сейменин, който дошъл със заповед да обуздае мюсюлманите и да съдейства за по-скорошното съграждане на църквата. Мюсюлманите, като научили защо е дошъл в селото, отишли при него. Той ги посрещнал, но като чул да казват, че те не са съгласни да се гради църква, се разгневил и ги укорил с думите: „Вие не зачитате фермана на падишаха. Вие не само ще се смирите, но и ще помогнете на вашите комшии да си изградят черквата!“ „Ако има султански ферман, ще се покорим на височайшите думи“, отговорили те. След като прочел царския ферман, протестиращите се разотишли и повече не бойкотирали строежа на християнския божи дом.
Главни организатори на строежа са били Тодор Посрев и Дамян Каров от Широка лъка. Вероятно те са ръководили местната строителна група, организирана в дюлгерско сдружение (еснаф). Главен майстор е Митю Киряков от Чепеларе, известен строител на църкви в Беломорието и Средните Родопи. Името му е издълбано с големи букви в средата на лицевата страна на дървения парапет на балкона. В източниците се споменават още имената на Щурю и Суровото Волку за отговорници по пренасянето на строителните материали от местността „Рупски камък“ Едни копаели, други къртели и подготвяли камъни, носили ги, трети дялали греди, приготвяли вар и пясък. Камъните ги подавали от ръка на ръка, дори имало една напета мома – Тина, която носела на гръб по-едри камъни. Благодарение на неуморния труд на широколъчани, църквата била построена за 40 дни. Храмът е посветен на „Успение Богородично“ и осветен на 20 юли 1835 г. и от Пловдивския митрополит Никифор от о. Лесбос, бивш Смирненски архиерей.
Параметрите на християнската обител не се отличават с някакви по-особени размери: дължината е 19 м, ширината 12 м, височината 8 м, с дебелина на стените 1 м. Осем колони с височина по 6 м подпират покрива, съграден от едри каменни плочи (тикли). Вратите са масивни, за по-голяма сигурност обковани с дебела, желязна плоча. Храмът е заобиколен от всички страни със солидна каменна ограда дълга 120 м и висока от 5 до 10 м. Иконостасът на църквата е уникален по своя стил. Предполага се, че е рисуван от братята Димитър и Захари Зограф от Самоков или от техни ученици. Съществува и хипотезата, че самите те са изографисали църквата.
Най-забележителната личност на Широка лъка в кааза Ахъ Челеби е Стефан I (1878 – 1957) – висш православен духовник, софийски митрополит от 1922 до 1948 г. и екзарх на Българската православна църква от 1945 до 1948 г. Роден със светското име Стоян Шоков, той получава начално образование в родното си село, а прогимназиално в с. Оряхово. Следващата стъпка в кариерата му е Духовната семинария в Самоков (1893 – 1896 г.). Просветното дело не му е чуждо – в периода 1896 – 1900 г. младия Шоков работи като начален учител в близкото до Широка Лъка село Солища. През 1900 г. с препоръките на Брегалнишкия епископ Антим (по-късно Великотърновски митрополит) той се записва и следва в Киевската духовна академия.
След завръщането си в България Стоян Шоков постъпва през 1904 г. като преподавател по философия, българска история и вероучение в Пловдивската мъжка гимназия. В това време следва и през 1906 г. завършва задочно и Школата за запасни офицери в Княжево с чин подпоручик. В един момент амбициозният млад мъж попада в полезрението на екзарх Йосиф, който го кани в Цариград и го назначава за преподавател в Цариградската духовна семинария. Просветен и вдъхващ доверие човек, през окт. 1910 г. Ст. Шоков е подстриган в монашество с името Стефан от екзарх Йосиф I. Това става в българския храм „Св. Стефан“. На следващата година Стефан е възведен в архимандритско достойнство, отново от екзарх Йосиф I, като заедно с протосингелската си длъжност става и негов личен секретар. През есента на 1913 г. му е засвидетелстван по-висок пост и той е назначен за протосингел на екзархията.
В следващите години от живота си архимандрит Стефан се занимава с общественополезни дела. Едно от тях е сътрудничеството му в Карнегиевата комисия. Чрез своята фондация „Мир между народите“ американският бизнесмен Андрю Карнеги (1835 – 1919) полага усилия за постигане разбирателството в света. Точно тази фондация организира известната „Карнегиева анкета“ след Междусъюзническата война. Показателно в нейното заключение е, че българската войска не е извършвала жестокости над чуждото население.. Друга отговорна позиция на архимандрита е участието му в Комисията по сключване на мира с Османска Турция през 1913 г.
През късната есен на 1913 г. отец Стефан се завръща в Царство България заедно с екзарх Йосиф I и се установява в София, където вече е седалището на Екзархията. Но шило в торба не стои – не след дълго жаждата му за знания го отвежда в чужбина. В периода 1915 – 1919 г. той следва философия, първоначално в Женевския университет, а после продължава във Фрайбургския университет, където защитава докторат. По време на престоя си в Швейцария архимандрит Стефан е член на „Българския съюз“, който има за цел да отстоява българските национални интереси в чужбина. Владеещ няколко чужди езика, широколъчанина е един от най-дейните представители на българската емиграция.
След завръщането си в България в края на 1919 г., архимандрит Стефан отново поема длъжността протосингел на Св. Синод. През 1921 г. той е ръкоположен за епископ Маркианополски, а на следващата година е избран за софийски митрополит. В качеството си на такъв той отслужва заупокойната молитва в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г., когато там е извършен атентат. В промеждутъка между двете световни войни, митрополит Стефан участва активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции. Благодарение на активната му дейност и личен авторитет, той успява да издейства Нансенови паспорти на хиляди български бежанци от Западна Тракия, депортирани на Егейските острови по време на Гръцко-турската война (1919–1922). В резултат на това, много наши сънародници успяват да се завърнат в България през 1922 г.[17] Делата на митрополит Стефан нямат край – през 1943 г. той взема активно участие в движението за спасяването на българските евреи от преследванията на нацизма.[18]
На 21 ян. 1945 г. митрополит Стефан е избран за български екзарх – титулован в историята ни като Стефан I. Месец по-късно новият екзарх е отново в действие – една от големите му заслуги като висш духовник е спечеленото съгласие от Цариградската патриаршия за вдигане на схизмата, наложена от нея на Българската екзархия още през 1872 г. Като глава на българската църква Стефан I се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към БПЦ и нейното отношение към религията, на 6 септ. 1948 г. той е принуден да подаде оставка като български екзарх. На 24 ноември с.г. е интерниран в село Баня, Карловско. През следващите години екзарх Стефан непрекъснато боледува, забравен от властите той умира на 14 май 1957 г. в Пловдив. Погребан е в главната църква „Успение Богородично“ на Бачковския манастир.
Екзарх Стефан е автор на множество слова и богословски трудове, издадени в 26 книги и над 1000 сборни издания на чужди езици, между които „На път за Дамаск“ (1932), „Българската Църква“ (1932), „Същината па пастирското служение“ (1935), „Религия и наука“ (1937) и др.
Родопите са едно необятно море от фолклор във всичките му разновидности – песни, танци, музика, традиции. Широка лъка е и селото, в което са се родили едни от най-хубавите родопски песни. Тук музиката се е развивала през вековете. Най-често срещаният музикален инструмент е характерната за този район „каба“(ниска) гайда. Тя се среща единствено и само тук. Отличава се с мекота на звука и дълбочина на тона.
Популярен инструмент в Родопите е и кавалът. Названието идва от турската дума „кавал“ – буквално преведена като „дълга дървена овчарска свирка за надуване“. Кавалът се изработва задължително от здраво, плътно, лишено от пори дърво като дрян, бадем, кайсия. Звукът се извлича чрез странично вдухване в наустника. В народните песни е възпят като „меден кавал“. Неотменна част от живота на овчарите.
Чанът е също задължителна част от живота на овчарите. Той е инструмент от групата на звънците. Използва се широко в българския фолклор, като елемент от носията при кукерите, както и като сигнален инструмент в стадата с животни. Интересна е поредицата от звънци, наредени един до друг, чийто звън ехти силно и мощно. Този комплект от чанове се нарича дюзия.
Широка лъка – Килийното училище „Свети Панталеймон“
Използвана литература
Делирадев, П. Родопите като селищна общност и планинска система. София, 1937.
Димитров, Б. Златоград. Пътеводител. Варна, 2009.
Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. София, 1998.
Радичев, Р. Широка лъка – огнище на вяра, просвета и култура в Родопите. София, 2006.
Райчевски, Ст. Българите мохамедани. София, 2004.
Саламбашев, А. Местните имена в Смолянско. София, 1976.
Шишков, С. Българо-мохамеданите (Помаци). Пловдив, 1936.
[1] В българската историческа литература и книжнина след освобождението на България от османско владичество през 1878 г. се въвежда литературният термин „българомохамедани”, заменен по-късно от „българи мохамедани”. Но когато това население трябва да посочи своята национална принадлежност, то се самоопределя като българи, а по верски признак – като мюсюлмани (ост. мохамедани).
[2] Градът Смолян е образуван на 18 юни 1960 г. от градовете Смолян и Устово, както и от селата Райково и Езерово на линейното му застрояване по участъка на река Черна и река Бяла.
[3] През 1934 г. Пашмакли е преименуван в Смолян със З/д 2820, с която са сменени имената на общо 1043 населени места в България.
[4] Преди да бъде осъществено сливането му със Смолян през 1960 г., Устово е провъзгласено за град на 6 апр. 1946 г.
[5] Василиада – гр.
[6] Историческият бележник нашумява през 1931 г. когато две части от него са публикувани в списание „Родопски преглед“ от редактора на изданието Атанас Поптодоров.
[7] По-късно Христо Казалийски става директор на Софийската мъжка гимназия.
[8] Под общия псевдоним С. М. Родопски на авторите Стою Шишков и свещеник Никола Мавродиев, 1887 г.
[9] До 1934 г. селището носи това име.
[10] Следователно, и така (лат.).
[11] Вакъф (ед. ч.). В Османската империя – недвижим имот, подарен на религиозно учреждение с благотворителна цел.
[12] В периода 1913 – 1936 г. училището се именува като Даръдерска държавна смесена прогимназия.
[13] Селото е разположено до град Гостивар в областта Горни Полог в подножието на Ничпурската планина – при Вруток са изворите на най-голямата македонска река – Вардар
[14] Христо Караманджуков (1876 – 1952) – свързан с ВМОРО, активен участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903). След Младотурската революция в 1908 г. работи в рамките на Османската империя като учител. Занимава се и с журналистика – издава сп. „Родопа", основната тематика на което е свързано с дейността по приобщаването на българите мохамедани от Родопския край към българщината, тяхното културно и просветно развитие.
[15] Роден е в Галичник, Македония.
[16] Рупчос или Рупча е историко-географска област в България. Тя е разположена в централната част на Западните Родопи, по горното течение на река Чепеларска между рида Чернатица и Радюва планина. Жителите на Рупчос се наричат рупци.
[17] По това време Фритьоф Нансен е Върховен комисар за бежанците на Обществото на народите. Той измисля специален документ, наречен "Нансенов паспорт", даващ право на преминаване през границите за хората без паспорти. Създаването на паспорта е революционно решение за времето си. За тази си дейност Фритьоф Нансен получава Нобелова награда за мир през 1922 г.
18 Името на екзарх Стефан I нашумява във връзка с честванията по повод спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. На 19 ноември 2001 г., израелският мемориален институт „Яд Вашем“ го удостоява с почетна грамота, медал и званието „Праведник на света“ за неговия принос за спасяването на българските евреи през 1943 г. Името му е вписано върху Почетната стена в Алеята на праведните“ в Йерусалим.
