Мотаех се из улиците около площад „Славейков“ от доста време и единственото, което правех със сравнително постоянен интерес, беше да поглеждам към небето. Канеше се да вали, дори по едно време закапа. Опитвах се да не обръщам внимание. И ми се стори, че само заради това дъждът спря. В този момент погледнах настрани, пресякох с поглед улицата, ако може така да се каже, и видях Юлето. Вървеше по отсрещния тротоар. Почти веднага стана ясно, че не само аз, а и тя ме е забелязала. Помаха ми, усмихна се. Иначе може би щях да отмина. Няма две мнения, че тя ми харесва. Но колкото пъти съм се опитвал да я заведа вкъщи, където предполагах, че нашите отношения щяха да преминат на друго ниво, преживявах само разочарования. После съсках от безсилие, стисках юмруци и дори, признавам, си говорех сам. Отидехме ли някъде, случваше се винаги едно и също: сблъсквах се с други като мен, които я харесват и желаят да я заведат на същото или на друго подобно място. Или още по-лошо, дори ще кажа направо отвратително беше, че понякога се оказвах в компанията на хора, които вече бяха я водили. Срещите ми с нея винаги протичаха по този сценарий. И последния път се зарекох не само да не й обръщам внимание, а дори направо да я отбягвам.
Сега вероятно разбирате защо си мислех, че ако не беше ме видяла щях да отмина, макар и поразтърсен душевно. Но след като ми помаха с малката си ръка – тясна и с дълги пръсти – разперена пред величествените гърди, които изглеждаха още по-величествени, както беше застанала в профил, а после дори се усмихна, пресякох улицата. Поговорихме за общи познати, тя оправи ревера на сакото ми, който беше се подвил не където трябва; продължаваше да се усмихва, сякаш винаги откриваше нещо значително по-забавно от онова, което казвах. Скоро разбрахме, че и двамата не отиваме никъде специално. Значи, без повече да го усукваме, бяхме готови да продължим заедно. Моето желание, като и при предишните ни срещи, беше по-конкретно.
– Писна ми да се запознавам с разни сърби, турци, шиптари и всякакви други отрепки – заявих откровено. – Искам да сме само двамата. Или поне да си повече с мене отколкото с някой неочаквано появил се твой – както искаш го наречи.
– Кажи, къде ти се ходи? – попита тя.
– Без значение – отвърнах и великодушно разперих ръце. – Но да си повече с мене, отколкото с някой друг.
– Винаги когато сме заедно, съм била повече с теб. Ти просто не издържаш до края. Нещо те обижда, сърдиш се, понякога без причина, и си тръгваш насред вечерта.
Разперих ръце да изразя несъгласието си. Нямах желание да й противореча с конкретни факти. Но ги имах. И както бързо ги забравям, също толкова бързо си ги спомням. Например, без много да се замислям, се сещам как се напи последния път. В началото беше забавно. Но, предупреждавам, само в началото. После започна да става все по-луда. Ама не каквато е обикновено и каквато я харесвам. И съответно все по-трудна и дори направо невъзможна за контролиране. Нищо специално, но, да речем, просто да изглежда само малко по-нормално и като другите жени наоколо. Признавам, че и тогава едновременно й се възхищавах, и още повече се влюбвах в нея, но бързо установявах, че тя се отдалечава от мен. Влизаше в диалог с хората от съседните маси, със сервитьора и бармана, кани ги на няколко пъти да седнат при нас; разсмиваше ги, и тя са смееше; и постепенно стана център на внимание.
Не помня колко коняка бяха нужни, за да извика на масата ни двамата шиптари от другия край на заведението, които скоро влязоха в тон с нея, смееха се и я докосваха често, сякаш се познават от сто години; учеха я да говори албански; и скоро извадиха по една пачка долари; най-неочаквано започнаха да ги раздават на минаващите покрай нашата маса. Тя изпадна в невероятна еуфория, дърпаше парите от ръцете им, хвърляше ги над главата си или също ги раздаваше, дори по-щедро. После двамата ходиха в тоалетната за по една линия, втория път поканиха и нея, а и мен, което в случая нямаше особено значение; вече бях готов да си тръгна; тогава се появиха три униформени ченгета, с палки, пистолети и дори фенери, и застанаха до нашата маса. Нищо особено не се случи. Двамата обещаха да им дават стотачки зелено, докато кажат „Стига!“ и „Тръгваме си!“ и ченгетата бяха доста меки.
Но аз, кажете ми, какво можех да направя, особено в случая с униформените куки, на които тя, ядосала се най-неочаквано, започна да обяснява какви отрепки и помияри са. Скоро започна да напада и шиптарите. Юлето е мила и нежна, когато говори прелестните си безсмислици, но след като метне няколко питиета понякога става отвратително агресивна. Най-лошото беше, че онази вечер, от известно време нататък, почти не ми обръщаше внимание. Дори тогава, когато истински се беше развилняла, напълно ме беше забравила.
Подобно усещане, съвсем нормално, ме изважда от равновесие. Вероятно защото поначало имам проблеми в тази посока – искам да кажа, кой и какъв съм, и за какво се боря. Например, повечето близки познати и роднини знаят, че искам да съм студент. Но само се явих на кандидатстудентските изпити, без да напиша на листа друго освен името си. А, забравих, нарисувах и ръката си с имената на всичките линии, възвишения и неравности на дланта. Знаех ги от една книга по тези въпроси – разните венерини хълмове, линии на съдбата, на късмета и така нататък. Все нещо трябваше да правя, докато останалите кандидат-студенти наоколо пишеха, та се късаха. Не помня колко часа си задължен да стоиш и чак тогава ти разрешават да излезеш. Такъв съклет ме хвана, че едва издържах. Но ако продължа с намеренията и желанията си, искам още да съм командос в Косово, или дори в Ирак и Афганистан, но още не съм се поинтересувал какво трябва да направя, за да ме изпратят. Както става ясно, имам скромни амбиции, които ми се струват изпълними. И, да си призная, не разбирам защо не ги осъществявам.
Друга позиция, която изглежда отредена за такива като мен, поне в днешно време, е на псевдо-мафиот. Така ги наричам всички, защото повечето български мафиоти са назначени. Както и бизнесмените, и политиците, и всякаква друга измет. Но аз, псевдо-мафиот, та дори и истински мафиот, нямам желание да ставам. Защото знам за какво става дума. Е, не успях съвсем да се опазя. Нямаше как да се опазя в тези неспокойни години, когато някои щедро си разпределяха държавната баница. Направо късат колкото се може по-големи парчета, образно казано, и пъхаха в пазвите. Що се отнася до мен, не само газех тук и там в мърсотията, но и се опитвах да се задържа на повърхността. И по възможност да запазя своята самостоятелност. Мисля, че засега, съм го постигнал. Това в случая ми стига.
Бях известен на всички като нумизмат, който продава по някоя древна монета. Случва се и нещо наистина ценно да попадне в ръцете ми. Но рядко. Монетите обикновено купувам от селяндури-иманяри. Понякога се налага да ходя в диви села и махали. Никога не нося пари със себе си, казвам го, още с идването си. Иначе някой дебил ще ме пребие с тъпото на секирата, докато се усетя за намеренията му. Напоследък се набърках в една значително по-тънка работа – посреднича при освобождаването на донаборници от казармата. Вярно, казват, скоро ще влизаме в НАТО и войниците щели да стават професионалисти. Ама още не сме влезли, прибират който иска и който не иска в казармата, и затова бизнесът вървеше. Но по веригата изчезваше голяма част от това, което печелех. Нямаше как иначе. Във всеки случай, каквото и да разказвам, сигурно е, че не съм какъвто ми се иска да бъда.
– С кола ли си? – попита Юлето. – Или още нямаш пари за някаква таратайка?
– Не ми трябва кола.
– И защо не ти трябва, ще ми кажеш ли? Или е тайна?
– По-удобно е без кола. Ето сега например спокойно ще изпия с тебе няколко коняка.
– Не пия!
– Откога?
– От вчера.
– Щом е така – кимнах с разбиране – по-добре да отидем направо у нас.
– Хайде първо в „Хемус“.
– А-а, да ги нямаме такива. Предупредих те, че не отивам на място, където ще се чудя дали съм с тебе, или сам.
– Обещавам ти, че ще бъда само с теб.
– Не ти вярвам.
И наистина не вярвах. Направо никак. Ама нямаше как, тръгнах накъдето тя искаше. Винаги става така. Постоя ли около нея – даже не много време, а както сега, няколко минути – към тялото ми започват да прескачат искри. Създава се силово поле, на което лесно се подчинявам. Слушам я какво обещава, в себе си още недоволствам, но изпълнявам желанията й. Дори не си отворих повече устата, поне още веднъж да възразя. Чувствах се обречен, познато от предишни наши срещи усещане, без да съм сигурен какво точно ме очаква. Вече нямаше значение. Важното беше, че отново съм с нея. Махнах на първото появило се такси. Беше пълно, но намали и отмина на бавен ход. Шофьорът явно беше се зазяпал по Юлето. Второто спря, качихме се и тя, опряла бузата си в рамото ми, каза на шофьора да кара към „Хемус“. Още усещах в себе си някакви следи на недоволство и хладина, която се стопяваше и бързо изчезна. Скоро я прегърнах по-плътно и усетих, че от огромните й гърди моите се изпълват с нещо по-важно от въздуха. И вече не съм обикновен дребен бизнесмен или мошеник, често едно и също в днешно време, а мъж, който не прилича на другите наоколо. Дори и на самия себе си не приличах, щом съм в таксито с толкова красива жена. Не е важно къде отивахме.
Преди да спрем пред „Хемус“ се подвоумих, искрено ли беше желанието, с което ми пускаше великолепния си език. Учудващо беше, че запазвам присъствие на духа, въпреки близостта й, и ме спохождат подобни мисли. Не знаех в какво точно я подозирам. Понякога съм мнителен, дори без основателна причина. Правилно сте забелязали, че след пътуването в таксито, бях склонен към самообвинения. Иначе Юлето си беше както обикновено великолепна и напълно невинна, каквото и да е направила някога при съвсем други обстоятелство. Платих на шофьора, оставих му даже бакшиш, което не правя винаги, и побързах да я настигна. Признавам, че след като не беше в ръцете ми, тоест не я прегръщах – и тя не ме прегръщаше – почувствах познатата си от предишни срещи несигурност. Беше избързала на две крачки пред мен и сега говореше с портиера. Не е голямо достойнство да познаваш персонала на всички основни кръчми. Казвал съм й го. Но тя обича да си общува. Не разбрах какво точно го пита, и какво отговаря той. Но усещах, че най-хубавото от вечерта беше останало на задната седалка в таксито.
– За нея може и да не плащаш – каза портиерът, когато започнах да се бъркам за още пари. – Не си прави труда.
– Защо?
– Юла Цицата я пускаме без куверт.
И веднага ми се прииска да съм някъде далеко, където никой не знае, че на Юлето вече всички й казват Юла Цицата. Но само продължих по-бързо след нея, настигнах я, поставих ръка на кръста й и се отправихме към осветения бар. Извивката на бара ми приличаше на спокоен залив, където можехме поне за кратко да се уединим. Но от дъното на заведението някакви, седнали около двойна маса, ентусиазирано започнаха да махат. Тя, изглежда, само това чакаше.
– Тези са мои познати. Нека седнем при тях. И без това, виждаш, че на бара няма свободни места.
– По-добре е да си тръгна.
– Искаш да кажеш, че ще ме оставиш сама. Сякаш съм лека жена, която обиколя баровете.
– Тук, както се оказа, имаш познати.
– Но аз дойдох с теб.
След като разбрах, че тя не иска да си отида, съпротивата ми беше доста вяла. Тръгнах след нея с подозрението, че отново щях да прекарам вечерта, а вероятно и цялата нощ, в компанията на куп нахалници. Всеки от които ще се опитва да я отмъкне със себе си. Защото за тях тя е Юла Цицата. И нищо повече. Тогава познах втория, който се разцелува с нея. Бях абсолютно сигурен, че точно него не трябваше да срещам тази вечер. Докато го уволнявах от казармата като безопасен психар, му взех три хиляди евро. После стана някакъв сакатлък и трябваше да се доплаща. Но той отказа. И си поиска обратно парите. Не става, мой човек, процедурата вече е започнала. Такъв е отговорът в подобен случай. Сега, дори сред шума наоколо, чух познат звук. Имам добър слух. Двамата, без да си казват дума, дори без да се погледнат, бяха изчаткали с автоматичните си ножове.
– Юле, виждаш ли къде ме доведе? – извиках отчаяно. – Знаех си, че ще стане нещо подобно.
– Аз не знаех.
– Ти не, пък аз да.
– Да не си медиум?
Нямаше как да й отговоря, защото панически отстъпвах. Съвсем скоро с двамата, които размахваха ножовете, играехме на гоненица между масите. Бутнах няколко чаши и се освободих на два пъти от ръце, които се опитваха да ме задържат. След много завои, лазене на четири крака и други гимнастики, се оказах близо до сцената. Задържах поглед върху магьосника-илюзионист – с фрак, цилиндър и всичко останало, – който ръкомахаше с една ръка, правеше тайнствени знаци, и явно подготвяше публиката за следващия си фокус. Беше осветен от два мощни прожектора. Най-силно впечатление ми направи магическия му бастун. В началото го държеше плътно до тялото си и почти не се виждаше. Но вече беше дошло време за действие и звучно го постави пред себе си. Качих се при него и с рязко движение го грабнах от ръката му. Почти веднага халосах най-близкия от преследвачите си по темето. Направих го с финес и от разстояние. Завъртях бастуна над главата си и нанесох нов удар – ръката с ножа, но на другия, който още напираше, неестествено увисна. После най-спокойно се обърнах и направих няколко крачки по сцената. Чух как двамата крещяха от болка зад гърба ми. Огледах се, дори се поклоних, защото се чуха вяли ръкопляскания. Излязох от светлините на прожекторите и уверено продължих между масите. Вече никой не протягаше ръка да ме спре. Следващата ми цел беше Юлето. Исках да я хвана за ръката, и да я отведа със себе си. Но магьосника-илюзионист ме последва. И почти веднага се наложи да променя посоката. Така тя остана далеко в ляво. Съвсем скоро лявото стана дясно и отново ляво. Продължавах да бягам на широки зигзаги между масите. Чувах дъха на магьосника-илюзионист, който ту се оказваше опасно близко, ту изоставаше на прилично разстояние. Вероятно трябваше и него да халосам. Не ми се рискуваше. Опасявах се, че ако го ударя от бастуна щеше да изскочи я заек, я банда танцуващи мишлета, или букет пластмасови рози.
Бях на изхода, когато отново се обърнах.
– Юле, помниш ли какво ти казах?
– Какво?
– Не искам да ходим някъде, където няма да си само с мене.
– Какво? – повтори тя. – Не те чувам заради музиката.
– Запомни го за следващия път.
Магьосникът-илюзионист отново беше в опасна близост. Обърнах се и побягнах нагоре по стъпалата. Почти бях ги изкачил, когато се подхлъзнах, килнах се настрани, и се поуплетох в магическия бастун. Успях да се задържа на крака. Хванах го през средата и го вдигнах над главата си, направих няколко нормални крачки, да се уверя, че съм окей. Почти веднага затичах отново.
