– Не се страхувай! – предупредих момичето, което седеше с разтворени колена във фотьойла до стената. – Търся място, където да го направим.
– Как да не се страхувам! – възкликна тя. – Откога бродиш наоколо? Нормално е да реша, че съм попаднала на поредния психопат.
– Не мога да го правя навсякъде.
– Разбрах, че не ти става. Но и мен трябва да ме разбереш.
– Заради този отвън ли?
– Обадих му се, защото се уплаших.
– Обади се пак, моля те.
– Не знам как ще реагира. Възможно е да отнеса някой плесник. Нали разбираш, заради излишната тревога.
– Ще платя още двайсет лева. Стигат ли?
– Сега ще научим – каза тя и зашепна на мобилния си телефон. – Всичко е окей! Ще го направим където пожелаеш.
– Мястото винаги е различно. Понякога е същия фотьойл, в който си седнала. Друг път се намира в противоположния край на стаята. Смяташ ли, че е отклонение? Перверзия. Болестно състояние.
– Не знам.
– Кажи все пак. Какво ти е мнението?
– Предпочитам стандартните.
Харесва ми спокойния тон, с който тя обсъждаше появилите се проблеми. И по същия начин, дори още по-спокойно, ще се опитам да обясня защо си поръчвам момичета. Основната причина е точността им. Намирането на подходящо място, където да „консумирам“, както се казва, поръчаното, за мен винаги е трудно. Но все пак ме улесняват значително, ако зная в колко часа ще дойде момичето. Седя на дивана, пуша цигари и се настройвам с разтреперани от вълнение колена. Чуя ли звънеца, три пъти, както съм помолил, винаги се изправям прекалено рязко и обикновено залитам. Посрещането, изпитателните погледи – моя и нейния, – с които всеки от двамата се опитва да определи що за човек е този срещу него, както и всичко останало в тези първи минути, минава много бързо. Не му придавам особено значение. Но това не означава, че с времето започвам да се чувствам по-уверен. Напротив. Колкото повече приближава основната и най-важната част от преживяването, толкова повече губя ориентация. Такъв бях допреди половин час. Сега вече всичко е значително по-различно. Сложил съм началото, преминал съм по-съществената част, и очаквам кога ще съм в състояние да действам.
Продължих да бродя из стаята. Ослушвах се с премрежен поглед, почти затварях очи и замирах, за да се освободя от всички външни въздействия. Само понякога поглеждам към нея – седнала е във фотьойла, вдигнала единия се крак, с остро стърчащо настрани коляно. Обута е с онези смешни гащи, на които им викат „прашки“. Малко по-широка е в ханша, отколкото ми харесва. Има точно три гънки на корема. Очертани и дълбоки. Ненавиждам момичета с повече от три гънки. Така че външността й, както се казва, беше на кантар. По-скоро поносима. И не ме дразнеше. Отдавна по-важно беше кога окото, което през цялото време ме следеше отзад и отгоре, ще се затвори. Тогава бръмченето ще престане, ще се успокоя, ще стана отново нормален човек, и ще чуя желаната тишина.
– Харесвам ли ти? – попита момичето и разтвори с още няколко градуса бедрата си. – Ако вече си готов да започваме, а?
– Изчакай още малко.
– Няма проблем – каза тя, завъртя се настрани, качи на фотьойла и другия си крак . – Нали не ти пречи, че се поразсъблякох?
– Само още малко тишина ми е нужна – прошепнах, вперил поглед в триъгълните, остри и увиснали гърди, и пристъпих като внимателно се ослушвах. – Усещам, че съм наблизо. Някъде тук е!
– Прави каквото искаш. Платил си – знаеш за колко време. Плюс двайсетарка за безпокойството.
– Имам нужда само от още няколко минути.
– Все такива ми се случват напоследък – промърмори тя. – Къде изчезнаха нормалните мъже?
Продължих да се движа покрай стената. Ужасявах се от мисълта, че отново ще заговори. Сигурно защото всичко прекалено се проточи, жуженето в главата ми стана непоносимо. Не беше обикновения звук, с който съм свикнал, а електрическа бормашина: безмилостно дълбаеше мозъка ми. Напразно опитвах да се съсредоточа. Знаех, че причината за звука не е реален поглед. Завесите са дебели, имам и щори на прозорците. Невъзможно беше чуждо око да види какво правя. Още повече – отзад, и отгоре – както през цялото време го усещах. Погледът, знаех, беше само усещане, че някой ме гледа. И както обикновено ми се случваше в подобна ситуация, скоро отново се върнах в августовския следобед, когато за първи път чух звука.
Разхождах се около Железния мост, важно място в моето детство. Колебаех се дали да сляза към реката или да се изкача на близките хълмове. Тръгнах нагоре, сигурно защото още беше студено за къпане. Прекосих рядката горичка и продължих към възвишението, където обичах да се излежавам в тревата. Изкачих се на върха и почти веднага ги видях от другата страна – две жени – голи и прекрасни. Сниших се, за да не ме забележат. Едната беше по-възрастна и едра, а с другата, която обявих за „моя“, бяхме вероятно на една възраст. Лежаха по гръб, разперили ръце, на два бели чаршафа. След около половин час, който можеше да бъде половин години или половин век, по-едрата лениво и без да се изправя се обърна по корем. Едрите й гърди се раздвижиха, увиснаха тежко и отново се успокоиха, намерили място под двете й мишци, от които стърчаха черни косми. Тогава усетих, че се задушавам. Желанието ми да поема като въздух тяхната красота, да я вдишам напълно и до край, беше зашеметяващо и непоносимо.
Бях се подпрял на лакти и дишах на пресекулки. Без да разбера защо, заотстъпвах, като се влачех по влажната трева. Изправих се когато вече бях сигурен, че двете няма да ме забележат. Гледах издутият си отпред панталон и се срамувах, че не издържаха по-дълго. Мислех си: до края!… Трябваше да остана до края!... Без да съм сигурен какво точно означава в случая. Колебливо затичах обратно към реката. Съвсем естествено ми изглеждаше, когато се спънах по стръмното, полетях напред – небето се преобърна, стана зелена трева – и отново небе, когато за последен път се претърколих през рамо. Не ме заболя, дори не усещах тялото си, и продължих да лежа. Трябваше да мине известно време, преди да дойда напълно на себе си. От възбудата и режещия ми дъх, който смътно си спомнях – повече учуден, че дишам по този невъздържан, не подаващ се на контрол начин – не бяха останали никакви следи. Сякаш никога не съм бил в такова състояние. Всичко неусетно беше се променило. Стана напълно обикновено. Накрая се загледах в една мравка, която се щураше, постоянно променяше посоката на движение и все не се решаваше накъде да поеме.
Нощта прекарах на същото място. Разговарях съвсем тихо с мравката за двете красавици – по-скоро звуци и недомлъвки, отколкото точно подредени думи – и възбудата ми отново стана непоносима. Пак дишах така, че не бях сигурен, аз ли дишам, или някой с по-голяма нужда от въздух използва устата и белите ми дробове. Всичко изригна и дълго завършваше в разливаща се, мека и успокояваща интимна влага, свързвала ме със спомена за следобедната горещина. Събудих се, или ми се стори, че съм буден, и май почти веднага отново съм заспал. Сутринта навлякох омазания си с трева панталон и без да закусвам се запътих към Железния мост. Струваше ми се, че ако повторя маршрута от вчера, отново имам шансове. И обратно, всяко отклонение ще ме отдалечи от вече преживяното. Бях сигурен, че старанието и надеждите ми са напразни, когато отново ги видях. Лежаха малко по-настрани, в най-ниската част на долчинката, и аз, настанил се на старото си място, подпрял брадичка на дланите си, отново можех да ги наблюдавам или да се скрия, ако се наложи, зад малката издатина. Още по-трудно забележим ме правеше тревата, която стърчеше пред лицето ми.
Скоро, без да чуя шум или да видя някого, усетих, че не съм сам. Ей така, бях сигурен. И въпреки това затворих очи с надежда да се освободя от неприятното чувство. Когато ги отворих забелязах фигурата му на около двайсетина метра. Лежеше като мене по корем. Не го виждах много ясно. Беше мое успоредно подобие, от другата страна на хълма, и както изглежда – значително по-възрастен. Неочакваното му присъствие нямаше кой знае какво значение. Опитвах да се убедя, че почти нищо не се променя, ако той се държи както трябва. Жените щяха да издържат и повече наблюдатели. Имаше достатъчно красота и за двама ни. Беше дори в излишък. Само след няколко минути бях сигурен, че наблюдаваше жените само в началото. През другото време, докато танцувах с поглед върху телата на двете голи красавици, той се взираше към хълмчето, зад което бях аз. Картината скоро стана значително по-определена. Позата му само наподобяваше моята. Иначе беше по-активен – обърнат настрани, подпрял се на лакът – с другата си ръка лъскаше крив бастун. Направо се чудех как не го забелязах веднага. Почувствах се като в обществена баня, сред грозни и отвратителни мъже. Изтеглих се на лакти, и когато двете жени не можеха да ме видят, скочих и затичах по широка дъга към него. Той продължаваше да ме наблюдава още известно време без да помръдва, после се изправи и също побягна.
Забелязвах поуспокоен, че разстоянието помежду ни бързо се увеличава. Колкото и да бях ядосан, исках само да го прогоня по-далеко. И да се върна на хълмчето. Най-накрая съвсем загубих желание да го преследвам. Изпсувах високо веднъж, да ме чуе, и после още веднъж, само за себе си. Обърнах му гръб и на бегом, доколкото беше възможно по стръмнината, се върнах обратно. Присъствах на поредното бавно и още по-лениво обръщане по корем. Гърдите се люшнаха, увиснаха тежко, после полегнаха настрани и отново се успокоиха. Тогава за първи път чух жуженето. Онзи пак ме гледаше. Не можех да повярвам – какво нахалство. Още по-ядосан от първия път се повлякох по корем назад. Изправих се и затичах към мястото, откъдето го прогоних. Там нямаше никой. Само тревата беше поизмачкана. Пропълзях обратно и отново чух жуженето. Скоро настана тишина, която се издигна, задържа се високо над мен, после освободеното пространство се взриви, изригна на мощни тласъци и се разля в неописуемо блаженство. Тогава още не знаех, че съм намерил, без да го търся специално, подходящото място.
– Нека поне да опитаме – предложи голото момиче.
– Чакай! Нали съм платил за два часа.
– Искаш ли да загася лампата?
– Не-не, лампата няма значение – казах и въздъхнах с облекчение. – Ето го моето място за тази вечер.
Звукът беше изчезнал – вече предчувствах дълбоката тишина, постепенното издигане и танца върху нейния бликащ фонтан, – когато отново заблъскаха по талашитената врата. Пак чух бормашината: ж-ж-ж-ж-ж … Не спираше, колкото и да притисках с длани ушите си. Стържеше и се забиваше навътре и все по-навътре. Не бях сигурен дали в слуха, в мозъка, или направо в цялото ми същество. Не разбирах какво става. Не ме болеше. Но усещането за нещо фатално и недовършено, беше такова, че едва издържах. Не знаех какво трябва да направя. Само след няколко секунди главата ми щеше да се пръсне от звука. Момичето, сякаш предчувствайки какво ще се случи, неочаквано се разпищя. Най-накрая, след един по-силен удар, талашита се продъни с глух и кратък звук. Бях навел глава, затиснал с длани ушите си. И не го поглеждах – който и да беше влезлият. Представях си, че лицето му е същото, като на онзи, когото в детството си видях отдалеко, а по-късно преследвах. Без да съм сигурен какво ще направя, ако бях го настигнал.
