* * *
В автобуса печеше силно, но възможността да я наблюдава необезпокояван в страничното стъкло заличаваше неприятното усещане от стичащата се по гърба му пот. Отвори стихосбирката и се зачете. В края на всяко стихотворение хвърляше кос поглед встрани. Ей така, разсеяно, блуждаещо, сякаш мислеше върху току-що прочетеното. След това забеляза, че тя го погледна. Използваше всяко негово взиране встрани, за да го наблюдава. В промеждутъците, в които той четеше, тя също накланяше леко глава и се зачиташе в книгата. Така започна кратката игра. Отваряше страницата и чакаше тя да прочете първите стихове, после леко я притваряше и поглеждаше встрани, след това отново...
„Парцел 17“[1] – така се казваше стихосбирката. Някакъв гробищен парцел на група деца, където погребвали остарелите си играчки. Изненада се от интереса. Обикновено през рамо хората предпочитат да четат лепкавите клюки във вестниците, затова от момичето, което надничаше през рамото му, той очакваше по-скоро друга реакция – смут, отегчение, дори погнуса. Защо не погнуса? Странна поезия в ръцете на странно тяло. Какво имаше в него освен хилави мускули, бледожълта кожа и празен поглед на очи с неопределен цвят? Имаше красиво лице, но в съчетание със смахнатите стихове, които сега четеше, предшествани от предговор, който звучеше буквално така: Наскоро се озовах отново на онова място: всичко вече беше ограбено освен някакво олющено парче огледало от кола за обратно виждане, то едва ли щеше да доведе до нещо конкретно, камо ли тя да го хареса. Какво ли си мислеше това непознато и по всяка вероятност практично момиче, докато надничаше в стихосбирката? Може би същото, което и той. Той си мислеше за Ками, така се казваше поетесата, написала стиховете, мислеше и за последното изречение, което двамата с момичето четяха заедно, а то издаваше... не неразбиране, а несъгласие, че детските спомени са погълнати от най-ужасното нещо – от естествения ход на живота, от рационалността на онова, в което сме били напъхани не по наше желание. А може би Ками беше права, че това е точно ограбване. Най-ужасното, защото е неотменимо почти като детската болест, с която примирено живееше, и като предусещаната смърт. Отвори друга страница, като очакваше, че тя вече го е заподозряла в лудост и че няма да погледне скришом към книгата, но се беше излъгал. Даде й възможност да прочете:
най-скъпо изчуканите
букви
са по надгробните камъни
вървят по лев
Дали и при красивите случайно срещнати момичета може да се задейства онзи скрит човешки порив към смъртта. Стори му се, че ужасната жега беше замъглила съзнанието му и халюцинираше.
* * *
Клавиатурата продължаваше да тропа по онзи странен начин, характерен за финския. Беше твърде неразбираемо, извън ритъма на индоевропейските езици, мътно като лапландско тресавище. Колкото и да се въртеше, светлината продължаваше да прониква през стените, през тавана; продължаваше да се просмуква в костите му. Замисли се за доктора фин – неуморен, неизтощим в писането на дисертацията си. Смяташе го за по-нещастен от себе си, тъй като беше запокитен най-далече от родината си. Почти от единия, та на другия полюс.
* * *
По-късно проумя на какво се дължеше интересът, проявен към стиховете, които той четеше в автобуса. Тя продаваше книги в малка антикварна книжарница. Приличаше на алхимична лаборатория, с матовозелена врата и опушени стъкла, владение на красива вещица.
Всичко се разви много бързо. Той нямаше време. Време да живее, време да се влюбва и да обича дълго. Това беше причината тяхната случайната среща да прерасне в особена любов – без страст, така, както си я представяше. Или по-скоро без страстта на телата им, които нямаше как да хармонират помежду си. Нейното – силно и гъвкаво, и неговото – изтощено, интелигентно с издължени, но слаби мускули. Ако не беше болестта, това тяло имаше всички шансове да изглежда атлетично.
Всяка сутрин изминаваше половинкилометровата улица до малката книжарничка, за да я погледа, да си поговорят, а после тръгваше към университета. Още щом завиеше зад ъгъла, и знаеше как е с времето, т. е. колко е часът и колко може да остане при нея. Имаше странен времеизмервателен уред – една нисичка циганка започваше да мете улицата в точно определено време, с бавни методични махове като махало на часовник. Започваше в осем и свършваше в дванайсет. На всеки час завършваше една от четирите отсечки на уличката – точно в дванайсет свършваше с цялата. Черната и сгърчена като стафида от египетско грозде жена беше точен ориентир за сутрешното време. Съвършен часовник, който мереше времето на една несподелена едновременност – и по това си приличаха. Времето на циганката беше този четиричасов отрязък, след това животът я изключваше до другата сутрин в осем. Местоположението й на улицата показваше колко е часът и колко време има за разговори със своята прекрасна вещица. Улицата беше странен циферблат, върху който циганката се движеше като малка стрелка. Докато я подминаваше, мислеше за нея, защото беше убеден, че си приличат. Приличаха си по това, че бяха отписани, че се появяваха там, където другите бяха за малко време, на малко място, че почти никой не ги забелязваше. Представяше си малката й схлупена къщурка от изхвърлени талашитени плоскости, многото й деца, все малки, сякаш неродени от нея, а от някоя друга, далеч по-млада жена. Дали е самотна? Така се питаше и си отговаряше, че това едва ли има някакъв смисъл за метачката, която беше превърнал в жив часовник. Механичните го плашеха. Суровото категорично тракане на металните им механизми му казваше: „Нямаш избор, времето ти е преброено точно толкова категорично, колкото точния брой на зъбите на всяко колелце“.
В книжарницата обичаха да четат същите стихове като при първата им среща. Отваряше книгата напосоки, правеше се на разсеян и се взираше в матовото стъкло, търсейки отражението й, а тя, сякаш между другото, прочиташе по нещо като това:
тогава за първи път без време
а целият простор си беше мой
не няма да изгубя равновесие
а щипка по щипка
ще окача себе си
на въжето
наместо пране
* * *
Някой влезе в стаята. Беше руснакът с много светлорусата коса и сините очи. И той сигурно е нещастен заради отдалечеността от родината. Разбира се, не колкото фина, но почти колкото него. Живееше в Санкт Петербург или поне там беше роден, но не изглеждаше нещастен. А трябваше! Къде беше прословутата руска носталгия? Изглежда, Южният полюс му допадаше. Сега ще смени фина на компютъра и ще забарабани по клавиатурата в ритъма на Мусоргския „Борис Годунов“. Русата коса усили светлината в стаята и го накара да се загърне презглава.
* * *
Отново се появи споменът за последния път, когато вървеше по уличката към книжарничката, но циганката я нямаше. Спомни си заключената врата. Озърна се и разбра, че не срещна никой по пътя. Беше твърде пусто, даже прекалено, а той съвсем сам. Всъщност нямаше жива душа, сградите се бяха стопили и всичко беше абсолютно безплътно – сякаш циганката беше измела всичко.
След това дойде странното предложение за експедицията. Имали нужда от хора на базата и той с неговите отлични познания по психология бил подходящ. Твърде прозрачно, но удобно. Трябваше им, за да видят как ще се държи на полюса един нищо неструващ организъм, на когото му предстои да умре. При минус шейсет!? В базата не вършеше нищо. Обикаляше безцелно спалните, лабораторията, в кухнята не стъпваше, а погледът му отскачаше от часовниците, висящи по стените, плъзгаше се по тях, сякаш бяха забулени огледала в дом на мъртвец. Осъзна, че е готов, че е твърде готов, а и вече с нея бяха прочели:
Тя минаваше от ръце в ръце
и от мъже в мъже
които не знаят какво да я правят
защото са заети с други
по-важни митологии.
* * *
След прочитането на това стихотворение връзката им беше обречена. Това, както го наричаше Ками, беше „Кратък апокалипсис в библиотеката“. Това е краят и нечия сянка полека изтича навън. И отново си спомни:
Книгата обаче изчезна от мен
естествено с участието на друг мъж
но това е друга
сюжетна алея
с други по-зрели герои.
* * *
Стана бавно, за пръв път толкова уверено, облече се набързо и излезе. Навън го посрещна безвременната светлина на полюса, под него имаше повече от два километра лед, пред него беше хребетът с триангулачната точка (сякаш тук беше необходима някому) и онази безплътност на белотата. Беше тук, където трябва, запъти се натам, на където трябва, и знаеше, че няма да се върне, защото там нямаше време, а може би там имаше една малка циганка като черна стафида от египетско грозде и една вещица в стара книжарничка...
