– Като тях ли ще съм, като поповите лъжички в бай Мичовата локва? – промърмори Милена и отстъпи в сянката на плевнята. Страх я беше да се покаже, полето трептеше пред погледа й, хлътнало в жегата, тревата стърчеше – пожълтяла и неподвижна, семето й се печеше на слънцето. Изворът в бай Мичовия двор беше пресъхнал, но локвата още лъщеше, все по-малка, все по-тинеста. Незнайно откъде и как до водата се промъкваха жаби. Около гьола имаше черна, отъпкана земя. Здрава като желязо, тя скриптеше под гумите на тракторите, под краката на крави, овце и хора, пясъкът беше нажежен като плоча на печка. Как се наемаха жабите да докосват с тромави кореми тая запалена земя и как успяваха да донесат живи жабешките яйца до водата?
Дори през нощта никой не беше виждал кафявите им квакащи кервани. Все пак в началото на юли в бай Мичовия гьол плъзваха попови лъжички. Те бяха толкова много и много дребни, с тънки черни опашчици. Избутваха се една друга и понякога към обяд две-три черни топчета с опашки се оказваха на сухото, огъваха се да скочат обратно, не успяваха. Оставаха да съхнат неподвижни навън и ставаха полека малки опашати парчета гьон. Някои от децата ги събираха, пробиваха чупливата опечена кожа и ги носеха на конец като талисман. Водата в гьола беше топла, затлачена със жабуняк. От заставените малки черни гърбове локвата бе добила вид на голям черен гръб, който се гънеше и пукаше в неравен двубой със жегата. Малките опашници на поповите лъжички биеха тинята и искаха да хвръкнат заедно с локвата далече от бай Мичовия двор. След няколко дни влагата съвсем ще избяга, мислеше си Милена. Какво ще стане с поповите лъжички тогава? Пясъкът ще изсъхне и ще се стегне около облите им коремчета. Ще останат гипсирани в тинята, без да са квакнали за първи път.
Милена трябваше да донесе косите. Юли месец – време за косене. Тревите бяха високи до пояс, неподвижни, легнали в жегата. Те бяха пуснали половината семена в земята за догодина, сега очакваха ленивите зъби на Султана, кравата на баба й. Милена беше на двайсет и девет години. От десет години насам на рождения й ден, точно в разгара на коситбата, майка й пожелаваше:
– Дано догодина доведеш някой у нас! Имаме нужда от мъж – да коси.
Милена не успя да доведе никого. Беше свикнала да мери с поглед двора, гъсто обрасъл с трева, сама беше косила. Представяше си как слънцето тече по зелените стръкове и се прелива в пръстта. Целият й двор беше пълен със слънце. Като пресечеше зеления мост на тревите, нямаше как да се влее в земята жълтата жега. Милена се захващаше за коситбата без почивка. Искаше да капне, веднага да заспи под одеялото на скърцащата умора. Така се надяваше да не сънува, да не застават под клепачите такива картини, които от горещината ставаха още по-подробни. За тях не можеше да приказва, защото щяха да й кажат, че приказва мръсни неща.
Милена се натовари с косите и спря. Не искаше да излиза навън. Представи си как трите – баба й, майка й и тя ще захванат коситбата – бавно, с криви откоси бабата, майката мълчаливо, с почернели ръце, Милена – с яд, като че хапеше тревата със зъби. И колкото повече косяха, толкова повече им оставаше. Трите се бяха борили с тоя сух двор, прокопаваха вади, с които искаха да докарат влага до бостана. Плевелът ги изпреварваше и никнеше във вадите. Те се бореха с него, скубеха го, като че от бодливите му корени зависеше нещо тяхно, много голямо. Огромен беше този двор за шестте ръце. Всяка година ъгълчето, което смогваха да отхапят от тревата и да напълнят с домати и пипер, намаляваше.
– Време за косене! – мърмореше тихо майка й. Белите й рамене се поклащаха странно. Вятърът нетърпеливо ги омачкваше, препъваше се в бялата, немлада шия. Преди години при тези думи майка й се усмихваше. Плъзваше крадливо ръка към тревата, като че искаше съгласието й.
Преди години през юли, когато детелината се наливаше със зелено и започваше да пуска семената си, у тях идеше един непознат мъж – все един и същ. Двайсет години един и същ. Като че не тревата косеше, а себе си и пристигаше все по-приведен, по-черен, по-мълчалив. Въртеше косата, гърбът му блестеше като острие, жегата свиреше след сандалите му, а тревата заспивашена равни, дъхави откоси.
– Трябва да му платим – казваше майка й.
– Трябва – съгласяваше се баба й и подготвяше дамаджаната с гъста ракия.
Майка й всяка вечер се опитваше да занесе тая ракия и все забравяше. Излизаше боса, с бяла блуза. И луната обличаше бялата блуза заедно с нея и приемаше формата на жена. Майка й не се прибираше цяла нощ. На сутринта в дома им пристигаше първо тя, капнала, към никого не поглеждаше, не се захващаше да прави закуска. Скриваше се в най-тясната стая, със северния прозорец. Не се показваше цял ден. Милена вземаше от стола блузата й, бавно я топеше във водата и я триеше със сапун.
Мъжът пристигаше към обяд, малко гърбав под косата. Под ръцете му потичаха откоси, дворът оголяваше, зеленият му скалп се търкулваше на земята. Милена гледаше от кухнята, вмирисана на запръжка, следобедната жега не я приспиваше, а жълта и корава като глина, я блъскаше да тръгне за някъде. Не можеше да понася бръснатия баир. Не искаше да слуша похъркването на майка си.
По едно време у тях пристигна един дядка – да коси. Висок, белокос, той беше по-тънък от дръжката на косата. Баба й се въртеше около него, усмихната неестествено, половината от зъбите й блеснали в изкривен венец. И дядката се мъчеше да говори, баба й не спираше да го залива с въпроси. Ръцете му трепереха, острието на косата нищо не можеше да отреже, старецът се мъчеше да замахне, да се засили. Когато за миг остана сам, той заспа, стиснал дръжката, двамата щръкнали заедно – коса и старец, в горещината на юли. Този човек не дойде повече да коси у тях и повече не се видя голямата усмивка на баба й. По навик обаче старата продължаваше да скатава в долапчето дамаджанка с гъста ракия. Вечер, когато трите жени сядаха да вечерят, тя отбелязваше: „Догодина ще платим на Енчо да окоси“. Но Енчо отведнъж спря да идва при майка й.
Тогава за пръв път трите жени се наредиха от трите края на двора. Сами окосиха. Колко години се изплъзнаха и как стана така, че Милена се научи да коси равно и гладко? От момиче полека взе да прилича на жена, но все й се искаше да остави тревата голяма и дълга, да гледа как вятърът сресва стръковете, как вечерта ляга на меко в двора. Да се надява, че и тя, с бяла блуза, боса като майка си ще изчезне, а денем, капнала, ще спи в стаята със северния прозорец.
– Като поповите лъжички ли ще съм? – изтърваваше се гласно тя. Тогава изведнъж усещаше гореща злоба към юли, към опечената земя, която стягаше възела около локвата в бай Мичовата ливада. Тези сиви опашати топчета никога нямаше да станат жаби. Никога. Милена не разбираше как бе започнала да ги обича, как всяка вечер отиваше да гледа колко влага е останала в локвата. Когато вече нямаше капка вода, а тиня, Милена реши.
Какво я беше притиснало една вечер – непрекъснато опяване на щурците в прозореца, мирисът на самота от дъбовата порта, през която никой не влизаше, или лятото, избягало нагоре по реката? Вдигна се посред нощ, подпалена и неспокойна. Отиде до бай Мичовия двор скришом. С лопатата за въглища започна да гребе тинята, като се оглеждаше да не мине някой човек. Щом чуеше шум, пускаше лопатата долу. После продължаваше да гребе чевръсто и засрамено поповите лъжички. Заедно с тинята ги преливаше в кофа. Не виждаше, но чуваше лекия плисък на опашниците им. След това грабна двете кофи, пълни с кал, и сгъната под тежестта, закрета по прашния гръб на пътя.
Реката беше пресъхнала между двата баира и бе оставила след себе си белег от пясък и ивички сол. Само на едно място се беше скрил вир. Той никога не се предаваше на сушата. Милена вървеше към него. От топлата му златна вода щеше да направи къща за жабите. Трябваше да се тътри повече от час. Вареше се в потта си, напук на жегата затича направо през окосеното поле. Чакаше приятната умора, която щеше да я приспи след това. И все пак не поповите лъжички – сънищата й биеха стените на кофата. Не можеше да ги изгони. И будна ги виждаше, настанени в стъпките й, в тревите, в корените им, навсякъде.
Добре, че не бяха окосили двора си. В цялото село той беше единствената кръпка земя, върху която се разстилаше неприбрана висока трева. Когато сутрин не я свърташе, когато кръвта се движеше из тялото, избутвана не от сърцето, а от тежкото дишане на баба й и майка й, Милена грабваше косата. Махаше дълго, замръзнала в широк разкрач, махаше, докато ръцете й започваха да пукат, а около главата й се завърташе небето и се смесеше със зидовете около двора. Милена не спираше. Забравяше се, като че бе направила облог с юлския пек. Майка й и баба й излизаха и я гледаха.
Отначало я викаха, после свикнаха с високата кльощава фигура, потънала до пояс в трева. „Като тебе е!“ – прошепваше бабата. „Като нас“ – тихо подмяташе майката на Милена. Те бяха високи жени, опаки и изпатили. Старата къща с напукана мазилка беше станала за тях втора кожа. Беше добила чертите им – тесните, дълги прозорци, които не издаваха какво става в стаите, приличаха на стиснатите устни на жените. Покривът, легнал върху старите тухли, се дърпаше към небето, както и те си мислеха, че селото е прекалено тясно, за да живеят в него. И двете работеха в цехчето за ризи в града, разположено в шперплатова барака.
Сутрин тръгваха заедно, без да приказват, правеха еднакво дълги крачки, носеха еднакви дрехи и обувки, на една маса разкрояваха яките, хранеха се от едно и също вързопче, в което Милена им приготвяше сирене, чушки и маслини. Бяха мълчаливи жени зад готовите яки, накамарени като зид пред тях. Те си вземаха отпуските, когато дойдеше време за косене. И тогава Милена ги виждаше – скрито и неловко усмихнати. Тогава като пясък от лицата им се смъкваше възрастта. Тогава, въпреки че си бяха само трите вкъщи, те отваряха скриновете, изваждаха новите пъстри рокли. Когато косяха бавно и криво, се подмладяваха, фигурите им се изправяха. Един месец в годината имаха усмивка, докато дойдеше време да вкарват сеното в плевнята. Товареха тревата в големи брезентови вързопи и ги влачеха дни, седмица. Нямаше ги откосите – да спират годините – и по голотата на двора при тях накуп се връщаха есените и зимите. Отново се сбръчкваха лицата им след коситба. Взела семейния навик от тях, Милена слагаше новите си рокли, с тях въртеше косата. С най-хубавата си рокля, почти не обличана, с оная, която само веднъж бе носила в детската градина. Облечена в нея бе пренесла и поповите лъжички.
Вече нямаше детска градина в селото. Когато Милена започна работа, децата бяха седем, за половин година останаха три, понеже хората се преселиха в Кюстендил, а сега имаше едно дете. Милена го смяташе за нещо като свое. Момиченцето я срещаше все с усмивка, избила в срамежливото зъбче между устните. Милена виждаше в него своето самотно лятно детство, виждаше къщата, винаги сърдита зад стиснатите тесни прозорци. Не беше оправдано да има едно дете и един учител, затова прехвърлиха Милена в читалището при книгите, засипани с прах, и при бабите, които бяха направили самодеен хор. Но и бабите една след друга си отиваха, хорът се топеше.
Онези, които бяха още живи, се вкопчваха в песните като трън върху дреха и колкото по-дърти ставаха, толкова по-буйни изригваха песните им. Те всеки ден женеха Милена за този или онзи свой внук, правнук, годините се изнизваха от ръцете им, Милена изтъняваше, носът й изглеждаше все по-прозрачен. Нейните хористки тайно опираха носове в закованата порта, наблюдаваха я как размахва косата, облечена в най-хубавата си рокля. Понякога и момиченцето идваше да я навести.
Милена всяка нощ се заричаше да хване автобуса, който пресичаше с нетърпеливи гуми селото. Искаше да се измъкне. Отдавна бе приготвила парите, които спяха с нея под възглавницата. Не можеше. Къщата беше станала нейна кожа и не я пускаше настрана. Милена живееше в тихо, безцветно напрежение. Усещаше, че нещо ще се случи.
Вечерта, когато за втори път отиде да пренася поповите лъжички и както беше свита, с тиня и черни, шаващи гръбчета в лопатката, видя някакъв човек. Сниши се и го огледа добре. Не беше стар. Не беше от селото. Що за тип? – измърмори тя. Сама се учуди колко безшумно умее да стъпва. Жегата се раздвижи в краката й, пропусна я да върви напред. Оттогава – седмица след като бе косила до смазване и болката бе вързала тежки възли в костите й, тя се изплъзваше от стаята си, подпираше се в сянката на съседската къща и чакаше селския автобус. От него слизаше онзи мъж. Беше запомнила всичко – косата с острие, вързано към дръжката, изцапаната фланелка, която седмица не бе сменял, краката, изподраскани до коленете.
Следеше го с поглед, после – щом гърбът му се превърнеше в разлято петно – тичаше след него. Правеше го внимателно. Стъпките й угасваха без звук, тялото й се бе превърнало в пътека, която ловеше всяко негово движение. С гледане беше научила много. Знаеше къде обядва той, знаеше за накуцването и за големия червен шев от кръста му към коляното на десния крак. Беше го виждала как се бръсне вечер, налял две капки вода в метално канче с дебел налеп по дъното и как оставя по шията небръснато. Напоследък беше позабравил бръсненето. Беше го виждала как предъвква люти чушки. Как се къпе. Как касиерът на кооперацията му брои парите и той внимателно ги огъва във вестник. Беше го засичала забил очи в двете момичета с голи ваканционни рамене.
Знаеше, че той вече не хваща автобуса, а остава да спи върху купчина окосена трева и се завива с изсъхнала. Милена знаеше всичко. „Зарежи го!“ – подхвърли веднъж майка й, както си режеше хляба за обяд. Каза го равно, така винаги изричаше думите, които само стените на къщата, дворът и прозорците разбираха. Милена и баба й също разбираха какво иска този равен глас и спазваха гладката му сила като закон.
– Зарежи го – грапаво потвърди баба й. – От ония бил, крадците, от затвора във Врана Врата.
Трите мълчаха, докато топяха залъците в пърженото от домати и лук. Беше страшно тихо, докато майка й пиеше на студени глътки айрана. Милена се сви, хлябът замръзнал в бузата й. Когато баба й забърсваше с парцал масата, майка й застана изправена неподвижно. „Казах да го зарежеш!“ – повтори майка й. Милена я погледна. „Срамно е“ – добави тя. Дъщерята проговори дрезгаво, като че езикът й драскаше в окосената ливада. – „Няма да го зарежа“. И непреглътнала замръзналия къшей, скочи срещу лицата им. Излезе.
Човекът косеше на Патреш баир, тя знаеше. Затича направо нагоре, без да вижда вятъра от прахта след стъпките си. Прецапа пресъхналата коруба на реката. Бабите от нейния хор се размърдаха по пейките. Милена не ги погледна. Бягаше. Усещаше мириса на пътя, който я теглеше напред. Носеше най-хубавата си рокля, увиснала по раменете й, замазана с прах. Цял час тича. Цял час баирът поемаше уплашеното й дишане. Когато стигна зад гърба на мъжа, той не я беше забелязал.
–Ей!
Той се обърна стреснат. Тя също гледаше стресната.
– Какво искаш? – запита той.
Милена хареса гласа му. Беше голям и дълбок като вир. Насън бе плувала дни и нощи в юлската му вода. Срам я хвана да гледа толкова отблизо червения белег по десния крак, за който знаеше, че започва от кръста. Изведнъж се усети, че зяпа втренчено.
– Искам да дойдеш да косиш у нас – каза тя. Не можа да поеме въздух, но не искаше да спира. – Ела да косиш. Ще ти платя.
На другата сутрин мъжът дойде. Беше сменил зацапаната си фланела със зацапан потник. Пристигна небръснат, с издраскани крака. Баба й и майка й вече бяха взели косите и дялкаха тревата на криви откоси. Те не му обърнаха внимание. Завъртяха гърбове в неприветливи летни рокли срещу него. Гледаха Милена. Гледаха я сиви, набъбнали от яд. Мълчаха. Мъжът не ги поздрави. Започна да коси. От толкова гледане Милена бе научила цялото му лице. Очакваше думите му, остри или гладки, в тяхната повърхност искаше да види другото му лице. Но човекът мълчеше.
„Защо остана сама?“ – приказваше тя в мислите си с майка си. Защо направи къщата ни празна? Милена не познаваше своя баща. По приказките на баба си знаеше, че имало някакъв Камен – зет в сбутаните стаи под този покрив, който се захласнал по друго момиче. Майка й, както била грамадна с неродената Милена, сгънала всички дрехи на мъжа си и сутринта той ги намерил в спретнат вързоп отвън пред портата. От 29 години дъбовата вратня стояла занитена с три греди и никакъв Камен не я пристъпил повече. Майка й беше спечелила нощите с празния селски автобус, обедите и вечерите в женската къща и краткия месец за косене, едномесечната си младост с Енчо – веднъж в годината, цехчето за ризи.
Доволна ли си? – питаше Милена, поглеждайки крадешком остарялото й лице. Опитваше се да си представи усмивката, която е отваряла на Енчо вратата към майка й. Опитваше се и не успяваше да си представи нищо.
Вечерта Милена се скри в мазето и долу, в тъмното, облече бяла блуза. Не искаше баба й и майка й да я срещнат. Измъкна се на пръсти към задната стена на къщата. Когато приклекна на мястото, където камъните от зида се бяха срутили, глас от пясък я засипа „Тръгна ли?“. Баба й и майка й седяха в сянката на ореха. „Да“ – отговори Милена. „Господи, луда!“ – промърмори баба й. Милена се изправи. Тръгна напред. Двете жени я гледаха. Изведнъж вечерта цялата се облече в бяло, мракът се счупи и остави бяла пътека към небръснатия мъж. Той вече връзваше острието на косата към дръжката. Стоеше с гръб към Милена. Така, през рамо, подхвърли:
– Какво искаш?
Милена гледаше ръцете, раменете. Червения белег не успя да види в тъмното. От много взиране фигурата му се разля. Мълчанието се проточи.
– Е, реши ли какво искаш? – мъжът се беше обърнал към нея.
– Нося ти ракия – каза Милена. Дамаджаната в ръката й оживя, припари. Той я взе. Бавно махна тапата. Отпи. След това я върна, вдигна косата със завързаното острие и с големи, стържещи стъпки се запъти към мястото, където бяха паднали камъните от зида. Оттам се излизаше направо на улицата, която завиваше с камънаците си далече извън селото. Милена остана да стърчи до неокосената трева. Заглъхващите стъпки я срязаха. Стори й се, че чува квакане на жаби – сигурно нейните попови лъжички бяха пораснали в оня вир и сега я разстрелваха със жабешките си молитви за дъжд.
Тя се заклати, бавно смъкна бялата блуза. Голата й кожа не усещаше никакъв вятър. Листата на ореха се бяха свили на фунийки в жегата, не се виждаха, но се чуваше пропукването им. От тъмното вместо ръка към рамото на Милена пропълзя гласът от пясък на майка й. Беше мек, песъчинките обвиха цялата фигура на Милена. „Нищо – прошепна по-възрастната жена. – Случва се“.
Бабата я докосна с мършавата си сянка. Милена тичешком остави двете жени. Спа през нощта в северната стаичка. Цяла върволица часове от вира се лееше упоритото, протяжно жабешко квакане.
Не знаеше защо баба й беше останала сама. От дете я помнеше – висока сянка по улицата. Милена не можеше да си представи тази жена превита. Не помнеше да е взимала назад думата си. Само майката на Милена някой път тръгваше напук на бодливата й воля – тогава двете млъкваха една срещу друга, хранеха се седмици по различно време на тясната маса в кухнята, никоя не опитваше яденето на другата. Къщата им почерняваше. Шляпането на чехлите беше единственият звук, като че в стаите живееха чехли, а не жени. Тогава Милена мечтаеше да ги събере, да се оплетат трите в упорито въже и с него да вържат месеца на коситбата.
Да стегнат юли във възел и да го държат дълго, дълго у дома. Сега Милена ги мразеше. Цялата безсънна нощ, напъхала се в стаята през прозореца, вреше в ушите й. Не стана като друг ден да им приготви пакетчето с домати и маслини. Не искаше да ги вижда. Жегата бе разполовила земята. Листата капеха от младите орехи, жълти за вода.Привечер стана още по-топло. Милена дебнеше небръснатия през прозореца. Щом слънцето падна зад къщата и небето се укроти, тя отново навлече бялата блуза. Мъжът бе започнал да пристяга острието към очуканата дръжка. Тя приближи до него. Беше я чул, но не помръдна. Милена остана да чака, сребърният въздух заседнал в гърлото й.
– Какво искаш? – попита той.
– Ти знаеш – изхвърли тя отговора, който бе приготвила преди месец.
– Затова ли се влачеше след мен? – пресече я той.
– Затова.
Много бавно брадясалият застяга въженцето, с което бе прикрепил острието към дръжката.
– Ще струва скъпо – отсече той. Жегата запращя под клепачите й, вечерта се разполови. Не беше успяла съвсем да се съвземе.
– Ще платя – каза със запъване, но високо Милена. Невидимите фигури на майка й и на баба й под ореха стояха до полунощ. Не дочакаха Милена. Когато се прибраха вкъщи, майка й оправи леглото в стаята със северния прозорец и остави сирене и хляб, загърнати в бакалска хартия.
Дъщерята не отиде да спи през деня, не докосна яденето. Беше на крак най-рано от всички. Вареше млякото, както обикновено, беше подготвила техните пакетчета с маслини за деня. „Какво стана?“ не се стърпя майка й, но Милена нищо не каза. Като се нахрани, излезе и я видяха, потънала до кръста в тревата, дръжката на косата като знаме в ръцете й. Баба й въздъхна, щом забеляза широкото махане, упорития разкрач, главата, опната нагоре. Въздъхна и майката. Двете бяха решили нещо в себе си и когато небръснатият дойде, те се втренчиха в него невярващо. Той застана срещу Милена. Развъртя се. Не се чу да разменят дума, нито ги уловиха да се поглеждат. Далече откъм планината идеше квакане на жаби, жегата гъсто се стелеше наоколо, като че всеки момент говореше с жабешки монотонен глас и заливаше всичко.
Милена и небръснатият косяха. Привечер тя нахлузи бялата блуза и без да се обърне към двете жени, които не бяха спирали да я наблюдават, докато вечеряше, излезе в тъмното. Така продължи дни. Сутрин я заварваха на крак, с лице, което нищо не им разкриваше.
– Щом е от Врана Врата, трябва да е крадец – подметна баба й.
– Крадец е – отговори Милена. Никой не каза дума повече за него, като че го нямаше и не чуваха свистенето на косата му, което пригласяше на жегата.
Най-сетне целият двор беше окосен. От сеното излизаше аромат, това бяха думите, с които доскоро живата трева се сбогуваше с лятото. Личеше къде беше косил небръснатият, къде Милена. Неговото беше равно, мъжко косене. Майката и бабата знаеха за парите, които година и половина бяха преспивали под възглавницата на Милена. Изгледаха я втрещени, като видяха омачканото снопче в ръцете й. Беше взела всичко, до последното левче.
– Луда ли си! Всичко ли ще му дадеш? – посипа я с песъчинките на гласа си майка й.
– Ние имаме с него друга сметка – отговори Милена. Излезе бавно, свита, като че банкнотите й тежаха и я дърпаха към земята. Две години беше спестявала. Изпокъсаните левчета от детската градина, от прахта на читалището и самодейния хор на бабите. Като се върна у дома, изглеждаше изтъняла, черна, глуха. Отново беше в най-красивата си рокля, но като че не на нейния гръб светеха буйни цветове. Този ден за пръв път Милена се затвори в северната стая. Този ден напук жабите бяха млъкнали. Този ден, напук на юли, на небето се дотътри облак.
Този ден заваля. Което лятото беше спестило през дългите дни, сега реши да го извали наведнъж. Такава вода се спусна от небето, че за час дворът стана езеро. Сеното заплува отгоре. Сеното се накисна с влага. Сеното, за което цяла година бяха чакали, като сто хиляди лодки плуваше в пороя. То щеше дасе съсипе.
Не, нямаше. Жените го пресрещаха. Жените тичаха след него. Вечерта дъждът спря. Вечерта показа матовото слънце, което беше облякло бяла блуза. Сутринта отново пристигна с жабешкия език на жегата, с двора, в който не се бе запазил нито един откос, стръкове трева, пръснати в мокра бъркотия, толкова много пръсната мокра трева, че трите жени се уплашиха. Но те не бяха жени, които дълго търпяха страха.
– Хайде – каза майката. Бабата и Милена измъкнаха от плевнята брезент. Започнаха да трупат мокрото сено отгоре. Щяха да го влачат чак до площада на селото. Щяха да разстелят сеното на асфалта, жегата с тънката си ръка щеше да пипне тревата и да я изсуши. До площада бяха три километра. Щяха да отидат, натоварени с пълен брезент, до асфалта сто пъти. Сто пъти днес, утре, вдругиден, седмица щяха да влачат брезента. Сто пъти, за да спасят сеното. И както се тътреха, стегнали всеки мускул, а брезентът вдигаше кафявата прах от пътя, срещу тях се зададе един мъж – небръснат, със зацапана фланелка и голям червен белег към коляното на десния крак.
Милена го видя, отклони поглед и продължи да мъкне напред. Бабата и майката не го погледнаха.
– Стой! – каза небръснатият.
Милена придърпа брезента, забърза напред.
– Изчезвай! – обади се майката.
– Милено, стой! – небръснатият улови брезента. Като жабешка кожа в едната му ръка блесна снопче омачкани банкноти. Той ги пусна в джоба на избелялата стара рокля на Милена. Изведнъж рязко дръпна товара и сам го повлече в прахта.
– Милено, не искам да си ходя – каза той. Гласът му, дълбок и глух като вир, погълна тромпетите на жабите.
