Да ме прощава специалният човек, че така и не му запомних името и в телефона ми е въведен като „lainar“. Онзи ден, докато му търсех номера, си помислих, че повечето от въведените в телефона могат да минат под това определение, но само един е, който може да свърши работата. Истинският lainar. Та този човек ни светна, че била голяма грешка, дето сме си иззидали ямата. Хитреците оставяли дупки, та лайната им да се изтичат към съседите. За съжаление късно прозряхме тънкостта на септичните ями. И сега lainar-ят ни излиза златен. На две седмици и хоп, звъним му. Една лайнарка 40 лева. Две – 80. Може би има нещо изключително рационално да знаеш, че месечните ти лайна се равняват на кръглата сума от 80 лева, но всякак погледнато това е твърде тежко за олекналите ни джобове. Още повече, че на три месеца цената се увеличава с 20 отгоре.
Тук е редно да направя уточнението, че ямата освен с твърдо вещество се пълни и с отходна вода. Изведнъж мъжът ми се сети, че гледал филм на БиБиСи на екологична тема. Там пустите англичани, за да живеят екологично и да не хабят напразно вода, слагали тухли в тоалетните си казанчета. Тухлата заема пространството в казанчето и оставя по-малко място за водата. И това не ти е някой ориенталски номер. Напротив – европейски.
Напълнихме казанчетата с тухли. Сложихме пясъчен часовник в банята. Всяко къпане равно на едно спускане на пясъка. Развихме шпионската мания всеки да дебне другия колко се задържа банята и на общата вечеря да се портим един друг. Шурти ли водата по-дълго, отиваме и тропаме по вратата. Готови сме да се нахвърлим срещу всеки, който посегне към кранчето. Заживяхме по закона на джунглата. Дойде ли гостенин, му предлагаме от мокрите тоалетни кърпички да си избърше ръцете с надеждата, че ще се избегне отиването до чешмата.
А ямата все пълна стои.
Ще ми се да запитам драматурга Боян Папазов, все пак кой живее в меда. Дали пък не са lainarite?
