Вие четете есе за 18% Сиво от Захари Карабашлиев – роман, пълен с клишета и базиран на трикове. В есето няма клишета, но на края му има трик, от който ще ви падне шапката. Така че не преставайте да четете. Четете седнал/а, за да не паднете от изненадата, която ви очаква!
Действащи лица:
Бестселър = буквално, най-добре продавана стока. Терминът обаче се отнася само до книгите като стока. Практически, бестселърът е книга, от която са се продали най-много бройки в сравнение с други книги или в сравнение с други пазарни периоди. Цифрата, която довежда до този етикет, зависи от избора на купувачите и от това кой брои. И купувачите, и броячите са неуправляеми и статистически неопределими величини. Първите може би не знаят какво и защо точно купуват книгата, която те непреднамерено превръщат в бестселър. Вторите може и да лъжат, или просто да сгрешат в броенето. Така че, цари несигурност. С етикета се злоупотребява, защото той не отразява културни стойности, а случайни вкусове на купувачи – не непременно на читатели. А купувачите са актьори на пазара, които не са непременно рационални, въпреки Адам Смит и в съответствие с няколко икономически теории, одарени с Нобелова награда.
Автор = човек, който пише, дава ръкописа си в издателство, радва се, че книгата му е одобрена за печат, и очаква: а) да бъде четен и б) да получи добър хонорар. Автор е различно от
Писател = човек, който просто пише без да е получил признание или след като е добил различни степени на локално, регионално, национално, международно или световно признание.
Голям писател = въпреки невъзможността за точна дефиниция, етикетът със 100% сигурност и без възражения стои след имената на Толстой, Достоевски, Пруст, Флобер, Дикенс, Фокнър, Бекет, Вирджиния Улф, Томас Ман, Иво Андрич, Г. Г. Маркес, Орхан Памук и много други – ако се сетите за българско име, добавете го в личния си списък, защото каквото и да кажа аз, ще бъде оспорено. И не само стои, но няма опасност да изчезне от там.
Моят сюжет се състои в това: да опиша взаимовръзката между бестселъра и големия писател по начин, който да предизвика катарзис. Използвам за това българския бестселър 18% Сиво, написан „по неизбежност“ от Захари Карабашлиев, който е от Варна, като мен, но живее в Сан Диего, Калифорния.
18% Сиво е бестселър по българските стандарти. Ако вярваме на Сиела, дори днес, на 14 ноември 2011, книгата е на десето място сред най-продаваните художествени книги от издателството. Това лято си купих осмото й издание, което означава, че са отпечатани около 8,000 екземпляра (над 15,000 са, по вътрешна информация, З.Е.).
Предвид определението за бестселър, не може да има разногласия по факта, че отговорността една книга да стане бестселър пада върху купувачите й. Добре, нека с чувство на известна безгрижност (и без риск от голяма грешка) да приемем, че повечето от тях са и читатели, по-удобно е. Но това, че читателите, гласувайки с парите си, определят коя от книгите на пазара да получи признанието „бестселър“, не означава, че те – в качеството си на купувачи – правят това с чувство за отговорност. И най-малко някой може да им търси такава. Напротив, става дума за един напълно демократичен процес, който брои гласовете без да се интересува от качеството, което стои зад тях.
В един въображаем експеримент, представете си, че в книжарниците на коя да е страна, има само две книги: Записки от подземието на Достоевски и Свобода на Джонатан Франзен. Басирам се, че бестселър ще бъде книгата на Франзен. Причината е проста: всеки казва, че Достоевски е най-великия писател, твърди, че го е чел – на младини, разбира се – но добавя също, че днес книги като на Достоевски не се нито пишат, нито четат (казал го е и самият Захари в едно твърде лекомислено интервю). Откритият въпрос е: означава ли това, че никой не (трябва да) го чете?
Не инсинуирам, че, почувствали се свободни, без натиск от авторитети и канонизиращи професори по литература, читателите се държат безотговорно. Но си позволявам да подложа на съмнение компетентността на голяма част от тях да правят своите избори въз основа на онази ценностна система – най-общо наричана култура или културна история – която човечеството е ползвало и продължава да ползва, за да знае със сигурност кои са големите писатели.
Една аналогия ще ви помогне да разберете какво точно имам предвид. Тезата на един от любимите ми коментатори във вестник Файнаншъл Таймс, Саймън Купър, е, че днес хората избират политиците не по личните им качества, а по това как се справят с икономическите проблеми. Наистина, казва той, „да гласуваш въз основа на икономическа платформа, звучи зряло. За нещастие, гласоподавателите не са добре екипирани за това. Лесното с оралния секс е, че всеки има компетентно мнение за него (алюзията е за Бил Клинтън и Моника Луински). Но днес от избирателите се очаква да имат мнение за неща, по които дори професионалните икономисти не могат да стигнат до съгласие. Управляващите елити често усложняват още повече положението като съзнателно употребяват неразбираем език.“
По същия механизъм една читателка казва, че харесва книгата, защото я развеселявала, друг читател – защото показвала живота му такъв, какъвто е, трета отхвърля същата книга, защото не го показвала, какъвто тя го вижда. И т. н., стотици причини, нищожна част от които се свързани с това голям писател ли е нейния автор или не. И това е напълно приемливо. Читателите имат компетентно мнение за това какво харесва на тях персонално. Но никой не може да очаква от тях да се изказват компетентно за това кой е голям писател. Този труден, но съдбоносен въпрос се решава от времето и от професионалното литературоведение.
Докато това стане, в нашето интернетно всекидневие, в неговото освободено и доста често анонимно простанство се сипят удари, всеки изпратен със самочувствието, че е последен и компетентен (между цитираните по-долу са и тези на автора на 18% Сиво, и на автора на тези редове; оригиналната пунктоация е запазена). А известно е, че колкото по-малко знаеш, толкова по-лесно ти е да бъдеш категоричен:
„Не знам кой беше споменал, че е добро четиво за плажа, какъв плаж бе, хора ? Книгата е сериозна. Между другото я дочетох за ЧЕТВЪРТИ път, само „Майсторът и маргарита“ съм чела толкова пъти, и сега си я отварям напосоки и си чета, докъто пътувам в рейса, все с мен си я нося ... Голяма книга, наистина.“
„Учудвам се на рекламната истерия около тази книга. Семпла, цинична, скучна и нищонеказваща. Поредният балон, пропагандиран от Любен Дилов. Де да можеше и книгите да бъдат връщани в магазина, като дефектна стока.“
„18% е роман за любов, талант, загуба, скръб и всичко онова, което всеки читател ще открие за себе си.“
„Какъв талант! И каква Холивудска боза! Това е книга, в която няма характери и която е пълна с клишета. Аналогиите с Джак Керуак са смешни, защото се отнасят само до превозното средство. Приятелю, защо си си изхабил таланта да съчиниш една толкова добре написана посредствена книга?“
„Як роман! Чете се на един дъх. Исках да не свършва и едновременно нямах търпение да разбера какво ще се случи накрая.“
„Какво да кажа смея да твърдя, че съм чела доста книги през своето близо седемдесет годишно съществуване, даже се научих на тази възраст да ползвам и компютър, но това което прочетох, ме накара да се помисля, че има опит за подмяна на истинските стойности, а те са лишени от всякакъв коментар !“
„Радостна съм, че съм на 85 години, защото само така можех да се запозная с книгата Ви.“
„За мен и моите приятели този надут пуяк престана да съществува в момента, в който се сравни с Достоевски и Толстой, казвайки, че времето им е отминало. Каквъв срам за него!!! Как можа да каже подобно нещо... Абе то „18% сиво“ май е по-добро от „Война и мир“ и „Братя Карамазoви“ взети заедно; дали пък гениалността на този автор да е скрита?! Жалко твърдение, което ще се запомни!!!“
„Текст, който ми припомни, че и аз пишех такива текстове до не много отдавна. Сега ми се виждат безсмислени. но благодарение на него ще си позволя да бъда глупава и да мечтая за времето, когато хората в България ще имат чувство за отговорност и любов към ближния.“
„Карабашлиев явно е по-добът автор от Керуак, защото пътят от Калифорния до Ню Йорк е много по-забавен от Route 66.“
Според мен, горните противоречащи си мнения, са напълно в реда на нещата. Феноменалното около тази книга е, че при всичките ми усилия, не намерих нито едно професионално мнение за романа. Изключение правят читателската, но професионално написана рецензия на сайта Книголадия (9 окт. 2009) и обяснимо хвалебствената рецензия на сайта Пъблик-Рипъблик (13 септ. 2008).
Тази в Книголандия успява да каже сбито всичко, каквото има да се каже за този роман – става дума за едно развлекателно четиво: „С възхита ви представям един великолепен роман … увлекателно четиво, … жив, неподправен, неразглезен и недисекциран език, … книга, каквато искам да прочета за удоволствие – няма да ме поучава, няма да ме уморява, няма да ми се лигави; когато трябва, ще ме разсмее, когато трябва, ще ме натъжи; но няма да остави никого безучастен.“
В рецензията в Пъблик-Рипъблик има непонятни сравнения и оценки като „... роуд-роман ... Романът не флиртува, нито обругава емигрирането като социален избор, защото най-безславното емигриране е душевното ... Карабашлиев е различен от Уелбек, чете се с лекота, … 18% сиво действа като спасител, подарил ти дишане уста в уста – решаващият, съживяващ жест … Снимката като процес е мост към еротично, дълбоко докосване до плътността на ДРУГИЯ … 18% сиво – е роман за читатели с вкус към точните пропорции на изкуството, ако последното се възприеме като математическо уравнение, в което познанието, талантът и опитът намират отговора на въпроса – на колко е равно „Х“?“ С други думи, тази рецензия не казва нищо за романа или неговия автор.
Когато прочетох романа, който ми хареса, но не ме удовлетвори, за мен нямаше съмнение, че авторът му е писател с рядка дарба за литература. И въпросът, който се появи в главата ми и не ми дава мира е: такъв писател, написал толкова увлекателна книга, може ли да стане голям писател? Или още по-предизвикателно: трябва ли да се опита да стане голям писател?
Романът ми хареса, защото е интересна история за един българин, който всъщност си представя, че е герой от холивудски екшън и успява да действа като мачо от Дивия запад без да има тренинг за това. Той е просто умен, находчив и късметлия. Той е също наивен, в доза достатъчна да изглежда интелигентен, а не глупав. И, за разлика от мачото в класическия уестърн, той е влюбен. Движи го обаче не идеята да раздава справедливост, воден от абстрактното добро, а практическата цел да спечели пари. И още нещо: мечтае да бъде признат като талантлив фотограф. През цялото време на неговото пътешествие, дразнител е мистериозно изчезналата му съпруга, която е не само талантлива, а гениална, при това призната, художничка-постмодернистка. Има паралелен монтаж – отношенията с жена му до момента, в който той узнава, че е загинала в автомобилна катастрофа, се наслагват като реминисценции върху основния екшън. Има и неочакван край, който е точно като в холивудски трилър: Шефът слага край на историята, защото Шефът е всемогъщ, Шефът е над суетата и наивността, Шефът е великодушен.
Романът не ме удовлетвори, защото: а) няма ирония, каквато има в гениалните филми на Серджо Леоне или Джон Хюстън; б) Зак не е характер, който се развива, а схема в главата на своя автор, съставена от черти, които му придават симпатичност, непобедимост, и дори известна трагикомичност, но личи, че са измислени и несъвместими в един и същ човек; в) книгата използва клишета и ако първото от тях е забавно, то третото пиене на мръсно мартини и петата среща с поредния американски „образ“ започват да омръзват, не на шега. Сексът е само като черния пипер – няма нищо общо със съдържанието. И понеже Холивуд е измислил холивудското кино, репликите и героите от него получават статус на икони, но когато се употребят извън жанра, зазвучават като най-изтъркани клишета.
Реших да напиша тази „приказка“, защото, според мен този роман олицетворява един сериозен проблем: проблемът за отговорността на талантливия писател. Авторът на 18% Сиво, видимо опиянен от умението си да борави с думите, го е писал в едно завидно самонаслаждение. Искал е ние да четем за нещо, което го е силно развълнувало в неговия живот, без да се запита дали то би развълнувало в същата степен и нас. Тънкостта тук е, разбира се, в това, че той би могъл да се напрегне и да ни накара да се развълнуваме от личните му преживявания. Такова накарване се нарича отстраняване на автора от неговия текст. То е неуловимо умение, притежавано от наистина добрите писатели, но е също умение, което талантливия писател може да научи, ако иска. И ако се постарае. Това отстраняване липсва в 18% Сиво. Нещата са едно към едно, или, казано на английски, what you read is what you get.
Никой, естествено, няма право, нито може да накара един талантлив писател да избере една или друга линия на повествование, стил, характери и т. н. Но всеки от нас има право да изрази съжалението си, когато талантът е употребен не по предназначението си. А предназначението на таланта, според мен, е да показва the human condition по начин, различен от този, по който всеки от нас го преживява – по-силен, по-дълбок, по-поучителен – и с това да помогне на, както се изрази в скорошен имейл един мой близък приятел, „човешката душа, която се бори със самата себе си, със своята нищожност, да надмогне себе си“.
Талантът носи по-голяма отговорност за състоянието на света от останалите – това е убеждението, което определя моята гледна точка по отношение на книгата на Захари Карабашлиев.
България е днес в материална, социална и духовна безпътица. Част от това състояние е и недостига на таланти – или защото са се разпилели по света, или защото съзнателно не са отглеждани, или защо на никого не му пука за тях. От друга страна, няма съмнение, че леката литература, себегероизирането, хуморът, четивото за плажа, холивудоподобният екшън и други форми на литературно забавление са необходима, но не достатъчна терапия. Те са симптоматични лекарства, против болката. Най-много да са палиативни – да отложат края.
България се нуждае от хирургия. Хирурзи у нас и по света са били винаги талантливите писатели, които са виждали истината за човешкото състояние по-добре от другите, виждали са я по-дълбоко и по-релефно и са я показвали с помощта на талантливите си пера. Онези, които са правили това и които без уговорки всички признаваме за големи писатели, освен талант, са имали и две други необходими качества: характер и чувство за историческа отговорност.
Не по-маловажно е, че големите писатели – чиито книги, ако са били бестселъри, рядко са ставали бестселъри мигновено, за това е трябвало време – съумяват да покажат националния характер и с това да представят страната си на света. Толстой е изнесъл Русия извън нейните духовни предели, Флобер и много още френски писатели са утвърдили в очите на човечеството Франция като специфична люлка на култура, Орхан Памук постави Турция на литературната карта на света.
За талантливия писател, да напише бестселър е лесно. Да създаде голяма литература обаче е себеотрицателно. Но за да измине траекторията от лесното, но временно признание до себеотрицателното, но трайно въздействие, писателят трябва да вложи своя характер и чувство за отговорност към народа, чийто език има привилегията да ползва.
А сега обещания в началото трик: Представете си ме как, като Зак, продавам своя текст – чувал с негодна, престояла марихуана – на Шефа, да речем Любен Дилов-син. Шефът ме е наблюдавал през цялото време докато пиша, възхищавал се е на моята природна дарба за импровизация, завиждал ми е за ерудицията и ценностите, които са моите опорни точки. Шефът обаче не иска да му се бъркам на територията и вижда в мен съперник. Но Шефът е силен и справедлив. Шефът ме убеждава, че марихуаната ми не струва, въпреки това ми пуска зелено, но ми забранява да влизам в спалнята му. Аз прибирам зеленото и го давам на приятеля си Захари, който има нужда от пари, за да напише следващия си трилър. Аз вярвам на Захари.
