В петък съдиите на Националните награди за литература ще обявят дългия списък за тазгодишната награда за художествена литература. В понеделник журито на наградата „Букър“ ще състави своя кратък списък, в който ще бъдат включени само шестима финалисти. И макар че залагането на литературни награди е нещо като игра на глупаците, има вероятност и двата списъка да обхванат доста исторически теми. Сред вероятните отличени са „Джеймс“ на Пърсивал Еверет, чието действие се развива в южната част на страната преди гражданската война; „Блуждаещи звезди“ на Томи Ориндж, която обхваща 150 години, започвайки от 60-те години на XIX век; „Компромисът на Лонг Айлънд“ на Тафи Бродесер-Акнър, разделена между 1980 г., Втората световна война и настоящето; и „Тази странна, изпълнена със събития история“ на Клер Месуд, чийто сюжет, обхващащ няколко поколения, се развива от 1940 до 2010 г. Две различни награди, с две различни журита, с два списъка и книги, които – бих се обзаложил – ще имат много общо помежду си.
Това е така, защото през последните няколко десетилетия в американската художествена литература се извърши тиха революция: Романите, признати от големите литературни награди, до голяма степен изоставиха настоящето в полза на миналото. Съвременната художествена литература никога не е била по-малко съвременна.
Ако погледнем назад към средата на ХХ век, ще видим, че видовете книги, които тогава са били включени в кратките списъци за наградата „Пулицър“ или Националната награда за книга, са били предимно за съвременния живот: Селинджър, „Невидимият човек“ на Ралф Елисън и редица други от автори като Сол Белоу, Джон Чийвър и Джон Ъпдайк. И това не са изключения. Между 1950 г. и 1980 г. действието на около половината от романите, номинирани за тези награди, както и за наградата на Националния кръг на книжните критици, се развива в настоящето и разказва за „начина, по който живеем сега“ в цялата му сложност.
Превъртете към настоящето и миналото започва да взема връх. Исторически роман е печелил наградата „Пулицър“ за художествена литература в 12 от последните 15 години, а историческата литература съставлява 70% от всички романи, включени в краткия списък за тези три големи американски награди от началото на XXI век. Днес писатели като Колсън Уайтхед, Виет Тан Нгуен, Луиз Ердрич и Ернан Диас се интересуват не толкова от начина, по който живеем сега, колкото от начина, по който сме живели преди.
Но това поколение награждавани писатели се различава от предшествениците си в още един важен аспект – те са много по-малко бели. Преобладаващото обръщане на американската литература към историческото минало едновременно мотивира и е мотивирано от нарастващото признание на чернокожи, азиатско-американски, латиноамерикански и коренни писатели в литературното поле. През последните пет десетилетия цветнокожите писатели са прославяни, ценени и канонизирани почти изключително заради писането на историческа художествена литература: разкази за войната, имиграцията, колониализма и поробването, които обхващат поколения и почитат пренебрегвани преди това истории. От десетте най-изучавани романа на цветнокожи писатели, публикувани след 1945 г., осем са исторически. От 54-те романа на цветнокожи писатели, включени в краткия списък на големите американски награди между 1980 и 2010 г., всички с изключение на четири са исторически.
Ричард Жан Со неотдавна заяви, че расовите различия в издателската дейност през XX в. са представлявали своеобразно „културно маркиране“ [redlining], при което цветнокожите писатели до голяма степен не са били представяни. Макар че литературният канон от началото на XXI век е значително по-приобщаващ, все още съществува друг вид „redlining“: не директен отказ на литературните институции да предоставят права на цветнокожи писатели, а селективно издигане, което дава права на тези писатели само в един сектор на литературното поле. Въпреки че пантеонът на американската литература е по-разнообразен в расово и етническо отношение, отколкото е бил когато и да е, критериите, по които се удостояват писателите от малцинствата, никога не са били по-хомогенни. Как определението за литературно съвършенство е станало толкова тясно?
От 80-те години на ХХ век редица ключови литературни институции се трансформират по начин, който изрично или косвено насърчава историческата литература като най-престижния и политически важен жанр в съвременната литература. Сред тях са програмите за творческо писане, литературните агенти и финансиращите организации, като например Националната фондация за изкуства, които насърчават авторите да пишат измислени версии на семейните си истории; големите литературни награди, които оценяват историческата фикция над всички останали жанрове и концентрират този престиж в няколко исторически контекста; литературните учени, които поставят работата по възстановяването на историята в основата на своя метод; университетските катедри по английски език, които пренастройват учебните планове към фикциите на миналото. Тези трансформации повлияха на кариерата на много писатели от ХХ век като Тони Морисън, Лесли Мармон Силко и Хулия Алварес, а през ХХI век оформиха кариерата на писатели като Колсън Уайтхед, Джули Отсука, Джесмин Уорд и Томи Ориндж.
В много отношения Морисън е главната фигура на тази промяна в литературния вкус. Почти по всякакъв начин романът „Възлюбена“ – шедьовърът на авторката от 1987 г. – е най-канонизираното произведение на съвременната американска художествена литература. „Възлюбена“ е сред най-изучаваните в университетските курсове и най-цитираният от учените съвременен роман. Завладяващата книга на Морисън за американското робство се откроява от съвременния литературен канон, макар да е типичен представител на тематичните и естетическите му занимания. Романът се развива в ключов момент от миналото на нацията, документирайки ужасите на историята с поразителна близост и проследявайки техния отзвук през няколко поколения. През десетилетията след публикуването си „Възлюбена“ се оказа модел за разнообразна група писатели, които се интересуват от разказване на миналото, както и крайъгълен камък за преподаватели и учени, които се стремят да го възстановят.
Когато в края на 80-те години на миналия век „Възлюбена“ става финалист за Националната награда за литература, Морисън е една от малкото чернокожи писателки, които са включени в списъка на кандидатите за наградата през десетилетията, откакто „Невидимият човек“ на Ралф Елисън я печели в началото на 50-те години. Но докато „Невидимият човек“ започва с изключването на главния герой от колежа, проследявайки как той е нает на работа да пребоядиса света в „оптично бяло“, „Възлюбена“ завършва с младата героиня на самата Морисън, Денвър, на прага на приема в колеж, за да може да напише различна история с мастилото, което майка ѝ, Сете, е била принудена да произвежда. Докато историята, която разказва невидимият човек, е негова собствена, а мястото на действието ѝ е съвременният свят, в който живее, разказът на Денвър е разказ за (това, което Морисън нарича) спомен, за борба със света, който е бил преди нея.
Макар че нито Морисън, нито „Възлюбена“ не са предизвикали сами промяна в литературните ценности, романът и писателката стават пример за това у едно следващо поколение читатели, преподаватели, учени и писатели. Един от начините за разбиране на културната история на последните пет десетилетия е разказът за това как американската литература преминава от Елисън през Морисън до мястото, където се намираме сега – как, с други думи, миналото измества настоящето в съвременната американска художествена литература.
През 80-те и 90-те години на ХХ век Фредрик Джеймсън твърди, че един от многото недостатъци на съвременната историческа литература е нейният „всеяден… историзъм“, нейното „произволно канибализиране на всички стилове от миналото“. Повече от 20 години по-късно Джеймсън подсилва това твърдение в есе, озаглавено „Историческият роман днес, или възможен ли е той все още?“ (The Historical Novel Today, or, Is It Still Possible?). Той се оплаква, че „историческият роман изглежда обречен да прави произволни селекции от голямото меню на миналото, от толкова много различни и колоритни сегменти или периоди, задоволяващи историцисткия вкус, и всички днес… повече или по-малко равни по стойност“. И все пак тази критика не успява да регистрира факта на това колко избирателни – може дори да се каже взискателни – са били писателите и читателите, когато става въпрос за апетита им към историята.
Макар че историческите средища на съвременната американска художествена литература са толкова разнообразни, колкото и авторите, които ги създават, значителна част от тези произведения попадат в едно много специфично съзвездие от исторически поджанрове: съвременни разкази за робството, романи за Холокоста и Втората световна война, семейни саги за няколко поколения, разкази за имиграцията и романи за най-новата история.
Свидетелство за значимостта на тези отделни поджанрове е фактът, че много забележителни романи от последното десетилетие попадат в рубриката не на един, а на два или повече от тях. Така например „Приказка за настоящето“ на Рут Озеки е хроника на историята на японските летци по време на Втората световна война, както и на ядрената катастрофа във Фукушима през 2011 г. Homegoing на Яа Гяси е роман за няколко поколения, който разказва за двете половини на едно родословно дърво, разделени от поробване, но събрани отново чрез имиграция два века по-късно. Романът „Един вид свобода“ на Маргарет Уилкерсън Секстън е роман за Втората световна война, семейна сага за няколко поколения и роман от най-новата история, който проследява три поколения чернокожи, живеещи в Ню Орлиънс от 40-те години на миналия век, през 80-те години на миналия век до периода непосредствено след урагана Катрина.
Въпреки че може да изглежда странно да се категоризират под единното заглавие „историческа литература“ толкова различни произведения като „Подземната железница“ на Колсън Уайтхед, „Пачинко“ на Мин Джин Лий и „Спасете костите“ на Джесмин Уорд, този по-широк подход ни дава възможност да разпознаем по-голямата литературна екосистема, която позволява на тези разнообразни форми да процъфтяват: Взети заедно, те представляват коренна промяна в схващанията за литературен престиж и промяна в стойността – от разкази за начина, по който живеем сега, към хроники, в които – заимствано от Морисън – „нищо и никога не умира“.
Тази трансформация на американското литературно поле е в много отношения спасителна. Тя доведе до зашеметяващо богатство от исторически разкази, насърчи кариерата на ново поколение американски писатели и допринесе за формирането на литературен канон, който е значително по-всеобхватен, отколкото е бил някога. Още по-важно е, че той допринесе за преоформянето на американското историческо съзнание. Както историци като Хейдън Уайт признават от поне половин век насам, разбирането ни за историческото минало е неразривно свързано със структурата на историите, които разказваме за него. Отдавна опроверганото предположение, че „разликата между ‚история‘ и ‚художествена литература‘ се състои в това, че историкът ‚намира‘ историите си, докато писателят-творец ‚измисля‘ своите“, твърди Уайт, не отчита нито ангажимента на историка към повествователните тропи, нито онзи на писателя на исторически романи към фактологическите изследвания.
Както споменатите писатели са показали добре, художествената литература е мощен инструмент за създаване на историческо знание. Историческата фикция формира колективната ни памет, олицетворява ключови събития и периоди, разкрива дълбоките корени на съвременните кризи, нарушава изрядни хронологии, оспорва историческия запис, разкрива неговите лъжи и пропуски, възстановява пренебрегнати истории и създава други, които да заместят напълно изгубените. Всъщност, стимулирайки критична среща с миналото, историческата литература в най-добрия случай превръща читателя си в своеобразен пътешественик във времето.
Живеем в златния век на историческата литература, но и в период, в който разбирането, което тя насърчава, е все повече контролирано. Културните и каноничните войни от 80-те и 90-те години на ХХ век не само допринесоха за фокусирането на американската литература върху миналото, но и предложиха своеобразен пролог към днешната културна политика, в която не само се възобновиха, но и се засилиха ожесточените дебати около това кои книги и как да се изучават. Политическите войни, които някога бяха съсредоточени главно в университетските факултети по английски език, сега се разпространиха на нови и тревожни фронтове – от обществената библиотека до гимназиалната класна стая. Много от разглежданите тук романи – и по-специално тези на Морисън – вече са обект на атаки от страна на десни експерти, забранени са от местни училищни съвети и са поставени извън закона от щатски законодатели. Не се съмнявам, че ще ги последват и други.
В същото време постоянната атака срещу разказите за историята подчертава и ограниченията, които тези разкази могат да постигнат сами по себе си. Може би е успокояващо да си представим, че един ден усилията да се спъне литературната култура и да се прочистят историческите записи ще бъдат осъдени от историята. Но този начин на мислене само подчертава до каква степен историческата фантастика се е превърнала в рамка на съвременната политика. Разбирането на миналото е необходимо, но в крайна сметка недостатъчно условие за осъществяване на промяна в настоящето.
През последните пет десетилетия редица литературни институции неволно насърчиха убеждението, че историята може да играе ролята на централна сцена за проблемите на съвременната несправедливост и неравенство. Наградата „Пулицър“ и нейните колеги издигнаха романи за 20-те години на миналия век, които предлагат сравнения с днешните свръхбогати, и истории от 60-те години, които намекват за днешната свръхполицейщина, но нито една от тях не разглежда настоящето с безпощадния поглед, който нашият момент изисква. Като се има предвид изключителната способност на художествената литература да възкресява миналото, тези институции понякога бъркат историческото възстановяване с форма на историческа компенсация.
Преди тридесет години Тони Морисън твърди в „Игра на тъмно“, че американският литературен канон е спомогнал за „изграждането на история и контекст за белите, като е оставил чернокожите без история и контекст“. През десетилетията оттогава едно поколение от чернокожи, азиатско-американски, латиноамерикански и коренни писатели използва историческата литература като средство за поправяне на тази несправедливост, а редица културни организации ги почетоха за приноса им.
Със сигурност авторите на исторически романи – както и техните читатели – са наясно с факта, че историческата литература винаги е в някаква степен за времето, в което е написана, че тя не е нещо статично. И все пак през последните години немалко писатели се стремят да подчертаят границите на лесната аналогия между минало и настояще, както и как тя се е превърнала в очакване, поставено по-специално пред писателите от малцинствата. Да вземем например разказвача от „Съпричастният“ на Нгуен, чиито разкази за войната във Виетнам и нейните последици са плод на разпити и принудителни признания. Както пише Нгуен в първите редове на романа: „Чудя се дали това, което имам, изобщо трябва да се нарича талант. В края на краищата, талантът е нещо, което използваш, а не нещо, което използва теб. Талантът, който не можеш да не използваш, талантът, който те притежава – това е опасност, трябва да призная.“
Или да разгледаме Кора, главната героиня от „Подземната железница“ на Уайтхед, която избягва от робство само за да открие, че единствената работа, която може да получи, е да играе поробена жена в музей, собственост на бели. Както става ясно от този роман, когато единствената работа в града е историческа възстановка, представянето на миналото може да изглежда по-скоро като капан, отколкото средство за освобождаване. Както със сигурност ще докажат тазгодишните списъци с награди, в света на американската литература миналото не е мъртво – то дори не е минало.
