Фото: Reto Klar
Най-в началото
Митко беше събрал актьори от няколко страни: oт Холандия, от Югославия, руски евреи от Израел, хърватин от Франция, немски артисти. От България бяхме трима – Мая Новоселска, Самуел Финци и аз. Художника също – Анри Кулев. Трябваше да направим представление от романа „Дон Кихот“ в „Залата на хилядолетието“. Има такава зала в Бохум, в Германия, някогашна фабрика на Круп.
Винаги е приповдигнато първия ден. Запознаваме се всеки със всеки, кой на какъвто език може, никой не знае нищо за другия, разпитва, разказва за себе си. И седнахме затаени около голяма маса в репетиционната, готови да чуем режисьора. Всичко това става в Бохумския театър. Тишина. Митко пуши. Ние мълчим. Чакаме. Митко пуши. Така доста дълго. И става все по-напрегнато. Защото Митко няма безгрижен вид. Не гледа никого, челото му е сбръчкано. Мисли. Гледа към пода. И когато проговаря (на немски – трима преводачи превеждат) казва, че нямаме пиеса, нямаме сценарий нямаме какъвто и да било текст, нямаме нищо, с което да започнем. Той не е харесал и е отхвърлил написаното. Възложили на друг. Сега пред него на масата лежи ново нещо, което той категорично не одобрява, то не струва, не го предизвиква по никакъв начин, не му носи нищо и на никаква цена няма да го постави, не намира смисъл… Дълга пауза… И какво да правим сега той не знае… Не знае!.. Няма идея!.. С какво да се занимаваме?.. Няма представа… Пак следва дълго мълчание. Объркани сме. Представете си как всичко това, изречение след изречение той изрича бавно, тихо като на себе си, на немски, докато пали цигара след цигара и дълбоко вдишва всмуканото, как всяко от изреченията се превежда първо на руски, после на английски, после на френски. Става все по – тягостно. Най-смутена е Димитра. Тя е драматург на трупата. (В Германия драматургът е човека, който се грижи за всичко свързано с текстове – пиесата, превода, източниците на информация за автора, за епохата, снимки, свидетелства, а по-нататък той е, който съставя, редактира „програмата“ за зрителите в залата). Не за пръв път работи с него, цени високо Митко, но сега изведнъж?… Митко е измъчен. Разбираме: не иска да започва с лъжа. Предпочита да се срине цялата организация, с толкова труд постигната. Сви ми се сърцето. Буквално. Приемахме казаното за истина. Присъствахме на страдание на което не можем да помогнем. И всеки от нас – с попарени надежди. Но другите бяха далеч по млади. Бях най-възрастният. Винаги режисьорите са ме повеждали с решителност… Някои зададоха въпроси – стана още по-нелепо. Останаха без отговори. Навсякъде из града висяха плакатите на бъдещия спектакъл с датата на премиерата – оставаше месец и нещо… Митко стана и си тръгна… Това е ход на режисьора,- ми мина през ума. Утре няма да е така. Като се съберем ще чуем съвсем друго. Митко ще ни смае с остроумна идея.
Не. На следващия ден – нищо по-различно. Още по – мрачно.
На третия ден – пак същото. Пред бездна сме все едно.
Чак на четвъртия след доста колебания и цигари Митко неочаквано се обърна към немска актриса и каза: „Моля те, прочети началото… как започва романа?“. Тя зачете. След първото изречение спря и го погледна: „Нататък?“ „Не спирай“. Тя четеше без да бърза, просто. Прекъсна я: „Сега Мая да продължи по този начин“,- каза Митко. Носехме си „Дон Кихот“ всеки на родния му език. Един след друг четяхме първа глава. Митко слушаше съсредоточен. Пауза. Цигара, после втора…И каза „Да, може би така да почне представлението…Я пак…“
И полека, полека, полека, работата потегли. Плахо, но потегли. Не че след това не попадахме в задънени безизходици, но бяха нищо, в сравнение с първите дни. Димитра всеки ден почна да идва с разпечатана нова глава от романа за да я разиграем. Митко одобряваше или отхвърляше. Избираше кой от сюжетите е благодарен за театър. Разпределяше ролите. Пробваше, изменяше, прекомпозираше и когато усещаше, че е открил сърцевина, ни пращаше в някоя от стаите да го мъдрим, да го омачкаме, да го направим свое. Все още бяхме в театъра. Едновременно в две или три стаи на групи репетирахме. После показвахме пред Митко и останалите какво сме изработили. Митко беше събудил някаква особена концентрация, ние искахме да знае че сме му предани. Бяхме изпълнени със съчувствие. „Митко сега е слаб трябва да му вдъхнем сили.“ И Митко пред очите ни излизаше от депресията си, ставаше обаятелен и все по властен.
Един ден не репетирахме. Митко ни заведе в Залата на хилядолетието. Невъобразимо голямо празно пространство, колкото един малък стадион, с лъскав циментен под, с покрив на височина 40-50 метра, с крановете на някогашната фабрика, тези които са като движещи се мостове горе високо под покрива за да пренасят тонове метални конструкции на куките си. Почувствахме се толкова малки… Митко ни остави дълго време да гледаме, да се разхождаме, самият той изглеждаше озадачен (и разбира се, пушеше). После седнахме на някакви сандъци и ни попита как си представяме бъдещото представление. Не помня какво казаха другите, но аз казах, че ще бъде прекрасно, ако тук използваме коне, крави, каруци, автомобили, дори камиони, или трактори, или подемни машини – реквизити каквито в никой друг театър не биха могли да се появят. Митко гледаше надолу. И като чу всички, каза че най-му се иска да не смайва публиката със зрелища и атракции, а да се докосне до човешки работи, да се вглежда в човека, да разгадава човешки дилеми да се занимава със съкровени неща. Въпреки големите разстояния
Репетициите в залата на хилядолетието
Бяхме седем мъже и пет жени, мисля…Митко изиска да му построят трибуна със стръмен амфитеатър пред по-широката стена само за 500 души.(Залата е побирала до сега 3,000). Нас разположи в дълбочина – всеки на свое осветено островче, раздалечени един от друг на по 10-15 м.. Трябваше да бъдем персонажи всеки обсебен от своя свръх идея (както Дон Кихот е обсебен от рицарството). Поисках на моята площадка да има пиано, а аз да съм безумен композитор на атонална музика. И получих пиано. Другите бяха пак така – смахнати във всевъзможни посоки и професии. И имаха своите инструменти. От тази позиция започвахме. По нататък следваха различни сцени, диалози или монолози или случки между трима, четирима. Или от романа, или публицистика съвременна, или новела, или личен спомен от детството, или цитат на мислител. Или песен, или танц. От местата си, или се събирахме в средата. Самуел произнасяше реч от горе, от крана под самия таван. Всеки от нас влизаше по веднъж в ролята на Дон Кихот, или на Санчо Панса. Митко ни ръководеше по микрофон. Преводачите превеждаха. Високоговорителите ехтяха. Като не разбирахме указанието Митко пращаше асистент с преводач да ни го обяснят. Те идваха до нас на кънки с колелца, или с велосипеди за по-бързо. Един електрокар бавно теглеше от едно място на друго широка, дълга, низка правоъгълна дървена платформа на невидими колела с джазово трио върху нея – барабани, саксофон и роял. Музикантите неистово импровизираха в стил „фри джаз“.
Самото представление?
Аз обичам много този спектакъл. Споменът за него ме изпълва с благородство. Макар, че не помня подробности. Заради него бях прочел и втория том на „Дон Кихот“ и от него Сервантес ми беше станал толкова симпатичен! Усетих колко е мъдър и добър. И какъв мил човек е неговия Алонсо Кехана, този който се хвърля да спасява и който и умирайки не иска да се разочарова от света.
Стигнахме до премиерата точно в обявения на плаката ден. Преди да влезе първият зрител ние вече бяхме по местата си всеки потънал в своя си свят. На входа зрителите получаваха одеяла, беше вече есен, и тръгваха към местата си на трибуната по оградена с въжета пътека извиваща се така че да минат покрай всички нас обсебените. Но най в началото виждаха да лежи на цимента невъобразимо огромния кон Росинант – сътворена от Анри Кулев скулптура – инсталация от заварени железа: части от захвърлени хладилници, чугунени печки, радиатори, велосипеди – зъбчати колела, ръждясали ламарини, диференциали, джанти, изтърбушени врати, фарове и всичко каквото може да се намери на гробище за коли. Изтощеният в битки Росинант в предсмъртните си минути. Една много голяма кръгла клапа бавно се вдигаше и се спускаше в стъклен цилиндър на мястото на сърцето му и издаваше ритмични звуци като от издъхващ ихтиозавър.
Митко тръгваше заедно с публиката по пътеката, спираше се при всеки от актьорите и внимателно наблюдаваше ту зрителите, ту нас и нашите безумни занимания, и ние пак искахме да знае, че вярно ни е водил, да вярва в себе си, да знае, че има голяма дарба за театър, че чудесно е намислен този спектакъл и няма как да не стане знаменит. И бивахме щастливи от усмивката му.
