(Интервю на Ицхак Финци за списание Литература)
Това не се забравя никога. Изглежда, тъй като в детството си съм усетил антисемитизма, нещо... опасност да си евреин... И то седи. Винаги може да ми мине през главата: „Това, че съм евреин, дали му влияе?“ Може би за добро, може би за зло... Ако той самият е евреин, ще му повлияе ли, ако знае, че и аз съм евреин? И аз мога ли да го използвам, редно ли е?... Това винаги седи и може би за всяка нация е така, само че много повече евреи са пръснати по света, отколкото българи.
Колкото по-възрастен ставам, толкова повече се интересувам от еврейските работи. А на младини – никак, защото домашното ми възпитание, водено от баща ми беше такова. Той изтъкваше основанията си и внушаваше, че не е важна нацията, важен е човекът, който е висшето създание и венец на природата, най-ценното нещо на света; но не националността определя неговата ценност, а качествата му. Така че той от малък ме предпазваше, добре помня, че ми казваше: „Няма да ходиш в ционистките младежки и детски организации!“ Също и сестра ми не е ходила. Но след 9 септември ме насърчаваше да стана септемврийче и още първите дни аз самият си намерих една квартална организация, отидох и се записах. Той не е бил член на Комунистическата партия, на младини е бил социалдемократ, но после се е оттеглил, видимо нещо не е било както трябва... Защото от други негови поучения знам, че беше човек на ненасилието, беше кротък и искаше всичко да бъде хуманно, отношенията между хората да бъдат благородни. Той смяташе, че на насилието не трябва да се отвръща с насилие, че отмъщението унижава човека, помня такива негови изречения, постулати. Също така спореше с всички наши роднини, като се събирахме семейно, че не германската нация потиска евреите, а нейните водачи, фюрерът и тези около него. Да, те са лоши, но не и германската нация, защото тя е дала на света... – и изреждаше величия в областта на науката и изкуството. Сега е известно, че и много хора на културата са знаели, приемали са и дори участвали в това насилие; но той нямаше информация, а имаше чувство, усещане, строй на мислене и вече създадена някаква философия за живота.
Майка ми пък беше подигравчийка, умееше да иронизира и се вмесваше в тия разговори със своите скептични забележки, но на мен са ми останали в главата и в душата внушенията на баща ми. Иначе майка ми беше домакиня, чистница, много работна, притеснителна, но схватлива, бързо мислеща, музикална, нервна, стисната. И не се съпротивляваше на баща ми, когато той насърчаваше и мене, и сестра ми да се посветим на изкуството. Помня добре, че тя би предпочела да избера нещо практично, нещо, което дава сигурност и стабилност в обществото, но също така ме гонеше да свиря – е, може би защото щом се дават пари за учител, те трябва да бъдат оправдани.
И когато реших да следвам в Театралното училище, тя не се съпротивляваше. Вярно е, тогава баща ми вече беше тежко болен и тя беше всичко вкъщи – и печелещата парите, и поддържащата домакинството. Нямаше сили да се меси в решенията ни. Така че сестра ми стана оперна певица, а аз – актьор.
Та бях започнал с това, че колкото повече остарявам, повече започвам да се чувствам не зле с другите евреи. А на младини дружах само с българи. Моята жена е българка, макар че майка ми много държеше да се оженя за еврейка и аз й бях обещал. Но не дружах с евреи и нямах приятелки еврейки. Сега си спомням, за пръв път го казвам, че е имало моменти, времена, когато ми е ставало неловко да поддържам връзки с евреи, да не би да създам впечатлението, че аз търся евреите, а отбягвам българските си приятели, че предпочитам някого само защото е евреин. И съм допускал за възможно и другите евреи да имат подобно отношение към мен, т.е. с всичката скрупульозност, на която съм способен, винаги съм си казвал: „Аз не бива да помолвам този човек за нещо си, не бива да искам от него еди-какво си, защото ще му бъде неловко, ако околните кажат или си помислят: а, той щото е евреин, го поддържа.“ Тоест това е принципът на баща ми, че човешките качества са важни, и не трябва да допускам да бъда подозиран в лоялност от национално естество. Тия скрупули да бъда равен с всички и с другите да се отнасям като с равни, и ако човек е несимпатичен или неможещ, какво като е евреин?! И ако е роднина пак, и ако е приятел, а е сбъркал. Такива работи. Това е въпрос на възпитание. Но и склонност на характера: да вярваш на доктрина и да си верен на доктрината – било то дошла от баща ми, от организацията, в която членувам, от някой авторитет, от книга... Това, че съм бил евреин... в клас чувам „чифутче“... някой ме обижда на тази тема и се сбиваме... Трябва да е имало нещо такова, да съм удрян от бранници, да се крия от тях – тези неща имат значение. Единайсетгодишен бях длъжен да нося жълта звезда-значка, но понеже изглеждах по-малък, майка ми казваше: няма да слагаш – да не ти направят нещо, да не те подгонят. И страховете вкъщи от подпалване, от изселване в друга страна, това съм го усещал, тия страхове са витаели. Още повече че живеехме на първия етаж – минаваха групи бранници и викаха: „Вън евреите от България“, и чупеха прозорците ни, камъните падаха вътре, гасяхме лампата... Това преди да се изселим от София, преди да бъдем изселени принудително през 43 г. в тридневен срок с няколко куфара в Разград. Там нямахме право да живеем на главната улица, имаше полицейски час за евреите, баща ми два пъти ходи принудително в еврейски лагер като трудовак. Та това го разказвам, защото след тези наслоения идва 9 септември и от баща ми знам, че настъпва времето, когато няма значение, че си евреин, няма антисемитизъм. И аз вече вярвах на доктрината, че настъпва ерата на интернационализма (не на космополитизма – имаше разлика). И така текат годините. Така че ако в мен има угризения да не се изтъква еврейското – то е, за да не предизвиквам антисемитизъм у хората. От друга страна, постепенно станах равнодушен към реплики от сорта „еврейска ти работа“, „чифутска работа“, „бе вие, евреите...“ не знам к'во си. Аз не се засягам, защото, казано така, за мен то не значи обида... значи ограниченост човешка... Но винаги съм забелязвал, много пъти – и досега, че в съзнанието на хората... те не забравят, че аз съм евреин. Аз бях закачлив и предизвикателен и в споровете стигахме до заяждане и един тип състезание – кой ще надприказва другия, и когато аз печеля, печеля, печеля, виждам, че контрааргументът на другия стига до еврейството. „Но това пък е недостойно – казвам му тогава, – аз не те забивам за това, че си българин или шоп или не знам к'во.“ Та последните години се интересувам от еврейска история и религия, искам да разбера кое прави евреите отличителни, в смисъл – кое ги отличава. Защото, разсъждавайки съвсем повърхностно, като че ли имат някакъв особен тип сантименталност. Как да си обясним, че има толкова известни евреи цигулари?... Както и много евреи социалисти (дето са причинили бели от най-различно естество). Както и Израел – това е ционистка идея, разбира се, обаче осъществяването й е в голяма степен социалистическа работа. Много от първите заселници са руски евреи социалисти, бягащи от гоненията в Русия. Но като че ли в днешен Израел тази сантименталност се губи, присъща е по-скоро за онези отвън, а страната изглежда направена от твърдосърдечни евреи.
Аз съм от сефарадимите, т.е. които говорят испански, и нямахме много допирни точки с евреите от другия клон. Ашкеназимите бяха малко в България, а и езикът е много важен: те говорят идиш, но от малък знаех, че са други и по начин на живот – немски евреи. Естествено, всяка еврейска група придобива нещо от нацията, с която живее, но без да изчезва еврейското съвсем. В Испания, както разбирам, има много интересно смесване на влияния – и испански, и мюсюлмански, но еврейската култура, или по-скоро традиция, си остава. В Унгария са си сменили имената, така че по името не можеш да ги познаеш, но те се знаят, имат синагога. Немските евреи също имат до голяма степен характеристиките на самите германци. Ние бяхме от средния слой евреи, не богати, но какво значи среден слой – ами мъжът работи, малък собственик или продавач... Моят баща беше продавач в магазин, но вкъщи имахме слугинка, която се цанеше, за да гледа децата. Майка ми беше домакиня. Сестрите на майка ми по подобен начин имаха слугини за децата. Имах една богата леля, чийто съпруг заедно с братята си беше собственик на две фабрики. Там отивахме на гости по много тържествен начин и това беше друга среда. Но сестрата си беше сестра, тя приемаше щедро своите роднини, носеше ни подаръци и плодове, каквито иначе не: можехме да си позволим. Имаше различни слоеве и вкъщи се казваше: тези, които живеят към Ючбунар, са по-прости. Смятаха ги за нагли, груби, лъжливи евреи. Имаше такъв израз – евреин коньовичар. С тях нямахме нищо общо. За средните евреи всъщност нямаше обособен квартал, но май най-еврейски беше този на запад от „Възраждане“. Средното съсловие беше пълно и с лекари, адвокати. Имаше и музиканти, но те не бяха много на почит, не като сега. Сега вече сме малко, 45 000 се изселиха, останаха към 5000, може и още да са намалели. Друго какво? Как прекарвахме? Имаше два кръга, роднините на майка ми и приятелите на баща ми. Това бяха два различни вида прекарване: едното по-артистично – приятелите на баща ми често пееха опери, рецитираха се стихове; ние, децата, също трябваше да участваме. Другото – семейно: спорове, съвети, разговори за живота, за това може ли да се има доверие на хората, такива неща... Не знам дали е необичайно, но всички знаят, че съм евреин, асоциират ме с това. Може би това, че съм евреин, някак ме издига в очите им, казват ми: вие, евреите, сте голяма работа, или: каква уредена страна е Израел... Аз обаче не се чувствам блестящо в Израел. Когато съм там, не се усещам много уютно, приятно е да си сред близки, но пък не мога да попадна в среди, в които съм свикнал да се движа тук. Там съм сред роднини, които много обичам, а те имат различна нагласа от моята. Най-добре се чувствам сред приятелите си тук, но те пък не са евреи!...
Интервюто води Калина Гарелова
