И все пак се чувствам щастлив. Странни
думи от устата на човек, който е свикнал с вкуса на жлъчка до такава степен, че
вече комай е забравил всички останали … Или поне така мислеше до скоро,
живеейки в очакване на чудото. Не че чудото е нещо, което човек може да
разпознае, не … И все пак животът изведнъж, с няколко бесни удара на сърцето,
промени вкуса си. Не посоката, само вкуса. Но засега и това изглежда
достатъчно.
Впрочем, нека си дойда на темата. Искаше
ми се днес да поумувам за онова странно нещо, което вероятно малцина от нас
могат да уловят в думи, но всички могат да разпознаят за броени мигове –
нещото, което ни държи изправени над водите и ни позволява да ходим дори когато
всяко движение изглежда напълно, абсолютно невъзможно: уважението. При което
няма да правя разлика между толкова хлъзгавата думичка „самоуважение“ и
другото, нормалното човешко уважение, което – така казват повечето – хората
били ни подарявали.
Виждате ли, работата е там, че аз не
вярвам в това, че между тези две неща има някаква особено голяма разлика.
Разбира се, всеки от нас е в състояние да си внуши, че заслужава повече или
по-малко уважение, отколкото му дава светът – с всички произтичащи от това
последствия – но моето собствено усещане е, че дълбоко в душата си всички ние
притежаваме една перфектна теглилка, един измерителен инструмент с безкрайна
чувствителност, който абсолютно точно отмерва мярката на онова, което
заслужаваме, както и на другото – онова, което получаваме. И ако мярата на
собственото ни поведение не следва точно мярата на този инструмент, то това вероятно
се дължи не на неговата липса, а на това, че по един или друг начин, някъде в
хода на живота си, ние сме престанали – или сме се научили да не – слушаме
неговото тихичко, но неунищожимо гласче, онова насмешливо вътрешно „хе, хе,
прави се колкото си щеш на важен – аз
знам колко струваш всъщност.“ Всеки знае, че може да се избяга от всичко
друго, но не и от самия себе си – малцина обаче са ония, които не се опитват.
И тук стигам до думите на този толкова
важен за мен човек: ако уважаваш някого истински, то ще го уважаваш и когато
осъзнаеш, че вече сте на светлинни години разстояние един от друг, че всичко,
което ви е свързвало, вече е отминало. И, с малко закъснение и леко гузна
съвест, бързам да добавя: но разбира се, че как иначе? Разбира се, че това е
вярно. С едно мъничко, мое собствено допълнение – ако това уважение е част от
самия човек, ако то е мярата на неговата личност, ако между уважението и човека
просто няма разлика, то тогава никой не може да му го отнеме! Някой може да подскача, да се плези, да го обижда в
изблици на детинщина, наранено самолюбие или дори омраза, но с уважението към
човека – и вътре в човека – това няма да има нищо общо. Не може да се отнеме
онова, което няма части. Просто не може, за това не съществува начин.
Така че основания за страх всъщност няма –
иска или не, човек винаги сам е майстор на съдбата си, при всички уговорки на
фатализма, страха пред неизвестното и убийствената сила на обстоятелствата.
Пътят навън води през самите нас – независимо от това дали го осъзнаваме или
не.
С което не искам да кажа, че има гаранции
срещу загубата на уважение. То е една от мерите на нашия живот, на нашето
съществуване – и, разбира се, винаги може да се случи така, че да изпаднем в
ситуация, при която ни е невъзможно да го запазим, задържим.
Но винаги си остава надеждата. През живота
си съм вършил не малко недостойни неща – и във всички такива случаи бях
наказван с оттеглянето на нечие уважение, веднъж дори бях премазан от нечие
унищожително – и напълно заслужено – презрение, което не ми позволи да се
изправя в продължение на много, много дълго време. Но никога, нито в един от тези
случаи, не ми се е случвало да не успея да намеря отново пътя обратно, който е
и единственият път напред …
Досега.
