Метафори на семейството и агресията в българските медии
Ще се опитам да представя някои специфични черти на българската публична сфера в периода 1990-1998 г. За да направя това, е необходимо да припомня малко информация за произхода на новата демократична публичност в България и за конкуриращите се дискурси в нейното поле.
Протопубличност
Както всяка друга национална култура в условията на тоталитаризъм в периода 1945-1989 г. българската култура имаше два полюса – официален и неофициален (между тях се простираше спектър от междинни състояния). Официалната публична култура трябваше да репродуцира комунистическата идеология, затова тя всъщност беше мощна партийна и държавна институция. Под равнището на официалния идеологически контрол съществуваха множество лишени от взаимна комуникация неофициални култури – те представляваха цял гъвкав спектър от опозиционни, полуопозиционни, квазиопозиционни, конформни или идеологически индиферентни поведения, които имаха един общ белег – малък или почти никакъв достъп до идеологически индоктринираното публично пространство. Типичният представител от този период (особено в късния му етап – 80-те години) беше относително свободен да се движи по оста официално-неофициално. За никого това не създаваше особени официалноидеологически и морални проблеми – „такова беше времето“. Симулативно поведение, при което всеки си даваше право да заема различни позиции при различни обстоятелства, изглеждаше социално приемливо – така много хора съчетаваха всекидневното мърморене, полудисидентството и умерената (или не-умерена) доза конформизъм в рамките на официално предписаните идеологически роли.
Но както се е случило преди векове в английските кафенета и чайни от периода на Просвещението или във френските салони преди революцията, и в България тези компромисни среди изиграха неочаквана роля. Новите публични поведения и постепенно отвоюващата пространства свобода на словото се раждаха бавно тъкмо в тези пъстри и полуконформистки интелигентски кръгове. През 60-те и 70-те години естествено фокусирани около някоя водеща фигура, в средата на 80-те тези неофициални кръгове започнаха да се разширяват и постепенно се превърнаха в квазиинституционални интердисциплинарни формации. Отначало, със защитни цели, неформалните кръгове имитираха организации, приемливи за тоталитарните идеологически стандарти (те се маскираха като квазикомсомолски групи, младежки конференции и семинари, ТНТМ-активности и пр.), за да получат, макар и минимален достъп до публичното пространство (главно устен, чрез публични четения, по-рядко чрез публикации). Затова днес тези кръгове могат да бъдат интерпретирани твърде различно. Там, където добронамерената ретроспективна интерпретация би видяла протомодел на свободата на словото и свободния дебат и би казала, че те са били публични пространства в миниатюра, злонамераната интерпретация ще види друго – липса на достатъчно смелост, половинчатост, езотерична затвореност, използването им за официална кариера на един или друг.
Всъщност не е необходимо нито да се надценява тяхната роля, нито да се подценяват техните конститутивни ограничения: трябва да се оценят последствията от тези групи, без да се преувеличава техният мащаб (авторът на този текст е противник на мнението, че разграждането на тоталитарната държава е започнала в „семинарна“ среда). Реалният достъп на тези групи до широката публичност беше твърде малък – те нямаха медийни канали, почти нямаха достъп до радиото и телевизията, а ролята на българския самиздат беше повече от скромна в сравнение със самиздата в Съветския съюз, Чехословакия, Унгария или Полша. Освен това, както е известно, в България отсъстваха видни опозиционни публични фигури и истински дисиденти – хора като Вацлав Хавел или Андрей Сахаров, които твърдо да декларират в публичността своя отказ да „живеят в лъжа“, т.е. фигури, за които тази декларация наистина да има шанс да се превърне в публичен авторитет… Нямаше и алтернативни културни полета подобни на генерираните от католическата църква или от емигрантската литература, какъвто беше например случаят с полската културна ситуация.
Струва ми се, че днес е необходимо да преценим трезво мащаба на въздействие на подобни среди. Не е добре да сме слепи към симулативно-имитационната им и подривна роля – те се правеха на официални, но не бяха, всъщност поне в университетите и в сферата на културата наистина функционираха като „интелектуални вируси“, както тогава ги нарече Владислав Тодоров. От друга страна получастното им и главно вербално поведение, чисто интелектуалните им, философски или „дадаистични“ акции (често предрешени като допустими за официалната, но вече „омекваща“ идеология) водеха до ограничен провокационен ефект. Те имаха малко връзка с други обществени процеси в късното социалистическо общество, течащи в различни социални среди, не извършиха сериозни пробиви в официалната публичност. Между отделните групи в различните градове на България нямаше никакъв контакт и софийската, пловдивската, русенската, варненската среда развиваха самостоятелни снобизми. Необходимо е да видим тази ограниченост в контраст с тогавашните автоидеологии – понякога самите „акционери“ обвиваха своите акции в преувеличения патос на културната мисия и „твърдата“ опозиция, твърдяха, че тоталитаризмът е „езиково явление“[1], което те разграждат. Само детайлно историческа и културно-социологическа реконструкция може да прецени точно вариращия обхват и нюансите, както и реалните последствия на тази полуподземна „опозиция“: различните роли на различните кръгове често се сливаха и припокриваха, едни и същи хора участваха в различни културни инициативи, някои от тях имаха връзка и с оскъдните „дисидентски“ кръгове в България и пр. Смятам, че това е задача на една детайлна историко-антропологическа възстановка, съчетана с внимателно политическо „проработване“ на миналото, но този текст не е в състояние да направи това тук.
Да продължим обобщаващия разказ. Както е известно, в края на 80-те ситуацията започна бавно да се променя. Появиха се статии и книги, които назоваваха политически, културни, екологични и екзистенциални проблеми на българското общество с нова, симптоматична буквалност, която не си поплюваше. Преди този период всички текстове, публикувани в официалната преса и претендиращи за някаква неконвенционалност, използваха по различни начини и в различна степен политическата алегория; те изобилстваха от сложни подразбирания, премълчавания и притчи. В официалната култура писателите и читателите като че ли общуваха на езотеричен жаргон, който имплицираше, а не формулираше проблемите. По този повод режисьорът Георги Дюлгеров беше казал, че авторът и публиката могат да се разбират и с поглед, а сатирикът Иван Кулеков направи попадение направо в десетката със станалата прословута фраза езоповският език стана национален.
Отхвърляйки сложните алегоризми, няколкото самиздатсписания и първите митинги от 1989 г. установиха друг режим на публично езиково поведение: понякога грубо, понякога наивно, те назоваваха нещата с истинските им имена и с това демонстрираха пред всички, че няма рязка разграничителна линия между литературното (т.е. символно) и политическото действие. Без да бяха значими като интелектуален или литературен факт, тези словесни жестове бяха важни като публичен акт: езоповата реторика беше отхвърлена; истината беше „извикана“ публично. Вече нямаше забранени теми и изглеждаше, че от това светът на комунистическата идеология се разпада пред очите на всички като къщичка от карти (Вацлав Хавел).
Паресия и празничност: истината в публичността
По време на промените – от есента на 1989 г. до лятото на 1991 г., този дискурс на буквалността и истината имаше мощни публични въздействия. Тъй като те са тема на друго мое съчинение[2], тук ще посоча само най-общите им черти.
Може да се каже, че българското общество, живяло 45 години в идеологически лъжи и публични симулации, беше въодушевено, дори обсесивно обзето от новата гръмка и театрална „буквалност“ на словото и от прекрачването на предишните цензури и забрани. Това беше сякаш късно, източноевропейско преоткриване на „паресията“ – античния жанр на рисковото публично изказване на истината. Погледната от този ъгъл, в своите първи две години нежната революция се състоеше (отвъд всички свои социологически, икономически и политически измерения) и в символни действия, целящи да разрушат доминиращата семиосфера. Те парадоксално комбинираха два противоположни реторически модуса – паресията и пойезиса, простото изказване на истината и всесилната поетическа игра с езика. За известен период от време литературата (или по-добре казано, публичната практика на определени литератури) престана да бъде сфера на тропи, метафори, притчи, алегории, непреки изказвания, като че ли почти се разтвори в буквалното и потъна в море от различни публични дискурси – всички те варианти на рисковото публично изказване на истината. В същото време публичната истина беше надарена с най-важната и утопична черта на самата литература – поетическата вяра във всемогъществото на езика. Огромни площадни маси бяха обзети от паресиастичния дискурс, думата „истина“ мощно гърмеше по митингите и едновременно с това всички проектираха върху нея квазимагическата сила на пойезиса – изкуството на възможното, където новите светове, промени, преходи биват конструирани именно реторически. Освен това магическата буквалност на новото свободно слово се сливаше с „големия син купон“, с разкрепостеното публично поведение на тялото, което лесно преминаваше от речи и скандирания към рок или от символно поругаване на тоталитарни „паметници“ към пародийни песни – между паресията и площадния празник с цялата му травестийност и раблезианско освобождаване на долницата разликата беше минимална.
Комерсиалната преса и пазарът на фантазми
Парадоксът е, че в българската публичност раждането на свободното слово се случи почти едновременно с друго „раждане“ – появата на частната комерсиална преса. За разлика от електронните медии, които останаха държавна собственост и бяха уязвими от правителствен или партиен натиск (той варираше от откровена тенденциозност до деликатни опити за цензуриране и политика на умерен контрол над информацията), някои от най-важните български вестници – по силата на демократичната промяна на закона и конституцията – възникнаха като частни фирми, независими както финансово, така и идеологически. До партийната преса – вестници като „Демокрация“, „Дума“, „Свободен народ“, се появиха независими частни вестници, неангажирани с политически каузи или идеологически доктрини – „Труд“, „24 часа“, „168 часа“, „Континент“, „Стандарт“, „Репортер 7“ и много други, които в обществената ситуация на промяна и преход отговориха на огромната социална необходимост от информация и ориентация. Тази социална нужда обаче бързо и лесно се превърна в пазарно търсене – информацията и свободното публично слово станаха едни от печелившите продукти в новата българска пазарна икономика. За периода 1992-1993 дневно продаваните броеве на най-големите вестници „Труд“ и „24 часа“ варираха между 300 000 и 150 000. Първоначално по-големият успех беше на в. „24 часа“, който беше достигнал тираж 350 000, по-късно в. „Труд“ оглави класацията с още по-огромни тиражи, които започнаха да спадат към края на десетилетието. Пазарният успех на частните вестници се оказа обаче двойствено постижение на демокрацията. Свободни, но в същото време под натиска на пазара, те се изхитриха да продават не толкова информация, колкото един твърде специфичен продукт – собствения си, меко казано, агресивнобалкански медиен език: странна смесица от жанра на паресията и нещо, за което не съществува име нито в жанровата теория, нито в дискурсивния анализ – може би трябва да го наречем реторика на масовите травми и фантазми. Свободното, рисково и публично слово (което не се свени и не се спира пред никакви прегради, за да изкаже истината, и затова често е грубо, безогледно, директно) се преливаше в непознаващото цензури слово на колективните страсти, омрази, страхове, травми и обиди. Разбира се, и в този вестникарски дискурс от време на време се имитираше „европеидно“ публично говорене: доминирано от либералните ценности на свободата, демокрацията и еманципацията, то също беше модно, също беше стока. Но под повърхността на този либерален етикет се промъкваше (тук вече би трябвало да употребяваме сегашно време, защото това е валидно и за българското публично настояще) безогледната агресия, порнографията, балканската псуваческа мизантропия. Скрити в стилистиката на думите, и в новите комуникативни „хватки“ дремеха ксенофобски варианти на национализма и нетърпимостта към всичко чуждо, на параноята и несдържаното желание за отдаване на неконтролируемите масови фантазми.
Появиха се пишман идеолози на този език, които твърдяха, че точно това се търси на вестникарския пазар. Със същата увереност обаче може да се твърди, че тези вестници целенасочено култивираха вулгарност: те отглеждаха трансгресивния вкус на своя потребител, караха го да изпитва смаяно, радостно-тревожно удоволствие от факта, че собствената му простащина, социален ресантиман и бруталност могат открито да говорят от страниците на официалния печат. Ето защо далеч по-справедливо е да се каже, че под опаковката на информация и свобода на словото тези вестници продаваха (и продават) български и балкански фиксации: травматични, но и съблазнителни образи, родени от дълбините на колективното политическо несъзнавано. Но да се опише това явление само като функция на пазара няма да е достатъчно, защото този език-стока имаше още една невидима, но опасна функция: завладял вестниците, той превръщаше тайни травми на масата в официални идентификационни модели.
Субкултурната революция
Всъщност всичко това беше част от един по-общ процес – продължаващата загуба на престиж на бившата тоталитарна „висока култура“, медиализацията на публичното пространство и инвазията на западните масови попкултурни модели, които заемаха мястото на идеологически дискредитирания роден културен авторитет. Под повърхността на политическите промени старата идеологизирана и институционализирана „висока култура“ от людмиложивковски тип беше разрушена от вълната на една своеобразна субкултурна „революция“. Маргинализацията на предишните официални или алтернативни интелектуални кръгове и на интелектуалната преса, упадъкът на водещата „висока култура“, отслабването и разпръскването на културните авторитети вървеше паралелно с дезинтеграцията на старите културни институции и медийни канали. Прословутите съюзи на художници, писатели и композитори се разпарчалосаха на конкуриращи се и враждуващи организации или се разпаднаха на омерзени и отчуждени индивиди; престижни стари писатели и творци се дискредитираха с безсмислени оплаквания, апокалиптични прогнози за залеза на българската култура и с меланхолна носталгия по контрактации, всенародна почит и привилегировани места в бившите почивни домове и в дворците на културата. Тези нагласи на старото поколение интелектуалци се конфронтираха с новия радикализъм на младите – на ъндърграунд-, технои интернетпоколението, резултатът беше задълбочаване на поколенческата пропаст до пълно прекъсване на комуникацията.
Паралелно с това почти всички книжарници бяха реституирани и затворени, комерсиално набъбващите университети се пълнеха със студенти, търсещи дипломи, но рядко влизащи в аудиториите, в периода България загуби около 600 000 млади и образовани интелектуалци, които я напуснаха в търсене на финансово и културно по-щастливи пространства, така че „опростачванего“, лишаването от интелектуална кръв имаше цифрови измерения… Сапунените опери и шоута а ла Къци Вапцаров заляха националната телевизия, по улиците епизодичните Шекспир, Ницше и Борис Виан се продаваха заедно с лавини от популярни бестселъри, от порнографска, псевдоезотерична и шпионска литература…
В новата независима преса този процес отекна под формата на лозунг, беше му лепнат блудкавоатрактивният етикет „демократизация“: след като всичко в обществото се демократизира, защо и езикът на медиите да чака втора покана? Под „демократизацията“ обаче се криеха бесовете на демокрацията, известни още на самата античност: дръзко празнословие, безцеремонност, агресивен популизъм, демагогия и вулгарност във всички етимологически и исторически значения на последната дума. Имаше и чисто нови, български бесове – от вестникарско тиражиране на жаргоните на нововъзникналата организирана престъпност до експлоатиране на дълбинни трансгресивни и пред-символически възможности на българския език (възможности, в които подобно на БайГаньовото фффатален езикът хваща своя читател за гушата, т.е. в които той е много повече агресивна и телесна звукова стихия, отколкото семантика и синтаксис – това личи от любими думички от този език като ръфам, крънкам, дъня, цапотя, наклепвам, сбърканяци, пандизчия, бандюга, перде кириз…). Жаргони, екстремни постъпки, брутална еротика и прастари патриархалнофамилиарни езикови жестове се сливаха в странна сплав – от шокиращо екзотичното Канибал, спипан с тенджера човешко („24 часа“, 2 септ. 1995), до милото и родно Гъски вилнеят в дома на добрички ексдепутат („24 часа“, 24 септ. 1995) или Попадия краде ябълки, остава без фуста („24 часа“, 24 септ. 1995).
Желанието за отърваване от клишетата на комунистическия „дървен език“ неуловимо беше стигнало по-далеч, отколкото някой можеше да очаква – не само до отказ от каквито и да било норми на журналистическата стилистика, но и от публична цивилизованост и от задължителния скрит етос на демократичния дебат. Както беше посочено, често пропагандираното оправдание беше, че вестникарският език се „разкрепостява“, отваря се към „езика на улицата и масите“ и се освобождава от фалшиви табута: Езикът се изплези – гласеше заглавието на едно подобно апологетично писание в „24 часа“.
Всъщност всичко това много повече напомняше „завръщане на изтласканото“ от атавистичното лингвистично несъзнавано на същите тоталитарни маси. Под повърхността на „демократизирания“, „изплезен“ език играеха обсесивни, деформирано-телесни и сексуални образи, властваше балканска редукция на всичко до секс, насилие, бруталност, фамилиарна безцеремонност. Паралелно с това, противно на всички очаквания, в официалния публичен и политически език беше много силно вицовото начало – не може да се отрече, че това беше силен, смешен, сочен език, който се състоеше от лафове и „бисери“. Ето само няколко примера: „Клинтън не бръснел оралния секс“ (Труд, 21 авг. 1998), „Баба изнасилва 48, питала за още“ (24 часа, 30 дек. 1997), „Пиян поп насини полицай“ (детайлизирано по следния начин: „Пиян поп преби жена си, халоса в окото полицай и се озова в ареста след зулумите, сторени в събота в дупнишкото село Самораново, съобщи РДВР-Кюстендил“, Труд, 3 юли 1998), „Тормоз на прасе възмущава гражданка“ (24 часа, 10 юли 1995), „Куче наръфа половия член на момченце“ (24 часа, 12 юли 1995), „Баровци нюхат напикано от екзотичен гущер“ (168 часа, 10 юни 1995). Така паресията със своята груба откровеност беше незабелязано подменена от трансгресията и още от вица, агресията и издевателството. Далеч от каквито и да е демократични процедури в частните медии се настани брутален и антитолерантен дискурс, чужд на всички публични правила и на либералния етос. Може би общото между този дискурс и публичното изказване на истината беше само безогледността.
Публичният дискурс и парадигмата на семейството
Дотук се опитах да представя контекста на новата демократична българска публичност – перспектива, която по необходимост изисква макроанализ на публичната ситуация. Ето защо се опитах да дефинирам и да локализирам доминиращия публичен дискурс в посттоталитарна България и да опиша динамиката и променливите йерархии на тези отношения. Във втората част на това съчинение ще се насоча към по-специфични черти на дискурсивната медийна ситуация в България, което изисква микроанализ на някои метафори и стилистични структури в езика на независимата комерсиална преса. Ще се опитвам, от една страна, да удържам този микроанализ на семантично и стилистично ниво, а от друга страна, ще мисля анализираните феномени като симптоми на по-дълбоки процеси в политическата и публичната ситуация в България. Така семантичният анализ ще продължи като дискурсивен, а дискурсивният – като политически и културен анализ. Крайната задача е да се опитам да обединя микрои макроперспективите.
Нека разгледаме няколко типични заглавия, подбрани в последните 3-4 години от най-големите български вестници „Труд“ и „24 часа“: „Магазинер млати даскал заради политика“ (24 часа, 25 юли 1995), „Милошевич псувал като хамалин бившия си зет“ (24 часа, 24 юли 1997), „Тъст строши главата на зет си“ (24 часа, 29 юли 1997), „Чарлз, не лъжи две жени!“ (24 часа, 29 дек. 1995), „Ловец простреля съпругата си…“ (Труд, 4 март 1998), „Шеф на бар прободе с нож съпругата си“ (Труд, 3 юли1998), „Докога ще пълним гушите на комшиите“ (става дума за вноса на зеленчуци – Труд, 4 авг. 1998).
Лесно се забелязва, че образът на семейството се появява твърде често в тези заглавия. То е представено с термини, описващи традиционни семейни позиции – майка, баща, брат, сестра, син, дъщеря, но и по-далечни отношения вътре в голямото семейство – баба, дядо, внук, племенник, чичо, леля, чак до комшиите. Тази странна черта на българския вестникарски дискурс буди учудване и заслужава аналитично внимание. Как се случва така, че най-типичните термини, означаващи центъра на частното пространство – семейството, се появяват толкова често в публичния език? (Фактът е още по-учудващ, тъй като тези семейни термини се появяват в най-емблематичните пластове на публичността – във вестникарските заглавия.) Каква е функцията на тези типични знаци на частната среда в публичната сфера? Защо публичността описва себе си чрез анти-публични терминиЧ Всъщност би следвало да очакваме точно обратното – публичният език на вестниците да представя човека като публична персона, т.е. именно в неговите официални социални роли: политически, културни, професионални, институционални, медийни. Някак по-нормално изглежда хората в публичното пространство да са по-често министри, писатели, войници, художници, експерти, филмови звезди, светци, спортисти и т.н., отколкото частни персони – съседи, приятели, бащи, майки, племенници и чичовци.
Някои типологии
Нека се вгледаме по-внимателно в структурата на тези заглавия. Ще наблюдаваме типовете социални актанти[3], типовете действия и типовете „сцени“ на действия в структурата на тези заглавия.
Типичното вестникарско заглавие има логическата и синтактична структура на елиптично изречение с подложна и предикатна група (последната се състои обикновено от глагол, допълнение и обстоятелство). Може да се твърди, че зависимостта между „празната“ синтактична структура (тя се състои от празни позиции за агенти, действия, обстоятелства, качества) и социалните роли представя скрита социална типология. Помествайки повторително на празните синтактични места едни и същи социални роли, социални качества, социални обстоятелства, структурата на вестникарските заглавия ги прави скрито репрезентативни и типични за образа на едно общество.
Този вестникарски образ обаче не е ласкателен за България в преход. Грубата типология на отношенията между синтактичните позиции и социалните роли показва плашещи неща: синтактичните „празни клетки“ на публичния език с еднаква честота се заемат от публични и от не-публични социални роли (действия, качества, обстоятелства). Позицията на подлог с еднаква вероятност може да бъде заета както от професионални или от традиционно определими като публични фигури: политик, администратор, журналист, творец, експерт, спортист, звезда, фотомодел (примерите са взети от „Труд“ и „24 часа“), така и от приватния човек в семейната му роля {майка, баща, дете, баба, тъст плюс безчислени вариации на различни по-далечни роднини, приятели и комшии). Със същата честота в тази синтактична позиция се появяват и термини, описващи не официални или частни, а „асоциални“ или полукриминални роли: крадци, насилници, убийци, похитители, дори канибали. Същото важи и за синтактичната позиция на обстоятелството, особено ако то е локализиращо, описващо положението на нещата в пространството. Разбира се, много от заглавията посочват като сцена на действието типично публични, неутрални и официални места като административни сгради, държави или градове, където се случват важни събития, или просто обществени места като фабрики, музеи, хотели, телевизионни предавания и т.н. Но паралелно с тези „неутрални“ публични „локализации“ се появяват термини, описващи (или имплициращи) типични частни топоси – места, неща, детайли от ежедневната активност в дома, от частното обкръжение на семейството {спални, домове, семейни имения, съдове, чаши мляко, белъо, покривки).
Типовете социална активност, заемащи динамичния и емфатичен център на изречението – предикативната позиция – не са по-различни. Отново „нормалната“ официална активност на публичната сфера е добре застъпена – както може да се очаква от вестникарските жанрове, действия като деклариране, преговаряне, подписване на договори, посещения, срещи и т.н. се появяват непрекъснато. Но до глаголите, означаващи различни официални и публично допустими активности, в заглавията често се появява и група от други глаголи, рефериращи към асоциална, криминална, закононарушителна сфера на човешкия живот: чукам, смазвам главата на някого, крада, псувам, лъжа, убивам, ограбвам, промушвам, удрям, отвличам, насилвам, напивам се.
И така, може да се каже, че типовите социални отношения, парадигматично възпроизвеждани от заглавията, се определят от (се характеризират с) конкуренцията на три актантни сфери, както и от същите три сфери на действия и обстоятелства: публични, криминални (трансгресивни) и роднински. Достъпността на всички синтактични позиции за тези три сфери демонстрира не друго, а тяхната заменимост и практическа идентичност. В позицията на деятеля еднакво често попадат приватни лица (бащи, съпрузи, чичовци), но и президенти и гангстери. В обектна позиция по същия начин с еднаква честота попадат наръфани пеленачета, изнасилени девици, ексдепутати или щатски генерали, което внушава някаква заменимост на тези категории на абстрактно ниво. Повтарящата се структура на изречението допуска свободни комбинации и пермутации на публичното, криминалното и приватното; динамичният и емфатичен център – глаголът – повтаря тази вариативност и също осцилира между публичното, приватното и трансгресивното (от декларира, заяви, обезвреди, осигури до насинявам, тормозя, насилвам, ограбвам, пребивам, ръфам, спипвам, псувам като хамалин…).
Стилистики и прагматики: парадокс на неофициалния дискурс в публичността
На нивото на стилистиката изборът на съвременния български журналистически дискурс е доминиран от същите три фокуса: паралелно с неутралния и информативен конвенционален публичен стил стилистичната игра е детерминирана от двете други стилистични сфери – на трансгресивното и семейното, частното. От една страна, има очевидно предпочитание към подривните и трансгресивни сфери на езика. Заглавията на водещите вестници „Труд“ и „24 часа“ са изпълнени с идеосинкразни, агресивни, емфатични, херметични и непреводими изрази от разрушителни лингвистични подсистеми; повечето глаголи са взети от силно експресивния и контранормативен жаргон на някои маргинални или дори асоциални групи и постепенно стават част от всекидневния масов жаргон (млатя, спипвам, гепя, насипвам и пр.). Подобни заглавия-идиоми обикновено носят силни телесни, сексуални, психологически конотации и едновременно с това – пейоративни алюзии, които подценяват както субекта и обекта на събитието, така и партньорите в комуникацията. Тази трансгресия на заглавията е множествена, те прекрачват архаични табута толкова лесно, колкото и съвременни конвенции на елементарното възпитание, а дори и законовите норми. От друга страна, трансгресивният и публичният дискурс са комбинирани по странен начин с дискурса на локализма, семействеността, частното и дори интимното. Понякога специфичният стилистичен избор на думите в заглавията показва ясно, че анонимният вестникарски дискурс имплицитно е адресиран към българския селски дом и голямото патриархално семейство. Думи като бащини имоти, цървули, софра, гащи, фуста, които всъщност почти не се срещат в посттоталитарната българска реалност, означават обекти и места от традиционното обкръжение или облекло на един имагинерен български селянин, които се използват често и понякога емблематично в българския фолклор и още по-често в стилизиращата селото сантиментално-патриархална литература.
Често се срещат и заглавия, съдържащи изрази или фразеологизми, характерни за всекидневието и неофициалната комуникация. Те предпоставят споделена специфична езикова компетентност, както и споделено „местно знание“ (казано с думите на Клифърд Гийрц), т.е. на прагматично равнище заглавията предпоставят една изключително тясна „българско-патриархално-кланова“ ситуация на общуване между близки познати. Заглавията са изпълнени със специфични пресупозиции и импликации, в тях познаването на контекстуалната информация се приема на доверие, „чуждите“, „неинформирани“, „дистанцирани“ читатели са на практика изключени. Като цяло образът на читателя, предпоставен от този дискурс, не само се различава от неутралния, универсален, анонимен читателски образ, имплициран от всеки официален и „нормален“ публичен дискурс, но и изключва всички „чужди“. Имплицитният читател тук се мисли в категориите на интимното: той е някой от най-близкото съседство, приятел, роднина. Предпоставената в подобен стил потенциална публика напомня много повече на местна предмодерна общност със своята неофициална комуникация („лице-в-лице“, както казват антрополозите), отколкото на модерно алиенирано общество, където контактите са опосредени от формални публични конвенции, комуникативни правила и сложни норми на възпитаност, индиректност и дистанция. Подобен „общностей“ дискурс дискредитира и трансгресира социалната дистанция, прави невалидни възможните йерархии между социалните агенти в отчуждената публична и социална комуникация. Известни хора, знаменитости и публични фигури се споменават симптоматично, като фамилиарно им се дават имена или прякори: в това отношение няма голяма разлика дали заглавието се отнася за спортисти {Любо, Христо, Трифон), престъпници {Крушата, Мечката, Крокодила, Златистия, Барона, Маймуната), политици и публични фигури {Жельо, Тато, Иван, Батето, Клара) или за членове на кралски фамилии {Мони – цар Симеон, Чарлз, Даяна, Камила). В това отношение в. „Стандарт“ дори надмина „24 часа“ и „Труд“, като постигна следния връх при съобщението за посещението на холандската кралица в България: Беатрис удари три ракии…
Интерпретация на симптомите
Нека отново поставим въпроса, какво означава фактът, че българският публичен дискурс си служи с такъв „частен“, антипубличен речник, както и с местни, понякога херметични и идеосинкразни стилистични регистри? Какво е политическото и културното послание, скрито в този странен дискурс? И още – какво прави възможно продаването на този език на семейното и трансгресивното, какво го прави търсен масов продукт?
В книгата си „Постмодерната ситуация“ Лиотар показва, че всяко общество – предмодерно, модерно, постмодерно – контролира определен брой символни техники за репродуциране на „универсума от имена“, т.е. възможните социални позиции и роли, които са приемливи за всички членове на обществото. Макар и много различен от племенната наративна техника, дискурсът на комерсиалната масова преса има една принципна аналогия с него: той също играе ролята на техника за репродуциране на социалните роли и позиции. От тази гледна точка странното смесване на публични роли и семейни позиции в българския журналистически дискурс се превръща наистина в симптом и той демонстрира нестабилността на официалните социални роли в тази култура и несигурността на процеса на социализация в нея. Процесът на „порастване“ и „узряване“ във всяко модерно общество се разбира като придобиване на независимост от семейството и от частната му сфера. Той се концентрира в придобиване на автономен статус в публичното пространство – човек спечелва позиция, сдобива се с професия, с място в официалната социална йерархия. Успешната социализация осигурява легитимен достъп до това пространство от алиенирани социални роли. Човек преодолява ролите и позициите, дадени му по рождение – син, дъщеря, внуче, роднина, – и става „self-made“ публична персона.
От тази гледна точка съсъществуването и възможното заместване на публични и семейни роли в българските журналистически заглавия е симптом за нещо особено обезпокоително за това общество. Дълбоко в повторителната си структура изследваните заглавия разкриват себе си като конфликтни символни техники за масова идентификация. „Двойната операционалност“, скрита в синтактичната структура на типичните заглавия, репродуцира несъизмерими и воюващи „универсуми на социалните роли“. Журналистическият дискурс предлага на читателите си да заемат едновременно несъизмерими модерни и предмодерни позиции. Пред типовия имагинерен човек, създаден от тази преса, има, от една страна, отворен и динамичен резервоар от модерни публични и професионални роли, от друга – непроменими, като че ли вечни семейни позиции и кланови идентификации. Дискурсивната репрезентация на българското общество интерпретира света на отчуждените социални роли като несигурен и нестабилен. Зад тези роли (винаги) витае духът на един архаичен и от гледна точка на този вестникарски дискурс далеч по-фундаментален и по-стабилен свят – предмодерното голямо семейство, кланът, племето, просто „Наш’те“.
Тази двойна операционалност трябва да се интерпретира и по-нататък. Едно от възможните послания на този вестникарски език на заглавията е, че социализацията в модерния смисъл на думата всъщност не може никога да бъде постигната; човекът в имагинерния медиен свят е осъден никога да не постигне истинска независимост от ролята си в семейството. Той може да стане генерал, политик, интелектуалец, експерт, професионалист, дори гений, но ще си остане баджанак, балдъза, тъст… На практика този медиен човек никога не може да се отърве от семейната си роля и да скъса вечните връзки, свързващи го с роднините му: те именно са последният и най-реален човешки универсум, ultima ratio на балканското несъзнавано. Казано иначе, в своите синтактични и стилистични микроструктури българската публичност настоява на това, че фундаменталната идентичност на човека е частната; той е по-малко математик, работник, филмова звезда, доктор, публична фигура, отколкото син, баща, племенник, чичо. Така с най-дълбинното си и двусмислено културно послание този медиен дискурс представя социализацията като глупава илюзия, а базовото социално съществуване на човека като мрежа от непреодолими фамилни взаимодействия между бащи, майки, дядовци, дъщери, внуци, балдъзи и етърви, далечни роднини, сватове и комшии и т.н. Публичният образ на социалния свят е в скрито, безкрайно и обречено единоборство с другия квазипатриархален образ. Наистина на своята повърхност този журналистически език достатъчно често цитира имената на различни отчуждени и зрели социални роли, на статусни позиции, постигнати с усилия, бавна социализация, довели до определени резултати и успехи. Под тази структура обаче отново и отново се завръща дискурсивното подсъзнателно на българския журналистически жаргон: демонологията от роднини не изчезва. Това твърде много напомня процеса, наричан в психоаналитичната традиция регресия – връщане към предишни, неразвити фази на човешкото поведение или към предишни културни модели: вестникарският жаргон непрекъснато регресира модерните и публични черти на това общество до предмодерни, архаични, семейни модели. А доколкото всичко това се случва под натиска на пазарното „търсене“, то означава, че тази регресия изпълнява определени нужди на обществото, репродуцира образа на клановата структура като мощен модел както за идентификация, така и за регресивни проекции на българските страхове, страсти, желания, травми. А ако това „търсене“ само е продукт на медийната стратегия на определени вестникарски щабове, то това означава, че те извършват лоша услуга на общество, уж тръгнало към Европа.
Има и още нещо. Както вече споменах, налице са не две, а три семантични и стилистични сфери, управляващи „генеративната граматика“ на българските журналистически заглавия. Успоредно на публичното и частното трансгресивното и криминалното също така са парадигми на типичната структура на заглавията. Това означава, че мечтаното семейство, което изследваме, е далеч от идиличните патриархални семейства, създадени от литературата на XIX в. и от популярната социална философия и психология (както е известно, идеализираната селска задруга е йсъщност литературен ретро-утопичен образ на наивното щастие и автентичност; историците подлагат на съмнение нейната историческа достоверност). Аналитичният поглед върху повтарящите се семейни отношения, предпочитани от българската преса, би показал, че това са отношения на едно твърде странно семейство – семейство-мутант, полукриминален клан от перверзници. Семейството в тези вестникарски заглавия не е привилегированото социално пространство на любов, солидарност, интимност и сигурност, а микросфера на диви и брутални актове – отвличане, отмъщение, убийства, мъчения, криминални интриги, понякога дори кастрации, инцест, канибализъм, обезобразяване. Журналистическият жаргон слива имагинерното предмодерно голямо семейство (носталгичният Друг на модерността) с неговия тъмен и трансгресивен Друг – лудия, престъпника, сексуалния насилник, екстремния, асоциалния елемент. Светлият фантазъм за автентична, не-отчуждена социална структура е смесен с тъмния – с обсесията от жестокото, криминалното, извратеното, преминаващо отвъд всички закони, отричащо нормите, трансгресиращо табуто. Семейството, конструирано от вестникарската репрезентация, е поле за жестоки игри на огромни агресивни и трансгресивни енергии, то комбинира в редуцирания си образ базовите регресия и трансгресия, т.е. родостно-тревожното, криминалноиздевателското престъпване на всички закони, правила и регламенти.
Ето още няколко примера: „Селянин реже главата и гениталиите на съсед“ (24 часа, 25 юли 1995), „Ловци отстрел – ват жена“ („Труд, 4 март 1998), „Жената на Дарио Фо – ограбена преди 25 години“ (Труд, 19 февр. 1998), „Убит от баща си мъчи цяло село“, „Мъж бие дете до смърт, за да спести“, „Дядо разлива киселина върху внука си“ (Труд, 4 авг. 1998).
Понякога голямото семейство напомня директно на Коза Ностра или Камората. Ето няколко примера: „Кървава война между два цигански клана в Кюстендил“ (Труд, 29 юни 1997), „Пазарджиклия захвана тежка сватба след полицейско разследване“ (Труд, 29 юни 1998), „Баба помага на внука си, обират съседи“ (Труд, 3 септ. 1996), „Осем престъпници отвличат жена на бизнесмен“.
Друг път бруталните актове, които се случват в семейството на медийните фантазми, престъпват свръхстари норми за запазване на целостта на тялото или сексуални табута. В „нормалното“ общество архаичните страхове от кастрация, отцеубийство и инцест, конститутивни за човешката цивилизация като цяло, са обикновено изтласкани в колективното и индивидуалното несъзнавано. Това съвсем не е така за българската вестникарска публичност – журналистическият дискурс на заглавията непрекъснато прави видими тези архаични страхове и протокриминални актове: тук няма страх, няма табу за тях. Понякога техните конотации носят нещо, което на немски се описва с израза Schadenfreude – злорадство, радост от разрушението, загубата, провала, фасцинираност от злото.
Така семейството (най-древната форма на социалната организация) като основна фигура в българския медиен дискурс има странна съдба. В дълбините на дискурсивната си конструкция този дискурс симптоматично представя нестабилността не само на модерните публични норми, но и въобще на социалните норми като цяло. Базовата социална организация, предопределена да удържа солидарността, сигурността и любовта между социалните актьори, – семейството, е разцепена от жестокост, агресия и трансгресия на всички възможни норми. В това фантазмено и парадигматично антисемейство бащи и синове се убиват, внуци изнасилват стари баби, братя се ограбват, майки прерязват гърлата на пеленачета. Семейството е съхранило всичките си частни характеристики (липса на официална дистанция, интимност, безцеремонна фамилиарност, близост, неформален контакт, контекстуално знание), но в същото време е трансформирано в микропространство от лъжи, жестокост, сексуална бруталност, псувни, кръв и бой. Редките случаи на солидарност, репродуцирани в този образ, носят чертите на ресантимантна идентификация: това е обикновено контрасоциална солидарност между престъпници. Този дискурс на имагинерното семейство-вселена играе ролята на скрит и единствен модел на всички социални сфери, на всички обществени отношения, които губят, всмукани от него, своята специфика и своята собствена „формална рационалност“. Заедно с това обаче това е едно контрасемейство, криминогенно образувание, изначално асоциална и трансгресивна човешка група.
И една последна забележка. Повторителният избор на стила в българския медиен дискурс не е невинно журналистическо и комерсиално средство, както не е и прагматично моделиране на публичната комуникация като локална комуникация. И двете създават цялостен облик на публичния език, който е далеч от каквито и да е публични норми. В идеалната ситуация на демократична публичност публичният език трябва да е неутрален и да работи със стилистично немаркирани понятия. Той трябва да е универсален, толерантен и демократичен, т.е. да не дава привилегии на нито една група, на нито един социален дискурс и на специфичните му вербални конструкции на света. Само спазвайки условието да бъде цивилизовано „неутрален“, „универсален“ и „социално балансиран“, публичният дискурс може да репрезентира официалния и доминантен социален ред в дадено общество, т.е. само при тези условия той може да функционира като тази институция, която Лакан нарича В-Името-на-Бащата.
В българския медиен дискурс се случва, както видяхме, точно обратното: властват диалектът, жаргонът, криминалното арго. Те са неофициални, маргинални езици и като такива би следвало да са напълно изключени от коректния публичен език, който е сферата на официалното, неутралното и централното. Когато маргиналният жаргон стане централен, това просто означава, че вестниците изграждат образа на своя типичен читател (на човека маса, както би казал Хосе Ортега-и-Гасет) не като на нормален и нормализиран универсален гражданин (който в публичното поле сдържа своите особености и се държи според неутрален етикет и протокол), а като на разпасан маргинал, асоциален и срамно фамилиарен тип, който се криви и непрекъснато прави полузабранени, смешни, срамни, а понякога и отвратителни, забранени и престъпни неща. И понеже този типичен читател се предполага да е масов, едва ли не да е самият „български народ“, то това всъщност е скрит образ на народа, говорещ като във всяка демокрация от празния център на публичната власт – но говорещ не като централен и неутрален граждански субект, а като криминализиран „чичо“: периферен, травмиран, затворен, селски, махленски, предмодерен, кълчещ се…
Като масов продукт, подчинен на пазарното търсене, българският вестникарски дискурс се държи като глас от периферията, на който се е случило да стане по чудо централен. Затова и конотациите и контекстуалните послания в него са привилегировани за сметка на буквалното и фактическо значение на информацията. Тези конотации освен това са силно експресивни, емфатични, те принадлежат на затворени, понякога дори херметични и идиосинкразии групови жаргони. Това прави посланието му неприемливо за неинформираните Други (чужденци, аутсайдери, хора не от „голямото семейство“). Да си представим чужденец, четящ български вестник – как би могъл той да знае кой е Батето или Иван, или Пешо, как би могъл да декодира странни послания от типа „Мулти помага на Walter“. Този вестникарски език репродуцира обърнат, регресивен модел на идентификация, той стимулира читателя да се идентифицира с имагинерна предмодерна, племенноподобна група, която отказва публичността, авторитета, йерархията и модерните формализирани контакти. Неговото фантазмено „Ние“ съвместява по един перверзно деформиран начин семейството и криминалния клан, представяйки този мутант като последния и единствен идентификационен модел, ограничаващ и почти изключващ другите възможни идентификации.
Изразът „политическа коректност“ е добре познат. В редица западни университети съществуват известни ляво ориентирани политически групи, които се опитват под това име да провеждат определена езикова политика. Както е известно, те доведоха това понятие (и социалния проект, стоящ зад него) почти до провал, като се опитаха да цензурират езика, на който се говори в американските и европейските университети, и издадоха смехотворни речници-кодекси на политическата коректност, които трябваше да изчистят всекидневния език на академичното общуване от всички расистки, колониални, сексистки и прочие черти. Опитът да се въведе това измислено в главите на своите създатели „свръхсправедливо“ есперанто беше не само практически провал, но се сблъска с принципни възражения относно границите на свободата на словото и намесата на различните нови социални инженери в тези граници. Това ни дава основание да се замислим сериозно за критическите принципи, върху които беше построен този полууспешен опит, и да видим българската ситуация през тях.
Един от тези принципи е де-маскирането на „квазиуниверсалността“ на публичния език. Анализът от подобна гледна точка разкрива игрите на властта и асиметричните позиции на доминация и подчинение, скрити в квазиуниверсалността и квазинеутралността на публичния дискурс. Той показва, че лингвистичната гледна точка на доминиращата класа, пол или раса всъщност се носи от публичния език, претендиращ за универсалност, и че на практика „неутралният“ публичен дискурс маргинализира всички останали гледни точки, кара да замълчат всички алтернативни социални гласове. За нас обаче е важно, че дори радикалната, политически коректна критика (ако изключим тук неразумните й крайности) не цели да разруши основополагащите характеристики на публичността, за които става дума. Всъщност, както показват съчинения на някои от най-радикалните критици на традиционната публичност[4], най-важното усилие е не да се отмени, а да се реформира и разшири универсалността (и присъщите й толерантност, неутралност, „немаркираност“)[5].
Доминиращата черта на българския публичен език е точно обратната. Той не „имитира“ толерантност, не се опитва да се представи като неутрален, универсален и общ за всички. Той представя себе си като език на маркирана, не-универсална група, като глас на квазиплеменно „Ние“, едновременно привилегировано и травматично. Може да се каже, че неговата централна стратегия е именно политически некоректна. Основната му тенденция е брутално да изключва от комуникацията всички други и да представя света като сцена, на която тези полусемейни, полукриминални „Наш’те“ са противопоставени на останалия свят, включващ официалната, неутралната и толерантната част. Това е език на имагинерна група, който претендира, че е хомогенен и унифициран. Този език е доминантен за публичността на това общество, т.е. това е езикът на властта. В същото време той говори така, като че ли е в маргинална позиция: властовият дискурс говори от позицията на ресантиманта, агресията, трансгресията на публичните норми. Така българският публичен дискурс конотира демократична власт, която не вярва на собствените си традиционни публични институции и процедури, той репродуцира странната ситуация, в която публичността е обърната срещу собствените си норми.
Завършвам не с извод, а с приложение.
Приложение: случайна извадка на заглавия от българските вестници в периода 1993-1998
Адем Кенан пребит от съседи заради перде кириз в спалня [в текста – воайорство] (24 часа, 11 юли1995).
Гагарин се пропил от слава и кръшкал (24 часа, 3 юни 1995).
Канибал, спипан с тенджера човешко (24 часа, 2 септ. 1995).
Селянин отрязва главата и половите органи на комшия (24 часа, 25 юли 1995).
Магазинер млати даскал заради политика (24 часа, 25 юли 1995).
Попадия краде ябълки, остава без фуста (24 часа, 24 септ. 1995).
Гъски вилнеят в дома на добрички ексдепутат (24 часа, 24 септ.
1995).
Чарлз, не лъжи две жени! (24 часа, 29 дек. 1995).
Щерката на Рейгън проби в порното (168 часа, 30 септ. 1995). Как кръглата „софра“ [става дума за кръглата маса] се бори с конкурентите (24 часа, 3 ян. 1996).
Мама дава на Иван всяка сутрин по чаша мляко [за Иван Славков] (24 часа, 6 ян. 1996).
Наина: Елцин привлича женски погледи (24 часа, 15 март 1996). Баба помага на внуците си при грабеж у съседка (Труд, 3 септ.
1996).
Циганин наръган в любовен спор (Труд, 3 септ. 1996).
Леля Ванга и Майка Тереза – сходства в живота на двете светици (Нощен труд, 12-13 септ. 1977).
Германец чакал 24 г. брак с нашенка (Труд, 27 септ. 1977). Нашенските мистерии – с една по-малко (Труд, 27 септ. 1997). Тръгва процес срещу сарафина Владимир Ковачев, убил жена си (Труд, 21 септ. 1997).
Ограбиха съпругата на футболиста Златко Янков (Труд, 21 септ. 1997).
Крадец, пребит до смърт от разгневен стопанин (Труд, 11 юни 1997).
Руснаците кътат 20 милиарда под дюшека (Труд, 11 юни 1997). Изневяра провали щатски генерал (Труд, 11 юни 1997).
Териер уби баба, спасила живота му (Труд, 11 юни 1997).
Тони и Чери Блеър продават къщата си (Труд, 11 юни 1997). Рогоносец взе $ 243 000 от любовника на жена си (Труд, 20 окт. 1997).
Милошевич псувал като хамалин бившия си зет (Труд, 24 окт. 1997).
Тя обичаше убиеца на Кенеди [за Марина Пусакова, влюбена в Ли Харви Осуалд] (Труд, 24 окт. 1997).
Дъщерята на Милошевич откри бар (Труд, 25 апр. 1997).
Тъст строши главата на зет си (Труд, 29 юли 1997).
Нетаняху побеснява от публикациите за жена му (Труд, 3 юни 1997).
60 майки на захвърлени деца изчезнали безследно (Труд, 3 юни 1997).
Кървава война между два цигански клана в Кюстендил (Труд, 29 юни 1997). Рубрики: Семеен портфейл, Фамилия (Труд, 4 авг. 1997). Бонев ще отдъхва с гадже на море (Труд, 4 авг. 1997).
Пазарджиклия вдигна тежка сватба след полицейски обиск (Труд, 4 авг. 1997).
Националната ни сигурност е не само без цървули, но и без гащи (24 часа, 4 авг. 1997),
Лидерът на торите ще се жени за секретарката си (Труд, 2 юли 1997).
Елцин обвинен в семейственост (Труд, 2 юли 1997).
Болен напада лекари (Труд, 2 юли 1997).
Съпруга на полицай се простреля в главата (Труд, 2 февр. 1997). И третият тенор спипан в изневяра [за Пласидо Доминго] (Труд, 2 февр. 1997).
Бабурин: България да не се опитва да суче от две майки (Труд, 5 февр. 1997).
Осмина похитители отвличат съпруга и майка на бизнесмен (Труд, 5 февр. 1997).
Връщат на Ст. Савов бащини имоти (Труд, 9 ноем. 1977). Агаси: искам да стана баща (Труд, 9 ноем. 1997).
Ловец простреля съпругата си (Труд, 4 март 1998).
Жената на Дарио Фо – изнасилена преди 25 години (Труд, 19 февр. 1998).
Вдовицата на полицая: Смърт! [убит е Васил Ценов] (Труд, 11 май 1998).
Племенник на военен шеф се простреля в главата (Труд, 11 май 1998).
Маца [аржентинската манекенка Валерия Маца] се омъжи (Труд, 11 май 1998).
Пиян поп насини полицай (Пиян поп преби жена си, халоса в окото полицай и се озова в ареста след золумите, сторени в събота в дупнишкото село Самораново, съобщи РДВР-Кюстендил) (Труд, 3 юли 1998).
Шеф на бар прободе с нож съпругата си (Труд, 3 юли 1998). Вдовица бе убита на гроба на мъжа си (Труд, 3 юли 1998). Султан разследва брат си за 16 млрд. (Труд, 3 юли 1998).
Баба оживява по чудо след като рови в чанта с взрив (Труд, 3 юли 1998).
Убитият от баща си тормозел цяло село (Труд, 3 юли 1998). Майка и двете й деца смазани от катастрофа (24 часа, 5 авг. 1998).
Майка и двете й дъщери убити при катастрофа (Труд, 5 авг. 1998). Дядо заля внука си със сода каустик (Труд, 4 авг. 1998).
Докога ще пълним гушите на комшиите… [става дума за вноса на зеленчуци] (Труд, 4 авг. 1998).
Мъж преби до смърт доведено дете, за да спести харчове (Труд, 4 авг. 1998).
Инфаркт покоси майката на Шварценегер (Труд, 4 авг. 1998). Макартни защитава маймуните (Труд, 4 авг. 1998).
Чешки доктори изрязаха дупка в гърлото на Вацлав Хавел (Труд, 4 авг. 1998).
Баба изнасилва 48, питала за още (24 часа, 24 юни 1998). Ротвайлер се пропи от жега (24 часа, 5 авг. 1998).
Яйца се измътиха без квачка, в Москва човек умря от студ (Труд, 16 авг. 1998, начална страница).
Гаврят се с братя за откуп от 25 млн. лева (Труд, 13 авг. 1998). Отвлякоха син на търговец заради неуредена сделка (Труд, 13 авг. 1998).
Чрез домати към Интернет (Труд, 13 авг. 1998).
Синатра-син мъсти на похитители (Труд, 13 авг. 1998). Арестуваха Жоро Тухлата (Труд, 12 авг. 1998).
Брат, сестра и братовчед убиват и заравят момиче (Труд, 12 авг. 1998).
103-годишна съди синовете си за къща (24 часа, 13 авг. 1998). Отрови се дядото, залял внука си с киселина (24 часа, 13 авг. 1998).
Отвличат дете на длъжник (24 часа, 13 авг. 1998).
Махленски интернет организират в Хасково (24 часа, 13 авг. 1998).
Орален секс в овалния кабинет (Труд, 21 авг. 1998).
Човек на Кокала пуснат срещу 3 млн. лв. (Труд, 21 авг. 1998). Клинтън не бръснел оралния секс (Труд, 21 авг. 1998). Германските политици могат да мамят жените си (Труд, 21 авг. 1998).
Нашата галактика поглъща две по-малки: Млечният път вършел космически канибализъм (Труд, 21 авг. 1998).
Президентът сбърка, че се изфука с данъците (24 часа, 21 авг. 1998).
Как да прекараш прокурор (24 часа, 21 авг. 1998).
Гадател гледа на задни части (24 часа, 21 авг. 1998).
Първоначална публикация в:
Александър Кьосев, „Лелята от Гьотинген“,
изд. Фигура, София 2005, стр. 218–246.
Публикува се със съгласието на автора.
[1] В смисъл, че той представлява инвазия на един идеологически и партиен език във всички автономни сфери на обществото индустрия, селско стопанство, култура, образование и пр. език, който подменя собствената им „формална рационалност“ с идеологически послания. Атаката върху този език се привиждаше като разрушавене на ДНК-то на тоталитаризма. Което, днес можем да го кажем, беше своеобразна утопия на тези интелектуални среди.
[2] „Thaumazein и traumazein: опит върху лъжата“ (ръкопис); кратка версия на това съчинение беше публикувана в: Thaumazein и traumazein. В: Около Жак Дерида. Чудовищният дискурс. С., Дом на науките за човека и обществото. С., 2002; френският превод е в: Ivailo Znepolski, Koprinka Chervenkova, Alexander Kiossev (ed.). Rethinking the Transition. Sofia, SU, 2002.
[3] „Актант“ употребявам тук като абстрактна категория на деятел, в която могат да попадат различни социални роли.
[4] Вж. по въпроса: Butler, J. Universality in Culture. In: Joshua Cohen (ed.). For Love of Country: Debating the Limits of Patriotism. Martha C. Nussbaum with Respondents. Boston: Beacon Press, 1996, 45-52.
[5] Това според Бътлър трябва да стане чрез включване в обхвата на публичното на провокативните (религиозни, полови, етнически, културни) гласове на изключените Други, чрез позитивно асимилиране на тяхната провокация и контестация към дотогавашната „универсалност“ в нови граници на публичното и универсалното. Което трябва да даде равноправен достъп на тяхната социална и лингвистична истина в общия дебат без, разбира се, това да унищожава уважението и толерантността към другите.