Как политиката на паметта в Европа затъмнява това, което виждаме днес в Израел и Газа
Берлин не спира да напомня за случилото се там. Няколко музея разглеждат тоталитаризма и Холокоста; Мемориалът на убитите евреи в Европа заема място колкото футболно игрище. В известен смисъл обаче тези големи структури са най-малкото. Мемориалите, които се прокрадват към вас – паметникът на изгорените книги, който е буквално под земята, и хилядите Stolpersteine, или „камъни на препъване“, вградени в тротоарите в памет на отделни евреи, синти, роми, хомосексуални, психично болни хора и други, убити от нацистите – разкриват по неповторим начин мащаба на злините, извършени някога на това място. В началото на ноември, когато се разхождах до дома на приятел в града, попаднах на информационния щанд, който отбелязва мястото на бункера на Хитлер. Бях го правила много пъти преди. Прилича на квартално табло за обяви, но разказва историята на последните дни на фюрера.
В края на деветдесетте и ранните двехилядни години, когато много от тези паметници бяха замислени и инсталирани, често посещавах Берлин. Беше вълнуващо да наблюдавам как се оформя културата на паметта. Това беше страна или поне град, който правеше нещото, което повечето култури не успяват да направят: той гледаше право към собствените си престъпления, към най-лошото си аз. Но в един момент усилията започнаха да се чувстват някак статични, Сякаш са усилия не само да се помни историята, но и да се гарантира, че се помни само тази конкретна история – и само по този начин. Това е вярно във физическия, визуалния смисъл. Много от мемориалите използват стъкло: Райхстагът, сграда, почти разрушена по време на нацистката епоха и възстановена половин век по-късно, сега е покрит със стъклен купол; мемориалът на изгорелите книги живее под стъкло; стъклени прегради и стъкла подреждат зашеметяващата, някога безсистемна колекция, наречена „Топография на терора“. Както казва Кандис Брейц, южноафриканска художничка от еврейски произход, която живее в Берлин: „Добрите намерения, които се появиха през осемдесетте години на миналия век, твърде често се превръщаха в догма.“
Сред малкото пространства, в които представянето на паметта не е вградено в очевидна трайност, са няколко галерии в новата сграда на Еврейския музей, завършена през 1999 г. Когато я посетих в началото на ноември, в галерията на приземния етаж се показваше видеоинсталация, наречена „Репетиция на спектакъла на призраците“. Действието на видеото се развиваше в кибуца Бе’ери – общината, в която на 7 октомври Хамас уби повече от деветдесет души – почти всеки десети жител – по време на нападението си срещу Израел, което в крайна сметка отне живота на повече от хиляда и двеста души. Във видеоклипа жителите на Бе’ери се редуват да рецитират стихове от стихотворение на един от членовете на общността, поета Анадад Елдан: „…от блатото между ребрата / изплува тя, която се е потопила в теб / и ти се ограничаваш да не крещиш / на лов за формите, които се мотаят навън.“ Видеото, дело на живеещите в Берлин израелски художници Нир Еврон и Омер Кригер, е завършено преди девет години. То започва с въздушен изглед на района, от който се вижда ивицата Газа, след което бавно се приближава към къщите на кибуца, някои от които приличат на бункери. Не съм сигурна какво са искали да предадат художниците и поетът първоначално; сега инсталацията изглеждаше като траурно произведение за Бе’ери. (Елдан, който е на почти сто години, е оцелял след нападението на Хамас.)
В дъното на коридора се намираше едно от пространствата, които архитектът Даниел Либескинд, проектирал музея, нарича „празноти“ – въздушни шахти, които пронизват сградата, символизирайки отсъствието на евреите в Германия през поколенията. Там инсталацията на израелския художник Менаше Кадишман, озаглавена „Паднали листа“, се състои от повече от десет хиляди железни кръга с изрязани в тях очи и усти, като отливки от детски рисунки на крещящи лица. Когато стъпиш върху лицата, те заскърцат като окови или като дръжката на затвора на пушка. Кадишман посвещава творбата на жертвите на Холокоста и на други невинни жертви на войната и насилието. Не знам какво би казал Кадишман, който почина през 2015 г., за сегашния конфликт. Но след като преминах от натрапчивото видео на кибуца Бе’ери към звънтящите железни лица, си помислих за хилядите жители на Газа, убити в отмъщение за смъртта на евреите, убити от Хамас. После си помислих, че ако заявя това публично в Германия, може да си навлека неприятности.
На 9 ноември, за да се отбележи осемдесет и петата годишнина от Кристалната нощ, на Бранденбургската врата в Берлин бяха прожектирани в бяло и синьо звездата на Давид и фразата „Nie Wieder Ist Jetzt!“ – „Никога повече е сега!“. В този ден Бундестагът разглеждаше предложение, озаглавено „Изпълнение на историческата отговорност: Защита на еврейския живот в Германия“, което съдържаше повече от петдесет мерки за борба с антисемитизма в Германия, включително депортиране на имигранти, извършили антисемитски престъпления; засилване на дейностите, насочени срещу движението „Бойкот, дивестиции и санкции“ (Б.Д.С.); подкрепа за еврейски художници, „чиито творби са критични към антисемитизма“; прилагане на специално определение за антисемитизъм в решенията за финансиране и полицейска дейност; и засилване на сътрудничеството между германските и израелските въоръжени сили. В предишни изказвания германският вицеканцлер Роберт Хабек, който е член на Зелената партия, беше заявил, че мюсюлманите в Германия трябва „ясно да се разграничат от антисемитизма, за да не подкопаят собственото си право на толерантност“.
Германия отдавна регулира начините, по които се помни и обсъжда Холокостът. През 2008 г., когато тогавашният канцлер Ангела Меркел говори пред Кнесета по повод шестдесетата годишнина от основаването на държавата Израел, тя подчерта специалната отговорност на Германия не само за запазването на паметта за Холокоста като уникално историческо злодеяние, но и за сигурността на Израел. Това, продължи тя, е част от германския Staatsräson – причината за съществуването на държавата Германия. Оттогава насам това чувство се повтаря в Германия привидно всеки път, когато се повдигне темата за Израел, евреите или антисемитизма, включително и в забележките на Хабек. „Фразата Сигурността на Израел е част от германския Staatsräson’ никога не е била празнословие“, каза той. „И не трябва да се превръща в такова.“
В същото време се проведе един неясен, но странно последователен дебат за това какво представлява антисемитизмът. През 2016 г. Международният алианс за възпоменание на Холокоста (I.H.R.A.), междуправителствена организация, прие следното определение: „Антисемитизмът е определено възприемане на евреите, което може да се изрази в омраза към тях. Реторичните и физическите прояви на антисемитизма са насочени към еврейски или нееврейски лица и/или тяхната собственост, към институции на еврейската общност и религиозни съоръжения.“ Тази дефиниция е придружена от единадесет примера, които започват с очевидното – призоваване или оправдаване на убийството на евреи, но включват и „твърдение, че съществуването на държавата Израел е расистко начинание“ и „правене на сравнения между съвременната израелска политика и тази на нацистите“.
Това определение няма правна сила, но има изключително влияние. Двадесет и пет държави – членки на Европейския съюз, и Държавният департамент на САЩ одобриха или приеха определението на I.H.R.A. През 2019 г. президентът Доналд Тръмп подписа изпълнителна заповед, предвиждаща спиране на федерални средства от колежи, в които студентите не са защитени от антисемитизъм съгласно определението на I.H.R.A. На 5 декември същата година Камарата на представителите на САЩ прие необвързваща резолюция, осъждаща антисемитизма съгласно определението на I.H.R.A.; тя беше предложена от двама представители на Републиканската партия от еврейски произход и оспорена от няколко видни демократи от еврейски произход, включително Джери Надлър от Ню Йорк.
През 2020 г. група учени предложиха алтернативно определение на антисемитизма, което нарекоха Йерусалимска декларация. В нея антисемитизмът се определя като „дискриминация, предразсъдъци, враждебност или насилие срещу евреите като евреи (или еврейските институции като еврейски)“ и се дават примери, които помагат да се разграничат антиизраелските изявления и действия от антисемитските. Но въпреки че някои от най-изтъкнатите изследователи на Холокоста са участвали в изготвянето на декларацията, тя едва ли е успяла да повлияе на нарастващото влияние на определението на I.H.R.A. През 2021 г. Европейската комисия публикува наръчник „за практическото използване“ на определението на I.H.R.A., в който се препоръчва, наред с други неща, използването на определението при обучението на служителите на правоприлагащите органи за разпознаване на престъпленията от омраза и създаването на длъжност на държавен прокурор, съкоординатор или комисар по въпросите на антисемитизма.
Германия вече беше изпълнила тази конкретна препоръка. През 2018 г. страната създаде Службата на федералния правителствен комисар за еврейския живот в Германия и борбата с антисемитизма – огромна бюрократична машина, която включва комисари на държавно и местно равнище, някои от които работят в прокуратурите или полицейските участъци. Оттогава насам Германия отчита почти непрекъснато нарастване на броя на антисемитските инциденти: над две хиляди през 2019 г., над три хиляди през 2021 г., а според една група за мониторинг – шокиращите деветстотин деветдесет и четири инцидента само в месеца след нападението на Хамас. Но статистиката смесва това, което германците наричат Israelbezogener Antisemitismus – антисемитизъм, свързан с Израел, като например случаи на критика на политиките на израелското правителство – с насилствени нападения, като опита за стрелба в синагога в Хале през 2019 г., при който загиват двама минувачи; стрелбата по къщата на бивш равин в Есен през 2022 г. и два коктейла „Молотов“, хвърлени по берлинска синагога тази есен. Всъщност броят на инцидентите, свързани с насилие, остава относително стабилен и не се е увеличил след нападението на Хамас.
Понастоящем в цяла Германия има десетки комисари по антисемитизма. Те нямат единна длъжностна характеристика или правна рамка за работата си, но изглежда, че по-голямата част от нея се състои в публично засрамване на онези, които те смятат за антисемити, често заради „дезинформиране относно Холокоста“ или за критикуване на Израел. Почти никой от тези комисари не е евреин. Всъщност делът на евреите сред техните обекти на интерес е със сигурност по-висок. Сред тях са германско-израелският социолог Моше Цукерман, който е бил атакуван за това, че е подкрепял движението Б.Д.С., както и южноафриканският еврейски фотограф Адам Брумберг.
През 2019 г. Бундестагът прие резолюция, осъждаща Б.Д.С. като антисемитско движение и препоръчваща да се спре държавното финансиране на събития и институции, свързани с него. Историята на резолюцията е показателна. Първоначално една от версиите беше представена от AfD, радикално дясната етнонационалистическа и евроскептична партия, която тогава беше сравнително нова в германския парламент. Основните политици отхвърлиха резолюцията, тъй като тя идваше от AfD, но, очевидно страхувайки се да не бъдат сметнати за неспособни да се борят с антисемитизма, веднага внесоха подобна своя собствена резолюция. Резолюцията беше непобедима, защото свързваше Б.Д.С. с „най-ужасния етап от германската история“. За AfD, чиито лидери са правили открито антисемитски изявления и са подкрепяли възраждането на националистическия език от нацистката епоха, призракът на антисемитизма е перфектен, цинично използван политически инструмент, едновременно билет за политическото течение и оръжие, което може да се използва срещу мюсюлманските имигранти.
Движението Б.Д.С., което е вдъхновено от движението за бойкот срещу южноафриканския апартейд, се стреми да използва икономическия натиск, за да осигури равни права на палестинците в Израел, да прекрати окупацията и да насърчи завръщането на палестинските бежанци. Много хора намират движението Б.Д.С. за проблематично, тъй като то не потвърждава правото на израелската държава да съществува – и в действителност някои поддръжници на Б.Д.С. предвиждат пълно унищожаване на ционисткия проект. Все пак може да се твърди, че свързването с Холокоста на едно ненасилствено движение за бойкот, чиито поддръжници изрично го представят като алтернатива на въоръжената борба, е самото определение за релативизъм на Холокоста. Но според логиката на германската политика на паметта, тъй като Б.Д.С. е насочен срещу евреите – въпреки че много от поддръжниците на движението също са евреи – той е антисемитски. Може да се твърди също, че нерядкото смесване на „евреите“ с „държавата Израел“ е антисемитско, дори че отговаря на определението за антисемитизъм на I.H.R.A. И като се има предвид участието на AfD и моделът, по който резолюцията се използва предимно срещу евреи и цветнокожи, би могло да се очаква, че този аргумент ще получи подкрепа. Това очакване се оказа грешка.
Основният закон на Германия, за разлика от Конституцията на САЩ, но и от конституциите на много други европейски държави, не се тълкува като абсолютна гаранция за свободата на словото. Той обаче обещава свобода на изразяване не само в пресата, но и в областта на изкуствата и науките, научните изследвания и преподаването. Възможно е, ако резолюцията на Б.Д.С. се превърне в закон, тя да бъде призната за противоконституционна. Но тя не е била проверявана по този начин. Част от това, което направи резолюцията особено силна, е обичайната щедрост на германската държава: почти всички музеи, изложби, конференции, фестивали и други културни събития получават финансиране от федералното, провинциалното или местното правителство. „Това създаде маккартистка среда“, каза ми художничката Кандис Брайц. „Когато искаме да поканим някого, те“ – имайки предвид каквато и да е правителствена агенция, която финансира събитието – „търсят името му в Google в комбинация с ключови думи като ‘Б.Д.С.’, ‘Израел’, ‘апартейд’.“
Преди няколко години Брейц, чието изкуство се занимава с проблемите на расата и идентичността, и Майкъл Ротберг, който държи катедрата по изучаване на Холокоста в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, се опитват да организират симпозиум за германската памет за Холокоста, наречен „Имаме нужда да поговорим“. След месеци на подготовка държавното финансиране им е отнето, вероятно защото програмата включва панел, свързващ Аушвиц и геноцида над племената хереро и нама, извършен между 1904 и 1908 г. от германските колонизатори в днешна Намибия. „Някои от техниките на Холокоста са били разработени тогава“, казва Брейц. „Но не е позволено да се говори заедно за германския колониализъм и Холокоста, защото това е ‚приравняване‘.“
Настояването за изключителността на Холокоста и централната роля на ангажимента на Германия да се разплати с него са двете страни на една и съща монета: те позиционират Холокоста като събитие, което германците трябва винаги да помнят и споменават, но от чието повторение не трябва да се страхуват, защото то не прилича на нищо друго, което се е случило или ще се случи някога. Германската историчка Стефани Шюлер-Шпрингорум, която оглавява Центъра за изследване на антисемитизма в Берлин, твърди, че обединена Германия е превърнала разплащането с Холокоста в своя национална идея и в резултат на това „всеки опит да се развие разбирането ни за самото историческо събитие чрез сравнения с други германски престъпления или други геноциди може да се възприеме и се възприема като атака срещу самата основа на тази нова национална държава“. Може би това е смисълът на „Никога повече е сега“.
Някои от големите еврейски мислители, преживели Холокоста, прекарват остатъка от живота си в опити да кажат на света, че ужасът, макар и уникално смъртоносен, не трябва да се разглежда като аберация. Това, че Холокостът се е случил, означава, че той е бил възможен – и си остава възможен. Социологът и философ Зигмунт Бауман твърди, че масовият, систематичен и ефикасен характер на Холокоста е функция на модерността – че макар и в никакъв случай да не е бил предопределен, той е в унисон с други изобретения на ХХ век. Теодор Адорно изследва какво кара хората да следват авторитарни лидери и търси морален принцип, който да предотврати нов Аушвиц.
През 1948 г. Хана Арендт пише отворено писмо, което започва така: „Сред най-тревожните политически явления на нашето време е появата в новосъздадената държава Израел на ‚Партията на свободата‘ (Тнуат Хахерут) – политическа партия, която по своята организация, методи, политическа философия и социален апел е близка до нацистките и фашистките партии.“ Само три години след Холокоста Арендт сравнява една еврейска израелска партия с нацистката – действие, което днес би било явно нарушение на определението за антисемитизъм на I.H.R.A. Арендт основава сравнението си на нападение срещу арабското село Дейр Ясин (което не е участвало във войната и не е било военна цел), извършено отчасти от Иргун, паравоенна партия, предшественик на Партията на свободата,. Нападателите „избиват повечето от жителите му – 240 мъже, жени и деца – и оставят няколко от тях живи, за да ги развеждат като пленници по улиците на Йерусалим“.
Поводът за писмото на Арендт е планираното посещение на лидера на партията Менахем Бегин в Съединените щати. Алберт Айнщайн, друг германски евреин, избягал от нацистите, добавя подписа си. Тридесет години по-късно Бегин става министър-председател на Израел. Още половин век по-късно, в Берлин, философката Сюзън Нейман, която ръководи изследователски институт [в Потсдам], носещ името на Айнщайн, говори при откриването на конференция, наречена „Отвличане на паметта: Холокостът и новата десница“. Тя намеква, че може да се сблъска с последици заради оспорването на начините, по които Германия сега управлява своята култура на паметта. Нейман е израелска гражданка и изследователка на паметта и морала. Една от книгите ѝ се нарича Да се учим от германците: Расата и паметта за злото. През последните няколко години, казва Нейман, културата на паметта е „изпаднала в безпорядък“.
Например резолюцията на Германия срещу Б.Д.С. е имала подчертано смразяващ ефект върху културната атмосфера на страната. Град Аахен върна наградата от 10 хил. евро, която беше присъдил на ливанско-американския художник Уалид Раад; град Дортмунд и журито за наградата „Нели Сакс“ на стойност 15 хил. евро също отмениха отличието, което бяха присъдили на британско-пакистанската писателка Камила Шамси. Поканата за участие в голям фестивал на камерунския политически философ Ахил Мбембе беше поставена под въпрос, след като федералният комисар по антисемитизма го обвини, че подкрепя Б.Д.С. и „релативизира Холокоста“. (Мбембе заяви, че не е свързан с движението за бойкот; самият фестивал беше отменен заради COVID). Директорът на Еврейския музей в Берлин, Петер Шефер, подаде оставка през 2019 г., след като беше обвинен, че подкрепя Б.Д.С. – всъщност той не е подкрепял движението за бойкот, но музеят беше публикувал в Twitter линк към вестникарска статия, която включваше критики към резолюцията. Кабинетът на Бенямин Нетаняху беше поискал от Меркел да намали финансирането на музея, тъй като според израелския министър-председател изложбата му за Йерусалим обръщала прекалено голямо внимание на мюсюлманите в града. (Германската резолюция срещу Б.Д.С. може би е уникална по своето въздействие, но не и по своето съдържание: в повечето американски щати вече има закони, които приравняват бойкота с антисемитизма и спират държавното финансиране на хора и институции, които го подкрепят).
След като симпозиумът „Имаме нужда да поговорим“ беше отменен, Брейц и Ротберг се прегрупираха и излязоха с предложение за симпозиум, наречен „Все още имаме нужда да поговорим“. Списъкът с лектори бе изчистен. Правителствена организация провери всички и се съгласи да финансира събирането. Симпозиумът беше насрочен за началото на декември. И тогава „Хамас“ нападна Израел. „Знаехме, че след това всеки германски политик ще сметне за изключително рисковано да бъде свързан със събитие, на което има палестински оратори или се споменава думата „апартейд“ – казва Брайц. На 17 октомври Брайц научава, че финансирането е било спряно. Междувременно в цяла Германия полицията потушаваше демонстрации, които призоваваха за прекратяване на огъня в Газа или изразяваха подкрепа за палестинците. Вместо симпозиум, Брайц и няколко други души организираха протест. Те го нарекоха „Все още, все още, все още имаме нужда да поговорим“. Около час след началото на събирането полицията тихо се промъкна през тълпата, за да конфискува картонен плакат с надпис „От реката до морето, ние искаме равенство“. Човекът, който беше донесъл плаката, беше израелска еврейка.
Оттогава насам предложението за „Изпълнение на историческата отговорност“ се бави в комисията. Въпреки това показната битка срещу антисемитизма продължи да се засилва. През ноември планирането на Documenta, една от най-важните изложби в света на изкуството, беше хвърлено в смут, след като вестник Süddeutsche Zeitung изрови петиция, която членът на художествения организационен комитет Ранджит Хоскоте е подписал през 2019 г. В петицията, написана в знак на протест срещу планирано събитие за ционизма и войнствения хиндуизъм в родния град на Хоскоте – Мумбай, ционизмът се осъжда като „расистка идеология, призоваваща за заселническо-колониална държава, държава на апартейда, в която неевреите имат неравни права, и на практика е основана на етническото прочистване на палестинците“. Вестник Süddeutsche Zeitung съобщи за това в рубриката „Антисемитизъм“. Хоскоте подаде оставка, а останалите членове на комисията последваха примера му. Седмица по-късно Брейц прочита във вестник, че музей в Саарланд е отменил нейна изложба, планирана за 2024 г., „с оглед на медийното отразяване на художничката във връзка с противоречивите ѝ изявления в контекста на агресивната война на Хамас срещу държавата Израел“.
През ноември тази година отпътувах от Берлин, за да пътувам до Киев, като прекосих с влак Полша и след това Украйна. Това е най-подходящото място да кажа няколко неща за връзката ми с еврейската история на тези земи. Много американски евреи отиват в Полша, за да посетят малкото, което е останало (ако изобщо) от старите еврейски квартали, да ядат храна, възстановена по рецепти, оставени от отдавна изчезнали семейства, и да обиколят еврейската история, еврейските гета и нацистките концентрационни лагери. Аз съм по-близо до тази история. Израснах в Съветския съюз през седемдесетте години на миналия век, в постоянно присъстващата сянка на Холокоста, защото само част от семейството ми го беше преживяла и защото съветската цензура потискаше всяко негово публично споменаване. Когато на около деветгодишна възраст научих, че някои нацистки военнопрестъпници все още са на свобода, престанах да спя. Представях си как някой от тях се качва през балкона на петия ни етаж, за да ме отвлече.
През лятото на гости от Варшава идваха братовчедка ни Анна и синовете ѝ. Родителите ѝ са решили да се самоубият, след като изгаря Варшавското гето. Бащата на Анна се хвърлил пред един влак. Майка ѝ завързала тригодишната Анна за кръста си с шал и скочила в една река. Били извадени от водата от един поляк и оцелели през войната, като се криели в провинцията. Знаех тази история, но не ми беше позволено да я споменавам. Анна е вече възрастна, когато научава, че е оцеляла от Холокоста, и по онова време изчакваше докато децата ѝ пораснат, за да може да им разкаже историята си (те бяха на моята възраст). Първият път, когато отидох в Полша, през деветдесетте години на миналия век, беше, за да проуча съдбата на моя прадядо, който е прекарал почти три години в гетото в Бялисток, преди да бъде убит в Майданек.
Войната за паметта за Холокоста в Полша върви паралелно с тази в Германия. Идеите, които се борят в двете страни, са различни, но една от постоянните им черти е участието на десни политици в сътрудничество с държавата Израел. Както и в Германия, през деветдесетте и две хилядните години се полагат амбициозни усилия за изграждане на мемориални паметници, които преодоляват мълчанието от съветските години, както на национално, така и на местно ниво. Поляците изграждат музеи и паметници в памет на евреите, убити по време на Холокоста – половината от жертвите на който са в окупираната от нацистите Полша – и на еврейската култура, която е била загубена заедно с тях. След това идва ответната реакция. Тя съвпадна с идването на власт на дясната, нелиберална партия „Право и справедливост“ през 2015 г. Поляците вече искаха версия на историята, в която те са били жертви на нацистката окупация заедно с евреите, които са се опитали да защитят от нацистите.
Това не е вярно: случаите, в които поляци рискуват живота си, за да спасят евреите от германците, както в случая с братовчедка ми Анна, са изключително редки, докато обратното е често срещано явление – има цели общности или структури на окупираната полска държава, като полицията или градските власти, които извършват масови убийства на евреи. Но историците, които изследваха ролята на поляците в Холокоста, бяха подложени на нападки. Принстънският историк от полски произход Ян Томаш Грос е разпитван и заплашван със съдебно преследване за това, че е написал, че поляците са убили повече полски евреи, отколкото германците. Полските власти го преследват дори след като се пенсионира. Правителството изтласка от поста му Дариуш Стола, ръководител на POLIN, иновативния музей на полската еврейска история във Варшава. Историците Ян Грабовски и Барбара Енгелкинг са изправени пред съда за това, че са написали, че кметът на едно полско село е бил сътрудник на Холокоста.
Когато написах за случая на Грабовски и Енгелкинг, получих някои от най-страшните смъртни заплахи в живота си. (Изпращали са ми много смъртни заплахи; повечето от тях се забравят.) Една от тях, изпратена на служебен имейл адрес, гласеше: „Ако продължаваш да пишеш лъжи за Полша и поляците, ще изпратя тези куршуми в тялото ти. Виж приложението! По пет във всяко коляно, така че няма да ходиш повече. Но ако продължаваш да разпространяваш омразата си към евреите, следващите 5 куршума ще ти доставя в сливата. Третата стъпка няма да я забележиш. Но не се притеснявай, няма да те посетя следващата седмица или осем седмици. Ще се върна, когато забравиш този имейл, може би след 5 години. Ти си в моя списък....“ Прикаченият файл представляваше снимка на два лъскави куршума в дланта на една ръка. Държавният музей „Аушвиц-Биркенау“, оглавяван от назначено от правителството лице, осъди статията ми в Туитър, същото направи и акаунтът на Световния еврейски конгрес. Няколко месеца по-късно покана за изказване в един университет се провали, тъй като университетът съобщи на агента ми, че е станало ясно, че може би съм антисемитка.
По време на полските войни за паметта за Холокоста Израел поддържаше приятелски отношения с Полша. През 2018 г. Нетаняху и полският министър-председател Матеуш Моравецки излязоха със съвместно изявление срещу „действията, целящи да обвинят Полша или полската нация като цяло за зверствата, извършени от нацистите и техните сътрудници от различни нации“. В изявлението се твърди невярно, че „структурите на полската нелегална държава, контролирани от полското правителство в изгнание, са създали механизъм за системна помощ и подкрепа на евреите“. Нетаняху изграждаше съюзи с нелибералните правителства на централноевропейски държави като Полша и Унгария, отчасти за да попречи на утвърждаването на антиокупационен консенсус в Европейския съюз. За тази цел той беше готов да лъже за Холокоста.
Всяка година десетки хиляди израелски тийнейджъри пътуват до музея „Аушвиц“, преди да завършат средното си образование (макар че миналата година пътуванията бяха отменени поради проблеми със сигурността и нарастващото настояване на полското правителство участието на поляците в Холокоста да бъде отписано от историята). Това е мощно, формиращо идентичността пътуване, което се провежда само година или две преди младите израелци да постъпят в армията. Ноам Чают, основател на Breaking the Silence, група за подкрепа на гласната опозиция срещу окупацията в Израел, пише за собственото си гимназиално пътуване, което се е състояло в края на 1990-те години: „Сега, в Полша, като юноша в гимназията, започнах да усещам принадлежност, любов към себе си, сила и гордост, желание да допринеса, да живея и да бъда силен, толкова силен, че никой никога да не се опита да ме нарани.“
Чают пренася това чувство в ИДФ [израелската армия], която го изпраща в окупирания Западен бряг. Един ден той разлепвал съобщения за конфискация на имущество. Наблизо играели група деца. Чают се усмихнал на едно малко момиченце, което според него било любезно и не представлявало заплаха. Останалите деца се разбягали, но момиченцето замръзнало, уплашено, докато и то избягало. По-късно, когато Чают издава книга за личната трансформация, която тази среща е ускорила, той пише, че не е сигурен защо именно това момиче е останало с такава сила в паметта му: „В края на краищата ги имаше и детето с белезници в джипа, и момичето, в чиято семейна къща бяхме нахлули късно през нощта, за да изведем майка ѝ и леля ѝ. Имаше и много деца, стотици, които крещяха и плачеха, докато претърсвахме стаите и вещите им. Имаше и дете от Дженин, чиято стена взривихме с експлозив, който направи дупка само на няколко сантиметра от главата му. Като по чудо то не пострада, но съм сигурен, че слухът и умът му бяха силно увредени“. Но в очите на това момиче, в този ден, Чают е видял отражение на унищожителното зло, такова, каквото го били учили, че е съществувало само между 1933 и 1945 и само там, където са управлявали нацистите. Чают нарича книгата си „Момичето, което открадна моя Холокост“.
Взех влака от полската граница до Киев. Близо тридесет и четири хиляди евреи са разстреляни в Бабий Яр, гигантски овраг в покрайнините на града, само за тридесет и шест часа през септември 1941 г. Преди края на войната там загиват още десетки хиляди души. Това е така нареченият Холокост с куршуми. Много от страните, в които са извършени такива кланета – Прибалтика, Беларус, Украйна – са реколонизирани от Съветския съюз след Втората световна война. Дисиденти и еврейски културни дейци рискуват свободата си, за да поддържат паметта за тези трагедии, да събират свидетелства и имена и, където е възможно, да почистват и защитават самите места. След разпадането на Съветския съюз мемориалните проекти съпътстват усилията за присъединяване към Европейския съюз. „Признаването на Холокоста е нашият съвременен европейски входен билет“, писа историкът Тони Джуд в книгата си „След войната от 2005 г.
В гората Румбула край Рига например, където през 1941 г. са били убити около двадесет и пет хиляди евреи, през 2002 г. беше открит мемориал, две години преди Латвия да бъде приета в Европейския съюз. Сериозни усилия за отбелязване на паметта на Бабий Яр се полагаха след революцията от 2014 г., която насочи Украйна по устремния път към Европейския съюз. До нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. бяха завършени няколко по-малки структури и са налице амбициозни планове за по-голям музеен комплекс. С нахлуването строителството спря. Една седмица след началото на войната руска ракета удря непосредствено до мемориалния комплекс, убивайки най-малко четирима души. Оттогава насам някои от хората, свързани с проекта, се занимават изключително с разследване на военни престъпления.
Украинският президент Володимир Зеленски води сериозна кампания за спечелване на израелска подкрепа за Украйна. През март 2022 г. той произнася реч пред Кнесета, в която не подчертава собственото си еврейско потекло, а се фокусира върху неразривната историческа връзка между евреите и украинците. Той направи недвусмислени паралели между режима на Путин и нацистката партия и дори заяви, че преди осемдесет години украинците са спасили евреите. (Както и в случая с Полша, всяко твърдение, че подобна помощ е била широко разпространена, е невярно.) Но това, което работи за дясното правителство на Полша, не проработи за проевропейския президент на Украйна. Израел не даде на Украйна помощта, за която тя молеше във войната си срещу Русия – страна, която открито подкрепя Хамас и Хизбула.
Въпреки това, както преди, така и след нападението на 7 октомври, фразата, която чувах в Украйна може би повече от всяка друга, беше „Трябва да бъдем като Израел“. Политици, журналисти, интелектуалци и обикновени украинци се идентифицират с историята, която Израел разказва за себе си – историята на малък, но могъщ остров на демокрацията, който е силен срещу враговете, които го обграждат. Някои украински леви интелектуалци твърдят, че Украйна, която води антиколониална война срещу окупационна сила, трябва да вижда своето отражение в Палестина, а не в Израел. Но тези гласове са маргинални и най-често принадлежат на млади украинци, които учат или са учили в чужбина. След нападението на „Хамас“ Зеленски искаше да побърза да отиде в Израел в знак на подкрепа и единство между Израел и Украйна. Изглежда, че израелските власти имат други идеи – посещението не се е състояло.
Докато Украйна безуспешно се опитва да накара Израел да признае, че руската инвазия прилича на геноцидната агресия на нацистка Германия, Москва изгради цяла пропагандна вселена около представянето на правителството на Зеленски, украинската армия и украинския народ като нацисти. Втората световна война е централното събитие в руския исторически мит. По време на управлението на Владимир Путин, когато умират и последните хора, преживели войната, възпоменателните събития се превръщат в карнавали, които празнуват руската жертвоготовност. В тази война СССР губи най-малко двадесет и седем милиона души, непропорционално голям брой от които са украинци. Съветският съюз и Русия водят войни почти непрекъснато от 1945 г. насам, но думата „война“ все още е синоним на Втората световна война, а думата „враг“ се използва взаимозаменяемо с „фашист“ и „нацист“. Това улесни много Путин да заклейми украинците като нацисти при обявяването на новата война.
Нетаняху сравни убийствата на Хамас по време на музикалния фестивал с Холокоста чрез куршуми. Това сравнение, подхванато и разпространявано от някои световни лидери, включително президента Байдън, служи на Израел, за да подкрепи аргументите си за налагане на колективно наказание на жителите на Газа. По същия начин Путин, когато казва „нацист“ или „фашист“, има предвид, че украинското правителство е толкова опасно, че Русия е оправдана да бомбардира безогледно, да обсажда украински градове и да убива украински цивилни граждани. Разбира се, има и съществени разлики: Твърденията на Русия, че Украйна я е нападнала първа, и представянето на украинското правителство като фашистко, са неверни; Хамас, от друга страна, е тиранична сила, която нападна Израел и извърши жестокости, които все още не можем да разберем напълно. Но имат ли значение тези разлики, когато става дума за убийство на деца?
В първите седмици от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна, когато войските ѝ окупираха западните предградия на Киев, директорът на киевския музей на Втората световна война Юрий Савчук живее в музея и преосмисля основния експонат. Един ден след като украинските военни прогонват руснаците от Киевска област, той се среща с главнокомандващия на украинските въоръжени сили Валерий Залужний и получава разрешение да започне да събира артефакти. Савчук и служителите му отиват в Буча, Ирпин и други градове, които току-що са били „деокупирани“, както са свикнали да казват украинците, и интервюират хора, които все още не са разказали своите истории. „Това беше преди ексхумациите и препогребванията“, каза ми Савчук. „Видяхме истинското лице на войната, с всичките ѝ емоции. Страхът, ужасът се съдържаха в атмосферата и ние ги поглъщахме заедно с въздуха“.
През май 2022 г. музеят открива нова изложба, озаглавена „Украйна – разпятие“. Тя започва с изложба на ботуши на руски войници, които екипът на Савчук е събрал. Това е странен обрат: както музеят в Аушвиц, така и музеят на Холокоста във Вашингтон, окръг Колумбия, са изложили стотици или хиляди обувки, принадлежали на жертви на Холокоста. Те предават мащаба на загубата, въпреки че показват само малка част от нея. Изложбата в Киев показва мащаба на заплахата. Ботушите са подредени на пода на музея в петлъчна звезда – символът на Червената армия, който в Украйна е станал толкова зловещ, колкото и свастиката. През септември Киев премахна петолъчните звезди от паметника на Втората световна война на площад „Победа“ – преименуван, тъй като самата дума „победа“ напомня за тържеството на Русия в това, което тя все още нарича Велика отечествена война. Градът промени и датите на паметника – от „1941-1945“ – годините на войната между Съветския съюз и Германия – на „1939-1945“. Коригиране на паметта стъпка по стъпка.
През 1954 г. израелски съд разглежда дело за клевета, в което участва унгарски евреин на име Израел Кастнер. Десетилетие по-рано, когато Германия окупира Унгария и със закъснение пристъпва към масовото избиване на нейните евреи, Кастнер, в качеството си на лидер на еврейската общност, започва преговори със самия Адолф Айхман. Кастнер предлага да откупи живота на унгарските евреи срещу десет хиляди камиона. Когато не успява, той започва да преговаря за спасяването на 1685 души, като ги транспортира с чартърен влак до Швейцария. Стотици хиляди други унгарски евреи са натоварени на влакове за лагерите на смъртта. Един оцелял унгарски евреин публично обвинява Кастнер, че е сътрудничил на германците. Кастнер подава иск за клевета и на практика се оказва подсъдим. Съдията заключава, че Кастнер е „продал душата си на дявола“.
Обвинението срещу Кастнер в колаборация се основава на твърдението, че не е казал на хората, че отиват на смърт. Обвинителите му твърдят, че ако беше предупредил депортираните, те щяха да се разбунтуват, а не да отидат в лагерите на смъртта като овце на заколение. Съдебният процес се тълкува като начало на дискурсивно противопоставяне, в което израелската десница настоява за превантивно насилие и смята левицата за умишлено беззащитна. По време на процеса Кастнер е ляв политик, а обвинителят му е десен активист.
Седем години по-късно съдията, ръководил делото за клевета срещу Кастнер, е един от тримата съдии в процеса срещу Адолф Айхман. Тук вече се появява самият дявол. Обвинението твърди, че Айхман представлява само едно от повторенията на вечната заплаха за евреите. Процесът спомогна за затвърждаване на тезата, че за да предотвратят унищожението си, евреите трябва да са готови да използват сила превантивно. Аренд, която отразява процеса, не иска да приеме нищо от това. Нейната фраза „баналността на злото“ предизвиква може би първите обвинения, отправени към евреин, че омаловажава Холокоста. Тя не го прави. Но тя вижда, че Айхман не е дявол, че може би дяволът не съществува. Тя разсъждава, че няма такова нещо като радикално зло, че злото винаги е обикновено, дори когато е крайно – нещо „родено в канавката“, както се изразява по-късно, нещо „напълно повърхностно“.
Освен това Аренд се противопоставя на обвинението, според което евреите са били жертви на, както тя се изразява, „исторически принцип, простиращ се от фараона до Хаман – жертва на метафизичен принцип“. Тази история, вкоренена в библейската легенда за Амалек, народ от пустинята Негев, който многократно се е сражавал с древните израилтяни, твърди, че всяко поколение евреи се сблъсква със свой собствен Амалек. Научих тази история като тийнейджърка; това беше първият урок по Тора, който получих, преподаден от равин, който събра децата в предградие на Рим, където живееха еврейски бежанци от Съветския съюз, докато чакаха документите си, за да влязат в Съединените щати, Канада или Австралия. В тази история, разказана от прокурора по делото срещу Айхман, Холокостът е предопределено събитие, част от еврейската – и само от еврейската история. В тази версия евреите винаги изпитват добре обоснован страх от унищожение. Всъщност те могат да оцелеят само ако действат така, сякаш унищожението е неизбежно.
Когато за пръв път научих легендата за Амалек, тя ми се стори напълно логична. Тя описваше моите познания за света; помогна ми да свържа преживяванията си, когато ме дразнеха и биеха, с наставленията на прабаба ми, че използването на домашни изрази на идиш на обществени места е опасно, с неразбираемата несправедливост, че дядо ми, прадядо ми и десетки други роднини са били убити, преди да се родя. Бях на четиринадесет години и самотна. Знаех, че аз и семейството ми сме жертви, а легендата за Амалек придаде на чувството ми за жертва смисъл и усещане за общност.
След нападението на Хамас Нетаняху повтори историята за Амалек. Логиката на тази легенда, която той използва – че евреите заемат изключително място в историята и имат изключителни права на жертви – подсили бюрокрацията за антиантисемитизъм в Германия и нечестивия съюз между Израел и европейската крайна десница. Но никоя нация не е само жертва или само извършител през цялото време. Точно както голяма част от претенциите на Израел за безнаказаност се крият в еврейския статут на вечна жертва, така и много от критиците на страната се опитват да оправдаят терористичния акт на Хамас като предвидим отговор на потисничеството на палестинците от страна на Израел. Обратно, в очите на поддръжниците на Израел палестинците в Газа не могат да бъдат жертви, защото Хамас първи нападна Израел. Борбата за „законна претенция“ за жертва продължава вечно.
През последните седемнадесет години Газа е свръхгъсто населен, беден, ограден със стени комплекс, в който само малка част от населението има право да напуска дори за кратко време – с други думи, гето. Не като еврейско гето във Венеция или като обособена гето-общност в центъра на някой град в Америка, а като еврейско гето в източноевропейска държава, окупирана от нацистка Германия. През двата месеца, откакто Хамас нападна Израел, всички жители на Газа пострадаха от настъплението на израелските сили. Хиляди загинаха. Средно на всеки десет минути в Газа загива по едно дете. Израелски бомби поразиха болници, родилни отделения и линейки. Осем от всеки десет жители на Газа са бездомни и се местят от едно място на друго, без да могат да стигнат до безопасно място.
Изглежда, че терминът „затвор под открито небе“ е измислен през 2010 г. от Дейвид Камерън, британският външен министър, който тогава е министър-председател. Много организации за защита на правата на човека, които документират условията в Газа, възприеха това описание. Но както и в еврейските гета в окупирана Европа, няма затворническа охрана – Газа се охранява не от окупаторите, а от местни сили. Вероятно по-подходящият термин „гето“ би предизвикал огън заради сравняването на трудното положение на обсадените жители на Газа с това на евреите в гетата. Освен това той би ни дал езика, с който да опишем това, което се случва в Газа сега. Гетото се ликвидира.
Нацистите са твърдели, че гетата са необходими, за да предпазят неевреите от болести, разпространявани от евреите. Израел твърди, че изолацията на Газа, подобно на стената на Западния бряг, е необходима за защита на израелците от терористични нападения, извършвани от палестинци. Твърдението на нацистите няма никаква основа в реалността, докато израелското твърдение произтича от действителни и повтарящи се актове на насилие. Това са съществени разлики. И все пак и двете твърдения предполагат, че един окупационен орган може да избере да изолира, обезсили, а сега и да застраши смъртоносно цяло едно население в името на защитата на собственото си.
От първите дни на създаването на Израел сравняването на разселените палестинци с разселените евреи се появява, за да бъде отхвърлено. През 1948 г., годината на създаване на държавата, статия в израелския вестник Маарив описва ужасните условия – „стари хора, толкова слаби, че са на ръба на смъртта“; „момче с два парализирани крака“; „друго момче, чиито ръце са отрязани“ – в които палестинците, предимно жени и деца, напускат село Тантура, след като е било окупирано от израелските войски: „Една жена носеше детето си на едната си ръка, а с другата държеше възрастната си майка. Последната не можеше да издържи на темпото, крещеше и молеше дъщеря си да намали скоростта, но дъщерята не се съгласи. Накрая възрастната дама рухна на пътя и не можеше да помръдне. Дъщерята си скубеше косите… че няма да успее да стигне навреме. А още по-лошо от това беше асоциацията с еврейските майки и баби, които са изоставали по точно същия начин по пътищата под дулата на убийците.“ Журналистът изведнъж се усеща. „Очевидно е, че няма място за подобно сравнение – пише той. „Тази съдба – те сами си я причиниха.“
През 1948 г. евреите се вдигат на оръжие, за да претендират за земя, която им е предложена по силата на решението на ООН за разделяне на контролираната от Великобритания Палестина. Палестинците, подкрепяни от околните арабски държави, не приемат разделянето и обявяването на независимостта на Израел. Египет, Сирия, Ирак, Ливан и Трансйордания нахлуват в протоизраелската държава, с което започва това, което днес Израел нарича Война за независимост. Стотици хиляди палестинци бягат от боевете. Тези, които не са го направили, са прогонени от селата си от израелските сили. Повечето от тях никога не успяват да се завърнат. Палестинците помнят 1948 г. като Накба – дума, която на арабски означава „катастрофа“, точно както Шоа означава „катастрофа“ на иврит. Това, че сравнението е неизбежно, е принудило много израелци да твърдят, че за разлика от евреите, палестинците сами са причинили катастрофата си.
В деня, в който пристигнах в Киев, някой ми подаде дебела книга. Това беше първото академично изследване за Степан Бандера, публикувано в Украйна. Бандера е украински герой: борил се е срещу съветския режим; десетки паметници в негова чест се появяват след разпадането на СССР. След Втората световна война той се озовава в Германия, от изгнание ръководи партизанско движение и умира през 1959 г. след като е отровен от агент на КГБ. Освен това Бандера е бил убеден фашист, идеолог, който е искал да изгради тоталитарен режим. Тези факти са подробно описани в книгата, от която са продадени около 1200 екземпляра. (Много книжарници са отказали да я продават.) Русия с удоволствие използва украинския култ към Бандера като доказателство, че Украйна е нацистка държава. Украинците отговарят най-вече с оневиняване на наследството на Бандера. На хората им е все така трудно да схванат идеята, че някой би могъл да бъде враг на твоя враг и въпреки това да не е доброжелателна сила. Жертва и същевременно извършител. Или обратното.
