На или около 24 февруари 1848 в Лондон е публикуван памфлет от двайсет и три страници, в който се прокламира, че модерната индустрия е революционизирала света. Нейните постижения надминават всичко, направено от великите цивилизации на миналото – египетските пирамиди, римските акведукти, готическите катедрали. Нейните нововъведения – железницата, параходът, телеграфът – отприщиха фантастични производителни сили. В името на свободната търговия тя събори националните граници, свали цените, направи планетата взаимосвързана и космополитна. Днес стоките и идеите циркулират навсякъде.
Не по-малко важно е, че тя помете старите йерархии и мистификации. Хората не вярват повече, че произходът или религията определят мястото им в живота. Всички хора са еднакви. За пръв път в историята мъжете и жените могат да видят без никакви илюзии къде стоят в отношенията си с другите.
Новите начини на производство, комуникации и разпределение генерираха и огромно богатство. Има обаче един проблем: богатството не е разпределено поравно. Десет процента от населението притежават фактически цялото богатство; останалите деветдесет процента не притежават нищо. Докато градовете се индустриализират, докато богатството все повече се концентрира и богатите стават все по-богати, средната класа започва да потъва до нивото на работническата класа.
Скоро на практика в света ще има само две категории хора: онези, които притежават цялата собственост, и онези, които им продават своя труд. С изчезването на идеологиите, които навремето представяха неравенството като естествено и предопределено, работниците по света неизбежно ще прозрат истината за съществуващата система, ще се надигнат и ще я отхвърлят. Авторът, който пророкува това, е разбира се Карл Маркс, а памфлетът е „Комунистическият манифест“. Все още не е доказано, че Марксовото пророчество е погрешно.
Предвид очевидната актуалност на Маркс за съвременната политика, изглежда странно, че две важни нови книги си поставят за цел да го върнат в собствения му век. „Маркс не е наш съвременник“, подчертава Джонатан Спърбър в Karl Marx: A Nineteenth – Century Life (2013); той е „по-скоро фигура от миналото, отколкото пророк на настоящето“. А Гарет Стедман Джоунс обяснява, че целта на книгата му Karl Marx: Greatness and Illusion (2016) е „да постави Маркс в собствения му контекст“.
Това начинание си струва труда. Историците историзират, тоест те коригират тенденцията за актуализиране на миналото. Спърбър, който преподава в Университета на Мисури, и Стедман Джоунс, който преподава в Лондонския университет Куийн Мери и е съдиректор на Центъра за история и икономика към Кеймбриджкия университет, притежават изключителна компетентност що се отнася до задачата да бъде поставен Маркс в интелектуалния и политически контекст на Европа от 19 век.
Маркс е един от големите майстори на близкия бой, много от неговите писания са адресирани към проблемите на неговия ден и са ad hominem – той не знае задръжки в споровете с отдавна забравени мислители и в интерпретацията на отдавна забравени събития. Спърбър и Стедман Джоунс показват, че ако четете Маркс в този контекст – като човек ангажиран в безкрайни междуособни политически и философски битки, – тогава значението на някои известни пасажи в неговите книги може да понамалее малко. Залогът изглежда по-ограничен. В последна сметка Маркс на двамата историци не се различава радикално от приетия Маркс, но е някак си по-викториански. Интересното е, че въпреки близостта на подхода им, различията в интерпретацията им са значителни.
Същевременно, както отбелязва Мишел Фуко, Маркс е и инициатор на един кардинален дискурс. С неговото име се свързва огромен идеен масив. „Аз не съм марксист“, бил казал Маркс, и е наистина необходимо да се прави разлика между това, което е написал, и употребите на написаното. Впрочем голяма част от значението на неговите съчинения се дължи тъкмо на последствията от тях. Все пак, и въпреки факта, че на определено равнище, както показват Спърбър и Стедман Джоунс, той може да изглежда като още един мислител на своето време, убеден, че знае как ще се развият нещата в бъдеще, Маркс създава произведения, които запазват интелектуалния си потенциал през годините. И днес дори „Комунистическият манифест“ е като бомба, която може всеки момент да избухне в ръцете ви.
Освен това за разлика от много други критици на промишления капитализъм през неговата епоха, а те не са били малко, Маркс е истински революционер. Всичко излязло от перото му е написано в служба на революцията, която той пророкува в „Комунистическият манифест“ и която е сигурен, че ще се случи. След смъртта му се случиха не една и две комунистически революции – вярно, не точно там, където той предвиждаше, но все пак в негово име. Около средата на 20 век над една трета от хората в света живееха под властта на режими, които се наричаха марксистки.
Това е важно, защото един от ключовите принципи на Маркс постановява, че теорията трябва винаги да бъде свързана с практиката. Това е есенцията на прочутия 11-ти тезис за Фойербах: „Досега философите само са обяснявали света по различен начин, целта обаче е той да бъде променен“. Маркс не казва, че философията е безпредметна; той казва, че философските проблеми възникват от реалните условия на живот и могат да бъдат разрешени само чрез промяната на тези условия – чрез преобразяване на света. И неговите идеи бяха използвани за преобразяването на света, или поне на значителна част от него. Никой не може да държи Маркс отговорен в юридически смисъл за резултата, но ако изхождаме от собствения му принцип, резултатът ни казва нещо за идеите.
Накратко, ние можем да върнем Маркс в 19 век, но не можем да го задържим там. Маркс губи абсурдно много време в полемики със съперниците си и погасяване на сектантски огнища на пожари, и разбира се не успява да завърши труда, който смята за своя opus magnum – „Капиталът“. Ала за добро или зло факт е, че неговата мисъл не е остаряла. Маркс провижда, че модерните пазарни икономики, оставени сами на себе си, произвеждат големи неравенства, и превръща онзи аналитичен подход, който води началото си чак от Сократ – преобръщането с главата наопаки на концепции, които мислим, че познаваме и разбираме, – в ресурс за осмисляне на социалните и икономическите условия на собствения ни живот.
Освен неговия стар и верен сътрудник Фридрих Енгелс, почти никой не би могъл да си представи през 1883, годината, когато Маркс умира шейсет и четири годишен, колко влиятелен ще се окаже той. Единайсет души присъстват на погребението му. През по-голямата част от живота си Маркс е звезда в едно миниатюрно съзвездие от радикални изгнаници и провалили се революционери (плюс цензорите и полицейските шпиони, които ги следят), но е почти непознат извън него. Книгите, на които се дължи днешната му слава, не са били точно бестселъри. „Комунистическият манифест“ потъва в небитието веднага след публикуването му и не е печатан в продължение на двайсет и четири години; „Капиталът“ бива практически пренебрегнат, когато първият том излиза през 1867: за четири години се продават хиляда екземпляра, а английският превод се появява едва през 1886.
Вторият и третият том на „Капиталът“ са публикувани след смъртта на автора им, съшити от Енгелс от стотици страници, изписани на ръка. (Маркс е имал изключително лош почерк и Енгелс е бил един от малцината извън семейството, който е можел да го разчита). „Тезиси за Фойербах“, написани от Маркс през 1845, са открити и публикувани от Енгелс през 1888, а някои от най-важните текстове за марксистите през 20 век – томът, известен като „Немска идеология“, така наречените парижки ръкописи от 1844 и книгата, озаглавена от съветските й редактори „Наброски“ – стават известни едва след 1920. Недовършените парижки ръкописи, един свещен текст през 1960-те, излиза на английски чак през 1959. Изглежда Маркс е смятал, че целият този материал не е достатъчно интересен, за да бъде публикуван.
Приживе, работата, която най-сетне му донася признание извън неговия кръг, е един текст от трийсет и пет страници, публикуван през 1871 и озаглавен „Гражданската война във Франция“, в който той приветства насилствено смазаната Парижка комуна като „славния предвестник на едно ново“ – тоест, комунистическо – „общество“. Това не е текст, който се цитира много днес.
Една от причините за сравнителната неизвестност на Маркс е, че едва към края на живота му движенията за подобряване на условията за труд и живот на работниците започват да бележат първи успехи в Европа и САЩ. Само че доколкото тези движения са реформистки, а не революционни, те не са марксистки – макар че през по-късните си години Маркс размишлява върху възможността за мирен преход към комунизма. При все това разрастването на работническото движение предизвиква интерес към социалистическата мисъл, а оттам интерес и към Маркс.
И все пак, както отбелязва Алън Райън в своята монография On Marx: Revolutionary and Utopist (2014), ако Ленин не беше пристигнал в Петроград през 1917 и не беше оглавил болшевишката революция, днес Маркс щеше да бъде известен може би като един „маловажен философ, социолог, икономист и политически теоретик от 19 век“. Болшевишката революция принуждава света да се отнесе сериозно към Марксовата критика на капитализма. След 1917 комунизмът не е вече утопична фантазия.
Кариерата на Маркс е предупреждение за това какво може да се случи, когато децата се противопоставят на родителите си и се сдобият с докторска степен. Неговият баща, адвокат в малкия западногермански град Трир, се опитва да насочи сина си към правото, но последният избира философията. Маркс учи в Университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където преди е преподавал Хегел, и се свързва с група интелектуалци, наричани младохегелианците. Хегел е много сдържан в критиката си на религията и пруската държава; младохегелианците не са, и тъкмо когато Маркс получава доктората си през 1841, властите предприемат мерки срещу тях. Менторът на Маркс е уволнен, а младохегелианците стават академични парии. Така че Маркс прави това, което правят много други безработни доктори на науката – насочва се към журналистиката.
Освен няколко незначителни парични аванси за книгите му, журналистиката е единственият източник на приходи за Маркс. (Разправят – история, която Спърбър смята за несъстоятелна, – че веднъж в отчаянието си той се кандидатирал за мястото на чиновник в железниците, но бил отхвърлен заради лошия почерк). През 1840-те той редактира и пише за политически вестници в Европа, а от 1852 до 1862 е колумнист на „Ню Йорк Дейли Трибюн“, вестника с най-голям тираж в света по онова време.
Когато журналистическата работа секва, той се бори, като често зависи от подкрепата на Енгелс и авансите, които получава срещу наследството си. Понякога почти гладува, а в един момент не може да излезе от къщи, защото е заложил единственото си палто. Твърденията, че авторът на „Капиталът“ бил некадърен във финансово отношение и че той и жена му пропилявали малкото пари, припечелени от такива буржоазни занимания като уроци по музика и рисуване, са се превърнали в стандартна „ирония“ в биографиите на Маркс. Спърбър оспорва тези твърдения. Маркс е разполагал с много по-малко пари за пилеене, отколкото историците предполагат, и е бил приел бедността като цената за своята политика. Той самият е бил готов да живее и в колиба, но не е искал семейството му да страда. Три от децата му умират още в детска възраст, а четвърто се ражда мъртво; бедността и лошите битови условия със сигурност са допринесли за това.
Журналистическата работа на Маркс го превръща в сериен изгнаник. Той пише критични статии срещу властта и през 1843 е изритан от Кьолн, където оглавява редакцията на вестник „Райнише Цайтунг“. Заминава за Париж, с тамошната голяма немска общност, където се сприятелява с Енгелс. Предишната им първа среща в Кьолн не е минала добре, но през 1844 те се срещат отново в парижкото Café de la Régence и прекарват десет дни в разговори.
Енгелс, който е с две години по-млад, изповядва същите политически възгледи като Маркс. Малко след като се срещат той написва своето класическо изследване „Положението на работническата класа в Англия“, което завършва с прогнозата за комунистическа революция. Бащата на Енгелс е бил германски индустриалец в текстилния бранш, собственик на фабрики в Бармен[1] и Бремен, както и в Манчестър, Англия, и макар да е бил против политическите убеждения на сина си и компанията, в която се движи, той му възлага ръководна длъжност в манчестърския филиал. Енгелс мрази работата си, но е добър в нея, както впрочем и във всичко друго, с което се захваща. Той ходи на лов за лисици с аристократите, които мрази, и се присмива на опитите на Маркс да се научи да язди. Накрая Енгелс става партньор в бизнеса, завещан от баща му, доходите от който помагат на Маркс да оцелее.
През 1845 Маркс е изгонен от Франция и се премества в Брюксел. Три години по-късно обаче става нещо, което почти никой не е предвиждал: в Европа – включително във Франция, Италия, Германия и австрийската империя – избухват революции. Маркс пише „Комунистическият манифест“, тъкмо когато брожението зачева. Когато вълненията стигат до Брюксел, той е заподозрян, че снабдява бунтовниците с оръжие и е изгонен от Белгия, но се връща в Париж. Там тълпите са нахлули в Тюйлери и са подпалили френския трон.
До края на годината обаче повечето революции са смазани от силите на монархията. Много хора, които са били или предстои да станат важни фигури в европейското изкуство и литература – Вагнер, Достоевски, Бодлер, Тургенев, Берлиоз, Делакроа, Лист, Жорж Санд, – се оказват завладени от революционното възбуждение, чийто край довежда до криза на доверието в политиката (темата на романа на Флобер „Сантиментално възпитание“). Провалът на революциите от 1848 е онова, което Маркс има предвид с думите си „първият път като трагедия, вторият път като фарс“[2] . (Той заимства фразата от Енгелс). „Трагедията“ е съдбата на Френската революция при Наполеон; „фарсът“ е избирането през декември 1848 на Наполеоновия племенник Луи-Наполеон Бонапарт, когото Маркс смята за нищожество, за президент на Франция. Впоследствие Бонапарт се обявява за император и управлява до 1870, когато Франция изгубва войната с Прусия. Парижката комуна е страничен продукт на тази война.
И така, през 1849 Маркс отново е принуден да поеме пътя на изгнанието и избягва със семейството си в Лондон. Той очаква пребиваването му да е временно, но остава в Лондон до края на живота си. Именно там, всеки божи ден в читалнята на „Британския музей“ той подготвя написването на „Капиталът“, и именно там, в гробището „Хайгейт“, е погребан. Масивният бронзов бюст, който краси надгробния му камък, е поставен през 1956 от британската комунистическа партия.
Какъв е бил Маркс като човек? Свидетелствата от първа ръка не са много, но общо взето се схождат. В някои отношения той е бил карикатура на немския академик (какъвто навремето е искал да стане): повелителен всезнайко с разчорлена коса и закопчан накриво редингот. Той се характеризира пред едно от децата си като „машина, обречена да поглъща книги и после да ги изхвърля в променен вид на бунището на историята“. Той пише цяла нощ, обвит в облаци от тютюнев дим, сред струпаните около него книги и ръкописи. „Те са моите роби – казал, – и трябва да ми служат както ми е удобно“.
В професионално отношение Маркс е бил страшилище. Умеел е да се аргументира много убедително, но е фъфлел и затова е бил лош оратор; той го е знаел и рядко е говорел публично. Безмилостен като автор, той си създава много врагове сред своите приятели и сподвижници; освен това не е понасял глупаци – каквито, според него, били доста от познатите му. Един немски изгнаник го нарича „интелектуален митничар и граничар, назначен от самия себе си“.
Все пак той вдъхва респект. Спомняйки си двайсет и осемгодишния Маркс, негов колега го описва като „роден водач на народа“. И наистина, той е умеел да държи юздите – като редактор, а по-късно като доминиращата фигура в Международната асоциация на трудещите се, известна като Първия интернационал. Косата му е била черна, очите също, тенът му – тъмен. Енгелс го е наричал „черния симпатяга от Трир“, а жената и децата му – Мавъра.
В частния си живот Маркс е бил скромен и благ. Когато не е боледувал – имал е чернодробно заболяване, страдал е от бронхит и понякога е развивал циреи колкото юмрук, които Спърбър предполага, че са били следствие от някакво разстройство на имунната система или просто симптом на неговото чернодробно заболяване, – той е бил весел и сърдечен. Обичал е Шекспир и е измислял разни истории за трите си дъщери, с удоволствие е пушел евтини пури и е пиел червено вино. Жена му и дъщерите му са го боготворели. Шпионин на пруското правителство, който посещава Маркс в дома му през 1852, с изненада открива в него един „извънредно мил и мек човек“.
Осемнайсетгодишен, Маркс се сгодява за съгражданката си Жени фон Вестфален, която е била с четири години по-голяма от него. Спърбър се отнася резервирано към легендите, избуяли около брака им, но приема, че Жени е била извънредно красива и много предана на Карл, който й пишел страстни любовни стихове. Годежът продължава седем години, през които той завършва следването си и двамата рядко се виждат. Връзката е била главно епистоларна. (Спърбър смята обаче, че са имали предбрачен секс. Много се надявам да е било така). В писмата си Жени нарича Карл „моето глиганче“.
Единствената евентуална сянка в домашната идилия на семейство Маркс е свързана с детето, родено от тяхната прислужница Хелене Демут. Тя била „подарена“ на Марксови от майката на Жени и живеела при тях. (Почти всички жени в Британия през 19 век, които са можели да си позволят, са имали прислужница. Дори мис Бейтс в романа на Джейн Остин „Ема“, която зависи от щедростта на своите заможни съседи, има прислужница). Детето на Хелене, кръстено Фредерик и наричано Фреди, се ражда през 1851 и е отгледано от приемно семейство. Дъщерите на Маркс се запознават с него едва след смъртта на баща си.
Енгелс заявява, че детето е било негово, което не е невъзможно. Той не е бил женен и си е падал по жени от работническата класа; дългогодишната му любовница Мери Бърнс е работела в една манчестърска фабрика. На смъртния си одър обаче, четирийсет и четири години по-късно, той бил казал, че Маркс е истинският баща на Фреди; информация, която се разчува в комунистическите кръгове, но е огласена едва през 1962. Спърбър и Стедман Джоунс, също както и авторът на стандартната англоезична биография Дейвид Маклелан, приемат тази версия, макар че според един от биографите на Енгелс, Теръл Карвър, доказателствата не са убедителни. Демут остава при Марксови, чийто брак оцелява, а след смъртта на Маркс започва работа при Енгелс.
Настояването на Спърбър и Стедман Джоунс да четем и тълкуваме Маркс в контекста на собствения му 19 век е породено от симпатиите на двамата историци към него, тъй като те биха искали да отдалечат Маркс и неговите трудове от интерпретациите, които им дават впоследствие Карл Кауцки, главният му немскоезичен пропагандатор, Георгий Плеханов, главният му руски пропагандатор, и най-вече Енгелс. Благодарение предимно на тях марксизмът започва да бъде наричан „научен социализъм“, определение, в което се съдържа есенцията на всичко най-страшно за комунизма през 20 век, а именно: идеята, че хората могат да бъдат моделирани в съответствие с една теория, представяна като исторически закон. Понятието, което 20 век изкова за тази идея, се нарича тоталитаризъм.
Тъй че към 1939, когато британският философ Айзая Бърлин публикува своята широко четена и не съвсем лишена от симпатии монография „Карл Маркс: неговият живот и среда“ (все още издавана), той го описва по следния начин: „[Маркс беше] един от големите авторитарни създатели на нови вери, безмилостни саботьори и новатори, които интерпретират света в светлината на един-единствен, ясен и страстно отстояван принцип, отричайки и унищожавайки всичко, което е в конфликт с него. Неговата вяра… беше от онзи безграничен, абсолютен вид, който слага край на всички въпроси и преодолява всички затруднения“. Това е Маркс на Студената война.
Вярно е, че Маркс е бил крайно доктринерен, нещо което не е било по вкуса на неговите съвременници и още по-малко по наш вкус днес, след края на режимите заченати в негово име. Следователно звучи перверзно да кажем, че Марксовата философия е била посветена на свободата на човека. Но тя е била такава. Маркс е бил просвещенски мислител: той е мечтаел за рационален и прозрачен свят, в който всички човешки същества ще бъдат освободени от контрола на външни сили.
Това е същината на неговото хегелианство. Хегел твърди, че историята е прогресът на човечеството към истинска свобода, под което разбира самосъзнание и самопознание на човека, способността да гледаш на света без илюзии – илюзии, създавани от самите нас. Спорният пример на младохегелианците за такава илюзия е християнският Бог. (Това е темата, с която се занимава Фойербах). Ние сме създали Бог, а след това претендираме, че Бог е нашият създател. Ние хипостазираме собствената си концепция и я превръщаме в нещо „обективно“, на чиито (създадени от нас) заповеди се подчиняваме и опитваме да разберем. Ние се кланяме на собствените си измислици.
Концепции от рода на Бог не са погрешни. Историята е рационална: ние правим света такъв, какъвто е, заради определена причина. Ние сме създали Бог, защото Бог решава някои наши проблеми. Но когато една концепция започне да се превръща в пречка за нашето самосъзнание, тя трябва да бъде критикувана и изоставена.В противен случай, подобно на членовете на днешната Ислямска държава, ние се превръщаме в инструменти на нашия Инструмент.
Това, което затруднява отхвърлянето на обективираните от нас инструменти, е устойчивостта на идеологиите, които ги оправдават и които превръщат проекциите на човешкия дух в житейска даденост. Разграждането на идеологиите е задачата на философията. Маркс е философ. Подзаглавието на „Капиталът“ гласи: „Критика на политическата икономия“. Незавършеният труд е бил предназначен като критика на икономическите концепции, които правят социалните отношения в условията на свободната пазарна икономика да изглеждат естествени и неизбежни, така както навремето „великата верига на битието“[3] и „божественото право на кралете“ са правели социалните отношения през феодализма да изглеждат естествени и неизбежни.
Причината, поради която „Капиталът“ прилича повече на икономически, а не на философски труд, е причината, която се посочва в 11-я тезис за Фойербах: целта на философията е да разбере света, за да го промени. Маркс казва, че когато прочел Хегел, установил, че философията стои с главата наопаки, затова той я обърнал и я поставил на краката й. Животът е правене, а не мислене. Не е достатъчно да бъдем господари на собственото си кресло.
Маркс смята, че промишленият капитализъм също е бил създаден с определена цел: да се увеличи икономическото производство – нещо, което „Комунистическият манифест“ приветства. Цената обаче е възникването на система, при която една класа от човешки същества, собствениците на средствата за производство (буржоазията, според Марксовата терминология), експлоатира една друга класа, работниците (пролетариата).
Капиталистите не правят това, защото са алчни или жестоки (макар че поведението им би могло да бъде квалифицирано по този начин, както Маркс почти неизменно прави). Те действат по този начин, защото конкуренцията го изисква. Така функционира системата. Промишленият капитализъм е чудовище, което застрашава собствените си създатели – система, която сме създали за собствените си цели, но която сега ни контролира.
Маркс е бил хуманист. Той е вярвал, че ние сме същества, които променят околния свят, за да произвеждат неща за благото на всички. Такава е същността ни като биологичен вид. Система, която трансформира тази дейност в „труд“, който се купува и използва за обогатяването на малцина, е пречка за пълното разгръщане на нашата човечност. Капитализмът е обречен на самоунищожение, също както са се самоунищожили всички предишни икономически системи. Революцията на работническата класа ще доведе до крайната фаза на историята: комунизма, който, по думите на Маркс, „е решението на загадката на историята и сам знае, че е това решение“.
Маркс е бил фанатично отдаден на задачата да намери емпирично потвърждение на своята теория; това именно означава да поставиш философията на краката й. Това е причината за дългите часове, които прекарва сам в библиотеката на „Британския музей“, вглъбен в проучването на информация за условията във фабриките, на данни за промишленото производство, на статистики за международната търговия. Това е бил героичен опит да се демонстрира единението между теория и действителност. Нищо чудно, че не успява да завърши книгата си.
Маркс казва много малко по въпроса как ще бъде организиран животът в комунистическото общество, което се оказва сериозен проблем за режимите, опитващи се да осъществят комунизма на практика. Той е имал причини да бъде така неясен. Той е смятал, че концепциите, ценностите и вярванията на хората са продукт на собственото им време и че следователно е трудно да знаем какво се намира от другата страна на историческия вододел. На теория след революцията всичко ще бъде достъпно за всички – което винаги и чак до днес е голямата мечта на левичарския радикализъм.
Маркс е по-ясен по въпроса какво няма да има в комунистическото общество. Няма да има класи, частна собственост, индивидуални права (които според Маркс се свеждат до защитата на правото на собствениците да съхранят своята собственост), няма да има и държава (която той нарича „комитет за управление на общите дела на цялата буржоазия“). Държавата, в одеждите на Партията, се оказа буржоазна концепция, която комунистическите режими през 20 век установиха, че е невъзможно да преодолеят. Комунизмът не е религия; в действителност, както казваха антикомунистите, той е безбожен. Ала Партията функционира така, както Фойербах твърди, че Бог функционира в християнството – като мистериозна и неумолима външна сила.
Маркс впрочем не е много изчерпателен по въпроса как изобщо може да съществува едно общество без частна собственост, без класи и държава. Добър пример за проблема предоставя критичната му позиция относно разделението на труда. В първата глава на „Богатството на нациите“ (1776) Адам Смит идентифицира разделението на труда – тоест, специализацията – като основния ключ към икономически растеж. Класическият пример, на който Смит се позовава, е производството на карфици. Той твърди, че вместо един работник да прави една карфица от начало до край, работата може да се раздели на осемнайсет отделни операции (от изтеглянето на металната нишка до пакетирането на готовата продукция), поверени на различни работници, като по този начин ще се постигне многохилядно увеличение на производителността.
За нас това изглежда съвсем логичен начин на организация на труда, от конвейрната линия в автомобилния завод до „производството на знание“ в университетите. Маркс обаче смята разделението на труда за една от злините на съвременния живот. (На същото мнение е бил и Хегел). Защо? Защото превръща работниците във винтчета от една машина и ги откъсва от всякаква връзка с продукта на техния труд. „Собствените дела на човека се превръщат в чужда, антагонистична сила, която го заробва, вместо да бъде контролирана от него“, пише Маркс. В комунистическото общество „никой няма запазена сфера на дейност, но всеки може да се специализира в каквато област желае“. Ще бъде възможно „да ловуваш сутринта, да ловиш риба следобеда, да гледаш добитък вечерта, да се занимаваш с критика след вечеря…, без да ставаш ловец, рибар, говедовъд или критик“.
Този често цитиран пасаж звучи фантасмагорично, но той е в сърцевината на Марксовата мисъл. Човешките същества са по природа креативни и социални. Система, която ги третира като механични монади е нечовечна. Въпросът обаче е как едно общество без разделение на труда ще може да произвежда достатъчно стоки и услуги, за да оцелее? Никой няма да иска да гледа добитък (или да чисти обора), всички ще искат да бъдат критици. (Повярвайте ми). Самият Маркс признава, че въпреки всичките му пороци, капитализмът е създал невиждано изобилие. Той изглежда си е въобразявал, че капиталистическият начин на производство ще може някак си да бъде отхвърлен, но изобилието по някакъв магичен начин ще се запази. Това, както вече знаем, се оказа невъзможно.
През 1980 философът Питър Сингър публикува една малка книжка за учението на Маркс[4] , в която изброява някои от неговите предвиждания: разликата в доходите между работниците и собствениците ще се увеличи, независимите производители ще се окажат тласнати в редиците на пролетариата, надниците ще останат на минимално равнище, процентът на печалбата ще падне, капитализмът ще се срине и във всички развити страни ще избухнат революции. Сингър пише, че повечето от тези предвиждания са „толкова очевидно сбъркани“, че е трудно да се разбере как някой може да ги защитава. През 2016 обаче е по-трудно да бъдем толкова категорични.
„Днешните икономисти няма да сбъркат, ако се позовават на неговия пример“, пише Тома Пикети за Маркс в своя бестселър, публикуван през 2013 – „Капиталът през 21 век“. За много съвременни читатели книгата на Пикети изигра същата роля, каквато Маркс се е надявал да изиграе „Капиталът“ през неговия век. Френският автор използва сума данни, за да разкрие истинската природа на социалните отношения и по този начин да ни накара да преосмислим някои идеи, които сме свикнали да възприемаме като естествени и неизбежни. Една от тях е идеята за пазара. Последният често бива мислен като самооптимиращ се механизъм, който в никакъв случай не бива да се пипа, но който в действителност, ако бъде оставен на самотек, постоянно увеличава неравенството. Друга концепция, тясно свързана с пазарната, е тази за меритокрацията. Последната често бива мислена като гарант на социалната мобилност, но на практика, твърди Пикети, служи главно за това победителите в икономическата борба да се чувстват добродетелни и с чиста съвест.
Пикети отбелязва, че в продължение на трийсет години след 1945 силният растеж в развитите страни е съпътстван от нарастване на доходите, засягащо всички класи. Драматичното неравенство в разпределението на богатството започва да изглежда спомен от миналото (поради което през 1980 е съвсем резонно предвижданията на Маркс да бъдат квалифицирани като сбъркани). Днес обаче изглежда, че тези трийсет години са били аномалия. Депресията и двете световни войни помитат практически притежателите на богатства, но трийсетте години след 1945 рестартират икономическата система.
„Изключително високото равнище на лично богатство, натрупано след 1980-те и 1990-те в богатите европейски страни и Япония, представлява пряко отражение на Марксовата логика“, пише Пикети. Маркс е бил прав, че няма нищо по природа егалитарно в оставените на самотек икономики. „Не съществува естествен, спонтанен процес, способен да осуети трайното надмощие на дестабилизиращите, антиегалитарни сили“.
Тенденцията на системата към задълбочаване на неравенството е била валидна несъмнено и по времето на Маркс. Около 1900 най-богатият един процент от населението в Британия и Франция е притежавал над петдесет процента от богатството на тези страни; най-богатите десет процента са притежавали деветдесет процента. Днес ние се доближаваме към тези равнища. В САЩ, според Федералния резерв, горните десет процента от населението разполагат със седемдесет и два процента от богатството, докато долните петдесет процента имат два процента. Около десет процента от националния доход е в ръцете на 247 хиляди души (една десета от възрастното население).
Това не е проблем, ограничен само до богатите страни. Глобалното богатство също е разпределено неравномерно, в същите съотношения, ако не и по-зле. Пикети не прогнозира световна революция на работническата класа, но подчертава, че това равнище на неравенство е „непоносимо“ и за него не е трудно да си представи, че един ден планетата ще бъде притежание на милиардерите.
Маркс е бил прав и относно тенденцията на работническите надници да стагнират, докато приходите на собствениците на капитал се увеличават. През първите шейсет години на 19 век – когато той започва да пише „Капиталът“, – работническите надници в Британия и Франция са били застинали на минимално равнище. Днес може би е трудно да си представим мизерията, царяща в промишлената икономика на 19 век: в един период през 1862 средната продължителност на работната седмица във фабриките на Манчестър е била 84 часа.
Изглежда че в наше време стагнацията на надниците се завръща. След 1945 с увеличаването на националния доход се увеличават и надниците, но доходът на най-ниско платените трудещи се достига върха през 1969, когато минималната часова надница в САЩ е 1,60 долара. Това се равнява на 10,49 долара днес, когато минималната национална надница е 7,25 долара. И докато покупателната способност на надниците в обслужващия сектор намалява, продължителността на работната седмица се увеличава, защото хората са принудени да работят на няколко места.
Риториката на нашето време, времето на Бърни Сандърс и Доналд Тръмп, Брекзит и лошото настроение в ЕС, изглежда има марксистки привкус. Предложенията на Сандърс за намаляване на неравенството – обложете с данък богатите и дайте достъп до образование на повече хора – са взети направо от Пикети. Като почитател на авторитарните личности, Тръмп ще остане доволен може би, ако разбере, че Маркс е бил привърженик на свободната търговия, в съответствие с теорията за „колкото по-зле, толкова по-добре“: като сваля надниците, свободната търговия увеличава обедняването на работническата класа и ускорява избухването на революция. Днес всички – левица, десница, медии – използват един и същи език: системата е „манипулирана“ в изгода на „елитите“, които Маркс нарича „управляващата класа“.
Колко полезен е Маркс за разбирането на актуалния кипеж в развитите страни? Мисля, че все още не познаваме добре демографския профил на гласувалите за Брекзит и на привържениците на Тръмп и Сандърс; дали това са хора, материално засегнати от свободната търговия и имиграцията, или хора, враждебни към статуквото по други причини. Ако се окаже, че са предимно от първата група, това би било утеха за по-заможните, защото е по-лесно да разбереш гнева на хора, понесли икономически щети, отколкото да разбереш защо хора, които няма от какво да се оплакват във финансово отношение, искат просто да взривят системата.
В цялата тази политическа бъркотия обаче се провижда нещо, което не е било виждано в страни като Британия и САЩ от преди 1945: хора, които дебатират онова, което Маркс би нарекъл истинската природа на социалните отношения. Докато политиката продължава да се отърсва от традиционните си задръжки, колкото и несимпатична да е гледката, ние ставаме свидетели на частичното изгаряне на политическата земя и бихме могли да придобием по-ясна представа за тези отношения.
Може би те не са изцяло икономически. Основна нишка в книгата на Стедман Джоунс е тезата, че в плен на концепцията си за класите, Маркс и Енгелс са пренебрегнали силата на други форми на идентичност. Една от тях е национализмът. За Маркс и Енгелс работническото движение е интернационално. Днес обаче – например, сред гласувалите за Брекзит – се забелязва завръщане към национализма, а в САЩ нещо, което изглежда като прилив на нативизъм[5] .
Стедман Джоунс заявява също, че Маркс и Енгелс не са доловили до каква степен борбата на работническата класа в Британия през 19 век е била насочена не към овладяване на средствата за производство, а към инклузивност, тоест към правото да гласуваш. Когато това право бива постигнато, кипежът спада.
Днес правото на глас отдавна вече не е тест за инклузивност. Войната в богатите демократични страни е не толкова между имащи и нямащи, а по-скоро между по-напредналите и по-изостаналите в социално отношение. Всеки, който живее в бедност, жадува за по-добър живот, но повечето хора изглежда държат на живота, който имат; страхът да не го изгубят е по-голям от желанието за друг живот, макар да искат вероятно децата им да водят друго съществуване.
Разпределението на богатството може би не е най-важната сред чертите на съвременното общество, които подсилват този страх и застрашават тази надежда. Парите са важни за хората, но статусът е още по-важен, тъкмо защото статусът е нещо, което не може да се купи. Социалното положение на гражданина е свързано колкото с идентичността му, толкова и с дохода. За беда борбата за по-висок статут е игра с нулев резултат; тя предизвиква социални разделения, които могат да придобият характера на класова война.
В своята книга за Маркс Алън Райън казва нещо, което би могъл да каже и самият Маркс. „Съвременната република“ – пише той – „се опитва да наложи политическо равенство върху икономическото неравенство, което изобщо не е в състояние да смекчи“. Това е сравнително нов проблем, тъй като възходът на модерния капитализъм съвпада с възхода на модерната демокрация, което прави неравенството в благосъстоянието несъвместимо с политическото равенство. Впрочем неравномерното разпределение на социалните ресурси не е нещо ново, както подчертава Пикети: „Във всички общества през човешката история най-бедната половина от населението не е притежавала буквално нищо, [докато горните десет процента са притежавали] почти всичко, което може да бъде притежавано“.
Това не се отнася вероятно за племенните общества, не е валидно май и за първата демократична държава в историята – Периклиева Атина (поне за гражданите й). Но неравенството е стар спътник на човечеството. Промишленият капитализъм не променя нещата през 19 век, не ги променя и финансовият капитализъм през 21 век. Единственият път, по който може да се стигне до обрат, е политическата активност, насочена към промяна на едно състояние, което за мнозина е просто нещо естествено. Само че ние сме онези, които са измислили социалната организация на нашия живот, и ние сме онези, които могат да я променят, ако работи против нас – без да се страхуваме, че някакъв бог ще ни усмърти, ако го сторим.
Превод от английски Стоян Гяуров
Louis Menand, Karl Marx, Yesterday and Today. „The New Yorker“ (2016).
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
[1] Днешният западногермански град Вупертал. – Б.пр.
[2] „Хегел отбелязва някъде, че всички големи световноисторически събития и личности се случват така да се каже два пъти. Той е забравил да добави: първият път като трагедия, вторият път като фарс“. В: Карл Маркс, „Осемнайсети брюмер на Луи Наполеон“. – Б.пр.
[3] Средновековна религиозна концепция, постулираща строга йерархична структура на материята и живота, с Бог – на върха на пирамидата. – Б.пр.
[4] Peter Singer, Marx: A Very Short Introduction. – Б.пр.
[5] Отстояване на националните ценности и опозиция срещу имиграцията. – Б.пр.
