През 1938 г. Зигмунд Фройд успява да напусне Виена едва в последния момент. Той заминава на 4 юни с Ориент експрес, три месеца след като германската армия влиза в града. Въпреки че преследването на виенските евреи е започнало веднага – Едуард Р. Мъроу, който е бил във Виена за радио CBS, когато германците са пристигнали, е бил очевидец на разграбването на еврейските домове – Фройд се е противял на молбите на приятели да избяга. Той променя решението си, след като дъщеря му Анна е арестувана и разпитвана от Гестапо. Успява да изведе част от семейството си, но оставя четири сестри. Всички те умират в лагерите – едната от глад в Терезиенщадт, а другите, вероятно от газ, в Аушвиц и Треблинка.
Лондон става убежището на Фройд, а приятелите му го настаняват в Хампстед, в голяма къща, която сега е Музей на Фройд. На 28 януари 1939 г. Вирджиния и Леонард Улф идват на чай. Семейство Улф, основатели и собственици на издателство „Хогарт“, са британските издатели на Фройд от 1924 г. По-късно „Хогарт“ публикува двадесет и четиритомния превод на произведенията на Фройд под редакцията на Анна Фройд и Джеймс Страчи, който е известен като Стандартното издание. Това е единствената среща на Улф с Фройд.
Английският е един от многото езици на Фройд. (След като се установява в Хампстед, Би Би Си го записва да говори – единственият съществуващ подобен запис). Но той е на осемдесет и две години и страда от рак на челюстта, а разговорът със семейство Улф е неудобен. Той „седеше в просторна библиотека с малки статуи, до голяма, старателно подредена лъскава маса“, пише Вирджиния в дневника си. „Свит, свит, много стар човек: с маймунски светли очи, парализирани спазматични движения, нечленоразделен: но нащрек“. Той е официален и учтив по старомоден начин и ѝ подарява нарцис. Сцената е внимателно подготвена.
Улф не се впечатляват лесно от знаменитости и със сигурност не от сценични решения. Те разбират транзакционния характер на тази чайна церемония. „Всички бежанци приличат на чайки, които протягат човки за евентуални трохи“ – хладнокръвно отбелязва Вирджиния в дневника. Но много години по-късно, в автобиографията си, Леонард си спомня, че Фройд му е дал усещане, което според него „само много малко хора, които съм срещал, са ми давали – усещане за голяма нежност, но зад нежността – голяма сила.... Страшен човек.“ Фройд умира в този дом на 23 септември 1939 г., три седмици след началото на Втората световна война.
Хитлер и Сталин прогонват психоанализата от Европа, но движението се възстановява на две места, където практикуващите го са добре дошли – Лондон и Ню Йорк. Продукт на Mitteleuropa, някога съсредоточена в градове като Виена, Берлин, Будапеща и Москва, по този невероятен начин психоанализата се превръща в предимно англо-американски медицински и културен феномен. През дванадесетте години, в които Хитлер е на власт, само около петдесет фройдистки анализатори имигрират в Съединените щати (страна, която Фройд е посетил само веднъж и към която се отнася с презрение). Те обаче са едни от най-големите имена в областта и завладяват американската психиатрия. След войната фройдистите заемат университетски катедри, диктуват учебните програми на медицинските училища, написват първите две издания на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM). Психоаналитичната теория направлява лечението на болничните пациенти и до средата на 1950-те години половината от всички болнични пациенти в Съединените щати са диагностицирани с психични разстройства.
Най-важното е, че психоанализата спомага за преместването на лечението на психичните заболявания от лудницата и болницата в кабинета. Тя е разговорна терапия, което означава, че хората, които иначе функционират нормално, могат да се възползват от лечението. Колкото по-голям е броят на хората, които искат да се лекуват по този начин, толкова по-голямо е търсенето на терапевти и следвоенните десетилетия са време на бум в психиатрията. През 1940 г. две трети от американските психиатри са работили в болници, а през 1956 г. – само седемнадесет процента. През 1954 г. дванадесет и половина процента от американските студенти по медицина избират психиатрията като професия, което е рекорден брой за всички времена. Голям процент от тях получават поне някакво психоаналитично обучение, а през 1966 г. три четвърти от тях съобщават, че използват „динамичния подход“ при лечението на пациентите.
Динамичният подход се основава на кардиналния фройдистки принцип, че източниците на нашите чувства са скрити от нас, че това, което казваме за тях, когато влизаме в кабинета на терапевта, не може да бъде това, което се случва в действителност. Това, което наистина се случва, са неща, които отричаме, потискаме, сублимираме или проектираме върху терапевта чрез механизма на преноса, а целта на терапията е да извади тези неща наяве.
Удивително е, че американците, хора, които стереотипно са алергични към абстрактни системи, намират този модел на ума за неустоим. Много учени са се опитвали да обяснят защо е така – и несъмнено за това има множество причини, но обяснението, предложено от антрополога Таня Лурман, е просто: алтернативните теории са далеч по-лоши. „Теориите на Фройд бяха като фенерче във фабрика за свещи“, казва тя. Фройдовите концепции са възприети от интелектуалци, които пишат за катекси[1], екранни спомени и образувания на реакции, и тези понятия са абсорбирани в популярния дискурс. Хора, които никога не са чели и дума от Фройд, говорят уверено за суперегото, Едиповия комплекс и завистта към пениса.
Фройд е използван в антиутопичната политика на петдесетте години. Интелектуалци като Лайънъл Трилинг във „Фройд и кризата на нашата култура“ и Филип Рийф в „Фройд: Умът на един моралист“, поддържат тезата, че Фройд ни е показал границите на човешкото (не)съвършенство. Популярните списания сравняват Фройд с Коперник и Дарвин. Претенциите са големи. През 1957 г. редакторът на сборник, озаглавен „Фройд и ХХ век“, пита: „Ще остане ли ХХ век в историята като Фройдистки век?“. „Дали новите форми на осъзнаване, израснали от работата на Фройд, няма да послужат като по-автентичен символ на нашето съзнание и качеството на най-дълбокия ни опит, отколкото несигурните плодове на разделянето на атома и новото картографиране на космоса?“
Професорите от английските филологии естествено се интересуват как биха могли да се включат в действието. Не им е много трудно да намерят начин. Защото не е трудно да се подходи към литературните текстове по същия начин, по който аналитикът подхожда към това, което казва пациентът. Въпреки че учителите не харесват термина „скрити значения“, декодирането на подтекста или разкриването на скрит смисъл или идеология е нещото, което прави голяма част от академичната литературна критика. Затова академичните критици винаги търсят теоретичен апарат, който да придаде последователност и съгласуваност на това начинание, а фройдизмът е идеално подходящ за тази задача. Декодирането и разобличаването са това, което представлява психоанализата.
Един от професорите, развълнувани от тези възможности, е Фредерик Крюс. Крюс получава докторската си степен от Принстън през 1958 г. с дисертация върху Е. М. Форстър. В дисертацията се обяснява какво е мислил Форстър, като се разглежда какво е писал Форстър. Това е обикновена критика на историята на идеите и Крюс я намира за скучна. Като студент в Йейл той се е влюбил в Ницше, а Ницше го е довел до Фройд. По времето, когато излиза книгата на Форстър, през 1962 г., той е професор в Бъркли, а втората му книга, „Греховете на бащите“, е психоаналитично изследване на Натаниъл Хоторн. Тя излиза през 1966 г. и заедно с „Психоанализата и Шекспир“ на Норман Холанд, публикувана през същата година, е един от пионерските трудове в психоаналитичната литературна критика. Крюс започва да води популярен магистърски семинар по темата.
Той се включва и в антивоенното движение в американските кампуси, като е съпредседател на Факултетния комитет за мир. Подобно на много хора в Бъркли по онова време, той се радикализира и смята, че интересът му към Фройд е част от неговия радикализъм. Смята, че Фройд, както се изразява по-късно, „е лицензирал дух на догматично бунтарско тълкуване“. Всъщност Фройд се отнася с пренебрежение към радикалната политика. Той е смятал, че вярата, че социалната промяна може да направи хората по-здрави или по-щастливи, е заблуда; именно това е смисълът на „Цивилизацията и нейните недоволства“. Но идеята на Крюс, че фройдизмът е по някакъв начин освободителен, е широко споделяна през 60-те години (макар че обикновено изисква някои корекции в теорията, прилагани например от писатели като Хърбърт Маркузе и Норман О. Браун).
През 1970 г. Крюс публикува антология от есета, популяризиращи психоаналитичната критика, „Психоанализа и литературен процес“. Но той започва да се колебае. Вече се е отдръпнал и от радикалната политика – в началото на 70-те години „Бъркли“ се е превърнал в политически статичен кампус, а опитът с неговия семинар го е накарал да мисли, че в психоаналитичната критика има нещо твърде лесно. Студентите предлагат противоречиви психоаналитични прочити и всички те звучат добре, но това е просто състезание по изобретателност. Няма как да се докаже, че една интерпретация е по-вярна от друга. От това някак по неизбежност следва, че онова, което се случва в кабинета на психоаналитика, също може би не е нищо повече от един вид интерпретаторска свободна практика. Психоанализата започва да му изглежда като кръгова и самооправдателна методология.
Крюс записва нарастващото си разочарование в сборник с есета, който излиза през 1975 г., „Out of My System“. Той все още вярва, че в мисълта на Фройд има поправими аспекти, но е на път да се оттегли, както става ясно от втория сборник с есета „Скептични ангажименти“ през 1986 г. През 1993 г., с публикуването в The New York Review of Books, на статията „Непознатият Фройд“, той се превръща в пълен критик на фройдизма и лидер на групата на учените ревизионисти, известни като „отрицатели на Фройд“.
Статията представлява преглед на няколко книги на ревизионисти. Психоанализата вече е била дискредитирана като медицинска наука, пише Крюс; това, което изследователите сега разкриват, е, че самият Фройд вероятно е бил шарлатанин – опортюнистичен самодраматизатор, който умишлено е представял погрешно научните качества на своите теории. След това той публикува още една статия в „Review“, посветена на случаите на възстановена памет – случаи, в които възрастни са обвинени в сексуално насилие въз основа на предполагаемо потиснати спомени, извлечени от деца – за които обвинява теорията на Фройд за несъзнаваното.
Статиите на Крюс предизвикват една от най-яростните свободни дискусии на високо ниво, които някога са се провеждали в списание, което е публикувало своя дял от тях. В „Ревю“ се изсипват купища писма, в които авторите се оплакват, че не им се позволява да посочат повече от няколко грешки и неверни твърдения на Крюс, а след това продължават да ги изброяват надълго и нашироко.
Хората, които изпращат обидени писма до „Ревю“, често пропускат факта, че списанието винаги дава последната дума на своите автори, а Крюс се възползва от тази привилегия с удоволствие и на дълго. Като цяло той дава повече, отколкото е получил. През 1995 г. публикува статиите си в отделна книга под заглавие „Войните на паметта: Спорът за наследството на Фройд“. Три години по-късно издава „Неавторизиран Фройд: Съмняващите се отричат една легенда“, антология на текстове на критици на Фройд. Крюс се оттегля от преподавателска дейност през 1994 г. и сега е почетен професор в Бъркли.
Развоят на американската репутация на Фройд съвпада с онзи на кариерата на Крюс. Психоаналитичната теория достига върха на своето влияние в края на петдесетте години, когато Крюс преминава от критика на историята на идеите към психоаналитична критика, и започва да залязва в края на шестдесетте, когато Крюс започва да забелязва известна кръгова последователност в работите на своите дипломанти. Част от този упадък е свързан със социалните промени. Фройдизмът е голяма мишена за писателките, свързани с женското движение; той е атакуван като сексист (основателно) от Бети Фридан в „Женската мистика“ и от Кейт Милет в „Сексуална политика“, както и (повече от десетилетие по-рано) от Симон дьо Бовоар във „Вторият пол“.
Психоанализата е подложена на удари и от страна на медицинската общност. От известно време съществуват изследвания, които показват, че психоанализата има нисък процент на излекуване. Но осъзнаването на факта, че депресията и тревожността могат да бъдат регулирани с медикаменти, направи един начин на терапия, чието време за лечение достига стотици платени часове, да изглежда най-малкото неефективен, а в най-лошия случай – измама.
Компаниите за обслужване на пациенти и застрахователната индустрия със сигурност стигат до този извод, а третото издание на DSM през 1980 г. изтри почти всички следи от фройдизма. Третото издание е съставено от група психиатри във Вашингтонския университет, където, както се твърди, над писоара в мъжката тоалетна е била монтирана снимка на Фройд в рамка. През 1999 г. в изследване, публикувано в American Psychologist, се съобщава, че „през последните няколко десетилетия психоаналитичните изследвания на практика са били игнорирани от основното научно направление в психологията“.
Междувременно образът на Фройд като самотен пионер също започва да ерозира. Този образ е бил внимателно поддържан от учениците на Фройд, особено от първия му биограф, уелския аналитик Ърнест Джоунс, който е бил негов близък сътрудник. (След пристигането на нацистите той е отлетял за Виена, за да насърчи Фройд да избяга.) Тритомният труд на Джоунс излиза през 1950-те години. Но началото на този образ е било положено и развивано от самия Фройд. Дори малката му реч пред Би Би Си през 1938 г. е посветена на тежката цена, която е платил за своите открития (нарича ги „факти“), и на борбата му с продължаващата срещу тях съпротива.
През седемдесетте години историци като Анри Еленбергер и Франк Сулоуей изтъкват, че повечето от идеите на Фройд за несъзнаваното не са оригинални и че теориите му се опират на остарели концепции от биологията на XIX век, като вярата в унаследяемостта на придобитите характеристики (ламаркианство)[2]. През 1975 г. носителят на Нобелова награда за медицина, биологът Питър Медауар, нарича психоаналитичната теория „най-глупавият интелектуален трик на ХХ век“.
Едно от кътчетата на англо-американския интелектуален живот, където фройдизмът винаги е бил разглеждан с подозрение, е философският факултет. Неколцина философи като Стенли Кавел, които се интересуват от литература, а също и някои континентални мислители, приемат Фройд. Но за философите на науката претенциите на психоанализата за познание винаги са били съмнителни. През 1985 г. един от тях, Адолф Грюнбаум от университета в Питсбърг, публикува „Основите на психоанализата“ – обезсърчително задълбочено изложение, чиято цел е да покаже, че каквито и да са основите на психоанализата, те не са научни[3].
Вниманието на ревизионистите се насочва и към биографията на Фройд. Водещ по тази следа е Питър Суейлс, човек, който нарича самия себе си „пънк историк на психоанализата“. Суейлс така и не завършва гимназия; през 60-те години на той работи като личен асистент на „Ролинг Стоунс“. Изглежда доста трудно човек да се откаже от подобен вид работа, но той го прави и около 1972 г. започва да се интересува от Фройд и решава да се посвети на издирването на всичко, свързано с живота му. (Суейлс е една от двете фигури – другата е Джефри Мусаиф Масон – описани в интелигентния и забавен доклад на Джанет Малкълм за ревизионистите на Фройд, „В архивите на Фройд“, публикуван през 1984 г.)
Най-впечатляващото твърдение на Суейлс е, че Фройд е забременил снаха си Мина, уредил е аборта ѝ, а след това е закодирал цялата случка във фиктивна история на случая – шерлокска история, която е почти твърде фантастична, за да бъде проверяема (макар че по-късно са открити някои потвърждаващи доказателства). Освен това Суейлс и други изследователи успяват да докажат, че Фройд последователно е представял неверни резултати от леченията, на които е основавал теориите си. В случая с един от малкото пациенти, чиито записки от лечението Фройд не е унищожил, Ернст Ланцер – Човекът плъх, става ясно, че той е изопачавал фактите. При изследване на четиридесет и трите лечения, за които е запазена някаква информация, се оказва, че Фройд е нарушавал собствените си правила за провеждане на анализ, обикновено грубо, при всичките четиридесет и три.
През 1983 г. британската изследователка Е. М. Торнтън публикува книгата „Фройд и кокаинът“, в която твърди, че Фройд, който в началото на кариерата си е бил защитник на медицинските приложения на кокаина (тогава легален и популярен наркотик), е бил ефективно пристрастен към него в годините преди да напише „Тълкуване на сънищата“. Фройд лекува своя приятел Ернст Флайшел фон Марксов с кокаин, за да излекува навика му към морфина, в резултат на което Флайшъл се пристрастява и към двете „лекарства“ и умира на 45-годишна възраст. Торнтън предполага, че Фройд често е бил под въздействието на кокаин, когато е писал ранните си научни статии – нещо, което обяснява небрежното боравене с данните и безразсъдството на твърденията му.
До 1995 г. вече са се натрупали достатъчно доказателства за съмнителността на научните данни за психоанализата и достатъчно въпросителни относно характера на Фройд, за да могат ревизионистите да наложат отлагането на голяма изложба, посветена на Фройд, с мотива, че изложбата представя психоанализата в твърде благоприятна светлина. Крюс нарича тази изложба „усилие да се излъска опетненият имидж на бизнес, който върви към глава 11 [тоест банкрут, бел. пр.]“. Изложбата е преработена и открита едва през 1998 г.
През същата година в интервю с канадския професор по философия Тод Дюфрейн Крюс е попитан дали е готов да приключи с Фройд. „Абсолютно“, отговаря той. „След като почти двадесет години обяснявам и илюстрирам една и съща основна критика, просто бих искал да насоча заинтересованите към [книгите ми] „Скептични ангажименти“, „Войните на паметта“ и „Неавторизиран Фройд“. Всеки, който не е трогнат от моите разсъждения там, няма да се трогне от нищо друго, което бих могъл да кажа“. Но той е заговорил твърде рано.
Крюс сякаш е започнал да се притеснява, че макар Фройд и фройдизмът да изглеждат мъртви, не можем да бъдем напълно, стопроцентово сигурни. Фройд може да е нещо като Комендатора в „Дон Жуан“: убиват го в първо действие, а накрая се появява на вечеря, под формат на Каменния гост. Така Крюс прекарва единадесет години в писане на „Фройд: Създаването на една илюзия“ (Метрополитън), която излезе от печат [през 2017 г.] – шестстотин и шестдесет страници, забити в студеното, вледенено сърце на неговия обект.
Новата книга синтезира петдесет години ревизионистична наука, като повтаря и засилва заключенията на други (напълно признати) изследователи и добавя няколко допълнителни обвинения. Крюс е привлекателно непретенциозен стилист и има да разкаже невероятна история, но критиката му към Фройд е безмилостна до степен на мономания. Очевидно той смята „баланса“ за пропуск, даден на шикалкавенето, и дори читателите, които симпатизират на аргументацията, може да се затруднят да изминат целия път през книгата. Тя би трябвало да бъде придружена от скилидка чесън.
Мястото, от което обикновено започват хората, интересуващи се от мисълта на Фройд, е „Тълкуване на сънищата“, която излиза през 1899 г., когато Фройд е на 43 години. Крюс стига до тази книга едва на страница 533. Единственото последващо произведение, което той обсъжда задълбочено, е така нареченият „Случай Дора“, който се основава на (прекъснато) лечение, проведено от Фройд през 1900 г. с жена на име Ида Бауер, и което той публикува през 1905 г. под заглавие „Фрагмент от анализа на случай на хистерия“. Крюс се спира накратко и на другите известни случаи, които Фройд изнася преди Първата световна война – „Човекът плъх“, „Човекът вълк“, „Малкият Ханс“, анализът на Даниел Пол Шребер и книгата за Леонардо да Винчи. Изключително влиятелните трудове по социална психология, които Фройд продължава да пише – „Тотем и табу“, „Бъдещето на една илюзия“, „Цивилизацията и нейните недоволства“ – са до голяма степен пренебрегнати.
„Илюзията“ в подзаглавието на Крюс обаче не е фройдизмът. Това е самият Фройд. В продължение на много години за Фройд се пише като за безстрашен учен, който се осмелява да се спусне в мръсното мазе на ума и който излиза като въплъщение на трагична мъдрост – човек, който може да се изправи пред ужасния факт, че нарцисът никога не е просто нарцис, че под капака на ума лежи огромна яма от желания и агресии, и който, макар и да знае всичко това, все още е в състояние да пие чай с гостите си. В репликата на [поета] Йейтс тези древни, блестящи очи са весели. Очевидно това е репутацията, която семейство Улф познават, когато отиват да се срещнат с Фройд през 1939 г.
Както Крюс правилно смята, този Фройд отдавна е надживял психоанализата. В продължение на много години, дори когато писателите отхвърлят по-очевидно абсурдните елементи на неговата теория – завистта към пениса или нагона към смъртта – те продължават да отдават почит на безпогрешното прозрение на Фройд за човешкото състояние. Тази персона помага на Фройд да се превърне в популярното въображение от учен в своеобразен поет на ума. А за поетите е характерно, че не могат да бъдат опровергани. Никой не пита за „Изгубеният рай“: Но вярно ли е това? Фройд и неговите концепции, превърнати вече в метафори, се присъединяват към легиона на мъртвите.
Има ли какво ново да се каже за този човек? Един от поводите за книгата на Крюс е сравнително скорошната поява на кореспонденцията на Фройд с годеницата му Марта Бернайс. Фройд се сгодява през 1882 г., когато е на двадесет и шест години, и годежът продължава четири години. Двамата с Марта прекарват по-голямата част от това време в различни градове и Фройд ѝ пише почти всеки ден. Запазени са около иляда и петстотин писма. Крюс прави подробен анализ на тази кореспонденция и намира много неща, които не одобрява.
Кой би искал да бъде съден по писма, изпратени до любима? Това, което цитираните от Крюс откъси сякаш ни показват, е един незрял и незащитен млад мъж, който е амбициозен и несигурен, самохвален и нуждаещ се, пламенен и нетърпелив – все начини, по които хората обикновено се представят в любовните си писма. Фройд прави забележки от рода на: „Възнамерявам да експлоатирам науката, вместо да се оставям да бъда експлоатиран от нея“. Крюс смята, че това разкрива наемническото отношение на Фройд към неговото призвание. Но младите хора искат да си изкарват прехраната. Ето защо имат професии. Причината за продължителния ангажимент е, че Фройд не е можел да си позволи да се ожени. Не е изненадващо, че той е искал да увери годеницата си, че погледът му винаги е бил насочен към наградата.
В писмата Фройд често споменава кокаина. Използвал го е, за да преодолее стресови социални ситуации, но е оценявал и ползите му като афродизиак, а Крюс цитира няколко писма, в които дразни Марта за ефекта му. „Горко ти, малка принцесо, когато дойда“, пише той в едно от тях. „Ще те целуна съвсем червена и ще те нахраня съвсем пухкава. А ако си палава, ще видиш кой е по-силен – едно нежно момиченце, което не яде, или един голям дивак с кокаин в тялото.“ Блясъкът на Крюс: Фройд „възприема своето химически еротизирано „аз“ не като любящ спътник на скъп човек, а като силен партньор, който иска да постигне своето, наслаждавайки се на смазването на девическото нежелание“. (Между другото, Фройд е бил сравнително дребен човек – метър и седемдесет. Той е по-висок от Марта, но не с много. „Големият див мъж“ е шега.)
Фройд би бил последният човек, който би имал основания да се противопостави на интереса на биографа към сексуалния му живот, но твърденията на Крюс в тази област често са спекулации. По време на ангажимента си например Фройд прекарва четири месеца в обучение в Париж, където понякога страда от тревожност. „Лесно е да си представим как възбудата на Фройд трябва да се е засилвала от ежедневния парад на дръзки лица и поклащащи се бедра, на които е ставал свидетел по време на разходките си“, отбелязва Крюс. Той е убеден, че по време на раздялата си с Марта Фройд редовно е мастурбирал, „разболявайки се от вина за това“ (нещо, което според него биографите на Фройд са прикрили). Освен това той подозира, че Фройд е правил секс с проститутки и следователно не е бил девствен, когато на тридесетгодишна възраст най-накрая се жени. Отбелязвайки (както и други) хомоеротичния тон в писмата на Фройд до и за мъжете, с които е бил близък – Флайшел и по-късно Вилхелм Флийс, Крюс предполага, че Фройд „се е борил с хомосексуални импулси“.
Нека приемем, че Фройд е използвал кокаин като средство за борба с несигурностите си и афродизиак. Че е имал око за секси жени. Че е мастурбирал, склонявал е към проститутки, споделял е с приятелката си фантазии за мъже и се е влюбвал в приятели мъже. На кого му пука? Човешките същества правят такива неща. Дори и ако Фройд е правил секс с Мина Бернайс – и какво от това? Стандартната хипотеза на ревизионистите е, че сексът се е случил по време на пътувания, които двамата са предприемали заедно без Марта, а такива пътувания, както посочва Крюс, са били изненадващо много. Но Крюс си представя също и назначения в семейния дом във Виена. Той отбелязва, че спалнята на Мина се е намирала в далечния ъгъл на къщата, което означава, че „нощният Зигмунд е можел да я посещава безнаказано в предобедните часове“. Дали е могъл? Очевидно. Трябвало ли е? Вероятно не. Дали всъщност е трябвало? Никой не знае. Така че защо да си фантазираме за това? Един фройдист би заподозрял, че тук има нещо, което се случва.
Едно от нещата, които се случват, е достатъчно ясно: това е междуособица в съвременните Фройдови войни. Някакъв изследовател на Фройд изказва предположението, че тъй като спалнята на Мина е била в съседство със спалнята на Фройд и Марта, е щяло да има малко възможности за закачки. В съответствие с политиката си да не дава шанс на мошениците, Крюс е решен да разнищи това предположение. Той се впуска в кръстоносен поход, за да развенчае това, което нарича „фройдолатрия“ – култът към Фройд, изграден и поддържан от „домашните историци“. Сред тях са „домашният биограф“ Ърнест Джоунс, „лековерният“ Питър Гей и „лоялните“ Джордж Макари и Елизабет Рудинеско. (Английският превод на книгата на Рудинеско „Фройд: В негово и наше време“ беше публикуван от Харвард през 2016 г.).
Според Крюс тези хора са създали обработен с фотошоп образ на свръхчовешка научна добросъвестност и морална правота, и е важно техният герой да бъде смален до човешки размер – или може би, като компенсация за всички години на шумотевици, с един или два размера по-малък. Техният Фройд, напълно наясно с незаконните си желания, се спира пред вратата на спалнята на снаха си, защото знае, че сублимацията на еротичните нагони е цената, която хората плащат за цивилизацията. Фройд на Крюс просто влиза вътре. (И в двата случая цивилизацията някак си оцелява.)
За читателите, които не са толкова въвлечени във войната с Фройд, въпросът е: Какво е заложено на карта? И отговорът трябва да е: „фройдизмът“ – самата теория и нейният постклиничен живот след смъртта. Въпреки че Фройд се отказва от ранната си работа върху кокаина, Крюс я изследва внимателно и показва, че още от самото начало Фройд е бил лош учен. Той подправя данните; прави необосновани твърдения; приписва си чужди идеи. Понякога лъже. Много хора в края на XIX век са вярвали, че кокаинът може да бъде чудодейно лекарство, и Крюс може би е малко несправедлив, когато се опитва да припише на Фройд голяма част от вината за по-късната епидемия от злоупотреби с кокаин. Все пак още в началото Фройд се проявява като човек, който няма особени професионални скрупули. Основното твърдение на ревизионистите е, че Фройд никога не се е променял. Това е била фалшива наука през цялото време. И централният въпрос за повечето от тях е така наречената теория на съблазняването.
Основната причина, поради която психоанализата триумфира над алтернативните теории и е възприета в области извън медицината, като литературната критика, е, че тя представя своите открития като индуктивни. Фройдистката теория не е шоу с магически фенери, а въображаема проекция, която ни предостави мощни метафори за разбиране на човешкото състояние. Тя не е „Изгубеният рай“; тя е наука, концептуална система, изцяло извлечена от клиничния опит.
Както за фройдистите, така и за антифройдистите ключът към това твърдение е съдбата на теорията за съблазняването. Според официалния разказ, когато Фройд започва да работи с жени, диагностицирани с хистерия, през 1890-те, пациентките му съобщават, че са били сексуално насилвани като деца, обикновено от бащите си и обикновено, когато са били под четиригодишна възраст. През 1896 г. Фройд изнася доклад, в който обявява, че след като е провел осемнадесет лечения, е стигнал до заключението, че сексуалното насилие в детска възраст е източник на хистеричните симптоми. Това става известно като теория на съблазняването.
Статията е посрещната с насмешка. Рихард фон Крафт-Ебинг, водещият сексолог по онова време, я нарича „научна приказка“. Фройд е обезкуражен. Но през 1897 г. той получава откровение, което съобщава в писмо до Флийс, станало канонично. Той осъзнава, че пациентките не си спомнят за действителни посегателства; те си спомнят за собствените си сексуални фантазии. Причината е Едиповият комплекс. Още от бебешка възраст всички деца изпитват агресивни и еротични чувства към родителите си, но ги потискат от страх от наказание. При момчетата страхът е от кастрация; момичетата, както откриват (от което следва дълбокатравма), вече са кастрирани. („Кастрация“ при Фройд означава ампутация.)
В хидравличния модел на съзнанието на Фройд тези забранени желания са психични енергии, които търсят отдушник. Тъй като не могат да бъдат изразени или изпълнени директно – не можем да убиваме или да правим секс с родителите си – те се появяват в силно цензурирани и изкривени форми като образи в сънищата, изпускане на езика и невротични симптоми. Фройд твърди, че клиничният му опит го е научил, че чрез метода на свободните асоциации пациентите могат да открият това, което са потиснали, и да постигнат известно облекчение. Така се ражда психоанализата.
Този разказ е оспорен от Джефри Масън, чиято битка с фройдистката институция е основната тема на книгата на Джанет Малкълм. През 1984 г. в „Нападение над истината“ Масън твърди, че паникьосан от реакцията на статията си за хистерията, Фройд е измислил теорията за инфантилната сексуалност като начин да прикрие сексуалното насилие над пациентите си.
Оказва се обаче, че официалният разказ за теорията на прелъстяването има два проблема и този на Масон не е един от тях. Първият проблем е, че хронологията е ретроспективна реконструкция. Фройд не се отказва от теорията за съблазняването след 1897 г., не настоява за централното място на Едиповия комплекс до 1908 г. и т.н. В стандартното издание, както и в изданието на кореспонденцията на Фройд с Флийс, е трябвало дискретно да се направят различни промени, за да може записът да съответства на предпочитаната хронология.
Това е по-малкият проблем. Основният проблем, според ревизионистите, е, че не е имало такива случаи. Противно на твърденията на Фройд и на предположенията на Масон, нито един от следващите пациенти на Фройд не му е казал спонтанно, че е бил насилван – тези осемнадесет случая не са съществували – и нито един пациент впоследствие не е съобщил за наличие на Едипови желания. Знаейки за репутацията му на обсебен от секса човек, някои от пациентите на Фройд са представили материал, който са знаели, че той иска да чуе, а някои изглежда са го изиграли умишлено. В други случаи Фройд е принуждавал пациентите да приемат неговите интерпретации и те или са се поддавали, като Човека плъх, или са напускали лечението, като Дора. Ако вашият анализатор ви каже, че отричате желанието си да спите с баща си, какво ще направите? Ще отричате ли?
Откакто спря да води семинара си в Бъркли, Крюс се оплаква от внушаемостта на психоаналитичния метод на свободните асоциации. Тя е заменила хипнозата като начин за лечение на хистерични пациенти, но не е много по-добра. Ето защо Крюс пише за случаите на възстановени спомени, при които следователите изглежда са подхранвали децата със спомените, които те в крайна сметка са „възстановили“. Спорно е доколко ефективен терапевт е бил Фройд – много хора са пътували до Виена, за да бъдат анализирани от него. Но Крюс смята, че Фройд никога не е имал „нито един бивш пациент, който би могъл да потвърди способността на психоаналитичния метод да дава специфичните ефекти, които той твърди за него“.
Един от отговорите на атаката срещу психоанализата е, че дори ако Фройд си е измислил всичко и дори ако самият той е бил лош терапевт, при някои пациенти психоанализата работи. Но същото прави и плацебото. Много хора, страдащи от разстройства на настроението, се възползват от терапията с разговори и други междуличностни форми на лечение, защото реагират на усещането, че се грижат за тях. Възможно е да няма голямо значение за какво точно говорят – важното е, че някой просто ги слуша.
Хората намират за привлекателна и идеята, че имат мотиви и желания, които не осъзнават. Този вид „дълбинна“ психология е популяризирана от фройдизма и едва ли ще изчезне. Може да е полезно да ви накарат да осъзнаете, че чувствата ви към хората, които обичате, всъщност са амбивалентни, или че сте били агресивни, когато сте смятали, че сте били само учтиви. Разбира се, не е необходимо да си проправяте път през кастрационната си тревожност, за да стигнете дотам.
И все пак, ако приемем, че психоанализата е била задънена улица, върнала ли е тя психиатрията с няколко поколения назад? Крюс казва именно това. „Ако по-голямата част от двадесети век наистина принадлежи на Фройд – казва той на Тод Дюфрейн през 1998 г., – тогава сме изгубили около седемдесет години потенциални постижения в познанието, докато сме се обърквали с една по същество средновековна концепция за ‚обладания‘ ум.“ Коментарът отразява нагласа, която присъства в много от критиките на психоанализата, особено в тези на Крюс: идеализиране на науката.
След третото издание на DSM акцентът е върху биологичните обяснения на психичните разстройства и това прави психоанализата да изглежда като един вид заобиколна стратегия или, както я нарича историкът на психиатрията Едуард Шортър, като „хиатус“ [кухина]. Но когато се появява Фройд, психиатрията не стои на здрава медицинска основа. Науката за ума през XIX век е нещо като шоу за Дивия запад. Лечението включва хипноза, електротерапия, хидротерапия, масаж на цялото тяло, болкоуспокояващи средства като морфин, лечение с почивка, лечение с „мазнини“ (прекомерно хранене), уединение, „женска кастрация“ и, разбира се, настаняване в институция. Имало е и сериозен интерес към паранормалното. Най-разпространените психиатрични диагнози от XIX в. – хистерия и неврастения – дори не се признават днес. И това не е било „лоша“ наука. Това е била наука. Част от нея е работеща, а голяма част – не. Психоанализата не е първата терапия с разговори, но тя е мостът от хипнозата към вида терапия с разговори, която имаме днес. Тя не злоупотребява с тялото на пациента и ако е шарлатанско лечение, то не е много по-лошо и вероятно е по-хуманно от много от това, което се е практикувало преди нея.
Освен това психоанализата не е сложила край на соматичната [телесната] психиатрия. През първата половина на ХХ в. са били измислени и приложени в практиката всякакви медицински интервенции за психични разстройства. Сред тях са прилагането на успокоителни, по-специално хлорал, който предизвиква пристрастяване и който е бил предписван на Вирджиния Улф, страдаща от тежка депресия; педизвикани чрез инжектиране на инсулин коми; електрошокови терапии и лоботомии. Въпреки ужасяващата си репутация, електрошоковата терапия е ефективно лечение на тежката депресия, но повечето от другите методи на лечение, използвани преди ерата на психофармацевтиците, са били безизходни. Дори и днес в много случаи ние по същество хвърляме химикали в мозъка и се надяваме на най-доброто. Така се постига напредък. Можете да го наречете наука или не.
Хората пишат биографии, защото се надяват, че животът дава поуки. Точно това е направил Крюс. Той вярва, че историята на ранния живот на Фройд има какво да ни каже за фройдизма, и въпреки че държи да играе ролята на безпощаден съдия, голяма част от това, което има да каже за хлъзгавия характер на Фройд и фактологията на неговата наука, е убедително. В края на краищата той се опира на планина от изследвания по тези теми.
Крюс повдига едно ново (поне в наши дни) обвинение срещу психоанализата. Той твърди, че тя е антихристиянска. Като прокламира доктрина, която прави „сексуалното удовлетворение триумфално над добродетелната жертва за небето“, той казва, че Фройд „е искал да срине целия християнски ред, да си отмъсти за всички фанатични папи, садистите от Инквизицията, съвременните разпространители на клеветата „кръвосмешение“ и католическите бюрократи, които са държали професурата му като заложник“. Фройд си поставя за цел да „събори храма на религиозния закон“.
Крюс предполага, че именно затова аферата с Мина е била значима. Ако тя наистина се е случила, то е било точно преди Фройд да напише „Тълкуване на сънищата“ – истинското начало на фройдизма. Забраненият секс би могъл да му даде увереността, от която се е нуждаел, за да предприеме крайната стъпка към четенето на ума. „Притежаването на Мина – казва Крюс, – би могло да означава, първо, да извърши символично кръвосмешение с Божията майка; второ, да „убие“ бащата Бог чрез това върховно кощунство; и трето, да обезсили авторитета както на установената в Австрия църква, така и на нейната ватиканска майка – по този начин, във вътрешната драма на Фройд, да освободи народа си от две хилядолетия религиозни преследвания.“
Всичко това звучи доста фройдистки! Откъде идва то? Този Фройд, който разбива идоли, е коренно различен от Фройд на писатели като Трилинг и Рийф, които са виждали в него трайното напомняне за безсмислието на фантазията, че подобряването на света може да направи хората по-щастливи. И със сигурност това не е начинът, по който Фройд се представя. „Нямам смелостта да се изправя пред моите съграждани като пророк – пише той в края на ‚Цивилизацията и нейните недоволства‘, – и се прекланям пред упрека им, че не мога да им предложа никаква утеха: защото в основата си всички те искат именно това – най-дивите революционери не по-малко страстно от най-благочестивите вярващи.“
Идеята на Крюс, че мишената на Фройд е била християнството, изглежда е късен плод на старото му студентско увлечение по Ницше. Крюс очевидно някога е виждал Фройд като ницшеански критик на отричащия живота морализъм, като героичен Антихрист, посветил се на освобождаването на човешките същества от подчинението на идолите, които те самите са създали. Дали сегашното му отрицание е отказ от собствената му радикална младост? Дали неговото осъждане на Фройд е наистина форма на самоосъждане? Не е нужно да стигаме дотам. Но тъй като човечеството все още не се е освободило от илюзиите си, ако Фройд наистина се е занимавал с това, той все още е немъртъв.
[1] В психоанализата катексисът (или емоционалната инвестиция) се определя като процес на влагане на умствена или емоционална енергия в някакъв човек, обект или идея. Думата е превод на оригиналното немско Besetzung, което означава буквално „заемане, окупация“, но в случая може по-скоро да бъде преведено като „полагане на смисъл“. Бел. пр.
[2] Която днес отново марширува в челните редици на новаторската научна мисъл, този път под названието „Епигенетика“, бел. пр.
[3] Същото, разбира се, важи и за трудовете на един от доайените на съвременната научна философия, Карл Попър, който открай време смята фройдизма (и марксизма) за напълно ненаучни теории. Бел. пр.
