В края на януари стана ясно, че от ГЕРБ начело с Цветан Цветанов са предложили пред Софийския общински съвет улица в столицата да носи името на Илия Минев. Водещите медии бързо разпространиха новината, говорейки за „българския Нелсън Мандела“. От ГЕРБ обвързваха предложението с Деня на почит към жертвите на комунистическия режим – 1 февруари и описаха Минев като „български антикомунист, патриот и дисидент“. „По време на комунистическия режим Илия Минев лежи 33 години в затвори и концлагери, от които 1 860 дни в карцер, а 460 дни живее в гладна стачка. През 1988 г. той създава Независимо дружество за защита правата на човека“, се казва в официалното съобщение на партията.[1]
Все още не е ясно дали СОС ще одобри това предложение, но начинът, по който то е поставено няма как да не изиска няколко уточнения. Информацията за Минев, представена от ГЕРБ и медиите, е фактологично вярна, но се занимава само с част от неговата политическа биография – тази му на антикомунист, който заради убежденията си излежава рекордна присъда и въпреки това създава първото от серията неформални сдружения в България в края на социалистическия режим. Това всъщност е най-обичайното представяне на Илия Минев в публичния дискурс – с подобни аргументи се обясни поставянето на негов паметник в София през 2002 г., както и обявяването му за почетен гражданин на Септември (където също има негов паметник).
Така като част от инициативата на Росен Плевнелиев „25 години свободна България“ ученици от Септември проведоха открит час относно Илия Минев, като за целта са се „запознали с идването на тоталитаризма у нас и последвалия негов крах“. Впоследствие те са предложили изгорялата къща на Минев да се превърне в музей на хората, борили се срещу тоталитарната система.[2]
Проблемът при всички тези инициативи е, че те пропускат съществена част от политическите виждания на Илия Минев, по-специално тези, произтичащи от участието му в Съюза на българските национални легиони – фашистка организация от междувоенния период. Може да не е особено лицеприятно за десните кръгове, трупащи днес легитимност около дисидентското и правозащитно минало на Минев, но запазените исторически данни сочат, че той влиза и излиза от затвора като убеден легионер, какъвто остава и до края на живота си. Същността на самото легионерско движение и тесните му връзки с фашизма и националсоциализма са продукт на често обсъждане и оспорване в публичното пространство, но в случая няма да се занимаваме с тези дебати, а ще се ограничим само до разбирането на самия Минев какво е легионерство, нацизъм и пр. Въпросните възгледи са ясно видими във вестник „Свободно слово“, който Минев започва да издава като орган на Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) след 1989 г., повечето броеве, от който се пазят в Националната библиотека.
Така например в статията си „Войната срещу пречупения кръст“ от 1994 г., Илия Минев обвинява евреите за началото на Втората световна война: „каквото и обществено мнение да налагат средствата за масова (дез)информация, истината е, че Втората световна война бе оповестена официално от евреите на 24. 03. 1933 г. чрез английското масово издание „Дейли експрес“. Минев разсъждава върху соларната символика на свастиката, обвързвайки я и със средновековната българска държава, питайки „какво обаче имат против юдеите против Светлината и против всички люде, които зачитат всекидневно изгряващото слънце и неговия символ.“ Материалът завършва с информация за „митът за 6-те милиона избити евреи“. Според Илия Минев има изследвания, които потвърждават, че в „нито един немски концлагер не е имало газови камери“. Напротив, те са били поставени в лагерите по американски и съветски заповеди след края на Втората световна война. [3]
Същата година Минев публикува и друга статия, отричаща Холокоста, обвинявайки тогавашния американски президент Бил Клинтън, че е станал жертва на съветска фалшификация на историята, покланяйки се пред жертвите на нацизма в Освиенцим. Според Минев „не можем въобще да говорим за 6 милиона загинали евреи по време на Втората световна война“. Обяснението: „Хитлер никога не е допуснал да бъде убит човек по расов или религиозен признак, защото той, като националсоциалист, би изпаднал в противоречие със същината на своето самосъзнание като немец“. Според Минев евреите сами изграждат „легенда“ за Хитлер като техен убиец, тъй като „най-организираната сила, която можеше да даде най-сериозен отпор на несправедливостите в обществото е именно Германия на Хитлер.“ [4]
Освен евреите, Минев вижда и съюза на Чърчил и Сталин срещу Хитлер като причина за Втората световна война: „Това именно сближи (съпротивата срещу новия икономически модел на Хитлер, б.а.) Уинстън Чърчил и Сталин в съюза им срещу Хитлер и просто заставиха Хитлер да воюва. Хитлер воюва, за да отърве работника от унижението наемен работник. Червеният капиталист Сталин и белият монополист Чърчил воюваха срещу Хитлер, за да запазят правото на капиталиста. Ето това е истината. Стига демагогия и шарлатания…“
В същата статия Минев все пак не пропуска и евреите, цитирайки проф. Паулс, „по убеждение социалдемократ, т.е. марксист, който в труда си „Държава и стопанство“ в 1910 г. пита: „Какво искат евреите в Германия: да евреизират ли Германия, или да са граждани на Германия?“[5]
Илия Минев на няколко пъти споменава своята версия на икономическата доктрина на националсоциализма – „дирижирана икономика, задължаваща Круп и Тисен да приемат националсоциалистическото законодателство, т.е. работникът и селянинът да са съсобственици на круповите заводи, тисеновите фабрики и на померанските земевладелци“.[6] Следва да отбележим, че той привижда подобно работническо самоуправление нормативно като националсоциализъм, докато всъщност историческият националсоциализъм запазва частната собственост.
Смятайки себе си за убеден легионер („живеейки мизерно, но с дълбока вяра, че идеите като легионер, които носи, ще победят“[7]), Минев пише, че легионерството има същата роля в българското общество, както нацистката партия в Германия: „Нашето легионерско движение още преди 60 години най-правилно напипа пулса на живота – снемане от душата на трудещия се унижението да е наемен работник. Всички останали партии и движения, съзнават или не, са оръдия на комунизма.“[8]
Като председател на НДЗПЧ Минев участва на събранията на възстановения след 1989 г. Съюз на българските национални легиони (СБНЛ), но влиза в конфликт с ръководството му, тъй като то смята да отстъпи от водаческия принцип, характеризиращ организацията до нейното разтурване през 1944 г. Новият изборен принцип на ръководство не се харесва на Минев, според когото „най-етичният от всички принципи е водаческият“. „Къде е основният водораздел между ръководител и водач? Това е етиката, защото тя ни прави човеци,“ пише Илия Минев през 1993 г., допълвайки, че „партия, движение, зад което не стои Независимо дружество за защита правата на човека винаги вижда властта като идеал, а не като средство за осъществяване на програмата си. Именно Независимото дружество, стоейки мъжествено зад СБНЛ, поддържаше будна психонагласата ни за етика в отношенията си към властта. Единственото НДЗПЧ и СБНЛ са призвани да разчистят авгиевите конюшни, които 50 години комунистическата власт успя да натрупа в душата на българина.“[9]
И в други свои статии Илия Минев вижда своето НДЗПЧ като неразривна част от възстановеното легионерско движение, които заедно трябва да премахнат „котерийната демокрация от политическата сцена в нашата страна, за да отворим пътя на плуралистичната демокрация, върху чиито плещи стои термина народен лидер – народен водач, синтезиращ волята на индивида с тази на общността.“[10]
Из други материали във вестника става дума за „расовата гордост“[11], за „диваци с нечленоразделна реч“ от Конго[12], или пък за „световната илюминатска мафия и всичките ѝ креатури като ционисти, ротарианци, римския клуб, масонските ложи, комунизма и други леви партийни и непартийни структури“.[13] Споменава се, че комунистите „са обладани от духа на Сатаната“[14] и че е добре „да се спре и пропъди чуждата емиграция на престъпници и убийци, които безпрепятствено се ширят из цялата ни страна“.[15]
Вестник „Свободно слово“ също така се ангажира със защитата на 27-годишния Антон Рачев, лидер на русенските скин хедс, по това време арестуван, което се представя като възобновяване на политическите репресии в България и като „правене на мили очи на някои влиятелни среди в чужбина, свързани със световния ционизъм и интернационалното масонство (открито антибългарски по своя характер).“[16]
Читателско писмо от 1993 г., което Минев като главен редактор решава да публикува, защитава софийските скинхедс и същевременно критикува БНТ, че е пуснала филм против крайно-десни младежи в Германия, извършващи насилия срещу имигранти – за което според автора виновни са тези, които се стремят да унищожат еднонационалните държави: „Господа от БНТ, преди да давате изява на такива филми, се разходете до градинката пред НДК. Там се събират софийските скинове. В един непринуден разговор ще разберете, че те са преди всичко против наркоманията, алкохолизма и проституцията, които се явяват като огромни недъзи на всяко едно общество. Това за съжаление не се среща в програмите на нито една партия. Не на последно място трябва да се знае, че единствено при икономическата платформа на т.нар. крайно десни, съществува поле за изява на ръководителите на предприятия, работещите участват в разпределението на благата и държавата е възходящо развиваща се.“ В крайна сметка на БНТ се препоръчва да пусне изявление на Илия Минев в най-гледаното време, който „за 5-10 минути да обясни на зрителите хуманността на стратегията за оцеляване на българския народ.“[17]
Цитираните възгледи на Илия Минев и сподвижниците му не отменят факти от „светлата“ страна на биографията му – като например, че като основател на НДЗПЧ той се обявява срещу „възродителния процес“ и работи с редица турци, противници на политиките на социалистическия режим.[18] Факт, който между другото също е пропуснат от официалното прессъобщение на ГЕРБ, вероятно като не достатъчно патриотичен.
За всеобщо неудобство обаче, наложеното клише за „българския Нелсън Мандела“ се оказва исторически доста по-комплексно. Най-малкото защото самият Минев далеч няма добро мнение за Мандела – пишейки във вестника си, че южноафриканският лидер дълги години е бил финансиран от (евреина) Ротшилд[19]. Да не говорим доколко оправдано е един открит расист да бъде отъждествяван с борец срещу расисткия апартейд в ЮАР, само по линия на дългата затворническа биография.
По-големият проблем е тенденцията исторически личности от изключително сложния период около Втората световна война да се представят изцяло еднопластово в публичния дискурс, което автоматично подхранва немалобройните неофашистки групи у нас. Богдан Филов, цар Борис III, ген. Христо Луков са все подобен род личности, които освен заслуги, имат и еднакво толкова безспорни „тъмни страни“, за които обаче е някак непатриотично да се говори. А често се говори просто наизуст, от хора, които вместо да прочетат какво самите исторически фигури са писали, смятат, че знаят „истината“ по-добре и от самите автори.[20] И така всяка година си имаме Луковмарш, който между другото, не пропуска да отдаде почит и на паметника на Илия Минев. Както изглежда – с право.
Жана Цонева е докторантка по социология към Централноевропейския университет, Будапеща. Тя е член на проекта „Нови леви перспективи“ и социален център „Хаспел“.
[1] „Предлагат улица в София да се кръсти на Илия Минев“, 24 часа, 28 януари 2015, http://www.24chasa.bg/Article.asp? ArticleId=4562997
[2] „Ученици от Септември почетоха Илия Минев“, Телекабелтв, http://www.telekabeltv.bg/bg/news/15326.html
[3] „Войната срещу пречупения кръст“, Свободно слово, август – септември 1994
[4] „Гражданин N1 на САЩ“, Свободно слово, октомври – ноември 1994
[5] „Политическа неграмотност“, Свободно слово, март-април 1994
[6] Пак там
[7] „Въпроси! Въпроси! Въпроси!“, Свободно слово, октомври-ноември 1993
[8] „Форумски мераци“, Свободнослово, октомври-ноември 1993
[9] Пак там
[10] „Големият заговор.Заговор на века“, Свободнослово, септември 1991
[11] „Расова гордост“, Свободнослово, октомври- ноември 1995
[12] „9-и септември 1944 г.“, август-сепремви 1994
[13] „Това, което никой не ви казва“, Свободнослово, октомври- ноември 1995
[14] „Становище“, Свободно слово, януари – февруари 1994
[15] „Какво чакате, господа?“, Свободно слово, януари – февруари 1994
[16] „Протест“, Свободнослово, октомври – ноември 1995
[17] „Манипулациите по БНТ“, Свободно слово, ноември- декември 1993
[18] Виж Гаджев, Иван, Непримиримият Илия Минев – от първо лице и другите за него, ИК „Орбел“, София, 2003.
[19]Свободнослово, октомври- ноември 1995
[20] В това число причислявам и себе си като автор на статия за Илия Минев от 2009 г., когато впечатленията от дългогодишния му престой в затвора доведоха до пренебрежение към собствените му публикации, които не сметнах за необходимо да изчета. (бел. П. Добрев)
