От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2018 09 alt right USA
Неонацисти, членове на движението Alt-Right, бели супремасисти и анти-протестиращи в Шарлотсвил, щата Вирджиния, август 2017.
© SHAY HORSE/NUR PHOTO/GETTY IMAGES 

 

Необходимост от убеждения

Обществата трябва да защитават маргинализираните и изключените групи, но те трябва и да постигат общи цели чрез обсъждане и консенсус. Промяната в програмите както на левицата, така и на десницата към защита на тесни групови идентичности в крайна сметка застрашава този процес. Лекарството не е да се изостави идеята за идентичност, която е централна за начина, по който съвременните хора мислят за себе си и заобикалящите ги общества; то е да се определят по-големи и по-интегриращи национални идентичности, които да отчитат фактическото многообразие на либерално-демократичните общества.

Човешките общества не могат да избягат от идентичността или политиката на идентичност. Идентичността е „мощна морална идея“, по израза на философа Чарлз Тейлър, изградена върху универсалната човешка характеристика тимос [thymos]. Тази морална идея казва на хората, че имат автентична вътрешна същност, която не е призната, и предполага, че външното общество може да е фалшиво и репресивно. Тя фокусира естественото искане на хората за признаване на тяхното достойнство и предоставя език за изразяване на негодуванието, което възниква, когато такова признание не се получава.

Не би било нито възможно, нито желателно тези изисквания за достойнство да изчезнат. Либералната демокрация се основава на правото на индивидите да се ползват с еднаква степен на избор и действие при определянето на колективния им политически живот. Но много хора не се задоволяват с равното признаване като родови човешки същества. В известен смисъл това е условие на съвременния живот. Модернизацията означава постоянна промяна, прекъсване и откриване на възможности за избор, които не са съществували преди. Като цяло това е нещо добро: в продължение на поколения милиони хора са напуснали традиционните общности, които не са им предлагали избор, в полза на общности, които са го предлагали. Но свободата и степента на избор, които съществуват в съвременното либерално общество, могат също така да направят хората нещастни и откъснати от своите ближни. Те изпитват носталгия по общността и структурирания живот, които смятат, че са загубили, или които техните предци уж са притежавали. Автентичните идентичности, които те търсят, са тези, които ги свързват с други хора. Хората, които се чувстват по този начин, могат да бъдат съблазнени от лидери, които им казват, че са били предадени и незачитани от съществуващите структури на властта и че са членове на важни общности, чието величие отново ще бъде признато.

Естеството на съвременната идентичност обаче е да бъде променлива. Някои индивиди могат да се убедят, че тяхната идентичност се основава на биологията им и е извън техния контрол. Но гражданите на съвременните общества имат множество идентичности, които се оформят от социалните взаимодействия. Хората имат идентичности, определени от тяхната раса, пол, работно място, образование, пристрастия и нация. И въпреки че логиката на политиката на идентичността е да разделя обществата на малки, самозачитащи се групи, възможно е да се създадат и идентичности, които са по-широки и по-интегриращи. Не е необходимо да се отрича житейският опит на отделните хора, за да се признае, че те могат да споделят ценности и стремежи с много по-широки кръгове от други граждани. С други думи, живият опит може да се превърне в обикновен опит – нещо, което свързва индивидите с хора, които не приличат на самите тях, вместо да ги разграничава. Така че, въпреки че нито една демокрация не е защитена от политиката на идентичността в съвременния свят, всички те могат да я насочат обратно към по-широки форми на взаимно уважение.


Small Ad GF 1

Първото и най-очевидно място, откъдето трябва да се започне, е да се противодейства на конкретните злоупотреби, които водят до групова жертвеност и маргинализация, като например полицейското насилие срещу малцинствата и сексуалния тормоз. Никоя критика на политиката на идентичността не бива да предпоставя, че това не са реални и спешни проблеми, които изискват конкретни решения. Но Съединените щати и другите либерални демокрации трябва да отидат по-далеч от това. Правителствата и групите на гражданското общество трябва да се съсредоточат върху интегрирането на по-малките групи в по-големи цялости. Демокрациите трябва да насърчават онова, което политолозите наричат „кредо-национални идентичности“, които се изграждат не на базата на общи лични характеристики, житейски опит, исторически връзки или религиозни убеждения, а по-скоро на базата на основни ценности и вярвания. Идеята е да се насърчат гражданите да се идентифицират с основополагащите идеали на своите страни и да се използват публични политики за съзнателно асимилиране на новодошлите.

Борбата с пагубното влияние на политиката на идентичността ще се окаже доста трудна в Европа. През последните десетилетия европейската левица подкрепи една форма на мултикултурализъм, която свежда до минимум значението на интегрирането на новодошлите в националните култури. Под знамето на антирасизма левите европейски партии омаловажиха доказателствата, че мултикултурализмът е действал като пречка за асимилацията. Новата популистка десница в Европа от своя страна гледа с носталгия към изчезващите национални култури, които са се основавали на етническа или религиозна принадлежност и са процъфтявали в общества, в които до голяма степен не е имало имигранти.

Борбата срещу политиката на идентичност в Европа трябва да започне с промени в законите за гражданството. Подобна програма не е по силите на ЕС, чиито 28 държави членки ревностно защитават националните си прерогативи и са готови да наложат вето на всякакви значителни реформи или промени. Затова всички действия, които се предприемат, ще трябва да се осъществят, за добро или лошо, на ниво отделни държави. За да се спре привилегироването на едни етнически групи спрямо други, държавите-членки на ЕС, чиито закони за гражданство се основават на jus sanguinis – „правото на кръвта“, което дава гражданство в зависимост от етническата принадлежност на родителите, трябва да приемат нови закони, основани на jus soli – „правото на почвата“, което дава гражданство на всеки, роден на територията на страната. Но европейските държави трябва също така да наложат строги изисквания за натурализацията на новите граждани – нещо, което Съединените щати правят от много години. В Съединените щати, освен че трябва да докажат непрекъснато пребиваване в страната в продължение на пет години, от новите граждани се очаква да могат да четат, пишат и говорят на базисен английски език; да познават историята и управлението на САЩ; да имат добри морални качества (т.е. да нямат криминално досие); и да демонстрират привързаност към принципите и идеалите на Конституцията на САЩ, като положат клетва за вярност към Съединените щати. Европейските държави трябва да очакват същото от своите нови граждани.

Освен че трябва да променят формалните изисквания за гражданство, европейските страни трябва да се откажат от схващанията за национална идентичност, основани на етническа принадлежност. Преди близо 20 години един германски академик от сирийски произход на име Басам Тиби предложи идеята за Leitkultur (водеща култура) да стане основа за нова германска национална идентичност. Той определя Leitkultur като вяра в равенството и демократичните ценности, здраво стъпили на либералните идеали на Просвещението. Въпреки това левите учени и политици нападнаха предложението му, защото то внушава, че тези ценности са по-висши от други културни ценности; по този начин германската левица неволно даде утеха на ислямистите и крайно десните националисти, които нямат особена полза от идеалите на Просвещението. Но Германия и други големи европейски страни отчаяно се нуждаят от нещо подобно на Leitkultur на Тиби: нормативна промяна, която би позволила на германците с турско наследство да говорят за себе си като за германци, на шведите с африканско наследство да говорят за себе си като за шведи и т.н. Това започва да се случва, но твърде бавно. Европейците са създали забележителна цивилизация, с която трябва да се гордеят, която може да обхване хора от други култури, макар и да осъзнава собствената си различност.

В сравнение с Европа, Съединените щати са много по-приветливи към имигрантите, отчасти защото са развили силна национална идентичност още в началото на своята история. Както посочва политологът Сеймур Мартин Липсет, гражданинът на САЩ може да бъде обвинен, че е „неамериканец“ по начин, по който датски гражданин не може да бъде описан като „недатски“ или японски гражданин не може да бъде обвинен, че е „неяпонски“. Американизмът представлява набор от убеждения и начин на живот, а не етническа принадлежност.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Днес силната американската национална идентичност, възникнала след Гражданската война, трябва да бъде възродена и защитена от атаките както отляво, така и отдясно. Отдясно белите националисти биха искали да заменят кредоистичната [вероизповедна, основаваща се на убеждения] национална идентичност с такава, основана на раса, етнос и религия. Отляво, защитниците на политиката на идентичността се опитват да подкопаят легитимността на американската национална история, като наблягат на виктимизацията, намеквайки в някои случаи, че расизмът, половата дискриминация и други форми на системно изключване са в ДНК на страната. Подобни недостатъци са били и продължават да бъдат характеристики на американското общество и трябва да им се противодейства. Но прогресивните хора трябва да разкажат и друга версия на историята на САЩ – такава, която е фокусирана върху това как все по-широк кръг от хора преодоляват бариерите, за да постигнат признание на своето достойнство.

Въпреки че Съединените щати са се възползвали от разнообразието, те не могат да изградят националната си идентичност върху разнообразието. Една работеща национална идентичност, трябва да предлага съществени идеи, като конституционализъм, върховенство на закона и човешко равенство. Американците уважават тези идеи; страната е оправдана да откаже гражданство на онези, които ги отхвърлят.

Обратно към основите

След като една държава определи подходяща вероизповедна национална идентичност, която е отворена към фактическото многообразие на съвременните общества, характерът на споровете относно имиграцията неизбежно ще се промени. Както в Съединените щати, така и в Европа този дебат понастоящем е поляризиран. Десницата се стреми към пълно прекратяване на имиграцията и би искала да върне имигрантите обратно в страните им на произход; левицата твърди, че либералните демокрации са длъжни да приемат всички имигранти без ограничения. И двете позиции са несъстоятелни. Вместо това истинският дебат трябва да се води за най-добрите стратегии за асимилиране на имигрантите в националната идентичност на дадена страна. Добре асимилираните имигранти внасят здравословно разнообразие във всяко общество, а лошо асимилираните имигранти затрудняват държавата и в някои случаи представляват заплаха за сигурността.

Европейските правителства говорят на думи за необходимостта от по-добра асимилация, но не я изпълняват. Много европейски държави са въвели политики, които активно възпрепятстват интеграцията. В холандската система на „стълбовете“ например децата се обучават в отделни протестантски, католически, мюсюлмански и светски системи. Получаването на образование в държавно училище, без да се налага да се общува с хора извън собствената религия, едва ли ще насърчи бързата асимилация.

Във Франция ситуацията е малко по-различна. Френската концепция за републиканско гражданство, подобно на американската, е вероизповедна и се основава на революционните идеали за свобода, равенство и братство. Френският закон от 1905 г. за laïcité или секуларизма официално разделя църквата и държавата и прави невъзможно съществуването на публично финансирани религиозни училища, каквито функционират в Нидерландия. Франция обаче има и други големи проблеми. На първо място, независимо от това какво гласи френското законодателство, широко разпространената дискриминация възпрепятства възможностите за свободно развитие на имигрантите в страната. Второ, френската икономика не се развива добре от години, а равнището на безработица е два пъти по-високо от това в съседна Германия. При младите имигранти във Франция равнището на безработица е близо 35% в сравнение с 25% за френската младеж като цяло. Франция трябва да подпомогне интеграцията на имигрантите си, като им улесни намирането на работа, най-вече чрез либерализиране на пазара на труда. И накрая, идеята за френската национална идентичност и френската култура е атакувана като ислямофобска; в съвременна Франция самата концепция за асимилация е политически неприемлива за много леви. Това е жалко, тъй като позволява на нативистите и екстремистите от крайно десния Национален фронт да се позиционират като истински защитници на републиканския идеал за всеобщо гражданство.

В Съединените щати програмата за асимилация би започнала с общественото образование. От десетилетия насам преподаването на основни граждански познания е в упадък, не само за имигрантите, но и за родените в САЩ. Държавните училища трябва да се откажат от двуезичните и многоезичните програми, които станаха популярни през последните десетилетия. (В обществените училища на Ню Йорк се преподава на повече от дузина различни езици). Такива програми се рекламират като начин за ускоряване на усвояването на английския език от хора, за които той не е роден, но емпиричните данни за това дали те работят са противоречиви; всъщност те могат да забавят процеса на изучаване на английски език.

Американската национална идентичност ще бъде укрепена и от всеобщо изискване за национална служба, което ще подчертае идеята, че американското гражданство изисква ангажираност и жертвоготовност. Гражданинът би могъл да изпълнява такава служба или като се запише в армията, или като работи в гражданска сфера, например като преподавател в училище или като работи по публично финансирани проекти за опазване на околната среда, подобни на тези, създадени от Новия курс. Ако такава национална служба е правилно структурирана, тя би принудила младите хора да работят заедно с други хора от много различни социални класи, региони, раси и етноси, точно както го прави военната служба. И подобно на всички форми на споделена саможертва, тя би интегрирала новодошлите в националната култура. Националната служба би служила като съвременна форма на класическия републиканизъм, форма на демокрация, която насърчава добродетелта и обществения дух, а не просто оставя гражданите сами да се занимават с личния си живот.

Асимилираща нация

Както в Съединените щати, така и в Европа, една политическа програма, насочена към асимилацията, би трябвало да се занимае с въпроса за нивото на имиграцията. Асимилацията в доминиращата култура става много по-трудна, когато броят на имигрантите нараства в сравнение с местното население. Когато имигрантските общности достигнат определен мащаб, те са склонни да станат самодостатъчни и вече не се нуждаят от връзки с групи извън тях. Те могат да претоварят обществените услуги и да претоварят капацитета на училищата и другите обществени институции, които се грижат за тях. Имигрантите вероятно ще имат положителен нетен ефект върху публичните финанси в дългосрочен план – но само ако си намерят работа и станат граждани, които плащат данъци, или законно пребиваващи. Големият брой новодошли може също така да отслаби подкрепата на родените в страната граждани за щедри социални помощи – фактор в дебатите за имиграцията както в САЩ, така и в Европа.

Либералните демокрации извличат големи ползи от имиграцията както в икономически, така и в културен план. Но освен това те безспорно имат право да контролират собствените си граници. Всички хора имат основно човешко право на гражданство. Но това не означава, че те имат право на гражданство в някоя конкретна държава, освен в тази, в която те или техните родители са родени. Освен това международното право не оспорва правото на държавите да контролират своите граници или да определят критерии за гражданство.

ЕС трябва да може да контролира външните си граници по-добре, отколкото го прави, което на практика означава да предостави на държави като Гърция и Италия повече средства и по-силни правомощия за регулиране на потока от имигранти. Агенцията на ЕС, която е натоварена с тази задача, Frontex, не разполага с достатъчно персонал и средства и няма силна политическа подкрепа от страна на държавите-членки, които са най-заинтересовани от недопускането на имигранти. Системата на свободно вътрешно движение в ЕС няма да бъде политически устойчива, ако не бъде решен проблемът с външните граници на Европа.

В Съединените щати основният проблем е непоследователното прилагане на имиграционните закони. Малкото усилия, които се предприемат, за да се попречи на милиони хора да влязат и да останат в страната незаконно, а след това да се предприемат спорадични и привидно произволни депортации – които бяха характерни за мандата на Обама – едва ли са устойчива дългосрочна политика. Но обещанието на Тръмп да „построи стена“ на границата с Мексико не е нищо повече от нативистка поза: огромна част от нелегалните имигранти влизат в Съединените щати законно и просто остават в страната след изтичането на визите си. Необходима е по-добра система за санкциониране на компаниите и хората, които наемат нелегални имигранти, за което е необходима национална система за идентификация, която да помогне на работодателите да разберат кой може да работи законно за тях. Такава система не е създадена, тъй като твърде много работодатели се възползват от евтината работна ръка, която осигуряват нелегалните имигранти. Освен това мнозина от левицата и десницата се противопоставят на националната система за идентификация поради подозренията си за прекомерна държавна власт.

В резултат на това в Съединените щати понастоящем живеят около 11 милиона нелегални имигранти. Огромното мнозинство от тях са в страната от години и работят полезна работа, създават семейства и се държат като граждани, които спазват законите. Малък брой от тях извършват криминални деяния, както го правят и малък брой американци, родени в страната. Но идеята, че всички нелегални имигранти са престъпници, тъй като са нарушили законите на САЩ, за да влязат или да останат в страната, е нелепа, както е нелепо да се мисли, че Съединените щати някога биха могли да принудят всички тях да напуснат страната и да се върнат в страните, от които са дошли.

От известно време съществуват очертанията на основна сделка за имиграционна реформа. Федералното правителство ще предприеме сериозни мерки за контрол над границите на страната и ще създаде път към гражданство за нелегалните имигранти без криминално досие. Подобна сделка може да получи подкрепата на мнозинството от американските избиратели, но твърдите противници на имиграцията са решени да се противопоставят на всяка форма на „амнистия“, а проимигрантските групи са против по-строгото правоприлагане.

Публичните политики, които се фокусират върху успешната асимилация на чужденците, биха могли да помогнат за преодоляване на тази задънена улица, като отнемат вятъра от платната на настоящия популистки подем както в САЩ, така и в Европа. Групите, които силно се противопоставят на имиграцията, са коалиции от хора с различни интереси. Твърдите нативисти са водени от расизъм и фанатизъм; малко може да се направи, за да се промени тяхното мнение. Други обаче имат по-легитимни опасения относно скоростта на социалните промени, предизвикани от масовата имиграция, и се тревожат за способността на съществуващите институции да се справят с тези промени. Политиката, насочена към асимилацията, може да облекчи техните опасения и да ги откъсне от фанатиците.

Политиката на идентичността процъфтява винаги, когато бедните и маргинализираните са невидими за своите сънародници. Недоволството от загубения статут започва с реални икономически затруднения и един от начините за приглушаване на недоволството е да се смекчат опасенията за работните места, доходите и сигурността. В Съединените щати голяма част от левицата спря да мисли преди няколко десетилетия за амбициозни социални политики, които биха могли да помогнат за подобряване на основните условия на живот на бедните. По-лесно беше да се говори за уважение и достойнство, отколкото да се предлагат потенциално скъпи планове, които конкретно да намалят неравенството. Голямо изключение от тази тенденция беше Обама, чийто Закон за достъпното здравеопазване (ЗДЗ) беше крайъгълен камък в социалната политика на САЩ. Противниците на ЗДЗ се опитаха да го представят като въпрос на идентичност, като намекнаха, че политиката е създадена от чернокож президент, за да помогне на чернокожите му избиратели. В действителност обаче ЗДЗ е национална политика, предназначена да помогне на по-незаможните американци, независимо от тяхната раса или идентичност. Много от бенефициентите на закона са бели жители на селските райони в Юга, които въпреки това са били убедени да гласуват за републикански политици, обещаващи да отменят ЗДЗ.

Политиката на идентичността затруднява изработването на подобни амбициозни политики. Въпреки че в началото на ХХ век борбата за икономическа политика доведе до остри разделения, много демокрации установиха, че хората с противоположни икономически виждания често могат да преодолеят различията и да постигнат компромис. За разлика от тях въпросите, свързани с идентичността, са по-трудни за съгласуване: или ме признавате, или не. Възмущението от загубеното достойнство или невидимостта често има икономически корени, но борбата за идентичност често отклонява вниманието от политически идеи, които биха могли да помогнат. В резултат на това е по-трудно да се създадат широки коалиции, които да се борят за преразпределение: членовете на работническата класа, които също така принадлежат към групи с по-висок статут на идентичност (като белите в САЩ), са склонни да се противопоставят на намирането на обща кауза с тези под тях и обратно.

Демократическата партия, в частност, трябва да направи важен избор. Тя може да продължи да се опитва да печели избори, като удвоява мобилизацията на групите за идентичност, които днес осигуряват най-пламенните ѝ активисти: афроамериканците, испанците, професионалните жени, ЛГБТ общността и т.н. Или пък партията може да се опита да си върне част от белите избиратели от работническата класа, които представляваха важна част от коалициите на демократите от Новия курс до Великото общество, но които на последните избори преминаха към Републиканската партия. Първата стратегия може да ѝ позволи да печели избори, но тя е лоша формула за управление на страната. Републиканската партия се превръща в партия на белите хора, а Демократическата партия – в партия на малцинствата. Ако този процес продължи още дълго, идентичността ще измести напълно икономическата идеология като основен елемент на политиката на САЩ, което би било нездравословен резултат за американската демокрация.

Едно по-обединено бъдеще

Опасенията за бъдещето често се изразяват най-добре чрез художествената литература, особено научната фантастика, която се опитва да си представи бъдещи светове, основани на нови видове технологии. През първата половина на ХХ в. много от тези перспективни страхове се съсредоточаваха върху големи, централизирани, бюрократични тирании, които потискат индивидуалността и личния живот: спомнете си за „1984“ на Джордж Оруел. Но характерът на въображаемите антиутопии започва да се променя през следващите десетилетия на века и една конкретна насока се отнася до тревогите, породени от политиката на идентичността. Авторите на т.нар. киберпънк като Уилям Гибсън, Нийл Стивънсън и Брус Стърлинг виждат бъдеще, доминирано не от централизирани диктатури, а от неконтролируема социална фрагментация, улеснена от интернет.

В романа на Стивънсън от 1992 г. „Снежен крах“ се говори за повсеместна виртуална „метавселена“, в която хората могат да приемат аватари и да променят самоличността си по желание. В романа Съединените щати са се разпаднали на „Burbclaves“, крайградски подразделения, обслужващи тесни идентичности, като например Нова Южна Африка (за расистите, с техните знамена на Конфедерацията) и Големият Хонконг на г-н Лий (за китайските имигранти). За преминаване от един квартал в друг се изискват паспорти и визи. ЦРУ е приватизирано, а самолетоносачът USS Enterprise се е превърнал в плаващ дом за бежанци. Правомощията на федералното правителство са се свили и обхващат само земята, на която са разположени федералните сгради.

Нашият съвременен свят се движи едновременно към противоположните антиутопии на хиперцентрализацията и безкрайната фрагментация. В Китай например се изгражда масова диктатура, в която правителството събира строго специфични лични данни за ежедневните транзакции на всеки гражданин. От друга страна, в други части на света се наблюдава разпадане на централизираните институции, поява на провалени държави, нарастваща поляризация и все по-голяма липса на консенсус по отношение на общите цели. Социалните медии и интернет улесниха появата на самостоятелни общности, оградени не от физически бариери, а от споделени идентичности.

Хубавото на антиутопичната фантастика е, че тя почти никога не се сбъдва. Представянето на това как настоящите тенденции ще се проявят по все по-преувеличен начин служи като полезно предупреждение: „1984“ се превърна в силен символ на тоталитарното бъдеще, което хората искаха да избегнат; книгата помогна за ваксинирането на обществата срещу авторитаризма. По подобен начин днес хората могат да си представят своите страни като по-добри места, които подкрепят нарастващото разнообразие, но които възприемат и визия за това как разнообразието може да служи на общите цели и да подкрепя либералната демокрация, а не да я подкопава.

Хората никога няма да престанат да мислят за себе си и за своите общества от гледна точка на идентичността. Но идентичностите на хората не са нито фиксирани, нито непременно дадени по рождение. Идентичността може да се използва за разделяне, но може да се използва и за обединяване. Това в крайна сметка ще бъде лекът за популистката политика на настоящето.

https://www.foreignaffairs.com/articles/americas/2018-08-14/against-identity-politics

Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.

Pin It

Прочетете още...

Два вида реч

Адам Гопник 04 Фев, 2015 Hits: 12996
Мнозина американци бяха наскоро озадачени…