Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 03 Catch 22

 

Когато става дума за художествена литература, хуморът е сериозна работа. Ако трагедията въздейства на емоциите, то остроумието въздейства на ума. „Трябва да знаеш къде е смешното“, казва писателката Шийла Хети, „а ако знаеш къде е смешното, знаеш всичко.“ Хуморът е защитна стена срещу самодоволството и конформизма, посредствеността и предсказуемостта.

Имайки предвид всичко това, съставихме списък с 22 от най-смешните романи, написани на английски език след Параграф 22 (1961) на Джоузеф Хелър. Тази книга представи един свеж, освободен, гневен, но и смешен глас – за нещо, за което американските романи не са се осмелявали да бъдат смешни преди това: войната. Действието се развива по време на Втората световна война и в него участва капитан Джон Йосарян, пилот на бомбардировач B-25. Със своя черен хумор, възмутена интелигентност, смесица от трагедия и фарс, както и осъзнаване на покварените ценности, които ни вкараха във Виетнам, романът предвещава не само Боб Дилън, но и контракултурата като цяло.

Хелър даде на писателите разрешение да бъдат непочтителни по отношение на най-сериозните неща – например живота и смъртта. Чешкият писател Милан Кундера, който отива в изгнание във Франция, след като сатиризира комунистическия режим в страната си, казва на Филип Рот: „Винаги можех да разпозная човек, който не е сталинист, човек, от когото не трябва да се страхувам, по начина, по който се усмихва. Чувството за хумор беше надежден знак за разпознаване. Оттогава се ужасявам от един свят, който губи чувството си за хумор“.

Именно в духа на отричането на този страшен сценарий предлагаме този списък: решително лична сбирка от романи – общо 22, разбирате ли? – подбрани от последните шест десетилетия от трима много различни литературни критици на Times.

Тук няма да намерите книги, пълни с шеги. В по-голямата си част нашите избори няма да предизвикат пляскане по коленете. („Всеки човек, който не може да устои на каламбура, няма да ме набие“, пише великата Ив Бабиц). Хуморът, който тези автори предлагат, преминава през цялата гама – от сардоничен до ексцентричен, от мрачен до лудешки, от просто смешен до ненормален. Пишейки в сянката на Хелър, но със свой собствен глас, тези романисти прилагат неговия сатиричен инструментариум – заедно със собствените си отвертки и ножове – към цели други категории човешки опит – от расата и пола до запознанствата, остаряването, офис кабинетите и самото книгоиздаване. Критикът Албърт Мъри разбираше, че остроумието е сила и че знанието за смешното ни приближава до същността на нещата. Най-хубавото е, че то е достъпно за всеки. Както пише Мъри: „Истината винаги е открит сезон.“


Small Ad GF 1

 

01

Язвителна сатира: Перуката от Чарлз Райт (1966 г.)

 

Чарлз Райт не е име, което е в полезрението на много хора. Всъщност той често се бърка с родения в Тенеси поет със същото име. Но неговите силни романи заслужават да бъдат възстановени. Райт е написал три от тях между 1963 и 1973 г: Пратеникът, Перуката и Абсолютно нищо, за което да се вълнуваме. Всеки от тях разказва за млад и чувствителен чернокож ветеран от Корейската война, който може би иска (а може би не), да стане писател и се опитва да се закрепи в Ню Йорк. Всички те заслужават да бъдат прочетени, но основният е Перуката. Героят на Райт усеща, че се нуждае от някакъв трик, за да успее в света на белите, и (с помощта на бурканче с крем за коса) решава да си създаде светеща грива, която става известна като „перуката“. Косата му е толкова бляскава, а по-късно и толкова яркочервена, че той се чуди: „Дали списание Тайм би разгледало този феномен в рубриките „Медицина“, „Крайъгълни камъни“, „Нация“, „Изкуство“, „Шоубизнес“ или „Американски бизнес“?“ Косата отвежда разказвача само дотам. Но анализът на Райт на расовата политика в Америка е наелектризиращо удоволствие.

 

02 

Разговорлив и параноичен: Синдромът Портной от Филип Рот (1969 г.)

 

При публикуването си през 1969 г. романът на Рот предизвиква припадък у 100 000 еврейски майки. Книгата представлява дълъг, ярък монолог на обзет от похот млад мъж от Ню Джърси на име Александър Портной, който той води пред своя психоаналитик д‑р Шпилфогел. Александър има проблеми с майка си. Госпожа Портной се тревожи за всичко, включително за здравето на двата му първични отвора. („Алекс, не искам да пускаш водата в тоалетната“, плаче тя. „Искам да видя какво си направил там.“) Този роман влезе в заглавията на вестниците заради графичните сцени на самозадоволяване; за целта Александър използва изчистена от семките ябълка, празна бутилка от мляко и (най-известно) парче черен дроб, предназначено за семейната трапеза. Под комичния привкус се крие изтънчен роман за съзряването, който задълбочава не само темата за секса, но и въпросите за асимилацията и социалната класа. Това е фойерверкът, който предвещава голяма кариера, и все още предизвиква взривове.

 

03

Земна и раздразнителна: Орео от Фран Рос (1974 г.)

 

Орео на Рос, нейният първи и единствен роман, е публикуван през 1974 г. и потъва без да бъде забелязан. Разочарована, Рос изоставя художествената литература, за да пише [комични монолози] за Ричард Прайър. Време е културата да настигне Орео. Романът разказва за млада жена, наполовина чернокожа, наполовина еврейка, която търси отсъстващия си баща, и секси хуморът се лее свободно още от първите страници. Рос изпитва удоволствие от езика, смесвайки идиш с чернокожия говор и превръща в глаголи думи като „фридън“ (като името на Бети) и „ку-клукс-[клан]“. В предговора към преизданието от 2015 г. писателката Данзи Сена разбира защо тази книга продължава да предизвиква отзвук: „Орео се противопоставя на неписаните конвенции, които все още важат за романите, писани от чернокожи жени днес. В творбата ѝ няма нищо изкупително или възвишено. Заглавието не препраща към Библията или към блуса. Творбата не се позовава на робството. Героинята никога не е насилвана – нито сексуално, нито по друг начин“. Книгата на Рос е и сред големите, радостни американски романи за храна. Една жена готви толкова добре, че хората буквално губят ума си.

 

04

Хуманни и горчиви: Приказки за града от Армистеад Мопин (1978 г.)

 

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Поредицата романи на Мопин за живота в Сан Франциско започва през 1978 г. с Приказки за града. Можете да се потопите в тези топли, достъпни, гъсто населени и сладко-кисели романи почти на всяко място, но за целите на този списък ще се придържаме към първите три, които са събрани под заглавието 28 Barbary Lane. Адресът е на голяма къща, оглавявана от свободолюбива домакиня, отглеждаща марихуана, и обитавана от разнообразни обитатели – гейове, хетеросексуални и други. Дали някой друг американски писател е обичал толкова много и толкова силно своя град? Под погледа на Мопин Сан Франциско се превръща в декор на сложна комедия на нравите, а ранните му романи са сред първите масови произведения, които поставят на равна нога хомосексуални и хетеросексуални герои. Мъжете и жените на Мопин идват тук, за да намерят себе си и да открият други като тях. Фактът, че толкова често успяват, кара тези романи да блестят в ръцете ви. „Този град – казва един от героите – разкрепостява хората.“ Романите на Мопин са с лудешки дух, но проницателни в наблюденията си. Прозата му озарява съществуването и изяснява важните неща.

 

05

Влажна, нежна, странна: Госпожа Калибан от Рейчъл Инголс (1982)

 

Дороти, самотна домакиня, се влюбва в Лари, гигантско морско същество, което е непредубедено и любопитно, нетърпеливо да научи каквото може за нея и нейния свят. За разлика от невнимателния, женкарски настроен съпруг на Дороти, Лари може да разбере, че тя е чудо. Наблюдавайки я внимателно, докато се прибира след закуска, той я пита дали „роклята“, която носи – нощница и халат – е „дреха за празник“. Предпоставката може да е пресилена, но комедията е нежна: (буквална!) приказка за риба, изхвърлена от водата, смекчена от тъгата на предградията. Преди да се запознае с Лари, Дороти е загубила сина си; имала е и спонтанен аборт. Тя си представя, че ще има дете от своя кавалер-русалка. Полу-чудовище? Може би. Но заедно с това: „Родено на американска земя от американска майка – такова дете може да стане президент.“

 

06

Весела и изпълнена с двойнствени намеци: Тайният дневник на Ейдриън Мол на 13¾ години от Сю Таунсенд (1982 г.)

 

Можете да пишете от гледната точка на подрастващо момче много сериозно и искрено, както прави Джуди Блум в Ако размисля, може би няма да го направя – или можете да се надвесите над младежа с намигване, както прави Таунсенд в тази книга, поставила началото на поредица (като в крайна сметка Мол остарява до „простата възраст“ от 39¼ години). Ейдриън е единствено дете в Англия от епохата на Тачър – с родители от работническата класа, които не се разбират. Баща му пие, а майка му открива феминизма. Той има акне, мокри сънища, разнася вестници, има възрастен приятел и е силно влюбен в съученичка на име Пандора. Убеден, че е интелектуалец, с впечатляващ списък с книги, той изпраща стихотворения до BBC. Може би използва думата „мъртъв“ малко прекалено често, но наивните му наблюдения върху сложните дела на възрастните в кратките записки в дневника са чист живот.

 

07

Наблюдателна, тра-ла-ла, феминистка от втората вълна: Киселини в стомаха от Нора Ефрон (1983)

 

Лимонада. В романа на Ефрон няма да откриете рецепта за нея (макар че има отлични рецепти за супа от киселец и печено à la Лилиан Хелман). И все пак именно онова, което тя прави от своя кисел брак с репортера от Уотъргейт Карл Бърнстийн, е този кратък, но перфектно тръпчив роман, който раздвижва езиците и кара касите на книжарниците да звънят. Самата Ефрон е била успешна журналистка; единственият ѝ роман, който е под 200 страници и е по-скоро новела, е нещо като прочистване на вкуса, преди да се изяви в Холивуд[1]. И тя внася всички инстинкти на шоубизнеса в образа на Рейчъл Самстат (това игра на думи със самиздат ли е?): бременна писателка на готварски книги, която посещава групова терапия, пазарува в Bloomingdale’s и лети с източната совалка (R.I.P.). С темпото на комедиите от 40-те години на миналия век и с хлъзгавите като изкуствена кожа остроумия, Кислени в стомаха е квинтесенцията на това да се смееш последен.

 

08

Ослепителен и жесток: Пари от Мартин Еймис (1984 г.)

 

Пари представя Еймис, син на забавния татко Кингсли, на върха на ранния му блясък (като на Мик Джагър), докато черпи от опита си в работата по сценария на научно-фантастичния филм на Стенли Донен Сатурн 3. Романът – „романите… всички те са дълги, нали. Искам да кажа, че всички те са толкова дълги“ е една от многото арогантни реплики – се заравя в развратния трансконтинентален живот на някой си Джон Селф, рекламист с долни апетити и обидни мисли, който кара спортен автомобил „Фиаско“ и снима първия си игрален филм, или поне така си мисли. Сред второстепенните герои са Лорн Гайланд (разбирай?) – актьор, създаден по подобие на Кърк Дъглас[2]; Селина Стрийт, невярната приятелка на Селф; Ню Йорк в цялата му богаташка мръсотия… и Мартин Еймис. „Някои хора са готови на всичко, за да публикуват имената си“, отбелязва сухо разказвачът. Като разхвърляна, горчива, разцепена на две капсула на знаменитостите и потреблението от 80-те години Пари е безценен.

 

09 

Церебрален, дискусионен: Мецанинът, Никълсън Бейкър (1988)

 

Бейкър е нашият майстор на момента. Потокът на съзнанието в Мецанинът, първия му роман, всъщност е по-скоро ручейче: Мислите на един обикновен млад мъж на име Хауи в обедния час, прекаран в съзерцаване на безумното разнообразие от шампоани в CVS (с някога славни марки като Prell и Alberto V05 „сега в жалък васалитет на най-долния рафт на пътека 1В“); купуване на нови връзки за обувки; обяд, който включва пуканки и кутия мляко; седене на слънце и четене на Към себе си на Марк Аврелий; кратко пътуване с асансьора до работа. Заплетен, с много бележки под линия, хитър и лиричен, този роман е перфектна пощенска картичка от времето, преди смартфоните да завладеят въображението и „15-годишните цикли на журналистическо вълнение по един или друг въпрос“ да се свият до 15 месеца, ако не и минути. В малко под 150 страници той е доказателство, че най-забавните неща в живота – особени и ха-ха – са тези, които не бихме се осмелили да кажем на глас.

 

10

Безмилостен, икономичен, дълбоко морален: Далеч от Кенсингтън[3] от Мюриъл Спарк (1988)

 

Оставяме на Спарк да поддържа изобилие от сюжети, възхитително сдържани в нейния пестелив, язвителен стил. Разказан от гледната точка на някоя си госпожа Хокинс, която прекарва безсънните си нощи, оглеждайки живота си като млада военна вдовица и литературна редакторка в Лондон през 1950-те години, този кратичък роман включва, наред с други неща, анонимни заплахи, измамник-издател на книги, псевдонауката радионика, метафизиката на злото, любовна история и пътешествия с котки. Госпожа Хокинс е енергична, умна и пряма; тя си навлича куп неприятности, когато настоява, че един писател с добри връзки на име Хектор Бартлет е, както тя (многократно и без угризения) се изразява, „pisseur de copie“ [долнопробен журналист]. Този епитет е надежден рефрен на тази книга, който винаги предизвиква смях, но хитрото остроумие на Спарк е нещото, което блести в цялата книга.

 

11

Свръхубийство с безизразно лице: Американски психар от Брет Истън Елис (1991)

 

Американски психар – романът на Елис за Патрик Бейтман, млад сериен убиец от Уолстрийт с образование от Ексетър и Харвард, предизвика морална паника, когато беше публикуван през 1991 г. Феминистки групи предложиха бойкот; Елис получи смъртни заплахи; турнето му беше прекратено; рецензията в този вестник беше озаглавена „Бойкотирайте тази книга!“ Но с течение на времето – в немалка степен благодарение на филмовата адаптация на режисьорката Мери Харън от 2000 г. – хуморът и киселата сатира в романа на Елис станаха все по-очевидни. Бейтман, пламенен фен на Доналд Тръмп, е дръзка пародия на празното и бездушно поколение на Уолстрийт. Разглеждането на ресторантьорската сцена в Ню Йорк от 1980-те години е само една от мрачните и необичайни наслади на романа (някой да е опитвал пастърма от орел?). Подобно на Тони Сопрано и Уолтър Уайт от Breaking Bad, Бейтман се е превърнал в усмихнат американски антигерой. Кой от последните автори на художествена литература е създал по-незаличим злодей? Неговата кръвожадна усмивка съдържа американски множества.[4]

 

12

Нахален, самоироничен, подигравателен: Дневникът на Бриджит Джоунс от Хелън Филдинг (1996 г.)

 

Вторият роман на Филдинг – малцина си спомнят за първия ѝ роман, Знаменитост [Cause Celeb] – е разтърсваща капсула на времето за офисния флирт преди #MeToo (къде другаде офисните сътруднички имаха възможности да се запознават с други хора?); тревогите за теглото преди [медикамента против диабет] Оземпик (феминизмът не е победил и това); и идеята за Cool Britannia [на Тони Блеър], която замени дългото управление на консерватизма. И за да не отхвърли някой книгата като наново опакована риба (започнала е като колонка във вестник Индипендънт) или нещо още по-лошо (потрес, „chick lit“ [литература за мацета]), нека ви напомня, че класическият любовен сюжет е умело заимстван от Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин, с мъжки герой на име Дарси, както и други персонажи, наподобяващи мистър Уикъм и мисис Бенет, плюс задълбочено наблюдение на английските нрави и обичаи. Интертекстуалност, бейби. Филдинг разбира точно вътрешния диалог на 30-годишна лондончанка, израснала с женски списания, картофени чипсове и телевизия. Възхищавайки се на удоволствията на живота и признавайки неговите тревоги, изпълнен с относителни унижения, този роман е оригиналният дневник – такъв, който действително се появява в списъка с бестселъри. И с основание.

 

13

Странни и мрачни: Бързите и мъртвите от Джой Уилямс (2000 г.)

 

„За всички божии твари има място в хора“, по израза на кънтри-песента на Бил Стейнс, на която този гръмотевичен роман, чието действие се развива в пустините на Югозапада, е нещо като минорна версия. В него има много таксидермия [препариране на животни]; мрачен старчески дом, в който в менюто може да има месо от хрътки; трио тийнейджърки без майка – едната от които наистина, ама наистина не обича котки; кактуси, които понасят куршуми. Смъртността, в нейната безпорядъчност и изненада, е почти на всяка страница. Призракът на мъртва съпруга се появява, за да се подиграе на вдовеца си, че жадува за градинаря си, и никой не казва „буу“. Възмутена от екологичната несправедливост, безпощадна към опустошенията на американския Запад и доста жестока, тази книга ще ви накара да плачете, докато се смеете.

 

14

Мрачен, с каменно лице: И тогава стигнахме края от Джошуа Ферис (2007 г.)

 

Поне преди пандемията много хора прекарваха повече време на работа, отколкото със семействата си. Подобно на телевизионния сериал „Офисът“, чиято американска версия излиза по същото време като романа на Ферис, И тогава стигнахме края изследва идеята, че колегите на човека образуват – със сигурност не семейство, всеки знае, че не трябва да се вярва на тази идея! – то поне някакъв деформиран колектив с интересна динамика. Действието на книгата, чието заглавие идва от първия ред на първия роман на Дон ДеЛило Америка и разчита изобретателно на първото лице множествено число, се развива в рекламна агенция в Чикаго по време на краха на дотком [началото 2000‑те години]. Призракът на уволненията е надвиснал над служителите, които с тревога се надпреварват в една на пръв поглед невъзможна и безвъзмездна кампания: да разсмиват хора с рак на гърдата. От столове „Аерон“ до имейли, безплатна храна и досадни срещи, Ферис използва най-обикновените атрибути на културата на „белите якички“ за създаването на сатира, която е толкова суха, че чак стърже.

 

15

Приказлив и странен: Краткият чуден живот на Оскар Уао от Джуно Диас (2007 г.)

 

Тази книга е ужасно мрачна, и в същото време лека и предизвикваща смях. Става дума за Оскар Уао, млад мъж с наднормено тегло и странни занимания – „Аз съм морлок“ [орк], прошепва той, гледайки се в огледалото след кампания в играта Dungeons & Dragons – който отчаяно иска да загуби девствеността си. Романът не е нищо по-малко от история на Доминиканската република, по-специално по време на бруталното управление на Рафаел Трухильо, известен още като Ел Хефе [шефа], „най-диктаторският диктатор, който някога е диктаторствал“. Най-голямата шега тук е „фуку“ – названието на проклятие от Новия свят, с което може да се обясни всяко нещастие или трагедия (а трагедии на тези страници има в изобилие). Разказан на свободен, нецензурен испански език от Юниор, съквартирантът на Оскар от [университета] Рътгърс, и осеян с бележки под линия, романът защитава писането като нещо, което разчупва, разтърсва и пренарежда старите пораженчески убеждения.

 

16

Бързолетен, приказен: Аз не съм Сидни Поатие  [В буквален превод: Аз съм Не-Сидни Поатие] от Пърсивал Еверет (2009 г.)

 

Тази година Еверет попадна в новините заради успеха на филма Американска фикция, създаден по мрачния му комичен роман от 2001 г. Изтриване. Тази книга си заслужава да бъде прочетена, както и много други от творчеството на този плодовит писател. Но най-забавният му роман е Аз не съм Сидни Поатие от 2009 г. В него се разказва за млад мъж, сирак, чието име е Не-Сидни Поатие. Той прилича на актьора и сякаш преминава през цялата филмография на Поатие, понякога под формата на сън. Ефектът е див, екстравагантен и истеричен. Един от многото детайли: Младият Не-Сидни живее няколко години с Тед Търнър, магнатът на CNN, чиито реплики са чиста безсмислица. Той се разхожда наоколо и задава въпроси като: „Може ли да се напълнее в среда на безтегловност?“. Докато Не-Сидни се движи из американския Юг, сблъсквайки се с расистки полицаи, сбирки на клана и престой в затворническа група с вериги, хуморът се пропуква и предоставя удари под диафрагмата.

 

17

Умишлено перверзен: Гръмоотводи, Хелън Деуит (2011)

 

Наистина ли Деуит е стигнала дотам? О, да, и още как. Джо, нейният тъжен и смачкан герой, измисля бизнес план, който да помогне на корпоративна Америка да повиши производителността и да намали сексуалния тормоз с един замах: Жени, наемани като „гръмоотводи“, ще предоставят на офис служителите анонимен секс по взаимно съгласие и при поискване. Специално проектирана стена улеснява тази „иновация“. Езикът на книгата е оптимистичен и изпълнен с желание за действие, докато описаният в нея пазар на разврат е напълно изроден. Но Деуит отказва да се отдръпне, избутвайки сатирата си докъдето може да стигне. Производителността наистина се повишава, сексуалният тормоз наистина намалява. Някои от гръмоотводите превръщат спечелените пари в страхотна адвокатска кариера. Джо е открил задната врата към американската мечта: Направете я мръсна, но и бързо ефективна.

 

18

Фантастичен, уморен от света: Пим, Мат Джонсън (2011)

 

Крис Джейнс – чернокож професор, който е уволнен от преподавателската си работа заради отказа да участва в комисията по многообразието в университетското градче – научава, че митичният остров от Разказът на Артър Гордън Пим от Нантъкет, единствения роман на Едгар Алън По, всъщност може да е истински. Затова Джейнс организира изцяло чернокожа експедиция до Южния полюс с надеждата да открие чернокожите островитяни от книгата на По. Това, което намират, е белият герой на По, Артър Пим, който е съвсем жив, а 200-годишното му тяло и 200-годишният му расизъм са впечатляващо добре запазени. Намират и огромни, хъркащи бели същества, които Пим нарича „въплъщение на съвършенството“. Тези същества поробват Джейнс и екипажа му, които трябва да планират бягство. Като се опира на старомодната приключенска история, Джонсън разгръща собствена сатирична фантазия.

 

19

Проницателен и див: Разпродажбата от Пол Бийти (2015)

 

Разпродажбата на Бийти може би е любимият ми роман, публикуван през този век. Със сигурност е и най-забавният. Разказва за млад чернокож мъж, роден в покрайнините на Лос Анджелис, който става продавач на специална напитка от диня и марихуана. (Един от сортовете се нарича англофобия.) От това канабисово семе на сюжета Бийти се прицелва в американския експеримент. Пролива се истинска кръв: Бащата на разказвача е застрелян от полицаи, основно за това, че е шофирал, докато е бил чернокож [иронична парафраза на обичайното „докато е бил пиян“]. След поредица от все по-скандални събития разказвачът съживява някои от най-срамните расови несправедливости в историята и в крайна сметка се защитава пред Върховния съд. „След дълга пауза – пише Бийти, – най-накрая се изправих пред съдебната скамейка и казах: „Ваша чест, пледирам, че съм човек“. Прозата на Бийти е пламенна: Той ще ви наведе на мисълта за най-уважаваните чернокожи комици от последния половин век (както и за друг автор от този списък, Чарлз Райт), но хуморът извира органично от собствената му литературна чувствителност. „Бъгс Бъни“, отбелязва Бийти, „не беше нищо друго освен Братко Зайко[5] с по-добър агент.“

 

20

Проницателно реалистичен: Частни граждани от Тони Тулатимуте (2016 г.)

 

Язвителен, огорчаващ и щедър едновременно, този роман за група приятели от поколението на новото хилядолетие в Сан Франциско преди банковия крах от 2008 г. е изпълнен с хитрата интелигентност и безпогрешния комичен тайминг на Тулатимуте. Добронамерената Кори, циничната Линда, пристрастеният към порното Уил и пасивният Хенрик започват като безпомощни патета: самовлюбени, дразнещи, лесни за осмиване. Линда не може да премине „двуседмичната граница“ на която и да е връзка, без да започне да се чувства отблъсната; рафтът с книги на Кори включва екземпляр от Атлас изправи рамене, „който тя би прочела само за да го намрази по-добре“. След това книгата прави завой, като става едновременно по-мрачна – много по-мрачна – и по-лека. Героите стават по-чудати и по-приятелски настроени. Топлите проблясъци правят сатирата по-дълбока: Тулатимуте обича тези несъвършени млади хора, като същевременно ги вижда такива, каквито са.

 

21

Блясък и мизерия: Моята година на почивка и релаксация от Отеса Мошфег (2018 г.)

 

Мошфег пише с мизантропски апломб, който прелива в кисела комедия. Моята година на почивка и релаксация, чието действие се развива около година преди 11 септември, разказва за млада жена, която се пристрастява към антидепресантите и други медикаменти, както и към съня, до който те водят. Подобно на Обломов на Иван Гончаров, тя трудно се измъква от леглото. Опитна обломовка, тя намира лекарство, което ще ѝ помогне да осъществи амбицията си да спи почти през цялото време. (Веднъж се събужда и открива, че е излязла навън и си е епилирала срамните косми.) Мошфег се натъква на политическите последици от своята история; импулсът да се проспива смутен период от историята не е рядкост. Много по-необичайни са честността и остроумието, които тя извлича от този сън на историята.

 

22

Профанен и сюрреалистичен: Езерото на Урина: Една любовна история от Гилермо Стич (2020)

 

Почитатели на нестандартни писатели като Флан О’Брайън, Стела Гибънс и Джей Пи Донъли, както и на некоректните каламбури в Бдение над Финеган, ето една книга за вас. Езерото на Урина на Стич е странна, войнствена, високопарна сатира за любовта, похотта и побърканите разновидности на женското овластяване. По-конкретно става дума за Урина и Норанболе Уейклинг, сестри, около които дебнат млади мъже. Урина е чувствителна и прекрасна – и с гладиаторски нрав. Горко на мъжете, които се опитват да я ухажват. Един от тях пристига на среща, за да открие, че тя е издигнала огромна плетена конструкция на върха на хълма, на която е изписано името му заедно с неприлична дума. След това запалва и конструкцията, и чучелото му. Научаваме за „момента, в който тя беше удушила понито на Тимъти Спенсър, защото той седял на него, когато погледнал полите на роклята ѝ“. Действието на романа се развива в далечното минало, но героите разполагат с USB флашки. Урина се оказва начело на международен конгломерат с екзорсист в борда на директорите. Не съм сигурен, че някога съм чел подобна книга. Всеки герой, който се разхожда из нея, е, ако използвам думите на Примо Леви, „разчорлен и настръхнал като котка, която се връща от джамборе на покрива“.

 

Източник

 

[1] Ефрон е сценаристка на някои от най-успешните холивудски комедии като Когато Хари срещна Сали, Безсъници в Сиатъл и др.

[2] Персонажът на Лорн Гайланд е базиран на звездата от филма Кърк Дъглас. Името му е заигравка с начина, по който Лонг Айлънд, където живее героят, се произнася в някои акценти от района на Ню Йорк.

[3] Заглавието е лека игра на думи, която означава „Бледо подобие на Кенсингтън“.

[4] Намек за известната фраза на Уолт Уитман „Аз съдържам множества“.

[5] „Братко Зайко“ (Brer Rabbit; съкращение от Brother Rabbit) е централна фигура в устната традиция, предавана от афроамериканците от южните щати на САЩ и потомците на африканците в Карибския басейн, по-специално афробахамците и жителите на островите Търкс и Кайкос. Той е хитрец, който постига успехи по-скоро с ума, отколкото със силата си, като провокира авторитети и нарушава социалните норми, както намери за добре.

 

Дуайт Гарнър (род. 1965 г.) е американски журналист, дългогодишен автор и редактор в The New York Times. Рецензиите му се появяват във вторник.

Pin It

Прочетете още...

Светът на ръба

Станислав Лем 16 Сеп, 2016 Hits: 11236
В Русия ставах все по-известен, а на тема…