В края на октомври 2023 г. ветеранът израелски активист за мир Гершон Баскин публикува отворено писмо, в което изобличава човек, когото отдавна нарича приятел – Гази Хамад, висш служител на Хамас. Баскин, един от архитектите на сделката, която освободи израелския войник Гилад Шалит от плен на Хамас през 2011 г., е един от малкото израелски граждани, които поддържат постоянни контакти с лидерите на палестинското ислямистко движение. Хамад, бивш журналист с диплома по ветеринарна медицина, също е участвал в преговорите за Шалит и е бил заместник-министър на външните работи в правителството на Хамас през 2012 г. Преди нападенията на 7 октомври, в продължение на повече от десетилетие и половина, Хамад и Баскин често са си разменяли телефонни разговори и текстови съобщения. Те касаят главно преговори около сделки за размяна на затворници, а понякога и за възможността за дългосрочно примирие между Израел и Хамас. Двамата мъже са развили топли работни отношения, основани на взаимно доверие.
Но след 7 октомври и началото на израелската сухопътна инвазия в ивицата Газа тези отношения започват да се развалят. Хамад настоява, че атаките са напълно оправдани, и отрича бойците на Хамас да са извършвали жестокости по време на нахлуването си в Израел. На 24 октомври, в интервю за ливански телевизионен канал, Хамад обещава, че Хамас ще извършва същите действия „отново и отново“. Той заявява, че „Потопът Ал-Акса“ – името на Хамас за въоръжената му офанзива – „е само първият път и ще има втори, трети, четвърти“. Някога смятан за внимателен наблюдател на палестинската политика, сега Хамад заявява, че „никой не трябва да ни обвинява за това, което правим – на 7 октомври, на 10 октомври, на 1 000 000 октомври. Всичко, което правим, е оправдано.“
За Баскин това не звучи като човека, когото е опознал. Прокламациите на Хамад, „смятан за един от най-умерените хора в Хамас“, отбелязва Баскин, са го ударили като предателство. Баскин отдавна твърди, че е възможно да се постигне споразумение с Хамас за „hudna“ или срочно примирие в замяна на отваряне на сухопътната, въздушната и морската блокада на ивицата Газа, която Израел налага с подкрепата на Египет, откакто Хамас дойде на власт през 2007 г. Баскин вярва, че Хамад би могъл да помогне на Хамас да се присъедини към решението за две държави. В месеците преди 7 октомври Баскин се е опитвал да организира среща с него в Европа, за да обсъди перспективата за дългосрочно примирие.
Но след 7 октомври Баскин също променя позицията си. „Хамас е загубил правото си да съществува като правителство на която и да е територия и особено на територията до Израел“, пише той в статия за Times of Israel на 28 октомври. „Сега Хамас напълно заслужава решимостта на Израел да ги елиминира като политически и военен орган, който контролира Газа.“ Неотдавна Баскин предложи изгонването на лидери на Хамас като Яхия Синвар от Газа като част от потенциална сделка за прекратяване на огъня. Заедно с това той предложи да бъде забранено на Хамас да участва в бъдещи палестински избори, освен ако не се откаже от насилието. Не че Баскин се е отказал от мира – той продължава да присъства в международните медии като самотен, дори отчаян израелски глас, който призовава за прекратяване на войната. Въпросът е, че той вече не вярва, че Хамас може да бъде част от уравнението. От октомври насам много израелци, дори или може би най-вече от лявоцентристкото пространство, изминаха подобен път.
В края на декември седнах с Баскин в мазето на дома му в тих, зелен квартал на Ерусалим. Роден в Ню Йорк, Баскин е строен, енергичен мъж в края на 60-те си години. Той отвори вратата, носейки сребърна кучешка каишка, гравирана с думите „Доведете ги у дома“, която се е превърнала в емблема на движението, призоваващо за връщането на повече от 100-те израелски заложници, които все още се държат от Хамас.
В историята на обмена между Баскин и Хамад има един въпрос: дали Хамас се е променил, или през цялото време Баскин просто не е разбирал групировката правилно? Баскин вярва, че е първото. „През повечето години преди 7 октомври имаше готовност да се проучат прагматични, дългосрочни примирия“, каза ми той. „В ретроспекция стана ясно – имаше знаци, но никой от нас не успя да ги разчете – че две години преди 7 октомври Хамас е взела решение, че няма да има дългосрочен modus vivendi [с Израел] и че започва да прави плановете си за евентуална атака.“
Баскин си спомня за последния обмен на мнения с Хамад в края на октомври. „В първите дни на войната, когато чух, че къщата му е бомбардирана, и не знаех, че той не е в Газа, му казах: „Гази, ако те преследват, значи в Хамас няма никой, който да е в безопасност.“ (Преди началото на войната Хамад е заминал за Бейрут.) „Той ми отговори: „Имаме много изненади и ще убием много израелци“.
Тогава Баскин публикува своето отворено писмо до Хамад в социалните мрежи. „Съжалявам, че трябва да кажа, че Вие бяхте човек, на когото действително вярвах и смятах, че можем да помогнем за по-доброто бъдеще на нашите народи. Но Вие и Вашите приятели върнахте палестинската кауза 75 години назад“, пише той. „Мисля, че сте загубили разсъдъка и моралния си кодекс“. И с това Баскин прекъсна връзките им.
Пет месеца след началото на бруталната война в Газа са убити над 30 000 палестинци, повечето от които цивилни. Израелската сухопътна инвазия е разселила 2 милиона палестинци в Ивицата Газа, като много от тях сега са принудени да живеят в импровизирани лагери от палатки в южния град Рафах и около него. В северната част на Ивицата Газа, чиито обширни територии са изравнени със земята от непрестанните израелски въздушни удари и артилерийски обстрел, международни експерти предупреждават, че „гладът е неизбежен“. Децата в Газа вече са започнали да умират от липса на храна.
Докато войната продължава, начинът, по който израелските, палестинските и американските политически актьори разбират Хамас, не е просто теоретичен въпрос; на бойното поле той е също толкова материален фактор, колкото куршумите и танковете. Той е един от факторите, които оформят военната стратегия, и ще определи какво споразумение може да бъде постигнато, за да се сложи край на настоящата война, и как ще изглежда бъдещето на Газа.
По този начин разпадането на отношенията между Баскин и Хамад отразява един по-голям и по-стар дебат за Хамас, който става все по-належащ. В основата му стои въпросът за същността на организацията: дали тя е предимно националистическа група с ислямистки характер, която би могла да бъде конструктивен участник в един значим мирен процес, или е по-радикална, фундаменталистка група, чиято враждебност към Израел е толкова непоколебима, че може да играе единствено ролята на насилствена опозиция.
В крайна сметка Хамас дава приоритет на унищожаването на Израел и създаването на ислямистка палестинска държава на негово място.
Единият лагер в този дебат, съставен предимно от западни експерти по борба с тероризма и американски и израелски анализатори в областта на сигурността, отдавна смята, че групата се определя от насилствената ѝ враждебност към съществуването на Израел. Според този възглед няма нищо изненадващо в 7 октомври. Вместо това, по думите на Матю Левит, бивш служител на администрацията на Буш и автор на книга за Хамас от 2007 г., той „демонстрира по най-ярък и брутален начин, че Хамас в крайна сметка дава приоритет на унищожаването на Израел и създаването на ислямистка палестинска държава на негово място“. Анализаторите от тази школа са склонни да изтъкват огромната тунелна инфраструктура на Хамас като доказателство, че групировката защитава собствените си бойци, като същевременно оставя цивилните жители на Газа над повърхността да се грижат сами за себе си, без никаква система от бомбоубежища.
Съществува тенденция да се внушава, че това е война между Израел и Хамас, а не война между Израел и палестинците, което поставя Хамас извън палестинците.
Противоположният, по-хетерогенен лагер, съставен от учени и специалисти по анализи, много от които палестинци, разглежда Хамас като многостранен, сложен политически фактор, разделен между радикални и умерени тенденции. Те твърдят, че Хамас е продукт на реалността, в която живеят палестинците – брутална окупация и блокада – и следователно е потенциално чувствителен към промените в тези условия. Проблемът, според тази гледна точка, е, че дори когато лидерите на Хамас са изглеждали отворени към умереност, израелската политика е направила невъзможно за групата да следва тази линия, без да загуби доверието си сред палестинците като последен бастион на смислена опозиция срещу Израел и неговата окупация.
Когато разговаряхме през януари, палестинският учен Тарек Бакони заяви, че „основната заблуда“ в основата на доминиращия дискурс за Хамас е идеята, че „ако Хамас като заплаха за сигурността бъде подкопана, Израел няма да има проблеми с палестинците“. Но ако „Хамас изчезне утре“, казва той, израелската блокада на Газа и военното управление на Западния бряг ще останат. „Съществува тенденция да се внушава, че това е война между Израел и Хамас, а не война между Израел и палестинците, което поставя Хамас извън палестинците“, добави той. „Това е неспособност да се обърне внимание на политическите движещи сили, които подтикват палестинците“.
Халед Елгинди, който е бивш съветник на ръководството на Палестинските власти (ПВ) по преговорите с Израел, а сега е старши сътрудник в тинктанка Middle East Institute, твърди, че всяко следвоенно споразумение, което изключва Хамас, ще бъде обречено да повтори грешките, довели до настоящата война. „Това е точно тази идея: ‚Ще сключим мир с тази група палестинци, докато воюваме с онази група палестинци‘,“ което послужи като обосновка за икономическото задушаване и периодичните бомбардировки на ивицата Газа от Израел, каза ми той. „От гледна точка на разрешаването на конфликти това е безсмислено.“
„Хамас е факт от политическия живот в Газа и на палестинската сцена като цяло. И ако има нещо друго, то днес е много по-актуално, отколкото някога е било“, казва Елгинди. В статия за Foreign Affairs, публикувана в края на миналата година, той доразвива мнението си, че Хамас трябва да бъде част от следвоенното споразумение. Целта, пише Елгинди, трябва да бъде включването на Хамас и други твърдолинейни войнствени фракции в Организацията за освобождение на Палестина (ООП) – групата, доминирана от светската националистическа партия Фатах, която е призната за единствен официален представител на палестинския народ на световната сцена.
Елгинди смята, че палестинската политика би могла да включва както войнствения Хамас, така и склонните към сътрудничество с Израел Палестински власти, точно както израелската политика включва партии, които подкрепят и такива, които се противопоставят на сътрудничеството с Палестинската автономия. В краткосрочен план, признава той, това може да затрудни „постигането на решение с две държави, защото те ще имат право на вето по същия начин, както всяка опозиция“. Но в дългосрочен план, продължава Елгинди, интегрирането на Хамас в ООП може да започне да лекува постоянното разделение в палестинското национално движение, което дава на Израел удобно извинение за отказа му да участва в каквито и да било преговори. Ако Хамас се съгласи да спазва споразуменията, подписани между Израел и ООП, това не само ще увеличи шансовете за трайно мирно споразумение, но и ще ограничи възможностите на Хамас да действа като свободен агент и да разваля [споразуменията], както може“, каза Елгинди.
Понастоящем обаче изглежда малко вероятно лидерите на Хамас в Газа или в чужбина да са склонни да се съгласят с програма от вида, който Елгинди и други представители на така нареченото „пространство на близкоизточната политика“ са очертали. Според съобщенията в началото на март представители на Хамас, Фатах и други палестински политически фракции са се срещнали в Москва за преговори за единство. След войната между Хамас и Фатах през 2007 г. са проведени повече от дузина подобни опити за помирение, спонсорирани от редица арабски и мюсюлмански правителства. Нито един от тях не е довел до трайно споразумение.
Но ако палестинското единство, включващо Хамас, може да се окаже трудно постижимо, също толкова трудно е да си представим бъдеще без тази войнстваща групировка. „Мисля, че хората вярват в тази основна линия, че ако унищожим или поне маргинализираме Хамас, това ще направи мира по-вероятен“, казва Елгинди. На практика, продължава той, тази позиция рационализира продължаващите опустошителни нападения на Израел срещу Газа. Тази гледна точка е погрешна, казва той – не само от стратегическа, но и от морална гледна точка.
Хамас е създадена през 1987 г. от членове на палестинския клон на „Мюсюлмански братя“ на фона на първата интифада – народно палестинско въстание, разпалено, когато израелски камион убива четирима палестински работници в бежанския лагер Джабалия в Газа. Името на групировката, което означава „жар [устрем]“, е съкращение на Harakat al-Muqawamah al-Islamiyyah, или Движение за ислямска съпротива. В исторически план палестинските ислямисти са склонни към политически тих подход, тъй като смятат, че палестинското общество трябва да бъде ислямизирано, за да бъде успешна борбата срещу Израел. Въпреки това, с нарастването на демонстрациите започва да им се струва, че те трябва да водят борбата.
В известен смисъл въпросът как да разбираме Хамас възниква от разминаването между тези два реторични начина: между безкомпромисния джихад и езика на антиколониалната съпротива, между фундаменталистката идеология и политическия прагматизъм.
Лидерите-основатели на Хамас в по-голямата си част са бежанци, родени на територията на днешен Израел и принудени да избягат в Ивицата Газа по време на така наречената от палестинците Накба – разселването на около 700 000 палестинци по време на войната през 1948 г. Шейх Ахмад Ясин, духовният лидер на групата, е роден през 1936 г. в село Ал-Джура, близо до град Ашкелон, в южната част на днешен Израел. Дребен на ръст и с тих говор, Ясин, който се облича в бял саван и използва инвалидна количка поради злополука в детството си, изглежда въплъщава за последователите си страданията на своя народ. През 2004 г. Израел уби Ясин, както и много други лидери на Хамас, когато израелски хеликоптери обстреляха антуража му, докато той излизаше от джамия след молитва на зазоряване.
Учредителният устав на организацията от 1988 г. е смесица от цитати от Корана, разсъждения върху ислямската доктрина, националистически декларации и конспиративен антисемитизъм. Документът определя земята на Палестина като вакъф, или ислямски тръст, „посветен на бъдещите мюсюлмански поколения до деня на Страшния съд“, от който не може да бъде отстъпен нито сантиметър. В него ционистите са обвинени, че са подбудили Френската и Болшевишката революция, и определя групи от рода на „масоните, Ротари и Лайънс клубовете“ като „разрушителни организации за събиране на разузнавателна информация“, които улесняват „нацизма на евреите“. Той подвежда палестинската национална борба под знамето на религиозната война. С други думи, това е малко вероятна харта за движение, което в рамките на едно десетилетие ще претендира да представлява палестинската кауза, която през по-голямата част от предходния половин век е била ръководена от откровено светски групи.
Почти от самото създаване на групата се спори дали ислямският радикализъм, заложен в учредителния устав, представлява действащата идеология на организацията. Някои изследователи на ислямистката политика смятат, че религиозната реторика на Хамас е предимно рамка в услуга на националистическите цели, които са нейната основна грижа. Според Аззам Тамими, автор на книгата Хамас: История отвътре, лидерите на движението са осъзнали, че с разрастването си то се нуждае от по-достъпен начин да се определи пред широкия свят. В документ, озаглавен „За това се борим“, написан в средата на 90-те години в отговор на искане на европейски дипломат за яснота относно целите на групата, Хамас е дефинирана по начин, доста различен от онзи в учредителната харта. Хамас е „палестинско националноосвободително движение, което се бори за освобождението на окупираните палестински земи и за признаването на законните права на палестинците“. В известен смисъл въпросът как да разбираме Хамас възниква от разминаването между тези два реторични начина: между безкомпромисния джихад и езика на антиколониалната съпротива, между фундаменталистката идеология и политическия прагматизъм.
„Няма един-единствен Хамас – пише Тарек Бакони в книгата си Хамас под контрол: Възходът и умиротворяването на палестинската съпротива. „Опитът да се внуши, че движението е някаква форма на монолитен актьор, е фундаментално неточен и редукционистки, както и упражнение в безсмислие“, продължава Бакони. В рамките на организацията има хардлайнери и прагматици, религиозни консерватори и сравнително умерени хора, такива, които дават приоритет на въоръжената борба срещу Израел, и такива, които поне доскоро търсеха печалби с политически средства. Хамас „винаги се е стремяла да се движи между насилствената и дипломатическата линия, да преминава от едната към другата, когато е виждала, че това е в неин интерес“, казва Хю Ловат, експерт по Близкия изток и старши сътрудник по политиките в Европейския съвет за външни отношения.
И все пак, ако ръководството на Хамас не винаги е било единно по въпросите на визията, постоянната израелска окупация на Западния бряг и Газа дава на групата единна цел. През 1993 г., когато ООП, ръководена от Ясер Арафат, признава държавата Израел и се отказва от насилието с подписването на първото споразумение от Осло, именно Хамас поема мантията на въоръжената съпротива и ангажимента за освобождаване на цяла историческа Палестина. Споразумението между Израел и ООП беше разочарование за много палестинци, а не само за поддръжниците на Хамас. В едно прозорливо есе от 1993 г. палестинският интелектуалец Едуард Саид нарича споразуменията от Осло „инструмент за палестинска капитулация, палестински Версай“. Арафат се е съгласил да се откаже от въоръжената борба срещу Израел и е отхвърлил „едностранните и международно признати претенции на палестинците към Западния бряг и Газа“, пише Саид, докато „Израел не е отстъпил с нищо“.
През 1990-те години Хамас, който категорично се противопоставя на Осло, засилва борбата си срещу Израел. В първите години нападенията на Хамас се изразяват предимно в стрелба с леко стрелково оръжие, крайпътни бомби с ниска интензивност и нискотехнологични опити за отвличане на израелски войници. Това се променя на 6 април 1994 г., когато палестинец, изпратен от един от лидерите на въоръженото крило на Хамас, се взривява на автобусна спирка в северния израелски град Афула и убива осем израелци. Това е очевиден акт на отмъщение в отговор на клането на 29 поклонници в джамията Ибрахими, извършено два месеца по-рано от израелски екстремист, който се надява да провали мирните преговори между израелското правителство и ООП. Самоубийственият атентат е и израз на новата военна стратегия на Хамас. Лидерите на Хамас смятат, че смъртните случаи сред цивилното население са слабото място на Израел, тъй като вярват, че те ще подкопаят чувството за лична сигурност на израелците и в крайна сметка ще намалят решимостта на Израел.
Провалът на преговорите в Кемп Дейвид през 2000 г. и избухването на втората интифада бележат превръщането на Хамас в нещо повече от размирник. Тя се превръща в истински претендент за ООП и институциите на наскоро създадената Палестинска власт. Колкото повече Израел продължава да строи селища и колкото повече укрепва апарата на военната окупация, изграждайки контролно-пропускателни пунктове и стени, толкова повече изглежда, че Фатах и Палестинската автономия капитулират, и толкова повече безкомпромисната позиция на Хамас става привлекателна. През 2000 г., когато групировката извършва все повече самоубийствени атентати, тя разнообразява и своя арсенал. През 2001 г. Хамас изстрелва първите си ракети от ивицата Газа.
За лидерите на Хамас тази стратегия на насилие изглежда оправдана през август 2005 г., когато Израел започва да изтегля военните си сили и повече от 8000 заселници от ивицата Газа. (За разлика от тях, за Ариел Шарон, израелския министър-председател по това време, изтеглянето е тактически ход, целящ да саботира бъдещите мирни преговори.) „Днес вие напускате Газа унизени“, обяви Мохамед Дейф, наследник на Аяш и командир на бригадите „Касам“, във видеозапис след изтеглянето. „Хамас няма да се разоръжи и ще продължи борбата срещу Израел, докато той не бъде изтрит от картата“.
Един от може би изненадващите резултати от израелското изтегляне от Газа е, че макар за мнозина в Хамас то да изглежда като отражение на успеха на въоръжената борба, именно в този момент групировката започва да измества фокуса си към по-конвенционална политика. Преди това Хамас до голяма степен бойкотира изборния процес с мотива, че участието в него би било равносилно на признаване на споразуменията от Осло. Сега, окуражена от израелското изтегляне, Хамас участва в парламентарните избори през януари 2006 г., като се кандидатира с платформа за борба с корупцията и опазване на реда. За шок на мнозина в Палестинската автономия, Израел и администрацията на Буш, Хамас спечели абсолютно мнозинство. „Питала съм се защо никой не е очаквал това“, заяви тогава държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс. Групировката, която дълго време отхвърляше институциите, създадени по силата на рамката от Осло, сега имаше народен мандат да ги ръководи.
Оспорвайки изборите, Хамас изглежда отхвърляше насилието в полза на политическия ангажимент. „Има някои основни принципи, от които те няма да се откажат, но в крайна сметка не са твърди в подхода си“, казва Тахани Мустафа, палестински анализатор в Международната кризисна група. „Това не означава, че ще се откажат от борбата за освобождение на Палестина“, добавя Мустафа. „Просто трябва да признаят какво искат и какво ще позволи реалността, а след това да се опитат да намерят среден път между тях.“ Преди парламентарните избори Хамас, ръководена по това време от Халед Мешаал, се присъедини към декларацията от Кайро от 2005 г., която потвърждава ООП като „единствен легитимен представител на палестинския народ“ и призовава за създаването на палестинска държава.
„Между 2005 и 2007 г. Хамас де факто се съгласи с политическа програма, която [можеше], ако беше използвана правилно, да доведе до създаването на палестинска държава редом с Израел и до премахването на окупацията“, пише Бакони в есе за Foreign Policy през ноември. Но дали Хамас би използвал народния мандат на ръководените от него Палестински власти, за да се стреми към създаването на палестинска държава наред с Израел, или за провеждането на засилен въоръжен конфликт, както се опасяваха израелските лидери, няма да разберем никога. „Хазартът на Хамас“ – преминаването към участие в рамките на Палестинската автономия и одобряването на палестинска държава по линията от 67 г. – „се изплати“, пише Бакони в Хамас под контрол, „в смисъл, че блъфът му никога не беше предизвикан“.
В отговор на изборната победа на Хамас през 2006 г. членовете на Фатах отказаха да се присъединят към ръководеното от Хамас правителство. Израел затвори ивицата Газа. САЩ и Европейският съюз скоро прекратиха помощта. До есента на 2006 г. групи от въоръжени бойци на Фатах и Хамас извършиха убийства, отвличания и изтезания на хора, верни на другата страна, дори и когато преговорите за единство между Абас и Мешаал продължаваха. На 14 юни 2007 г., след петдневни ожесточени престрелки в Газа, Хамас изгони ПВ от територията – и изведнъж се оказа в съвсем нова роля. Сега вече организацията беше отговорна за ежедневния живот в Газа.
Шейх Ясин веднъж беше заявил, че по време на първата интифада е отхвърлил израелско предложение да управлява ивицата Газа. „Щеше да е лудост да се съгласим да бъдем просто подставени лица на израелското управление“, каза той. Но сега Хамас се оказа изправен пред задачата да управлява територия, обсадена от въздуха, сушата и морето и подложена на почти постоянни въздушни бомбардировки и артилерийски обстрел от страна на Израел.
Постепенно, през следващото десетилетие и половина, Хамас затвърди управлението си над крайбрежния анклав. На някои им се струваше, че Хамас се е превърнала от войнстваща група с идеология на въоръжена опозиция в псевдодържавна управляваща сила. Една четвърт от първия избран кабинет на Хамас се гордееше с дипломи от САЩ. „Те никога не са били демократични или меко авторитарни, както се твърди в някои литературни източници“, каза ми Халил Сайех, роден в Газа активист за мир. „Те бяха твърдо авторитарни, но и достатъчно умни, за да заблудят Запада с начина, по който се справиха със ситуацията.“ След като изгони Фатах, Хамас продължи да ограничава властта на клановете в Газа, които представляваха алтернативна база на властта. За да потисне несъгласието и да наложи конформизъм, добавя Сайех, Хамас разчита на тактики, които варират от публично опозоряване до изнудване и мъчения.
Хамас така и не въвежда шериата, въпреки настояванията на някои от хардлайнерите на движението, но се опитва, по-скоро случайно, да въведе обществен морал. В доклад на Кризисната група от 2011 г. се констатира, че „мерките за ислямизиране се предлагат условно, а след това се оттеглят, когато гражданите се противопоставят“. В същото време Хамас е критикувана от по-радикални салафитски групи за това, че не успява да наложи на територията строг ислямски закон. През 2009 г., когато свързаните с Ал Кайда салафити обявиха ислямска държава в южната част на ивицата Газа, силите на Хамас ги разгромиха насилствено по време на нападение срещу джамия в Рафах.
Хамас разработва сложна система от тунели, за да заобиколи тежките условия на блокадата, както и за да предпази бойците си от израелските въздушни удари. По-специално тунелите, свързващи Газа с Египет, се превърнаха в икономическа линия на обсадената територия и основен канал за контрабанда на оръжие. Според една от оценките в средата на 2010 г. приходите от тунелите са осигурявали на правителството на Хамас около 750 млн. долара годишно. И все пак това не е достатъчно, за да се предотврати това, което американският политолог Сара Рой нарече „обезлюдяване на Газа“. Въпреки че през първите години от управлението на Хамас се наблюдава икономически растеж, между 2007 и 2022 г. реалният БВП на глава от населението намалява с 2,5 % годишно, докато населението рязко се увеличава. През по-голямата част от последното десетилетие и половина служители на ООН предупреждаваха, че Газа е на ръба на хуманитарна криза.
През тези години Хамас и Израел разработиха начин на взаимоотношения помежду си – това, което Бакони нарича равновесие на войнственост. Ракетният обстрел на Хамас от Газа се превърна в средство за водене на преговори с Израел. В замяна на спирането на огъня Хамас искаше облекчаване на ограниченията на блокадата или разрешителни за работа за повече палестински работници, които да преминават в Израел. От своя страна Израел отвръщаше на ракетите на Хамас с въздушни удари и обстрел – „косене на тревата“, както го описват израелските военни стратези с техния ужасен евфемизъм – докато не можеше да заяви, че е „възпрял“ достатъчно Хамас да воюва до неизбежния следващ рунд.
За Израел Хамас стана полезен като функционално правителство в Газа, отговорно за подкрепа на обсаденото население и ограничаване на дейността на други въоръжени бойни групи, подобно на това, което правият Палестинските власти на Западния бряг. В същото време Хамас поддържа претенцията си да представлява безкомпромисна съпротива срещу Израел. „Изглеждаше, че между Израел и Хамас има някакъв modus vivendi“, казва Заха Хасан, адвокатка по правата на човека и старши правен съветник на палестинския преговорен екип по време на кандидатурата на Палестина за членство в ООН. (В месеца преди 7 октомври, добавя тя, „имаше по-голямо взаимодействие и ангажираност между Израел и Хамас, отколкото между Израел и Палестинските власти“).
За Нетаняху тази договореност имаше допълнително предимство. Като държеше под отделни администрации Западния бряг, управляван от ПВ, и ивицата Газа, управлявана от Хамас, Израел поддържаше палестинското национално движение разделено срещу себе си и следователно по-лесно управляемо. В продължение на едно десетилетие правителствата на Нетаняху подпомагаха администрацията на Хамас в Газа, като улесняваха прехвърлянето на милиарди долари от Катар към ислямистката групировка. „Нетаняху винаги е имал силно негласно партньорство с Хамас, което той считаше за безценен актив в предотвратяването на създаването на палестинска държава“, каза ми по електронната поща Хюсеин Ибиш, старши учен-резидент в Института за арабските държави от Персийския залив. „Невероятно циничната му стратегия ‚разделяй и владей‘, от която изглежда все още не се е отказал напълно, доведе неумолимо и на практика неизбежно до 7 октомври.“
Но Нетаняху не беше просто циничен. Той, както и голяма част от израелския отбранителен истаблишмънт, изглежда, искрено е вярвал, че тежестта на управлението е довела до фундаментална промяна в стратегическите съображения на групировката – че Хамас на практика е умиротворена.
Сега е по-ясно от всякога, че политиката на Израел спрямо Хамас е изградена върху противоречие. От една страна, Израел оправдаваше наказателната си блокада и периодичните бомбардировки на Газа с това, че Хамас е кръвожадна терористична групировка, която се стреми да унищожи Израел. От друга страна, в действителните си отношения с Хамас Израел се държеше така, сякаш Хамас е изоставил не само ангажимента си да унищожи Израел, но и всякаква алтернативна визия за окупацията, и ще се задоволи да управлява Газа за вечни времена.
Вътре в Хамас и сред неговите поддръжници обаче възприятието беше съвсем различно. „2008-2009, 2012, 2014, 2021 – това бяха години на непрекъсната война“, каза ми по телефона от Истанбул Аззам Тамими, обобщавайки това виждане. „Хамас не е умиротворен. Той просто воюва, а след това има прекъсвания в боевете.“ Този анализ не се различава толкова много от начина, по който голяма част от израелските служби за сигурност виждат групировката днес. „Хамас никога не е спирал да се подготвя за операции в отговор на израелските провокации“, допълва Тамими. „Искам да кажа, че подготовката за 7 октомври не е нещо, което се случва за една нощ.“
Всъщност в израелските отбранителни кръгове неуспехите от 7 октомври се приемат като доказателство, че правителствата на Нетаняху са разбирали Хамас погрешно. Започва да се появява нов здрав разум. „Смятахме, че ако подкупим организацията, като ѝ предоставим пари или ѝ дадем възможност да развива икономика, тя ще стане по-отговорна и отчетна“, каза Коби Майкъл, старши изследовател в Института за изследвания на националната сигурност, тинк-танк с тесни връзки с израелските военни, когато разговаряхме в края на декември. „Това е илюзия.“ Според Майкъл израелските лидери не са успели да признаят, че в основата си Хамас е „месианска“ организация, която не може да бъде управлявана. „Техният начин на мислене е много религиозен, което е ирационално“, казва той. „За нас беше по-удобно да мислим, че те са подобни на нас.“
С напредването на войната израелските политически анализатори все по-често твърдят, че войнствената, максималистична реторика на лидерите на Хамас трябва да се възприема буквално – че когато обещават да се бият, докато Израел не бъде унищожен, те имат предвид точно това. „Аз чета писанията на другата страна на оригиналния им език и им вярвам, просто им вярвам“, казва Майкъл Милщайн, бивш офицер от израелското разузнаване, за арабските публикации и комюникета на Хамас. Според него една от главните причини за колосалния провал на израелските военни на 7 октомври е, че разузнавателните служби и, което е още по-фатално, политическите лидери на страната са забравили естеството на своя враг и не са обърнали внимание на многобройните публични заплахи, отправени от лидерите на Хамас, че се готви мащабна въоръжена операция срещу Израел.
В очите на повечето израелци някакво подобие на мир ще бъде възможно само когато Хамас престане да съществува. И все пак, когато Гершон Баскин и аз разговаряхме отново през март, той ми каза, че той и Гази Хамад са се свързали отново. Възстановяването на контактите е било взаимно. „Първото общуване беше преди около два месеца, и то беше неприятно бутане напред-назад“, казва той. „Основният въпрос е дали би било възможно да имаме конструктивна роля [в създаването на] таен обратен канал. Това все още не е ясно.“
Днес, както и преди 30 години, Хамас черпи голяма част от популярността си от отчаянието на палестинците. „Когато потисничеството се засилва“, казва през 1998 г. шейх Ясин на покойния журналист от Гардиън Иън Блек, „хората започват да търсят Бог“. Проучване, проведено през декември от палестинския социолог Халил Шикаки, установи, че 72% от палестинците в Газа и на Западния бряг смятат, че Хамас е постъпил правилно, като е започнал атаките на 7 октомври, въпреки разрушенията, които Израел е отприщил. Ако, както мнозина вярват, Хамас си остане сила след спирането на боевете – то под каква форма и с какви последици?
Поддръжниците на включването на Хамас обратно в структурите на палестинската политика твърдят, че лидерите на групировката някога са имали сериозно намерение да преследват временното решение за палестинска държава само върху част от историческа Палестина и че при подходящи условия може би ще са готови да го направят отново. „Това беше нещо реално“, казва Хю Ловат за отвореността на Хамас към решение за две държави, която беше изразена в преработената харта на групировката от 2017 г. „Ясно е, че в Хамас има политическо и относително умерено крило“, продължава той. „Въпросът е какво ще се случи с тях? Отделят ли се от движението? Дали ще бъдат напълно смазани от хардлайнерите? Или ще намерят начин да насочат движението обратно към политическия път?“
Онези, които смятат, че бъдещата роля на Хамас в палестинската политика е необходимост – мнение, което предполага готовността на Хамас да се присъедини към институциите, които досега презираше – твърдят, че изключването на Хамас би било недемократично и вероятно ще гарантира бъдещи кръвопролития. „Включването им е предпоставка за създаването на палестинско ръководство, което да е представително за народа“, каза ми Бакони, когато разговаряхме по телефона, „независимо какво мислим за тактиката или идеологията им“.
В същото време, когато попитах Бакони за перспективите за завръщане към парадигмата на двете държави след войната, той не беше оптимист. „Ако има политически процес, който би постигнал създаването на палестинска държава в границите от 67 г. – за която не мисля, че някога ще съществува, като държава с реален суверенитет – то мисля, че Хамас, политически и стратегически, ще се ангажира с него много ефективно и според мен ще бъде принуден да признае потенциала на такъв дипломатически процес“, отговори той. Но на фона на пълното опустошение на Газа, разговорите за възобновяване на процеса на създаване на две държави са главно отвличане на вниманието, добави Бакони. „Не виждам какъвто и да е ефективен политически процес да излезе от този стар дискурс, който ни връща към 1990-те и началото на 2000-те години.“
По всяка вероятност готовността на ръководството на Хамас да се включи отново в политическия процес може да не бъде изпитана. „Идеята за включване на Хамас [в ООП] според мен е блестяща и сега е политически невъзможна“, казва Нейтън Браун, старши научен сътрудник във Фондация „Карнеги“ за международен мир. „Преди да стане политически осъществима, е необходимо да умре сегашното поколение американски лидери“, казва Браун относно възможността САЩ да направляват процес, при който Хамас да влезе в ООП. „А в Израел това е немислимо.“
Израелското обществено мнение се промени още повече веднага след атаките от 7 октомври. Популярността на Бенямин Нетаняху спадна, но неговият заместник няма да бъде гълъб. И макар да е вярно, че в края на 80-те и началото на 90-те години израелският министър-председател Ицхак Рабин се съгласи на преговори с ООП и Ясер Арафат, смятан от повечето израелци за непоправим терорист, подписването на споразуменията от Осло стана възможно едва след като ООП се съгласи да изпълни редица предварителни условия. За разлика от тях, нито един лидер на Хамас не би могъл да се откаже напълно от въоръжената борба или да се съгласи официално да признае Израел.
Съществува тенденция събития като 7 октомври и продължаващата война да се разглеждат през призмата на разрива. Смъртта и разрушенията от такъв мащаб изглеждат като сигнал за промяна на парадигмата, за появата на нов етап. Но част от това, което прави преследването на Израел в настоящата война толкова смразяващо, е, че след убийството на повече от 30 000 палестинци и след като 1200 израелци бяха убити от Хамас на 7 октомври, основната политическа рамка на Израел/Палестина може в деня след войната да остане същата, каквато беше на 6 октомври.
