Сицилианска стенопис от 1445 г. През века преди това Черната смърт е убила поне една трета от населението на Европа.
Кога ще приключи пандемията Covid-19? И как?
Според историците пандемиите обикновено имат два типа окончания: медицинското, което се появява, когато паднат заболеваемостта и смъртността, и социалното, когато отшумява епидемията от страха пред болестта.
„Когато хората питат: ‚Кога ще свърши всичко това?‘, те питат за социалния край“, казва д-р Джеръми Грийн, историк на медицината в Джонс Хопкинс.
С други думи, краят настъпва не толкова защото е победена болестта, а защото хората се уморяват от паническия модус и се научават да живеят с нея. Алън Бранд, историк от Харвард, казва, че подобно нещо се случва и с Covid-19: „Както видяхме в дебата за отварянето на икономиката, много въпроси около така наречения край се определят не от медицински данни или такива за общественото здраве, а от социалнополитически процеси.“
Краищата „са много, много объркани“, казва Дора Варга, историчка от Университета в Ексетър. „Поглеждайки назад, [ние установяваме, че] разказът ни е слаб. За кого точно приключва епидемията и кой може да каже със сигурност [че краят действително е настъпил]?“
По пътя на страха
Епидемия от страх може да възникне дори и без епидемия от болест. Д-р Сюзън Мъри от Кралския колеж на хирурзите в Дъблин е преживяла това от първа ръка през 2014 г., когато е работила в селска болница в Ирландия.
През месеците преди това повече от 11 000 души в Западна Африка са починали от Ебола, ужасяващо вирусно заболяване, което е силно инфекциозно и често фатално. Епидемията изглежда е намалявала, а в Ирландия изобщо не е имало случаи, но общественият страх е бил силно осезаем.
„На улицата и в болничните отделения хората бяха разтревожени“, припомни наскоро д-р Мъри в статия, публикувана в The New England Journal of Medicine. „Наличието на ‚грешен цвят‘ на кожата вече беше достатъчно, за да ви спечели недобри погледи от страна на други пътници в автобуса или влака. Изкашляйте се само веднъж и вече ще видите как се отдалечават от вас.“
Сътрудниците на болницата в Дъблин били предупредени да се подготвят за най-лошото. Чувствали се ужасени и се притеснявали, че им липсва защитна екипировка. Когато в спешното отделение пристигнал младеж от държава, където имало случаи на Ебола, никой не искал да се приближи до него; медицинските сестри се скрили, а лекарите заплашили да напуснат болницата.
Самата д-р Мъри се осмелила да го лекува, но ракът му бил толкова напреднал, че всичко, което могла да му предложи, била проста човешка грижа. Няколко дни по-късно тестовете потвърдили, че мъжът няма Ебола; час по-късно той починал. Три дни след това Световната здравна организация обявила епидемията от Ебола за приключила.
Д-р Мъри пише: „Ако не сме готови да се борим със страха и невежеството също толкова активно и толкова внимателно, колкото се борим с всеки друг вирус, възможно е страхът да нанесе страшни вреди на уязвимите хора, дори и по места, където никога не е имало нито един случай на инфекция по време на избухването. А епидемията от страх може да има далеч по-лоши последици, когато се усложнява от въпросите на расата, привилегиите и езика.“
Черна смърт и тъмни спомени
Бубонната чума е идвала на няколко пъти през последните 2000 години, убивайки милиони хора и променяйки хода на историята. Всяка от епидемиите е усилвала многократно страха, идещ със следващото избухване.
Заболяването се причинява от един определен щам бактерии, Yersinia pestis, който живее по бълхи, които пък живеят по плъхове. Но бубонната чума, станала известна като Черната смърт, може да се предаде и чрез дихателни капчици, така че не може да бъде изкоренена просто чрез убиване на плъховете.
Историците описват три големи вълни от чума, казва Мери Фисел, историчка от Джонс Хопкинс: Чумата на Юстиниан през шести век; средновековната епидемия от XIV век и пандемията, която се появява в края на 19 и началото на 20 век.
Средновековната пандемия започва през 1331 г. в Китай. Заболяването, заедно с гражданската война, която бушува там по това време, убива половината от населението на Китай. Оттам чумата се придвижва по търговските пътища към Европа, Северна Африка и Близкия изток. В годините между 1347 и 1351 г. тя убива поне една трета от европейското население. В множество градове като например Сиена в Италия, почива половината от населението.
„Невъзможно е човешкият език да предаде ужасната истина“, пише хронистът от 14 век Аньоло ди Тура. „Всъщност онзи, който не е преживявал такъв ужас, може да бъде наречен блажен.“ Заразените, пише той, „получават издутини под мишниците и в слабините, и падат докато говорят.“ Мъртвите са били погребвани в ями, на цели купчини.
Във Флоренция, пише Джовани Бокачо, „На мъртвите хора днес се оказва не повече почит, отколкото на мъртвите кози.“ Някои се крият по домовете си. Други отказват да приемат заплахата. Техният начин да се справят със страха, пише Бокачо, е да „пият яко, да се наслаждават на живота докрай, да обикалят наоколо с песни и веселба, да удовлетворяват всичките си желания при първия възможен случай и да гледат на всичко като на някаква огромна шега.“
Тази пандемия приключва, но чумата се повтаря. Една от най-лошите епидемии започва в Китай през 1855 г. и се разпространява по целия свят, като само в Индия загиват над 12 милиона души. Здравните власти в Бомбай изгарят цели квартали, опитвайки се да се избавят от чумата. „Никой не е знаел дали от това ще настъпи някаква промяна“, казва йейлският историк Франк Сноудън.
Не е ясно какво точно е накарало чумната епидемия да изчезне. Някои учени твърдят, че студеното време е убивало пренасящите болести бълхи, но това не би прекъснало разпространението по дихателен път, отбелязва д-р Сноудън.
Или може би промяната е била свързана с плъховете. До 19 век чумата се е пренасяла не от черни, а от кафяви плъхове, които са по-силни и по-агресивни, и за тях е по-вероятно да живеят отделно от хората.
„Със сигурност не бихте искали такъв плъх за домашен любимец“, казва д-р Сноудън.
Друга хипотеза е, че бактерията е еволюирала и е станала по-малко смъртоносна. Или може би действията на хората, като изгарянето на цели села, са помогнали за потушаването на епидемията.
Всъщност чумата никога не е изчезвала напълно. В Съединените щати инфекциите са локализирани сред прерийните кучета от югозапада и могат да се предават на хора. Д-р Сноудън казва, че един от приятелите му се е заразил след престой в хотел в Ню Мексико. Предишният обитател на стаята му е имал куче, чиито бълхи са пренасяли микроба.
Такива случаи са рядкост и вече могат да бъдат лекувани успешно с антибиотици, но всеки докладван случай на чума предизвиква [обясним] страх.
Една болест, която всъщност е приключила
Сред заболяванията, които вече са стигнали до медицински край, е едрата шарка. Но случаят с нея е изключение, поради няколко причини: има ефективна ваксина, която осигурява защита през целия живот; вирусът ѝ, Variola minor, няма животински гостоприемник, така че елиминирането ѝ сред хората означава пълно премахване; симптомите ѝ са толкова необичайни, че инфекцията е очевидна, което позволява ефективни карантини и проследяване на контактите.
Но докато все още е бушувала, едрата шарка е била ужасяваща болест. Епидемия след епидемия са обхващали света в продължение на поне 3000 години. Хората, заразени с вируса, развиват треска, след това обрив, който се превръща в пълни с гной петна, който се втвърдяват и отпадат, оставяйки след себе си дълбоки белези. Болестта убива три на всеки десет от жертвите си, често след огромни страдания.
През 1633 г. епидемията сред коренните американци „е разрушила всички местни общности на североизток и със сигурност е улеснила английското заселване в Масачузетс“, казва историкът от Харвард д-р Дейвид С. Джоунс. Уилям Брадфорд, лидер на колонията в Плимут, е написал разказ за болестта сред коренните американци, описвайки, че оттоците от гнойните язви са в състояние да залепят кожата на пациента върху постелята, на която е лежал, така че се налага да бъдат откъсвани. Брадфорд пише: „Когато ги обърнат, цялата им страна остава залепена за постелята, така че те са целите облени в гной и кръв, възможно най-ужасяваща гледка“.
Последният човек, който се е заразил с едра шарка по естествен път, е бил Али Моу Маалин, готвач в болница в Сомалия, през 1977 г. Той се е възстановил, само за да умре от малария през 2013 г.
Забравените грипове
Грипът от 1918 г. се счита днес за пример относно опустошенията, нанасяни от пандемиите, както и ценността на карантините и социалното дистанциране. Преди да приключи, грипът е убил между 50 и 100 милиона души по целия свят. И той е нападал най-вече младите или хората на средна възраст – оставяйки милиони деца-сираци, лишавайки семействата от препитание, унищожавайки цели войскови отделения в разгара на Първата световна война.
През есента на 1918 г. Уилям Воън, виден лекар, е изпратен в Кемп Девънс близо до Бостън, за да докладва за грипа, който бушува там. Той вижда „стотици решителни млади мъже в униформата на страната си, които влизат в болничните отделения на групи от десет или повече. Те са разпределяни по леглата, докато всичко е претъпкано, но отвън се трупат други. Лицата им скоро придобиват синкав оттенък, мъчителната кашлица води до отделяне на оцветени от кръв храчки. На сутринта мъртвите тела са подредени в моргата като дървесни трупи.“
Той пише, че вирусът „демонстрира непълноценността на човешките изобретения, когато става дума за унищожаване на животи.“
След като обикаля целия свят, този грип избледнява, и по-късно се превръща във вариант на по-доброкачествен грип, който се появява всяка година.
„Може би всичко това е било като пожар, който, след като е изгорил наличната и лесно достъпна дървесина, е изчезнал от само себе си“, казва д-р Сноудън.
Пандемията завършва и в социален смисъл. Първата световна война е приключила; хората са готови за ново начало, нова ера – и нетърпеливи да оставят зад гърба си кошмарите на болестта и войната. До много скоро грипът от 1918 г. беше все още до голяма степен забравен.
Следват други грипни пандемии, не толкова лоши, но въпреки това отрезвяващи. При Хонконгския грип от 1968 г. по света умират около един милион души, включително и 100 000 в Съединените щати, предимно хора на възраст над 65 години. Този вирус все още се разпространява като сезонен грип, но първоначалният му път – както и страхът, свързан с него – рядко се припомня.
Как ще приключи Covid-19?
Ще се случи ли същото и с Covid-19?
Една от възможностите, според историците, е, пандемията на коронавируса да приключи социално, преди да е завършила медицински. Хората може да се почувстват толкова уморени от ограниченията, че да обявяват пандемията за приключила, дори и когато вирусът продължава да тлее сред населението, и преди да е намерена ваксина или ефективно лечение.
„Мисля, че съществува този социално-психологически въпрос, за изтощението и безсилието“, казва йейлската историчка Наоми Роджърс. „Може би се намираме в момент, когато хората просто си казват: ‚Това е достатъчно. Вече заслужавам завръщане към обичайния си живот‘.“
Това вече се случва; в някои щати губернаторите премахват ограниченията, позволявайки на места като фризьорски и козметични салони, както и фитнес зали, да отварят отново, в нарушение на предупрежденията от страна на служителите от общественото здравеопазване. С нарастването на икономическата катастрофа, причинена от блокирането, все повече хора може би са готови да кажат „стига толкова“.
„Сега е налице такъв вид конфликт“, каза д-р Роджърс. Служителите от общественото здравеопазване гледат към медицинския край на пандемията, но някои представители на публичното мнение виждат по-скоро социалния край.
„Кой може да каже кога точно е настъпил краят?“ – казва д-р Роджърс. „[А освен това], ако отблъсквате идеята за такъв край, то какво всъщност отблъсквате? Какво точно твърдите, когато настоявате: ‚Не, това не е край‘.“
Предизвикателството, казва д-р Бранд, се състои в това, че внезапна и очевидна победа няма да има. Опитът да се определи края на епидемията „ще представлява дълъг и труден процес.“
