София, България
Берлин, 29.9.2010 г.
Драги Огняне,
Преди няколко дни си говорихме, че би било хубаво да обменяме мисли, под формата на някакъв вид повече или по-малко публична кореспонденция, и до степента, в която успеем да намерим общи теми и идеи (като се има пред вид разпокъсаността на българското интелектуално пространство, непроменена през последните сто и повече години). Прочее, ще ми се тук да подам първия пас.
Тези дни, както може би си забелязал, в списанието ми се получи една много интересна критика, насочена против начина, по който го правя. Серкан Исмаил, млад и много буден български турчин, който от години насам живее в Испания, предложи идеята за по-широко читателско участие (под формата на теми и връзки към други издания, които да се предлагат от читателите), на което аз отговорих, че тази форма може би е подходяща за Интернет-форумите, но не и за едно списание. Качеството на изданието – такова е убеждението ми – не може да бъде запазено, ако в правенето му започнат да участват много хора и съдържанието му започне да се определя чрез някакъв вид консенсус, както става при отворените Интернет-платформи (форуми и големи съвместни проекти, най-известният от които е Уикипедия). Предложения за текстове могат да дават всички – както се и прави още от самото стартиране на изданието – но окончателното решение за подбора трябва да идва от едно място (нека да го наречем „редакционен екип“, въпреки че в случая той се състои от един човек). Това е моето разбиране за нещата.
Отговорите на Серкан могат да се прочетат на сайта. Спорът завърши без резултат, в което няма нищо лошо, но общо взето, принципният въпрос – дали може да има „демократичен подход“ при правенето на някакъв вид медия, претендираща да предлага качество – си остана неразчепкан. И, понеже този разговор ме принуди да се замисля, ще ми се да използвам тук случая – и нашата уговорка – за да представя, доколкото мога, разбиранията си по този въпрос.
Какво представлява демокрацията?
Всъщност принципният въпрос тук би трябвало да се формулира така: „Докъде се простират границите на демокрацията и в каква степен Интернет прави тяхното разширяване възможно?“ И, за да се започне разговор на тази тема, предварително трябва да се кажат няколко думи за естеството на демокрацията като система за управление.
Първото важно нещо при разбирането на демокрацията, струва ми се, е че тя е средство за постигане на консенсус, а не за търсене на някакъв вид постижения, надхвърлящи границите на средността. (Употребявам тази дума, за да се разгранича от другата възможна дума – „посредственост“ – която е прекалено негативно натоварена и не върши работа. Остава си факт обаче, че политиката е изкуство на компромиса, а повечето компромиси на тоя свят се постигат най-лесно на нивото на посредствеността. За това ще говоря след малко.) Силата на демокрацията е не толкова в управленческата ефективност, колкото в това, че тя успява да осигури стабилна база за граждански мир и платформа за разгръщане на обществения потенциал (най-общо казано – избягване на хобсовата война, въз основа на законови и морални предписания, които са обект на повече или по-малко широк обществен разговор). Оттук и нейната сравнителна бавност и неефективност в сравнение с други, недемократични форми на управление, която обаче – в дългосрочен план – винаги бива компенсирана, при това с излишък, от изключителната стабилност на системата. Всичко друго гърми, рано или късно, докато демокрацията оцелява. В това се състои най-голямото й предимство пред всички останали обществени системи.
А на какво се дължи това предимство? Елементарно – това е единствената форма на управление, при която има някакъв реален и широк обществен контрол над управляващите (избори, разделение на властта, свободна преса, открити обществени дебати и пр.)
Всичко това е АВС на политическата наука и аз не бих се разпростирал върху него, ако то не служеше като естествен контрапункт на следващото твърдение, а именно: „Демокрацията не може да служи като метод на управление в областите, където целта е постигане на някакви над-средни (а в някои случаи – изключителни) постижения.“
Но защо това е така? Отново елементарно – придържайки се към казаното досега, широкият консенсус не е никаква гаранция за постигане на нещо над-средно, дори напротив (имам пред вид един консенсус от повече или по-малко широк и отворен характер, какъвто е обществено-политическият; тук изключвам консенсуса, постиган от специално подготвени експерти, който служи при повечето управленчески форми, където целта е изключителност, или excellence, за да употребя по-доброто англоезично понятие).
Тук примерите говорят много по-добре от всякакви теоретични разсъждения.
Бизнес: Когато някъде в началото на 2000-те години Стив Джобс, харизматичният шеф на Apple Computer, представи новата стратегия на фирмата, свързана с отдалечаване от персоналните компютри и навлизане в пазара на малки устройства, на които всички по онова време гледаха като на електронни пищялки, половината свят изпопада от смях. Сега, десет години по-късно, всички признават неговата далновидност. А дали успехът на Apple би бил същият, ако тогава служителите на фирмата биха гласували?
Култура: Повечето допитвания до общественото мнение, засягащи въпроси на културата, водят до катастрофални резултати. Да вземем за пример само толкова популярните навсякъде по света обществени четения, целящи да излъчат – въз основата на консенсус – най-добрите литературни произведения в даден контекст. Резултатите говорят сами за себе си, включително и у нас. Ако Нобеловата награда се даваше въз основа на обществен консенсус, носителката й нямаше да се казва Херта Мюлер (Херта коя?, както възкликна целият свят миналата година), а Дж. К. Роулинг.
Спорт: В случаите, в които все пак се стигне до разрушаване на принципа на йерархията и се въведе „демокрация“, резултатите отново са катастрофални. Известно е, че треньорът на немския национален отбор по футбол – както и повечето треньори по света – не допуска никакви дискусии, когато става дума за подбора на играчите и стратегията на отбора. Напротив – когато по време на последното световно първенство играчите на френския национален отбор се разбунтуваха и принудиха треньора „да се съобразява“ с тях, те изпаднаха веднага от класирането.
Толкова за демокрацията в силно конкурентните, насочени към върхови постижения, области.
А каква е връзката между медиите (пресата) – и всичко това? Отново просто, от моя гледна точка: медиите са не само четвърта власт, но и основното – и може би най-важно – училище по демокрация. Изгубят ли качеството си, те автоматично губят и авторитета, а заедно с него – и възможността за формиране и направляване на публичния разговор. В момента, в който повечето вестници се превърнат в Уикенд, общественият разговор автоматично навлиза в уикенд.
Но, може да се възрази тук, Интернет радикално променя правилата на играта, давайки на участниците в дебатите толкова много информация, че на практика всички те се превръщат в експерти. Един образован и просветен, но не специално подготвен човек – какъвто в конкретния случай е и издателят на „Либерален преглед“ – може да взема правилни решения и без експертни познания. Всеки човек може да участва при оформянето на Интернет-съдържанието – и големите проекти в него, като например Уикипедия, непрекъснато доказват това.
На това място поставям моментална точка и твърдя, че Уикипедия не може да служи като пример за постижение от някой от видовете, които изредих по-горе. Нещо повече – тя не може да се сравнява с което и да е медийно издание, тъй като при нея става дума за повече или по-малко фактическо, тоест подлежащо на проверка и обективна дискусия, съдържание. Разбира се, елементът на творчество, както и на подбор, присъства и тук, но тъй като в по-голямата си част материята е повече или по-малко обективна, възможността за намиране на консенсус е много по-близка до науката, отколкото до изкуството. Това обаче не е случая при много по-субективната сфера на медиите и обществения разговор, където творчеството и индивидуалността – много спорни и трудни за определяне неща – играят решаваща роля.
Много по-подходящо за сравнение от тази гледна точка е съпоставянето на блогосферата от една страна – и класическите медии, преди всичко класическата преса, от друга. Факт е, че блогосферата постепенно изтласква от пътя си всичко, което не е безплатно и това дава основания на много техно-оптимисти да твърдят, че бъдещето вече е тук и че място за кой какви съмнения няма. Хората гласуват с вниманието си, всеки ден. Вестниците – и професионалната журналистика заедно с тях – са нещо, което принадлежи на миналото. В Прекрасния Нов Свят на свободните медии няма място за скъпоплатени, тромави и тормозени от различни професионални кодекси хора. Те просто са прекалено бавни и светът ги подминава. Инак щяха ли да фалират с такава бързина?
Тук обаче ние навлизаме в една истински опасна сфера – поне по мое мнение – именно защото аргументите и фактите, на които тя се основава, са толкова примамливо-прости и привидно-очевидни. А именно – дали качеството и дълбочината на информацията, предлагана от блогосферата, може да бъде сравнявано с онова на класическата преса? И ако не, то компенсира ли се в достатъчна степен липсата на качество от огромното количество, както и от принципната липса на цена? (Не казвам „стойност“, за да не звуча прекалено манипулативно).
Моят собствен отговор, в който няма нищо оригинално, е просто „Не“. Единственото, нещо, което блогосферата безспорно върши, е прехвърлянето на задачата за филтриране на информационното съдържание от доставчика към получателя на информацията. Но това е свързано с огромни рискове по отношение способността на публичната сфера да изпълнява основната си роля, а именно да поддържа демокрацията чрез подаването на професионално подготвена, експертно пресята и в края на краищата, качествена, информация. В момента, в който всеки от нас се превърне в Уолтър Кронкайт, демокрацията изпада в непосредствена и остра опасност. Всеки, който не иска да повярва лесно на това твърдение, е добре дошъл по страниците на Интернет-форумите, в България и извън нея.
Обясненията за това са много.
На първо място, блогосферата, улеснявайки изключително много възможностите за обратна информация, тоест за диалог между доставчиците и потребителите на информация, същевременно в значителна степен ускорява и процесите на филтриране, тоест несъзнателен подбор на събеседници, които са на едни и същи, или много сходни, позиции. Всеки от нас, който е имал неприятното преживяване да попадне в сравнително затворената среда на който и да е от по-известните форуми, много скоро установява, че най-важното правило там обикновено е: „или се съгласявай с нас – или си затваряй устата“. Цивилизованите разговори между хора, които са на различни мнения, но въпреки това се изслушват и търсят допирни точки, все още са голямо изключение в Интернет-форумите. Това, разбира се, не е случая при класическите медии, където обратната връзка също бива филтрирана, преди да достигне читателите.
На второ място, при повечето от дискусиите и разговорите в Интернет липсват посредници, което ги прави да приличат много повече на разговорите, които водим в личното си пространство, отколкото на значително по-сдържаните и премислени неща, които бихме казали в „твърдото“ публично пространство, каквото е класическата преса. Когато към това се прибави и фактора анонимност, който е всичко друго, но не и „цивилизаторски“, нещата придобиват една окраска, която ги прави ярко недемократични, нецивилизовани, изострени и подклаждащи конфронтация, а не консенсус. Едва ли е необходимо да се уточнява, че това не е училище за демокрация.
На трето място, повечето активни участници в блогосферата – поне засега – изглежда са млади хора със сравнително силен активистки манталитет, привърженици на точно определени, сравнително фиксирани идеи и предпочитания. Това отново не е нещо, което насърчава диалога между разномислещи[1].
За да обобщя: достъпността и изобилието на информация в Интернет са безспорно и огромно обществено достижение, но не и автоматична гаранция за прогрес под мотото „всеки гражданин – собственик на медийно присъствие“. Демокрацията се нуждае не само от гаранции за свобода и информираност, но и от добре функциониращи, стабилно и професионално поддържани механизми за дебат и достигане на консенсус, каквито днешните форми на блогосферата не са. Налице са множество идеи за евентуални алтернативи или нови форми на класическата комерсиална преса (финансиране от частни фондации или донори; обществена система за финансиране по модела на телевизията и радиото; национални фондации за журналистика, чиято поддръжка да се определя от размера на адуиторията). Засега обаче всички те си остават музика от бъдещето. А класическата, базисна за функционирането на демокрацията преса си отива с всеки изминал ден, без на нейно място да се е появил някакъв достоен заместител.
Това би трябвало да разтревожи всички ни. Тук. И сега.
Поздрави,
Златко
[1] (Повече – и много по-професионално поднесени – разсъждения по тези въпроси могат да се открият в книгата The Future of the Internet – and How To Stop it на хравардския професор по право Джонатан Зитрън).
