Как репресиите у дома предопределиха войнствеността в чужбина
Преди да започне да струпва войски на границата, малцина очакваха, че Владимир Путин ще нахлуе в Украйна, а дори и след като го направи, че ще се държи по начина, по който го направи. В шокиращ акт на агресия руският лидер изпрати войски да бомбардират градове като Харков и Мариупол и да атакуват училища, болници и жилищни сгради в цялата страна, убивайки стотици – ако не и хиляди – цивилни. Неговите крайни искания – Украйна да се разоръжи, да признае официално загубата на Крим, да се откаже от големи територии в източната част на страната и от намерението си да се присъедини към НАТО – зашеметиха света, както и многократните му ядрени заплахи. Вместо да спечели украинците, Путин бързо настрои населението срещу себе си. Освен това той силно надцени силата и бързината на своята армия, която се препъна сериозно в първите седмици на войната. Как е възможно лидер, който редовно е обявяван за опитен тактик, ако не и за стратегически гений, да направи толкова много необмислени и на пръв поглед контрапродуктивни ходове?
Погледнато чисто външнополитически, инвазията на Путин е безсмислена. Нямаше изгледи Украйна да се присъедини към НАТО в скоро време, а Путин можеше да постигне някои от другите си цели, като например да осигури независимост на самопровъзгласилите се републики в Донбас, с много по-ограничена и по-евтина интервенция. Дори и руската армия да беше по-ефективна, тя все още нямаше да има достатъчно войски, за да окупира и подчини страна с население от над 40 милиона души. Лошо планирана и без ясна крайна цел, цялата операция изглежда почти нихилистична в своята жестока рискованост.
Погледнато в светлината на променящия се стил на управление на Путин у дома обаче, нападението срещу Украйна се вписва в един очертаващ се модел – такъв, който включва антизападен национализъм, гневни, самооправдателни речи и все по-открито използване на сила. Започвайки преди около четири години и още по-настойчиво след нахлуването в Украйна, Путин променя системата, чрез която упражнява политическата си власт. Изчезна мекият авторитарен режим от първите години на управлението му, управляван отчасти от екип от либерални икономисти и технократи, които подкрепяха интеграцията на Русия със Запада и се стремяха да привлекат инвеститори, демонстрирайки ангажираност с върховенството на закона. Сега Русия е брутално репресивна полицейска държава, управлявана от малка група хардлайнери, които налагат все по-строги политики както в страната, така и в чужбина.
Използването на сила от страна на Путин в Украйна отразява цялостната трансформация на вътрешния му кръг, а заедно с това и на възгледите му за света. Дълбоко разочарован от Съединените щати и Европа и изправен пред все по-неспокойната руска общественост, той се отказа от голяма част от стария си подход към управлението. Убеден, че западните лидери се стремят да го свалят, и разтревожен от протестите, които избухнаха както в Русия, така и в околните страни, той е по-малко уверен от преди, че може да контролира руското общество със сложни методи. В отговор на това той се оттегли към успокояващата увереност на малка група хора на вечното „да“ и реакционни служители по сигурността, членове на т.нар. силоваци, които виждат Русия като обсадена от чужди сили и смятат, че твърдата сила и безмилостният социален контрол са единственият начин да защитят режима. Репресиите у дома не са причина Кремъл да предприеме блицкрига в чужбина. Но едното подкрепя другото. В тази среда на изолираност и несигурност войната помага да се оправдаят репресиите в страната, а страхът от западното влияние у дома помага да се оправдае войната.
Климат на страх
В края на февруари, когато руските танкове навлязоха в Украйна, Кремъл вече започваше нова офанзива, насочена срещу далновидната и свободомислеща част от руското общество, която отказваше да се обедини зад официалната линия. Агентите на Путин бързо закриха почти всички либерални медии – включително „Ехото на Москва“ и телевизионния канал „Дождь“ – и ограничиха достъпа до социални медийни платформи като Facebook и Twitter. Нов закон заплашва критиците на войната с 15 години трудов лагер. Само през първите две седмици от инвазията полицията задържа над 13 000 антивоенни протестиращи.
Всичко това изглеждаше като радикално отклонение от характерните за Путин методи на мек авторитаризъм. А всъщност то бележи кулминацията на една четиригодишна тенденция към по-сурови държавни репресии. Още преди инвазията почти всички истински независими политици бяха вкарани в затвора или принудени да емигрират. През 2020 г. подчинените на Путин направиха опит да отровят откровения опозиционен лидер Алексей Навални; когато той по чудо оцеля, го вкараха в затвора по скалъпени обвинения. Определиха Фондацията за борба с корупцията на Навални като „екстремистка група“ и я забраниха, като преследваха членовете ѝ или ги прогонваха в чужбина. Между 2015 г. и 2022 г. броят на политическите затворници в Русия скочи от 36 на 81, по данни на Центъра за човешки права „Мемориал“. И много повече хора – от Свидетели на Йехова до членове на забранени мюсюлмански групи – са вкарани в затвора заради религиозните си убеждения.
Гражданското общество е почти напълно унищожено. В края на 2021 г. Върховният съд на Русия разпореди закриването на „Мемориал“ – групата за човешки права, основана от съветския дисидент и носител на Нобелова награда за мир Андрей Сахаров. Путин публично я обвини, че защитава международни терористи и че е включила нацистки колаборационисти в списъка си с жертвите на Сталин. Фондация „Отворена Русия“, създадена от бившия петролен магнат Михаил Ходорковски с цел насърчаване на върховенството на закона и свободата на печата, също беше закрита, както и много други групи, които Кремъл заклейми като екстремистки или нежелани. Много от малкото оцелели либерални организации с нестопанска цел, като например Центърът „Левада“, уважавана независима социологическа фирма, и руският клон на антикорупционната група „Трансперънси интернешънъл“, сега трябва да се определят като „чуждестранни агенти“.
Използвайки предпазните мерки срещу COVID-19 като претекст, официалните лица забраниха всички политически демонстрации – дори онези с по един човек. Тези, които не спазват ограниченията, са масово арестувани. Само през първите десет дни след ареста на Навални в началото на 2021 г. полицията задържа повече от 17 000 протестиращи в почти 200 града, според официалните данни. През първите шест месеца на 2021 г. над 14 000 души са осъдени за нарушаване на правилата за провеждане на публични прояви, което е над шест пъти повече от средногодишния брой за предходните 15 години. Службите за сигурност също започнаха да действат превантивно. Полицейски служители посетиха предупредително стотици поддръжници на Навални, често късно през нощта. За да финансира тази по-строга линия, правителството увеличи финансирането на трите основни агенции за вътрешна сигурност на Русия – Федералната служба за сигурност (ФСБ), Министерството на вътрешните работи и Националната гвардия (известна още като Росгвардия) – с 23% между 2018 и 2021 г.
Антиправителствената критика едва ли е по-свободна в интернет, където публикациите в социалните мрежи – и дори самото споделяне на публикации от други хора – водят до затвор. Между януари 2019 г. и юни 2021 г. руските власти са поискали от Google да премахне 833 000 елемента от своите платформи – много повече, отколкото която и да е друга държава се е опитала да цензурира. Исканията на руското правителство към YouTube за изтриване на материали от този сайт рязко нараснаха през 2016 г. и оттогава остават високи. През последните години руският медиен конгломерат „Газпром-Медиа“, който е собственост на близък сътрудник на Путин, се опитва да привлече блогъри към своята по-лесно контролируема услуга за хостинг на видеоклипове, Rutube, както и към своята реплика на TikTok, Yappy.
Още преди 2018 г. репресиите се засилваха, особено след завръщането на Путин на президентския пост през 2012 г. и още повече след нахлуването на Русия в Крим през 2014 г. Ключовият момент дойде през февруари 2015 г., когато опозиционният лидер Борис Немцов беше убит на мост пред Кремъл, сигнализирайки на всички за опасностите от оспорване на управляващите. Отрядът от агенти на ФСБ, който – според неволните признания на един от членовете му – е напръскал с нервнопаралитичното вещество „Новичок“ долното бельо на Навални през 2020 г., преди това може би се е насочил и към други членове на опозицията. Стряскащо изследване на разследващата група Bellingcat показва, че същите оперативни работници може да са участвали в отравянето на антипутинския активист Владимир Кара-Мурза през 2015 г. и 2017 г.
Все пак по-голямата интензивност и наглост на репресиите на Кремъл през последните няколко години са забележителни. А проучванията на центъра „Левада“ показват, че руснаците стават все по-цинични и все по-уплашени. Почти половината от анкетираните през 2021 г., които знаят за закона, изискващ от много нестопански организации да се идентифицират като чуждестранни агенти, смятат, че той е въведен с цел да се окаже натиск върху независими организации, а не да се защити населението – в сравнение с 26% през 2016 г. По подобен начин почти половината от анкетираните, които са чували за „Мемориал“ през декември 2021 г., смятат, че той се ликвидира по политически причини. Между 2017 г. и края на 2021 г. делът на респондентите, които се опасяват от „връщане към масови репресии“, се е увеличил от 21% на 47%. Към 2021 г. 84% от анкетираните руснаци заявяват, че няма да изразяват мнение за предстоящите парламентарни избори на публично място. А във фокус групите младите хора са започнали да се страхуват да говорят за Навални.
Диктаторът на изврътливостта
С какво се обяснява стратегията на Кремъл? Човек може да си помисли, че насилственото сплашване е просто нещо, което правят всички авторитарни режими: същността на диктатурата е да възпира и наказва опозицията. Двадесетият век изобилства с брутални лидери. Класическият автократ беше „диктатор на страха“, който контролираше населението чрез жестоки репресии, често обосновани от официална идеология. Някои от тях, като сирийският Башар Асад и севернокорейският Ким Чен Ун, продължават да са на власт.
През последните десетилетия обаче се разпространява друг модел. Наследниците на Лий Куан Ю в Сингапур, Уго Чавес във Венецуела, Рафаел Кореа в Еквадор, Нурсултан Назарбаев в Казахстан и Виктор Орбан в Унгария започнаха да се обличат в бизнес костюми, а не във военни униформи, и култивираха имидж на светски личности и компетентност. Такива лидери се радват на високи рейтинги на одобрение, поддържани отчасти от приятелското отразяване в контролираните или подкрепяни от държавата медии, и провеждат внимателно управлявани избори, които почти винаги печелят. Вместо да екзекутират съперниците си, те най-често ги тормозят със съдебни дела за клевета и други обвинения или глоби, като същевременно разрушават репутацията им по телевизията и онлайн. Подобно на т.нар. „спин доктори“ в демокрациите, те манипулират информацията, за да подкрепят и дискредитират съперниците си – затова в последната ни книга аз и моят съавтор Сергей Гуриев ги наричаме „спин диктатори“.
Тъй като страхът отстъпва място на разпространението, откритите репресии стават все по-редки. Политически мотивираните убийства, извършени от държавни агенти, бяха често срещани при диктаторите, дошли на власт през 1980-те години; почти две трети от тези режими са извършвали повече от десет такива убийства годишно. Но сред авторитарните лидери, които са встъпили в длъжност през първото десетилетие на този век, само 28% са имали толкова високи нива на политически мотивирани убийства. В същото време по-малко от последните диктатори са вкарвали в затвора голям брой политически затворници. Всъщност последните автократи не проявяват толкова явно насилие, те по-скоро са склонни да обявяват либералните си опоненти за опасни революционери или дори терористи.
В първите години от управлението си Путин беше пример за този подход. С изключение на Чечня, където използва сила, за да смаже режима на престъпни главатари, Путин използваше предимно ненасилствени методи, за да укрепи властта си, като същевременно запазваше атрибутите на демокрацията. Далеч от това да забрани „Мемориал“, той първоначално предостави субсидии на него и на други организации за защита на правата на човека. Неотдавна, през 2017 г., той осъди „трагедията на репресиите [на Сталин]“ и одобри паметник в чест на жертвите на диктатора. Вместо да вкара Навални в затвора, главният прокурор на Путин се намеси след осъждането на активиста за присвояване през 2013 г. – присъда, която Европейският съд по правата на човека нарече политически мотивирана – и го освободи под гаранция с условна присъда. (Братът на Навални, Олег, обаче излежа присъда по същото обвинение.) Кремъл дори позволи на Навални да се кандидатира за кмет на Москва през същата година, може би подценявайки привлекателността му (той спечели 27% от гласовете). Той беше многократно преследван и вкарван в затвора за кратки периоди, но режимът работеше усилено, за да прикрие политическите си мотиви.
Там, където диктаторите от стария стил цензурират всеобхватно, Путин започна с по-меки подходи. Кремъл придоби пряк или косвен контрол върху всички големи телевизионни мрежи в страната, но толерираше значителна независима журналистика, стига аудиторията ѝ да остане малка. Либералният телевизионен канал „Дождь“ беше блокиран едва след като Русия нахлу в Украйна през февруари, а всекидневникът „Новая газета“ продължаваше да излиза, макар и може би не за дълго [междувременно той също беше блокиран, бел. пр.]. Подобни издания изглежда не представляваха голяма опасност за координираните от Кремъл медии, които прожектират изкривена представа за реалността както в Русия, така и във външния свят. Електронните медии, признава Путин с необичайна откровеност през октомври 2014 г., са превърнали „новинарските репортажи… във внушително оръжие, което позволява манипулиране на общественото мнение“. На фона на тази история на неохотна толерантност, обръщането на Кремъл към всеобхватна цензура след нахлуването в Украйна е поразително.
Що се отнася до интернет, в началото Путин предимно го пренебрегваше: през първите си два мандата той дори се противопоставяше на усилията на подчинените си да изготвят натрапчиви разпоредби по отношение на онлайн дейността. Още през 2010 г. той игнорираше мрежата: „Петдесет процента от всичко това са порно“, подиграваше се той. Едва през последните години режимът започна да се опитва да постигне ниво на контрол, подобно на онова в Китай, и да криминализира антикремълските публикации. От 2019 г. насам интернет доставчиците трябва да инсталират оборудване, което може да блокира, цензурира или забавя зареждането на уебсайтове по нареждане на Кремъл.
Версията на Путин за диктатура на изврътливостта работи изключително добре. От септември 1999 г. до март 2020 г. рейтингът на одобрение на президента никога не е падал под 60 %, което му позволява да постигне последователни изборни победи и да маргинализира опозицията. (Тези социологически проучвания – както и почти всички останали, цитирани тук – са проведени от Центъра „Левада“, чиято независимост се доказва от многократния тормоз на властите над фирмата, включително чрез обявяването ѝ за чуждестранен агент). Първоначално популярността на Путин беше повишена от годините на бърз икономически растеж, но рейтингът му остана висок дори след като икономическите резултати на страната се влошиха по време на световната финансова криза през 2008-9 г. Държавните медии също така помогнаха да се усили ентусиазма, предизвикан от анексирането на Крим от Русия през 2014 г., дори когато западните санкции и международната изолация започнаха да се отразяват негативно. Доказателства и изследвания от множество източници сочат, че до около 2018 г. само малко руски респонденти са се страхували да изразяват критични мнения в анкетите. Системата работеше по-скоро чрез манипулация, отколкото чрез страх.
Управлението на Путин никога не е било типичен случай на новия мек авторитаризъм във всяко отношение. Например, въпреки че общото ниво на репресиите при Путин не беше по-високо от това при други подобни диктатури, поне до края на 2015 г. държавните агенти са убили повече журналисти в Русия, отколкото са били убити при който и да е друг подобен диктатор, по данни на Комитета за защита на журналистите. И дори преди да нахлуе в Украйна, Путин понякога действаше войнствено спрямо съседите на Русия, в противовес на обичайното предпочитание на спин диктаторите към тайната диверсия. Въпреки това до тази година той се стараеше да поддържа ниски руски жертви в операции в чужбина, като използваше марионетни сили и наемници, когато това беше възможно, и прикриваше броя на загиналите военни по време на руската интервенция в Сирия. И в почти всички други отношения той следваше стриктно наръчника на диктатора.
От кадифена ръкавица до железен юмрук
И така, защо почти 20 години след първото си встъпване в длъжност Путин премина от изврътливост към масово налагане на страх? Някои диктатори стават по-репресивни в отговор на икономическа криза: те се притесняват, че широко разпространеното недоволство може да предизвика политически протести и дори революция. В същото време лошите икономически резултати намаляват държавните приходи, което затруднява заглушаването на опонентите и оставя репресиите като единствената възможна алтернатива. И все пак икономическият спад не може да обясни промяната в управлението на Путин. Въпреки че през последното десетилетие икономиката на Русия е в застой, на Кремъл едва ли са липсвали необходимите средства, за да продължи да купува елити и да манипулира медиите. Държавните приходи възлизат средно на 36% от БВП през 2018-20 г., което е леко увеличение спрямо 33% през 2012-17 г. През януари 2022 г. златните и валутните резерви на Банката на Русия, оценявани на над 630 млрд. долара, бяха по-високи от всякога. Други неотдавнашни икономически сътресения не доведоха до засилване на репресиите: по време на световната финансова криза, в резултат на която БВП на Русия спадна с почти осем процента през 2009 г., руският президент Дмитрий Медведев продължи да апелира за обществена подкрепа с послание за модернизация и експертиза. А последните вълни от антиправителствени протести – през 2011-2012 г. и 2017 г. – не дойдоха по време на икономически кризи, а в моменти на икономическо възстановяване. Тези демонстрации бяха предизвикани от изборни измами и корупция, а не от икономически недоволства.
Друга възможност е обръщането към репресиите да е предизвикано от напредъка на технологиите, предназначени за наблюдение и управление на гражданите. Водени от Китай, световните диктатори разработват усъвършенствани инструменти за контрол – от улични камери със софтуер за разпознаване на лица до GPS проследяващи устройства и устройства за наблюдение на интернет. В Русия има повече камери за видеонаблюдение на глава от населението, отколкото във всяка друга държава с изключение на Китай и Съединените щати, а от 2020 г. повече от половината от тези камери в Москва използват технология за разпознаване на лица. Руската полиция работи по компютърни програми, които могат да идентифицират хора по тяхната походка, татуировки и други характеристики. Стотици граждани, участвали в про-Навални протести през април 2021 г., по-късно бяха проследени от полицията с помощта на фото- и видеоматериали. Други техники включват забавяне на работата на социалните мрежи – руският федерален медиен регулатор Роскомнадзор спря работата на Twitter през пролетта на 2021 г., като заяви, че компанията не е успяла да премахне забранено съдържание – и сканиране на постове за информация за протести, за да може полицията да ги прекъсне.
И все пак наличието на такава технология не може да обясни обръщането на Путин към страха. Кремъл би могъл да използва същите инструменти, за да обезсили опозицията тихо, като същевременно запази демократичната фасада. Например, след като е открила плановете на активистите чрез тайно наблюдение на комуникациите им, полицията е можела превантивно да затвори предвидените места за протест или да задържи организаторите на несвързани с това основания. Използвани умно, новите инструменти можеха да заместят масовите задържания, полицейските побоища и терора.
Но днес в Русия те не се използват по този начин. Там високотехнологичните инструменти не заместват суровите репресии, а по-скоро ги допълват в синтез, близък до онзи, развит в Китай. Властите както задържат активисти превантивно, така и бият и арестуват хиляди протестиращи. Според опозиционния активист Владимир Милов те открито заплашват, че ще проследяват демонстрантите с помощта на лицево разпознаване и са изпратили заплашителни имейли на стотици дарители и поддръжници на Навални.
Ако икономическата криза и новите инструменти не обясняват прехода на Путин към по-строги репресии, то какво го обяснява? Отчасти отговорът е, че контролирането на политическата опозиция с усъвършенствани методи става все по-трудно в Русия. Руското общество продължава да се модернизира. Дори когато икономиката изпитваше затруднения през последното десетилетие, руснаците ставаха все по-образовани и по-свързани. В днешно време повечето от тях се свързват с интернет чрез мобилни мрежи 3G, които са достатъчно бързи, за да позволяват на потребителите да възпроизвеждат видеоклипове на мобилни телефони. Русия се превърна в петия по големина пазар на YouTube, като 39% от руските потребители на интернет съобщават, че използват приложението всеки ден. Всичко това започна да застрашава доминиращата роля на държавната телевизия в областта на новините. До 2021 г. само 42% от анкетираните руснаци – и по-малко от 20% сред тези под 35 години – са заявили, че основният им източник на информация за събитията в страната е телевизията. Четиридесет и пет процента са заявили, че това е интернет, независимо дали чрез социални медии, блогове, канали за съобщения или новинарски сайтове. Интернет все още може да включва държавната телевизия, но информационната екология явно се е променила през последните години.
В същото време подкрепата за либералните ценности нараства. Според проучванията на центъра „Левада“, когато бъдат запитани кои права и свободи смятат за най-важни, все повече руснаци отговарят, че това са свободата на словото (61% през 2021 г., в сравнение с 34% през 2017 г.), правото на получаване на информация (39%, в сравнение с 25%) и свободата на провеждане на мирни демонстрации (26%, в сравнение с 13%). Насилственото полицейско преследване все повече възмущава обществеността. Запитани за реакцията на правоохранителните органи срещу демонстрациите в Москва през юли 2019 г., когато полицаи разпръскваха участниците с бухалки и арестуваха стотици от онези, които оспорваха изключването на опозиционни кандидати от градските избори, 41% се съгласяват, че това е било „сурово, неразумно използване на сила“, в сравнение с 32%, които смятат, че полицията се е държала „адекватно“. За Кремъл дори е по-трудно да поддържа обществената враждебност към Запада. Преди нахлуването в Украйна положителните чувства към САЩ и Европа се повишаваха в продължение на седем години, като в края на 2021 г. надхвърлиха отрицателните нагласи.
Заедно с това тези събития направиха манипулирането на информацията по-трудно. Възходът на Навални беше както симптом на тези тенденции, така и утежняващ фактор. Аудиторията на канала му в YouTube нарасна от един милион абонати през пролетта на 2017 г. до 3,5 милиона през лятото на 2020 г., а след това до 6,4 милиона в началото на 2022 г. Редица негови видеоклипове, разкриващи корупция в руския елит, са получили над десет милиона гледания, а изобличението му на разкошна черноморска резиденция, за която се твърди, че принадлежи на Путин, е гледано над 122 милиона пъти, като според проучване на центъра „Левада“ 55% от зрителите са склонни да повярват на твърденията във видеото. През септември 2020 г. повече от 80 % от участниците в друго проучване заявиха, че знаят за Навални, а 20 % заявиха, че го одобряват – исторически максимум, който по-късно спадна до 14 %. Разбира се, много повече са тези, които не го одобряват, а мнозина са безразлични или отказват да отговорят. Но истинският въпрос не беше в популярността на Навални, а по-скоро в начина, по който той помагаше за намаляването на популярността на Путин.
Рейтингът на Путин се срина, след като спорната реформа от 2018 г., с която пенсионната възраст се увеличи от 60 на 65 години за мъжете и от 55 на 63 години за жените, окончателно сложи край на ерата на добрите чувства, последвала анексирането на Крим през 2014 г. Рейтингът на одобрение на президента, който се движеше около 80% след анексията, потъна до едва 59% през пролетта на 2020 г. – най-ниската точка за четирите му президентски мандата – преди да се стабилизира в средата на 60-те процента. Това все още може да изглежда високо, но с увеличаването на политическия контрол все повече респонденти вероятно са се чувствали притеснени да отговорят с отрицателен отговор на директен въпрос за Путин. Отговорите на други, по-малко чувствителни въпроси, показват продължаваща ерозия на подкрепата. Когато центърът „Левада“ помоли респондентите да назоват политиците, на които имат доверие, делът на споменаващите Путин спадна от 59% през ноември 2017 г. до 33% през януари 2022 г., като още по-фрапиращ спад се наблюдава сред младите хора. Когато са попитани за кого биха гласували на президентските избори, делът на посочващите Путин намалява от 57% през януари 2018 г. до 32% през ноември 2021 г.
В същото време потенциалът за антиправителствени протести се увеличава. През 2018-21 г. средно 18% от анкетираните заявяват, че са готови да участват в масови политически демонстрации, в сравнение със средно 11% през 2009-17 г. А големи вълни от протести избухнаха през 2017, 2019 и 2021 г. Те бяха по-широко разпространени от демонстрациите през 2011-2012 г., които бяха съсредоточени предимно в Москва и Санкт Петербург. Въпреки че като цяло руснаците остават разделени в отношението си към тези демонстрации, все по-голяма част от респондентите – 41% през 2019 г., в сравнение с 27% през 2017 г. – обвиняват полицията за острата ѝ реакция. Може би най-притеснително за Кремъл беше очертаващото се разделение между младите и по-възрастните руснаци: младите са станали по-отчуждени, прозападни и подкрепящи протестите.
Възход на твърдолинейните
Тези промени в общественото мнение очевидно представляваха предизвикателство за Путин. Но все още имаше множество начини, по които Кремъл можеше да реагира. За да разберем защо в този момент Путин е предпочел явните репресии пред манипулациите, е необходимо да разберем как се е променил вътрешният състав на режима му с течение на времето.
Първоначално обкръжението на Путин се състоеше от три групи: икономически експерти, повечето от които вярваха в пазарите и интеграцията със Запада; цинични политически фиксатори; и бивши и настоящи служители на службите за сигурност и правоприлагащите органи, известни като силоваци. Първоначално Путин поддържаше баланс между тези групи и търсеше съвети от всички, като даваше приоритет на тези на специалистите по даден въпрос. Постепенно, през последните две десетилетия, първите две групи бяха почти напълно засенчени от третата.
Това се случи по няколко причини. Първо, Путин изгуби вяра във визията, прокарвана от либералните икономисти. В началото той се отнасяше с внимание към техните възгледи, като назначи либертарианския икономист Андрей Иларионов за свой икономически съветник. Но предупрежденията им, че експроприацията на предприятия и толерирането на корупцията ще попречат на растежа и ще предизвикат пазарни кризи, се оказаха преувеличени. Пазарите се оказаха забележително снизходителни към страните, богати на петрол. През 2003 г. тогавашният министър-председател на Путин, Михаил Касянов, се опита да го убеди, че арестуването на бизнесмени като милиардера Михаил Ходорковски ще разклати доверието на инвеститорите. Въпреки това през трите години след ареста на Ходорковски през същата година и конфискацията на компанията му, руските акции утроиха стойността си, а притокът на преки чуждестранни инвестиции се увеличи четири пъти. „Много неща изглеждаха непоклатими“, спомня си ранният политически съветник на Путин Глеб Павловски. „Но когато те бяха премахнати, не се случи нищо.“
С течение на времето Путин не само престана да се вслушва в някогашните си доверени икономически съветници като Анатолий Чубаис, Херман Греф и Алексей Кудрин, но дори престана да ги защитава от своите главорези. През 2007 г. беше арестуван един от заместниците на Кудрин в Министерството на финансите. Към 2016 г. Путин позволи на силоваците да арестуват високопоставени служители като Алексей Улюкаев, тогава министър на икономиката, който сега излежава в трудов лагер осемгодишна присъда за подкуп. (Той твърди, че го е натопил близкият сътрудник на Путин Игор Сечин.) За силоваците битката е не само за идеи, но и за пари и власт, тъй като различните им бизнес империи се разширяват. Онези икономически технократи, които са останали и до днес, като Антон Силуанов, министър на финансите, и министър-председателят Михаил Мишустин, не изнасят лекции на Путин за пазарните сили; те просто правят каквото им се каже.
По същия начин Путин постепенно изгуби доверие в своите политически съветници. Когато през 2011 г. и 2012 г. в Москва и Санкт Петербург избухнаха демонстрации, това означаваше край за Владислав Сурков, главния политически съветник на Путин, който беше оформил контурите на неговата „управлявана демокрация“. По-късно, през 2019 г., когато Сергей Собянин, кметът на Москва, и Сергей Кириенко, първият заместник-началник на кабинета на Путин, не успяха бързо да сложат край на големите демонстрации, избухнали в столицата заради изборите за градски съвет, Путин остави политическия екип на мястото му, но прехвърли крайния контрол върху управлението на протестите от гражданските експерти върху службите за сигурност. Милов, който е участвал в демонстрациите, е поразен от това колко бързо всички различни служби са действали съгласувано, което подсказва за нови указания от най-високо ниво. Според анализаторката Татяна Станоева двамата най-реакционни колеги на Путин – Николай Патрушев, секретар на Съвета за сигурност, и Александър Бортников, директор на ФСБ, са убедили президента, че мирните демонстрации всъщност са били организирани от чужди сили. От този момент нататък властите не се справят с опозицията: те я криминализират.
След като икономическите и политическите ръководители на Путин бяха маргинализирани, силоваците се бореха за постигане на позиции, като се състезаваха помежду си да покажат твърдост и лоялност, като смажат опозицията и потвърдят подозренията на Путин за западен саботаж. Най-твърдолинейните привърженици на държавното насилие имаха личен интерес да подтикнат Путин към по-жестоки и открити репресии, като по този начин затрудняваха връщането му към по-изтънчени политически подходи. Освен силоваците, в тази група от твърдолинейни привърженици влиза и лидерът на Чечения Рамзан Кадиров, който е изпращал своите сили за сигурност да залавят критици или членове на техните семейства в други части на Русия и е отправял смразяващи заплахи срещу своите и на Путин опоненти. Понякога изглежда, че Кадиров умишлено преминава границите, за да предизвика Путин или да наруши някое табу – като същевременно се обявява за верен „пехотинец“ на президента. Когато Путин не ограничава или понижава в длъжност своите подчинени, това окуражава както тях, така и техните съперници.
Събитията във външния свят също играят в полза на твърдолинейните привърженици на Путин. Потушаването на неотдавнашните протести в Беларус, Хонконг, Казахстан, Сирия и Венецуела подсказа, че автократите, които използват брутални репресии, за да потушат несъгласието, са склонни да оцелеят. Западът реагира срещу нарушенията на правата на човека в Русия, като състави списъци с лица, санкционирани за извършване на нарушения. И все пак от вниманието на Путин вероятно не е убягнало, че на Русия беше позволено да остане член на Съвета на ООН по правата на човека през 2021 г., дори след като Навални беше отровен и след това изпратен в трудов лагер. А елитните западни приятели на Путин почти не премигнаха, когато руските войски нахлуха в Крим през 2014 г. и заловиха десетки политически затворници. Месец след анексирането на региона от Русия бившият германски канцлер Герхард Шрьодер отпразнува 70-ия си рожден ден с Путин в Санкт Петербург. А през следващата година бившият италиански министър-председател Силвио Берлускони се присъедини към руския президент в Крим, за да опита виното на региона.
Хазартът на Путин
След като отстрани старите си икономически и политически съветници, Путин се обгради не само със силоваци, но и с най-крайните сред тях – хора като Патрушев, който смята, че Западът е въвлечен в сложни конспирации, за да подкопае Русия. През 2021 г., ако се съди по официалните съобщения на уебсайта на Кремъл, Путин се е срещал със своя Съвет за сигурност около два пъти по-често, отколкото с правителството, включително с министър-председателя и други министри. Все по-малко загрижен за защитата на репутацията си в чужбина и впечатлен от краткосрочния успех на суровите репресии у дома, той позволи на силовите структури да се борят за неговото одобрение и за контрол над бизнеса, като разполагаха с всички инструменти на държавата.
Разбира се, тази вътрешна промяна не направи агресията на Путин в чужбина неизбежна. Но тя подготви почвата за нарастваща войнственост. Заменяйки политическата манипулация с груби тактики у дома, преминавайки от извъртания към налагане на страх, Путин отвори вратата за повече насилие на международната арена. Както Гуриев и аз документираме в книгата си, диктаторите на страха инициират средно повече войни и военни спорове, отколкото диктаторите на спина. Дори сред последните Путин е необичайно склонен към конфликти. Окуражен от огромния ядрен арсенал на Русия и нестабилната политика около границите на страната му, той не се е въздържал от конфронтация. Но стремежът към контрол чрез страх у дома му е позволил да се отърси от всички останали задръжки за използване на сила срещу съседите на Русия. Докато се преструваше на ненасилствен демократичен лидер, нарушаването на международното право и бомбардирането на цивилни граждани в друга държава представляваше риск за подкрепата му сред руснаците. След като обаче престана да се преструва и прие репресиите, вече нямаше нужда да се държи като дипломат.
Някои смятат, че нахлуването на Путин в Украйна е ход, целящ да повиши популярността му, опит да съживи националистическото въодушевление, последвало анексирането на Крим. Това обяснение изглежда малко вероятно. Ако целта би била вътрешна подкрепа, Путин щеше да се задоволи с признаването – а може би и с анексирането – на двете самопровъзгласили се донбаски републики Донецк и Луганск, което можеше да бъде доста популярен ход. Но социологическите проучвания, проведени преди инвазията, не показаха ентусиазъм за по-широка война. И ако Путин вярваше, че пълномащабното нахлуване ще повиши рейтинга му, едва ли щеше да се преструва толкова дълго, че руските „миротворци“ се намесват хирургически само за да спрат геноцида в Донбас. По-вероятно е, че чувството на Путин, че ефективно е потиснал вътрешната опозиция, го е освободило да се отдаде на по-грандиозни международни проекти.
Политиката в Русия сега ще се провежда в сянката на войната в Украйна. В началото войните често сплотяват гражданите зад своя лидер. Но те също така дестабилизират вътрешните работи, като променят общественото мнение и властта по непредсказуеми начини. Проучванията на общественото мнение, проведени от свързани с Кремъл фирми в началото на войната, показват, че много руснаци приемат официалния разказ, че заплахите на НАТО или зверствата в Украйна са принудили Путин да се възползва от тях, въпреки че проучванията на общественото мнение, проведени в условията на сурова диктатура от социолози, свързани с правителството – при това по време на война – очевидно трябва да се третират скептично. Руското обществено мнение може да се промени, когато информацията се разпространи. Руснаците ще научат, че техните войски са убили хиляди украинци – не само на изток, за да спрат предполагаемия геноцид, но и в цялата страна – и ще чуят за руските жертви. След като години наред са живели при условията на леки санкции, днес вече те са изправени пред жестоки икономически сътресения. Те ще видят как техният лидер, който дойде на власт с обещание за стабилност – и дълго време изглеждаше, че ще я осигури – се превръща в архитект на нестабилността. Тези, които са убедени, че заплахата от НАТО трябва да бъде преодоляна, ще видят как алиансът се активизира и разполага все повече оръжия по западната граница на Русия. Новата глобална изолация – с бойкотиране на руските спортни отбори и изпълнители – също ще се окаже деморализираща. Дори онези ултранационалисти, които подкрепяха войната на Путин, вероятно ще бъдат разочаровани от неизбежно обърканите, кървави и неубедителни последици.
При липса на ресурси и други средства Путин ще се изкуши да засили сплашването още повече. Но в икономически развитите и сложни общества, където обществото има достъп до комуникационни технологии и недоволството е широко разпространено, засилените репресии могат да дадат обратен ефект, предизвиквайки по-голяма съпротива. Путин е още по-уязвим поради силно личната отговорност, която пое за инвазията, оправдавайки я с историческо есе за отношенията между руснаци и украинци, публикувано през лятото на 2021 г., и с пламенна реч, произнесена три дни преди началото на инвазията. Няколко часа преди тази реч да бъде излъчена по държавната телевизия, той проведе записана на видео среща със своя Съвет за сигурност, вероятно за да разпространи отговорността сред всички негови членове, които послушно изразиха подкрепа за решението му да признае двете отцепнически републики. Но тежката хореография, в която Путин седеше сам на дълга маса и задаваше въпроси на всеки член, всъщност изпращаше послание за диктаторска насоченост.
В същото време, преминавайки към все по-големи репресии, Путин ще става все по-зависим от силоваците. За да запази контрола над различните агенции и фракции на руската държава за сигурност, той ще трябва да продължи да ги балансира и да ги противопоставя една на друга. Той ще трябва да премества влиятелни личности, като умело открива всеки намек за нелоялност. Чистките в елита, които вече се засилваха, ще станат още по-изразителни.
Като атакува следвоенния международен ред и променя стратегията си за контрол у дома, Путин залага на собственото си бъдеще. Започването на война, която не върви по план, е класическа грешка, която е подкопавала много авторитарни режими в миналото. Наглостта на лъжата на Путин, който изпрати войски да атакуват Киев, докато твърдеше, че спасяват жертви на геноцид в Донбас, също може да се окаже удар в собственото му лице. Противоречието между декларираната от него цел за обединение на два славянски народа и методите му – бомбардиране на жилищни квартали – може да се окаже твърде голямо, за да бъде преодоляно дори от опитната пропагандна машина. Много руснаци може инстинктивно да се опитат да избегнат когнитивния дисонанс, като се обединят зад своя лидер. Но когато този дисонанс е твърде голям, резултатът може да се окаже промяна на парадигмата. С толкова добре оборудвана и изпечена репресивна бюрокрация като тази в Русия, Путин може и да се чувства достатъчно сигурен, но задачата му за политическо оцеляване току-що стана много по-трудна.
