Преди няколко години Хауъл Милър е в затвора в щата Ню Йорк и обикаля пистата заедно със свой съкилийник, с когото се е сприятелил и който се оказва бивш конгресмен от САЩ. Преди да попадне в затвора, Милър, жизнерадостен човек в началото на петдесетте, ръководел едновременно строителна компания и сериозна дейност с марихуана. „Бях тих играч“, каза ми той. „А после един от моите хора беше хванат с два тона в камион.“ Когато Милър наближил края на дванадесетгодишната си присъда, започнал да чува истории за хора, забогатели от управлението на магазини за трева: „Мислех си: „Защо, по дяволите, още съм в затвора?“ Същия ден неговият приятел, бившият конгресмен Антъни Уайнър, му казал на пистата, че първите лицензи за диспансери [аптечни пунктове] ще бъдат издадени на хора, които имат присъди за марихуана. „Помислих си, че ще изляза и ще разгледам това“, казва Милър.
Това, което Уайнър е описал, е програмата за диспансеризиране на дребно за условна употреба за възрастни, или CAURD [Conditional Adult-Use Retail Dispensary program]. Това е водещата програма на Службата за управление на канабиса (Office of Cannabis Management – O.C.M.) – агенцията, създадена през 2021 г., за да наблюдава легализирането на марихуаната в Ню Йорк. Ограниченията върху канабиса в щата се разхлабваха от почти десетилетие насам, но през 21-ва година правителството прие закон, който доскоро щеше да изглежда немислим. Тогавашният губернатор Андрю Куомо беше изтласкан наляво по този въпрос по време на дебатите със Синтия Никсън; след преизбирането си той се оказа затънал в множество скандали и необичайно податлив. Законът не само направи тревата легална за възрастни; освен това той разпредели четиридесет процента от данъчните приходи, свързани с тревата, за общности, в които полицаите са извършили непропорционално много арести за марихуана, и постави за цел половината от всички лицензи да се предоставят на кандидати за „социално и икономическо равенство“: жени, цветнокожи, ветерани с увреждания, земеделски производители в затруднено положение и жители на общностите, в които има прекалено много полицаи.
CAURD отиде още по-далеч, като задължи първите лицензи за продажба на трева за развлечение да бъдат издадени на хора, които са имали или чиито членове на семейството са имали присъда, свързана с марихуана. Според анализ на Дружеството за правна помощ през предходните четири десетилетия полицията в Ню Йорк е извършила повече от един милион ареста за марихуана. Въпреки че тревата се консумира в приблизително равни пропорции в целия расов и икономически спектър, още през 2020 г. цветнокожите са били обект на деветдесет и четири процента от арестите и призовките за марихуана в Ню Йорк; арестите в града са били и много по-тежки в районите с висока бедност. Идеята за CAURD беше ясна: законната трева като обезщетение.
След като програмата беше обявена, се обадих на Деймиън Фейгън, активист и преподавател по темата за канабиса, който някога е бил един от малкото чернокожи фермери, отглеждащи коноп в щата. (Пушехме трева заедно в колежа.) Той ми каза, че току-що е бил назначен за главен отговорник по въпросите на справедливостта в O.C.M. Новият му началник, директорът на O.C.M., бил Крис Александър, тридесет и три годишен син на имигранти от Гренада, който е помогнал за оформянето на закона, докато работел за прогресивна нестопанска организация. Фейгън пък обменял текстови съобщения с дилъра на трева Миша за обратна връзка по предложенията за закона. Активистите бяха спечелили.
Хауел Милър излиза от затвора в началото на 2022 г. и проследява сигнала от Уайнър. Той го отвежда до Центъра за канабис в Бронкс [Bronx Cannabis Hub] – инкубатор, създаден от [специализираната адвокатска организация] Защитниците на Бронкс и ръководен от обществен защитник на трийсет години на име Илай Нортръп. През август същата година Нортръп провежда първата си среща с потенциални кандидати за CAURD. Около четиридесет души, повечето от които чернокожи или латиноамериканци, се събрат в приемната на офиса на Защитниците на Бронкс. Нортръп и колегите му преди това са защитавали в съда няколко от участниците и той ги черпи, когато влизат. Двадесет и няколко годишен мъж на име Сирвон, който се разхожда с шапка за баня Луи Вюитон, ми каза, че през уикендите се обаждал на Нортръп от [затвора] Райкърс, за да си поприказват. „Това е моят брат“ – казва Сирвън. „Това е истински пич.“
Центърът събира на едно място хора, които се занимават с различни неща в Ню Йорк. Сред потенциалните кандидати са зидар, треньор по „намаляване на вредите“ и собственик на местен магазин за хранителни стоки. Има също таксиметрови шофьори и управители на ресторанти, счетоводител и електротехник. (Дневната работа на Сирвон все още е дилър на трева; скоро той научава, че без данъчни документи, показващи, че е управлявал печеливш бизнес, не може да кандидатства за CAURD). Сред малкото жени е Найоми Гереро, историчка на изкуството в началото на трийсетте си години, която защитава докторат в Градския университет на Ню Йорк. (Брат ѝ е осъден за трева.) Сред многото мъже е Кос Марте, който на двадесет и три години е арестуван по обвинение в трафик на големи количества наркотици и след като излежава присъда, отваря фитнес зала в „затворнически стил“, наречена Конбоди [приблизително, „измамническо тяло“]. Той има излъчването на млад Вин Дизел и телегенична усмивка; вече е участвал в предаването „Елън [Дедженерис]“. Щял да нарече диспансера си Конбъд [измамническа пъпка].
Предприемачеството в областта на легалната трева обикновено е спорт за добре капитализирани хора. Откриването на диспансер може да струва милиони долари, а тъй като марихуаната все още е незаконна на федерално ниво, собствениците на диспансери не могат да отпишат много от бизнес разходите си – те плащат ефективни данъчни ставки до осемдесет процента. CAURD обеща пакет, който ще помогне на притежателите на лицензи да прескочат тези бариери, като осигури ремонтирани помещения за диспансери и достъп до кредитен фонд от двеста милиона долара. Законът за канабиса на Ню Йорк забранява най-вече вертикалната интеграция; той е създаден, за да предотврати завладяването на бизнеса от страна на корпорациите и да даде възможности на хора, които нямат в биографията си финансиране с рисков капитал или Goldman Sachs. В няколко щата компаниите, които вече доминираха на пазара на медицинска марихуана, получиха първи шанс на пазара за развлечение. В Ню Йорк тези компании трябваше да изчакат три години. „Има много бели мъже, които са ядосани и смятат, че предаваме индустрията“, каза ми Фейгън.
Ако е така, то не е било лесно. На срещата в Центъра Нортръп започва да отговаря на въпроси и ръцете продължават да се вдигат. Все още е незаконно да се транспортира марихуана през границите на щата – как търговците на дребно ще получават запасите си? Фермерите в горната част на щата отглеждат полета със законна марихуана! Какви ще бъдат условията за отпускане на заеми от страна на държавата? Никой не знае точно. Колко ще струва кандидатстването? Две хиляди долара. И тези пари не подлежат на връщане. „Боже!“ – възкликва един от присъстващите.
А какво да кажем за малките магазинчета и трейлърите за продажба на трева, които са изникнали из целия град през лятото? Дали те вече не са завзели пазара? „Всичко това е незаконно“, казва Нортръп. „Вие не сте в незигодна ситуация.“ Предполага се, че в крайна сметка градът ще затвори тези магазини. Кейти Хочул, която междувременно беше заменила Куомо на поста губернатор, настояваше, че законните диспансери ще бъдат отворени до края на 2022 г. Служителите на O.C.M. оприличават задачата си на монтиране на самолет, докато е в полет. „Ню Йорк не се базира на никакъв съществуващ модел“, казва Нортръп. „Те основават всичко на идеята, че се опитват да направят правилното нещо.“
В края на срещата предварителна умора пресича настроението на бушуващ оптимизъм. Една жена с розова пола въздъхва. „Не мисля, че правителството е направило това объркване случайно“, казва тя. „Мисля, че го правят нарочно.“
Програмите за равнопоставеност на други места вече са се провалили. В Илинойс има обособена част за кандидати за социално равенство, но до 2022 г. само един процент от законните предприятия за трева в този щат имат мажоритарна собственост на чернокожи. В Охайо е постановено, че петнадесет процента от лицензите за медицинска марихуана трябва да се издават на цветнокожи; след съдебен процес мандатът е обявен за противоконституционен. Но един щастлив политически момент е създал възможност за нещо радикално в Ню Йорк. Ако O.C.M. изгради печеливша индустрия за марихуана върху основата на социалното равенство, това може да промени траекторията на националната легализация. Ако не успее, хората могат да го възприемат като смъртна присъда за социалната справедливост, която има нещо общо с легалната трева.
Около деветстотин души кандидатстват за лицензите на CAURD. Когато през ноември 2022 г. O.C.M. обявява първите одобрения, само тридесет и шест кандидати са преминали. Милър не е сред тях. Не е и Марте, който ми каза, че е направил тренировъчен пробег, докато е качил документите си, и е бил кандидат № 13.
Гереро, историчката на изкуството, все пак е получила лиценз. Внимателна жена, владееща институционалната критика, тя изглежда по-внимателна към обещанията на CAURD – и към представата за престъпния дух и икономическото изкупление, който изглежда се очаква от притежателите на лиценз – отколкото някои от другите кандидати. Въпреки това тя казва, че е плакала, докато е гледала обявяването. „Терминът ‚въвлечен в правосъдието‘ описва всички хора в моето семейство“, каза ми тя. „Просто се поклащах напред-назад и си мислех, че сме го направили. Наистина го направихме това нещо.“
Има обаче някои големи въпроси. Щатът е получил първия от многото съдебни искове, в които се твърди, че CAURD, давайки изключителен приоритет на хора с присъди и техните семейства, нарушава закона. Обновените от държавата места за диспансери не са готови и никой не знае кога ще бъдат готови и къде ще бъдат разположени. А и двестате милиона долара все още не съществуват.
Тези пари трябва да бъдат плод на партньорство: петдесет милиона от държавата, сто и петдесет милиона от инвестиции от частен фонд. Управлението на фонда е поверено на екип, състоящ се от бившата баскетболна звезда Крис Уебър, предприемачка на име Лавета Уилис и Сиберт Уилямс Шанк, финансова фирма, сертифицирана като собственост на жени и малцинства. Седмица след обявяването на първите лицензи онлайн изданието NY Cannabis Insider съобщава, че по всичко изглежда, че не са събрани никакви частни средства. Нещо повече, Уебър и Уилис са имали неразкрити връзки с огромна национална марка за трева – Cookies, а основните им предполагаеми постижения в тази област – набирането на сто милиона долара за предприемачи от не-белите малцинства и стартирането на съоръжение за канабис за петдесет милиона долара в Детройт – не са се осъществили.
Авторът на този доклад е Брад Расино, журналист от Сиракуза. От 2021 г. той публикува един след друг материали, в които се изтъкват пропуските и усложненията при въвеждането на законната трева. „Хвърляш камък напосоки – и попадаш на разследване за отчетност“, каза ми той. (Когато помолих Уилис и Уебър за коментар, те посочиха, че никой никога не е постигал това, което те се опитват да направят).
Кандидатите на CAURD започват да се притесняват. Марте и няколко приятели създават групов чат за клюки, мозъчни атаки и споделяне на ресурси. Той се превръща в чат в WhatsApp, след това в група в Discord и се разраства много бързо – Расино, казва, че е започнал да получава „постоянен поток от телефонни обаждания, ДМС в Twitter и съобщения в LinkedIn от хора, които задават базисни въпроси“. Някои хора са достатъчно близо до Александър и Фейгън, за да им пишат, когато възникнат проблеми; други не са могли да получат информация от никого. В O.C.M. работят хора от практическия свят на социалното правосъдие. Сега, в качеството си на регулатори, от тях се изисква да спазват дистанция – дори и ако не го правят винаги.
Марте, който говори по Zoom заедно с малкото си бебе в носилка на гърба му, е обсебен от системата за оценяване, използвана за одобряване на заявленията. „Дайте ми този лиценз и след три седмици ще започна да правя доставки“, каза ми той. Гереро е все по-скептична и претоварена. Толкова много хора ѝ се обаждат със странни и хищнически финансови предложения, че тя е казала на баща си да изключи домашния телефон. Повечето от притежателите на лиценз CAURD са уязвими за подобни неща: паричната стойност на лиценза вероятно е седемцифрена, но без финансиране или недвижими имоти те не могат да започнат дейността си. „Социалното равенство не се състои в това да откъснеш възможност от нищото и да я дадеш на някой, който не е имал такава“, каза ми Гереро. „Става дума за подкрепа на този субект и за създаването на условия за успех. Истинската работа е в това междинно звено.“
Според нея нюйоркските законодатели са създали ситуация, в която лицензо-получателите с най-много ресурси отварят магазини първи – „пълна противоположност“, отбелязва тя, „на това, което са казали, че искат да направят“. Лицензо-получателите с най-много ресурси засега са организациите с нестопанска цел: осем лиценза са получили организации, които обслужват лишени от свобода лица. Те обикновено са имали списъци за набиране на средства и управителни съвети. На 29 декември 2022 г. Housing Works, която подкрепя хора с ХИВ/СПИН чрез продажба на дрехи и книги, открива първия легален магазин за трева в Ню Йорк, близо до парка „Вашингтон скуеър“. Вратите отварят в 16:20 ч., а опашката обикаля квартала. Крис Александър е първият клиент. Той си купува пакет дъвки с вкус на диня и сорт трева, наречен Banana Runtz. „Казвал съм го често и ще го кажа отново“, казва той на тълпата. „Справедливостта не е нещо си. Тя е нещото. Тя е това, което правим.“
В началото на 2023 г., в Ню Йорк има само един легален магазин за трева и около 1400 нелегални. Някои от тези магазини имаха вид на Apple Store – минималистичен мърчандайзинг, щандове от светло дърво и стъкло – и изглеждат добре капитализирани. Голяма нелегална верига, наречена Empire Cannabis Clubs, е отворила първия си магазин в Ню Йорк в началото на 2021 г., като настоява, че нейният бизнес модел, при който клиентите плащат за членство в „частен клуб“, е законен. (Съсобственичка на веригата е заявила, че всеки мъж в семейството ѝ е излежавал присъда за марихуана и че магазините са начин да „върнат изгубените години“). Голяма част от нелицензираните магазини приличат на бодеги [bodegas[1]] за марихуана, намират се в помещения, които преди това са били бодеги за марихуана, и изглежда са управлявани от собственици на бодеги за марихуана, които са намерили начин да печелят по-добре. На заседание на Градския съвет представители на Асоциацията на търговците от Йемен – почти половината от бодегите в Ню Йорк се управляват от йеменци – казват, че много от членовете ѝ искат лицензи за продажба на трева, но знаят, че като „собственици имигранти“ те „обикновено са последни на опашката, когато става въпрос за тези нови разпоредби, като закона за канабиса“.
Гейл Брюър, бивша президентка на район Манхатън, която сега е член на Градския съвет на Горен Уест Сайд, настоява Ню Йорк да направи нещо за тези магазини. Срещнах се с нея в офиса ѝ на Кълъмбъс авеню в един дъждовен следобед. Брюър е в началото на седемдесетте години, с руса коса, посивяла в корените, и непоколебима осанка на дългогодишна жителка на града. Беше се съгласила да ме заведе на обиколка из незаконните магазини в нейния район – по нейни думи, при последното преброяване имало шестдесет и пет, разположени на около сто и шестдесет градски части. Тя определи маршрута ни така: „Трябва ли да започнем с, как се казва, Wazoo Zazoo?“
Никой и никога не е умирал от твърде много трева.
В почти всеки щат, където марихуаната е декриминализирана, легализацията е последвана от ръст на незаконната дейност. Много предприемачи държат ръка и на двата свята: легалните производители в Калифорния често пренасочват половината от продукта си към нелегалния пазар като предпазна мярка срещу нестабилността на индустрията (и за да подсилят печалбата си). Неотдавна властите в този щат обвиниха основателя на известна легална марка, че е наемодател на редица незаконни диспансери в Лос Анджелис. Уебсайтовете, подобни на Yelp, в които се изброяват местните диспансери, често показват легалните и нелегалните фирми еднакво, без да ги разграничават.
Но взривът от нелицензирани магазини за трева в Ню Йорк е безпрецедентен. Това се дължи, наред с други неща, на огромния брой витрини и на свръхнатоварената култура на предприемачество в града, където моменталните разпродажби са в постоянен разцвет. Това се дължи и на факта, че нюйоркската полиция, която вече не може да претърсва коли или подозрителни лица под претекст „мирис на марихуана“, изглежда изобщо не се интересува от полицейска дейност, свързана с тревата. Един от служителите на Брюър ми предположи, че полицията е твърдоглава – тя не иска да си има работа с проблема, който е създала държавата. Във всеки случай правоприлагането се е паднало на напълно неподготвената O.C.M. Александър сравнява ситуацията с групов проект в началното училище. „Да кажем, че Джесика има задача да рисува, но тя не може да рисува“, каза ми той. „Не съм очаквал да рисува, но ще се заема с рисуването вместо нея. Но не се връщайте и не казвайте, че груповият проект е грешка, защото аз рисувам бавно“.
През годината и половина, която измина между легализирането на марихуаната и появата на легалните магазини, на нелегалните магазини беше позволено да процъфтяват. Потребителите чакаха магазините за трева и ето – ето ги! В продължение на месеци влизах в случайни магазини за пушене, когато минавах покрай тях, и питах служителите дали това е един от новите легални диспенсъри, за които бях чувал толкова много. „Разбира се“, обикновено ми казваха те. „Абсолютно.“
Името на бодегата с трева на една крачка от офиса на Брюър е Zaza Waza. Тя разполага с кадифено въже и червен килим, плюс стандартния за такива места инвентар: предварително свити джойнтове, неонови мелнички за пъпки, сложни бонгове [лули], никотинови изпарения с вкус на бонбони (които са незаконни за продажба в Ню Йорк), кутии с азотен оксид, дъвки, напоени с трева, и шоколадови блокчета от марки извън щата. Няколко продукта рекламират наистина ужасяваща сила: една торбичка с прасковени желатинови кръгчета от калифорнийската марка Smashed съдържа двеста и петдесет милиграма THC на кръгче – достатъчно, за да изпрати страстна пушачка като мен ако не в гроба, то поне в спешното отделение. (Тези предполагаеми количества не винаги са точни. Освен това никой и никога не е умирал от твърде много трева.)
„Кога ще е легално?“, попита Брюър човекът на щанда, докато разглеждахме стоките. „Искам да кандидатствам за лиценз.“ Той ми каза, че не се е интересувал от марихуана, докато не започнал работа в магазина, преди месец, но сега смятал, че това е страхотен и очарователен продукт. Подаде ми копие от списание „Канабис“, в случай че искам да науча повече.
Срещу тези продавачи могат да бъдат разгърнати множество санкции, както граждански, така и наказателни, поне на теория. Чуросите с трева [вид мексикански сладкиши] са напълно законни – и едно тринайсетгодишно дете може да ги консумира непредпазливо, без да получи пристъп на паника – но от време на време полицаите все още арестуват дамите, които ги продават в метрото. В края на 2022 г. Брюър публикува проучване за магазините за трева в нейната община, като иска от офиса на шерифа и O.C.M. по-добро правоприлагане. Шерифът изпраща полицаи да претърсят няколко магазина и да конфискуват незаконните продукти. Рафтовете на Zaza Waza били опразнени. Два дни по-късно магазинът е отворен отново, напълно зареден (Собствениците на Zaza Waza не могат да бъдат открити за коментар).
Обратно по Кълъмбъс Авеню, с Брюър минавахме покрай бодега за трева на всеки няколко блока. Тя има мрачно чувство за хумор по отношение на тяхната непобедимост. Кметът Ерик Адамс е създал междуведомствена работна група, която да инспектира магазините и да конфискува незаконните продукти; щатският законодател е предоставил на O.C.M. правомощия да издава глоби до двадесет хиляди долара на ден. Но глобите могат да се налагат само чрез разпръснати административни изслушвания и според съобщенията O.C.M. е събрала общо само двеста и двадесет хиляди долара, преди да прекрати изцяло производството.
„Разочарована съм!“, заявява Брюър. Долнищата на крачолите на вълнените ѝ панталони са пропити от ходенето през локви. Минаваме покрай един бар, наречен „Забрана“. „Градът обвинява държавата, държавата обвинява града“ – продължава тя. „Прокурорът казва: „Не получавам никакво съдействие от полицията или шерифа“. Продължавам да питам: „Защо просто не можем да съберем всички в една стая?“ Питам Брюър кои служби ще трябва да присъстват. „Окръжният прокурор, шерифът, полицията, O.C.M., данъчните и финансовите служби, службата за защита на потребителите, здравната служба“, каза тя. „А и училищата.“ Казва ми, че някои от магазините отварят по-рано, за да хванат гимназистите, които отиват на първи час. Продажбата на канабис на непълнолетни е престъпление.
Помислих си за разговора, който проведох няколко дни по-рано с разговорлив адвокат по канабис на име Джефри Хофман. „Най-добрият начин да се преборим с нелегалните магазини е да отворим няколко легални магазина и те да радват клиентите си“, казва той. „Следващият е да няма данък върху законните магазини в продължение на три години, а след това да наложим данък, когато имаме индустрия за канабис за седем милиарда долара.“ Но бързият път, продължи той, би бил да се наложат огромни, ескалиращи глоби на собствениците, които притежават имотите, в които се помещават незаконните предприятия. В политическите му мечти градът може да изземе имота след третото нарушение на наемодателя, след което да отвори легален магазин за канабис на първия етаж и да постави над него достъпни жилища. „Благодаря ви много – а сега вече съм кмет“, казва той.
Брюър се ухили, когато ѝ разказах за този разговор. „Това е страхотна идея, ако не се налага да я осъществиш в действителност“, каза тя.
Ню Йорк трябва да лицензира не само хората, които ще продават марихуана – трябва да лицензира, наред с други, и хората, които ще я отглеждат. И тук регулаторните органи се опитват да създадат индустрия, която да е справедлива и да щади околната среда. Щатът е дал първия кръг от лицензи за отглеждане на марихуана на земеделски производители, които вече са имали разрешение за отглеждане на коноп – т.е. канабис с ниско съдържание на ТХК – който е законен от 2017 г. насам. Ню Йорк е единственият щат в страната, в който първата реколта от легална марихуана е отгледана изцяло под слънцето, казва ми Александър. На фермерите е разрешено да отглеждат по един акър на открито или около половината от тази площ, ако искат да отглеждат в оранжерия. Александър казва, че тези ограничения са „продиктувани от принципи“.
Не всички са съгласни, че това е нещо добро. „Качеството е толкова лошо“, ми казва дългогодишен производител на трева в Бронкс, който нарича себе си Колектора и има култови последователи. „За отглеждането са необходими екваториални условия – топлина и влажност.“ Класическата нюйоркска трева, казва той, е „неприятна, остра, свръхостра. Никога не мирише сладко. Вървиш по улицата и усещаш миризмата, като си казваш: „По дяволите!“. „Тук не може да се отглежда такава трева на открито.“
Колекционерът, бивш американски пехотинец, който носи ски маска, когато показва тревата си на публични събития, е започнал да отглежда марихуана, за да облекчи собствените си симптоми на посттравматично стресово разстройство. Той се гордее с пресния продукт, който никога не е третиран с пестициди и е докосван само от няколко ръце: „отгледан, а не пренесен“. Искал да стане легален, каза ми той, но новият закон не определял пътя за получаване на лицензи за хората, които все още участват в черния пазар. Само тези с присъди имали право на CAURD; много дългогодишни дилъри и производители никога не били хващани. От Колектора ми изпратиха подробно разработено предложение за амнистия, изготвено от виден адвокат по въпросите на канабиса. То включваше двойно сляпа система за кандидатстване, трибунал за установяване на истината и помирение, затворени изслушвания. Всичко това би отнело много време. Но Колекторът не е много притиснат – бизнесът му процъфтява. Публикува в Инстаграм снимки в близък план на гъстата си, прекрасна реколта и всяка седмица продава огромни количества трева през Discord.
Повечето от конопените фермери са бели и са в горната част на щата. Британи Карбоне, която е израснала в Лонг Айлънд, управлява ферма заедно със съпруга си Ерик. В миналото ѝ заниманията с марихуана са включвали сблъсъци с органите на реда: като студентка в Пенсилвания през 2010 г. тя е арестувана за пушене на трева в стаята си в общежитието. Родителите ѝ плащат глоба от три хиляди долара, а тя полага един ден общественополезен труд; година по-късно досието ѝ е автоматично заличено. Страстта ѝ към марихуаната не е намаляла. След колежа тя работи като личен треньор за Equinox и започва да прави свои собствени CBD смеси, като смесва екстракт от коноп с корен от ашваганда и маточина в кухнята си. Когато Ню Йорк обявява, че фермерите могат да получат лиценз за отглеждане на коноп за CBD, тя се сеща за имот, който семейството ѝ притежава и в който има много неизползвани площи. Имало дори плевня – там тя и Ерик били организирали сватбеното си тържество.
Посетих фермата, наречена Трикола, в един хапещо студен ден. Карбоне носеше яке от агнешка кожа, Ерик – подплатени дънки, а кучетата им тичаха под краката ни. Карбоне ме повози с един автомобил, минавайки покрай нива с четириметрови растения марихуана – милиони топчета, които леко се поклащаха на вятъра. В хамбарите имаше телени клетки за сушене на реколтата. Пластмасови вани бяха натъпкани с торбички с трева.
Карбоне говори с енергията на учен, който се занимава с политика, и с безпокойството на спортист по време на пресконференция. Тя ми каза, че разбира, че хората са скептични относно качеството на марихуаната, отглеждана на открито. Тя смята, че „тази възможност трябва да се предостави на наследниците на производителите, на хората, които от години отглеждат марихуана в Ню Йорк“. Все пак тази възможност е била смесена благословия. Тя и съпругът ѝ се научили да отглеждат коноп точно когато федералното правителство го извадило от списъка на контролираните вещества: предлагането рязко нараснало, цените рязко спаднали и те се оказали с реколта, която в по-голямата си част била неизползваема, и с непосилен дълг. Легалният канабис им дошъл като спасителен пояс, но двамата са преобърнали всичко, за да отгледат първата си реколта, а след това се оказали почти без възможности къде да я продадат.
През първите месеци на 2023 г. в Ню Йорк започват да се появяват лицензирани пунктове за продажба на канабис. Smacked Village, първият магазин, управляван от индивидуален лицензиант на CAURD, Роланд Конър, отваря като фургон на Bleecker Street през януари. Скоро след това се появява и Union Square Travel Agency, луксозен магазин, управляван от Doe Fund, организация с нестопанска цел. O.C.M. разширява обхвата на CAURD отвъд планираните сто и петдесет лиценза с надеждата да бъдат отворени повече законни магазини. През април Кос Марте най-накрая получава своя лиценз. Хауел Милър получава своя през юли. След това, през август, цялата програма е спряна поради съдебен спор.
Група ветерани от армията съди O.C.M., твърдейки, че CAURD дискриминира хората, които са били определени като кандидати за социално равенство, включително и тях. Скоро на коалицията на доставчиците на медицинска марихуана е позволено да се присъедини към делото като ищци, което поражда популярната теория, че тя е организирала делото. Брад Расино, журналист от Cannabis Insider, не е изненадан. „Прочетохме толкова много истории от толкова много адвокати, които твърдяха, че CAURD е магнит за съдебни дела“, каза ми той. Джефри Хофман, адвокат по въпросите на канабиса, казва същото: „Абсолютно обичам хората от O.C.M., хваля ги до втръсване, но техните разпоредби не съответстват на закона.“
Съдията, председателстващ делото, издава съдебна заповед, с която замразява програмата CAURD. Към този момент само около двадесет лицензо-получатели са извършвали дейност. Много хора са подписали договори за наем и плащат наеми, губейки парите, които едва са събрали. Уебър и Уилис най-накрая са си осигурили кредитор, Чикаго Атлантик, за заемния фонд от двеста милиона долара. Заемите не изискват обезпечение, но лицензо-получателите не могат да предоговарят условията, не могат да изплащат заемите предсрочно без санкции и не могат сами да определят маржовете си на печалба или разходите за персонал. Лихвеният процент е 13%. O.C.M., която се нуждае от повече магазини по улиците, отмени периода на изчакване за компаниите за медицинска марихуана, като позволи на всяка една от тях да навлезе на пазара срещу такса от двадесет милиона долара.
Карбоне ми каза, че фермерството е „най-смиряващото преживяване, през което можеш да преминеш“, и заяви, че то я е научило да се откаже от много очаквания. За да събере пари и да получи помощ за операциите, тя си е партнирала с компания в Калифорния, но това не се е получило. Нещата в този щат също не вървят добре – високите данъци и регулаторните трудности са затруднили пазара на правни услуги. Малките предприятия фалират, корпорациите се преместват на по-малко рестриктивни територии, а по-голямата част от покупките на трева все още се извършват нелегално. „Калифорния се дави“, казва Карбоне. „А хората се хващат за Ню Йорк като за спасителна лодка. А сега спасителната лодка потъва.“
През есента на 2023 г. O.C.M. убеждава съдия, че на няколко лицензо-получатели трябва да бъде разрешено да продължат дейността си. Марте, който е вложил стотици хиляди долари в изграждането на своето място и е започнал да се страхува, че е направил грешка, която ще промени живота му, е един от тях. Той отваря Conbud десет дни по-късно на ъгъла на Orchard и Delancey, само на три пресечки от парка, където за първи път е арестуван за трева. Организира огромно парти – Фънкмастър Флекс е диджей, продавачите носят тениски с надпис „Върнете се със заповед за арест“, а снимачен екип заснема всичко за документален филм.
Марте, естествен търговец, въоръжен със социални връзки и пиар агент, е толкова добре подготвен, колкото може да бъде някой в програмата CAURD. Въпреки това той веднага се сблъсква с препятствия. Ако потърсите в Google „магазини за трева“ в неговия квартал, излизат само незаконните. Законът изисква продуктите от канабис да не се виждат от улицата и ограничава текста, който магазинът може да отпечата върху табелите си. (За разлика от тях много бодеги за трева имаха ярка, нелегална прилепчивост.) Марте обикаля като в стари времена по улиците, разказвайки на хората за магазина си на испански и на съвсем елементарен китайски.
През октомври заявленията за лицензи бяха отворени за широката публика. Без да е сигурна как ще се развие съдебният процес, O.C.M. призова притежателите на лицензи CAURD да кандидатстват отново. Взех влака обратно до Бронкс, където Центърът помагаше на хората да се ориентират в процеса. Нортръп подреждаше документите, а притежателите на лицензи, свикнали да бъдат обработвани от правителството, седяха търпеливо. Един от тях се беше отказал от ресторант, за да се съсредоточи върху диспансера си, и се притесняваше от поредната промяна. В телефонен разговор с бизнес партньор той каза: „Ами ако O.C.M. ни прецака два пъти?“
Ищците, които съдят O.C.M., постигнаха споразумение в края на ноември: ветераните получиха лицензи за диспансери, а всеки доставчик на медицински продукти получи разрешение да отвори три диспансера. Сега CAURD може да продължи. Обадих се на Карбоне и я хванах в „транс на подстригване“, тоест докато обработва ръчно посевите си с марихуана. Двамата с Ерик са намалили броя на служителите си заради забавеното въвеждане на пазара и сега се грижеха за половин акър реколта предимно сами. Техните предварително свити джойнтове и дъвки се продаваха в Housing Works и Conbud. Но разходите за правене на бизнес са наказателно високи, казва тя, и пазарът се колебае, а фермерите свалят цените до невъзможни нива, само за да могат да доставят продуктите си по рафтовете.
„Това не е лесен щат за правене на бизнес“, казва тя. Според нея O.C.M. не е подготвена да регулира законните магазини, да не говорим за нелицензираните: „По рафтовете на легалните диспансери има трева, отгледана на закрито извън щата, която се продава като „оранжерийна“. Производителите знаят това – ние знаем как изглежда оранжерийното отглеждане, но никой не иска да доносничи за диспансерите.“ Тя казва, че някои диспансери не плащат сметките си, може би в някои случаи „защото са обременени с безумна месечна квота“ от държавата за техните витрини. „И какво трябва да направим по този въпрос?“
В края на годината се провирах през празничните купувачи в Трайбека на път за адвокатските кантори на Cleary Gottlieb, тридесет етажа по-нагоре във високата сграда, където Нортръп беше поканила притежателите на CAURD да планират следващите си стъпки. Хората се потупваха по гърба, докато влизаха. Повечето от тях се опитваха да намерят финансиране. Един мъж, таксиметров шофьор, все още беше недоволен, че е трябвало да кандидатства за лиценз два пъти. За CAURD той трябвало да докаже, че е управлявал успешен бизнес, но за да получи предимство в общия кръг, трябвало да покаже, че е с ниски доходи. „Социално равенство ли искате – или искате да ме унижите?“ – пита той.
Найоми Гереро е изчаквала, отказвайки поредица от хищнически предложения. Езикът на социалното равенство е започнал да изглежда като прикритие за една по-брутална капиталистическа реалност. „Много от нас искат свят, който да функционира на радикални принципи, но ние не живеем в такъв“, каза тя.
Нортръп е решил, че най-добрият начин да помогне е да се включи в законодателната власт: сега се кандидатира за щатския парламент. Няколко лицензианти живеят в района на кампанията му, в Морнингсайд Хейтс и Западен Харлем, и се шегуват, че ще гласуват. Той предложил на лицензиантите да организират пътуване до Олбани, за да се застъпят за себе си. „Дори и ако са само хората в тази стая, ние все пак имаме сила“, казва той. Разговорът продължава, а идеите летят заедно с оплакванията и надеждите. Биха ли могли да създадат франчайз на CAURD и да привлекат инвеститори, които да се заинтересуват от няколко магазина? Могат ли да се възползват от групово финансиране? Не е ли твърде късно? „Ако чакаме O.C.M., ще ни прецакат“, казва един мъж, който управлява ямайски ресторант в щата. „Така бедните хора, като всички нас в залата, биват маргинализирани.“ Бодегите за трева продължават да работят с мизерен продукт на ниски цени, а корпорациите чакат зад ъгъла. „Не е честно – признава Нортръп, опитвайки се да успокои залата. „Това е Америка и се разиграва като в Америка.“
През януари седнах в един бар близо до парка „Форт Грийн“ и се огледах за Сирвон, дилъра на трева, с когото се бях запознал в Центъра преди година и половина. Бяхме се уговорили да обядваме заедно в 13:00 ч. и той великодушно бе настоял да дойде чак в Бруклин от Ийстчестър, в Бронкс. Но сега валеше сняг, за пръв път от много време насам, и в три часа се оказа, че ям коктейл от скариди, докато се занимавам с едно дълбоко познато, почти старомодно занимание: пиша СМС на един търговец на трева, за да го попитам кога най-после ще се появи.
Сирвон пристигна с качулка, вдигната над главата му, и пръстен с табелка, на която пишеше „NEW MONEY“. Израснал е в Идънвалд[2] и е попаднал в затвора за първи път, когато е бил на единадесет години, каза той, по обвинение в грабеж. („Майка ми има седем шибани деца и се грижеше сама за всички. Не, не можех да ѝ искам пари, за да ми купи чифт малки панталони“). Не след дълго той започва да продава трева. Направил бизнес с това, когато бил на деветнайсет и очаквал първото си дете; доставчикът му прекарвал варели от Ямайка. „Имаше Piff, Sour, Kush“, казва той. „Нищо от тези афганистански боровинки.“ Започва да прави доставки, разширява се и увеличава персонала си. „Имаш хора, които са амбициозни и гладни, и ги каниш да работят заедно. След това имаш хора, които просто обичат да имат пистолет и да се занимават с глупости – ‚О.К., можеш да бъдеш охранител‘, разбираш ли?“ Той разнасял по половин килограм дневно, получавайки хилядарка в брой на вечер.
Без право на CAURD, той продължава да се занимава с търговия, но нелицензираните магазини са объркали бизнеса му – отчасти като окуражават продавачите, които са нови в търговията. „Ако дойдеш в Идънвалд – казва той, – и видиш мен и още тринадесет негърчета да стоим там, ще си кажеш: „Майната му, ще отида в магазина за цигари“. А в пушалнята до щанда има прашна торба с чипс, така че те ще вземат E.B.T.![3]“ Картите E.B.T. не могат да се използват законно за алкохол, тютюн или дори готови храни, да не говорим за марихуана, но нелицензираните магазини вече работят извън редица регулаторни граници, така че може да са готови да преминат още няколко. (Говорител на офиса на Бруър ми каза, че е чувал слухове за магазини, които приемат E.B.T. за трева.) Печалбите на Сирвон са се понижили значително. Той работел до полунощ и едва изкарвал по двеста долара.
„Не става дума за това, че знаем перфектния начин за проектиране или прилагане на пазар на канабис“, ми каза Крис Александър от O.C.M. „Към кого се обръщаме, за да знаем как да го направим? Това сме само ние.“ В момента агенцията има около сто и петдесет служители. „Не сме близо до мястото, където трябва да бъдем, за да се справим с всичко, което се опитваме да направим“, казва Александър. Въпреки грешните стъпки на агенцията, има и победи, които могат да се покажат. През 2023 г. Housing Works е реализирала продажби на стойност двадесет и четири милиона долара. Преди година, според доклад на O.C.M., в страната е имало само двадесет диспансера, собственост на чернокожи; до януари Ню Йорк е добавил още една дузина. Марте казва, че продажбите в Конбъд се увеличават с пет процента всяка седмица. Найоми Гереро е получила издаден от щата терен за семейния диспансер, наречен Nube, и се надява да го отвори по-късно тази година. Хауел Милър е подписал договор за наем на диспансер в Бронкс – Two Buds, който ще управлява заедно с брат си и чието голямо откриване е планирано за пролетта. Изпратих имейл на Антъни Уайнър, за да го попитам дали си спомня за разговора си с Милър на пистата в затвора. „Егати“, отговори той. „разбира се, че си спомням този пич. Толкова се радвам да чуя, че се справя добре. Изпратете му моите най-добри пожелания.“
Повече от сто хиляди присъди за марихуана са заличени, а продавачите на черния пазар продължават да преминават към белия, макар и бавно. Миша, който преди това е бил дилър на трева за Деймиън Фейгън от O.C.M., е получил лиценз CAURD и ключовете за магазин в Бушуик: „Магазинчето за цветя на Миша“. Няколко стари производители, сред които Колектор, са се наредили на опашката за микролицензи, позволяващи отглеждане на малки количества, подобни на занаятчийска бира. „Казах на Деймиън: „Братле, дали ще ми дадеш лиценз или не, има много от нас, които ще си правят каквото си знаят. Добре е да намериш начин да ни вкараш“, казва Колекторът.
Все пак в складовете залежава двеста и петдесет хиляди килограма легална трева, а търпението в Олбъни е на изчерпване. В края на януари Хочул нарече легалното въвеждане „катастрофа“ и заяви, че „законодателството е създадено по начин, който не е подготвен за успех“. Брад Рейсино смята, че персоналът на O.C.M. е обрекъл програмата на провал. „Когато започнеш да използваш този закон по свой начин и не си избран служител, нещата започват да се объркват“, казва той. И се опасява, че много от притежателите на лиценз CAURD ще се окажат в по-лошо положение, отколкото когато са започнали. „Имате всички тези хора, които вече са били обект на посегателство от страна на правителството, а вие вземате това уязвимо население и експериментирате с него.“
Сирвон все още иска да стане легален, но не можел да направи силна кандидатура. Не разполага с капитал, за да си осигури витрина, законна или не, а корпорациите вече не ловят хора с присъди за марихуана, за да инвестират в тях, дори и хищнически. „Аз съм черен“, каза ми той. „Точка. Аз съм от квартала. Обещаха ми четиридесет акра и едно муле, а още не съм видял нищо. Когато става дума за чернокожи, винаги има проблем. Винаги има нещо в дребния шрифт.“ Казах му, че се надявам някой ден да има собствен магазин за трева. „Да“, каза той. „В някакъв момент. Това е нещото, с което определено се занимавам. Фактите.“
[1] Според отдела по здравеопазване на Ню Йорк за „bodega“ вече се счита всеки магазин с площ под 300 кв.м, в който се продават мляко, месо или яйца, но не е специализиран магазин (пекарна, месарница, магазин за шоколад и т.н.) и няма повече от две каси.
[2] Edenwald Houses е жилищен проект в кварталите Ийстчестър и Лакония в Бронкс, Ню Йорк, тоест място за много бедни хора.
[3] Електронен трансфер на обезщетения (EBT) е електронна система, която позволява на държавните служби за социално подпомагане да отпускат обезщетения чрез магнитно кодирана платежна карта, използвана в САЩ.
