От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2011_05_Requiem_mid

 Книгата можете да вземете за прочит тук,
с едно щракване на мишката...

Реквием за никого – реквием за светлината

... който започва в Берлин с разговор между мъж и жена за една франзела, онзи хрупкав френски хляб, baguette, изпечен във формата на пръчка, точилка, бейзболна бухалка – зависи в коя държава се намирате – и завършва с пожар, в който изгаря същия този мъж след като е обезбухалчен, обезчленен, обезмъжен, с една дума: наказан за своя садизъм, от жената.

Не знам друго човешко въображение да е използвало хляба, този символ на живота, като инструмент за насилие над жената. Трябва да си роден и отрасъл на Балканите, като Златко Енев, за да се сетиш за такава метафора. На Балканите, внушава той със своя Реквием, омразата е вездесъща – към другия, към любовта, към жените. Омразата, олицетворявана от мъжете. Омразата – садистичен израз на мъжката слабост; тези мъже мразят и себе си, но единствено важна за тях е борбата да надвият другите мъже, т. е., да властват и да имат пари. Тя им помага да забравят за себеомразата.

Тази страхотна книга носи вечната тема за престъплението и наказанието. На Балканите престъплението е вездесъщо. И безнаказано. Не само че няма институция за наказание – няма я моралната система за самонаказание. Наказанието, всички знаем дори без да го мислим, е инструмент, чрез който доброто се опитва да надделее злото. Добри в тази брутална, достоверна история на български-балкански нрави са жените.

Ето защо Реквиемът на Енев не е за никого. Реквиемът е за жените. Но в тази географска област жените са никого. Омразата на мъжете е еднаква към чуждото (етническите турци и циганите) и към жената – но йезуитския им манталитет е в това, че жената първо трябва да бъде употребена за кеф – и за приходи в зелено – преди да бъде унищожена, докато другия етнос просто трябва да бъде изклан.


Small Ad GF 1

За да напишеш такава книга се иска обаче не просто въображение. Иска се кураж, много кураж. Иска се да си преживял близката българска история отвътре и да си се отвратил от нея до отчаяние. Фонът, на който се случват човешките драми в книгата, е преименуването на българските турци през 1984-1989. Продължението на този фон са събитията в Босна и Косово от 1990-те и търговията с женска плът, която предизвика хуманистичната реакция на борците за човешки права в Западна Европа.

Но да заявя очевидния факт, че това е първото сериозно белетристично произведение, написано от български писател след 1989, което безмилостно, без украса и без илюзии, без маниерност и без сладникава религиозност, без бягство в съмнителни алегории и исторически измишльотини и без претенции за епичност, но всъщност като минорна, тържествена меса показва Вината и Виновниците, означава да кажа твърде малко за него. То е само повърхността.

Другата „повърхност“ е, че сюжетът притежава всички белези на качествена литература. И поради това е в състояние да покърти и най-циничния читател. Четивност – тече като река, нищо излишно, човек не иска да остави текста. Език – диалогът е абсолютен, човек го чува; езикът е чист, български, макар и изпълнен с турцизми, и адекватно характеризиращ всеки от героите. Структура – направо няма грешки, при това включва няколко съвършено изненадващи обрата и един сюрреалистичен „трик“, които всеки път проехтяват като изстрели на револвер до ухото ти. Историята до самия си финал е непредсказуема – а непредказуемостта е може би най-силното качество на всеки текст.

Истинските дълбочини – такива, където слънцето не достига, но които трябва да се преживеят, за да настъпи пречистване – са две. Едната е, че мъжете са от комунистическата класа и тяхната власт, преди и след 1989, произтича от мястото им в комунистическата йерархия. Зловещото е, че те всички са умни и знаят да спазват дистанциите помежду си. Но те нямат човешки цели, в смисъл на човещина. Тяхната цел е да упражняват власт като слугуват на патриархалните нрави. И тези нрави определят моралната система, в която мъжете функционират и в която всеки има място в зависимост не от личните си качества, а от това в коя група се намира по рождение: жена, турчин, циганин, физически гигант, потомствен комунист или гъвкав служител на комунистическия режим. Проява на тази власт е мъжкият член и аналното съвокупляване – най-физиологичния израз на подчинеността на жената. Членът се размахва като символ на непобедимост и непогрешимост или бива изрязван от тялото на провинилия се като наказание и предупреждение, че размахването е позволено само на някои, не на всички.

Другата дълбочина е в събирателния образ на българската жена – майка, съпруга, невинна девойка, запленена от първата си любов, любовница, използвачка, мъченица – който във всичките си превъплъщения изглежда благородно и е носител на доброто. Така по невероятно убедителен начин авторът внушава отвращение от оскотелите балкански мъже. Методът, по който една от тях – най-смелата – наказва мъжа, в когото се е влюбила, е напълно неочакван, зашеметителен финал на този български Реквием. Изведнъж се усещаш, че неволно си го желал и се радваш на отмъщението, колкото и жестоко да е то. Възвеличен си от последвалото опрощение. И малко след това разбираш, че става дума за сюрреалистична действителност. Всички, които живеят в България, знаят, че в реалния живот възмездието и произтичащото от него опрощение – все още – не се е случило.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Няма съмнение, че българските жени ще четат тази книга със заслужено удовлетворение – тя отдава дължимата почит за тяхното състояние на жертви и тяхната жертвоготовност. В края на краищата в тях има нещо свято. Също не може да има съмнение, че на сегашните националисти и расисти – колко ли са те в България? – ще се прииска да намерят автора и да му отрежат члена заедно с топките.

Голямата въпросителна е дали българският читател-мъж ще намери в себе си достатъчна самокритичност и морална сила да понесе и разбере динамита, който е заложен в тази книга. Дали мъжките актьори в тази кланица-ебалня ще имат моралната сила да познаят себе си, да провидят, че режисьор и кастинг е нямало, а те сами са се поставили в ролите си, и да преживеят катарзиса на пречистването. Говоря за всички български мъже – тяхното свинство е само въпрос на разлики в интензитета. Иска ми се да вярвам, че това ще стане – защото тук дори не става дума за морално несъвършенство, а за първично, необуздано, дивашко преживяване на един живот, който всъщност няма друга цел освен парите и сношаването: и двете форма на упражняване на власт.

В началото на класическия Реквием хорът моли Бог, който единствено има милост, да осигури вечен покой на онези, които са се освободили от плътта. В края на месата, хорът зове Бог да разпръсне вечна светлина върху умрелите. Но в човешкия свят на Балканите тъкмо светлината – в нейния най-широк метафоричен обхват – е умряла. Аз бих прекръстил тази книга на Реквием за Светлината.

Златко Ангелов[1]



[1] Благодарен съм на Златко Енев, автора на Реквием за никого, за изключителната привилегия и удоволствие да прочета неговия текст в ръкопис. Приятелите на този свят идват и си отиват по неведоми пътища. Към онези, които остават, съм безмилостно критичен: толкова критичен, колкото мога да бъда само към себе си. Всъщност, давам си сметка, че са ми останали само онези приятели, които са издържали моята критика през годините до ден-днешен.

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.


Pin It

Прочетете още...

Пръстът на Сталин

Джейкъб Микановски 13 Сеп, 2017 Hits: 9445
Алегориите правят нещата плоски. Освен това…