Първата сцена. Жена и мъж. Мъжът изисква от жената да му докаже, че го обича. Прави го, като ѝ нарежда да яде франзела. Жената мрази франзелите и не е в състояние да погълне дори парченце. Все още не знаем защо. Изглежда абсурдно да не харесваш франзела, какво е това? Мъжът настоява. Франзелата ще се върне при вас в този роман и ще ви обясни първата сцена. Тук не се случва почти нищо и се случва много. Във въздуха виси непоносимо напрежение. Всичко това се дължи на повествователния метод на автора.
Втора сцена. Младо момиче е изпратено с две дамаджани до чешмата за вода. След известно време тя забелязва, че водата, вместо кристално чиста, тече червена от кръв. Уплашена, тя побягва. По пътя се спъва и наранява коленете си. След известно време обаче се връща, водена от любопитство и загриженост. Вижда млад циганин, който стои до реката, тежко ранен в бедрото. От собствения му брат. С брадва. Заради едно момиче. С брадва. Още не знаем какво съдбата крои на двамата.
Трета сцена. Малко момче. Откриваме го в привидно невинна сцена на игра с калинки. Когато авторът ни приближава към момчето, виждаме зловещата му усмивка. Всъщност то садистично измъчва калинките, като гори по гръбчетата им допълнителни точки с лупа. Опитът на дядо му да го хване за ухото е безполезен. Авторът ни представя всички тези герои без контекст, в детските им години, в младостта и наивността им, която вече предвещава определени техни черти като възрастни.
Чувствате ли се вече в забавен каданс? Усещате ли атмосферата на потисничество, репресии, разделение, бруталност, която все още няма конкретно име, но присъствието ѝ не може да бъде отречено. Авторът умишлено и постепенно ни въвежда в миазмите на терора и потисничеството. Много ми е любопитно в коя част от книгата вие, като читатели, ще почувствате това напрежение най-силно, коя сцена първо ще разруши спокойствието ви. Трудно ми е да избера, но съм на страница 45, където започва „състезанието“ за купуване на месо. Хората, наредени на тази опашка, излъчват толкова осезаем гняв и отчаяние, че е трудно да не доловите неудобството и унижението им по собствената си кожа.
От всички страни я притискаше плътна стена от запотени, напрегнати човешки тела, бутащи с неистова решимост напред и само напред. Един от токовете ѝ попадна между железните пръчки на отходната шахта пред вратата, за миг тя се опита да спре, да го измъкне, но тълпата я понесе като пословичната перушинка, оставяйки зад себе си прегазената останка от модна дамска обувка. „Тридесет лева“, помисли си тя с отчаяние, „тридесет лева“, но в този момент нечия корава ръка я сграби отзад и започна да мачка задника ѝ немилостиво. Опита се да се обърне, да срази нахалния нападател с поглед, но това също се оказа невъзможно, междувременно се носеше като в сън по дългия коридор, водещ към залата с щандовете, зашеметена, обезсилена, почти лишена от каквито и да било чувства. Слава богу, двадесетте метра коридорно мъчение най-после намериха края си, тълпата я изплю настрана в залата омаломощена и полумъртва. Надпреварата продължи без нея, в свободен стил, всеки за себе си, в оставащите десет метра до заветния щанд за месо. Мария приседна на студения циментов под, зарови глава между колене и заплака.
„Това не е народ, а мърша“, [цитира Петко Славейков един от героите на романа]. Не знам нищо за България и политико-историческия ѝ проблем с Турция, признавам честно. Обичах историята, но както всички знаем, онова, което се преподава в училище, може да бъде много избирателно, защото е невъзможно да се разказват всички факти и обстоятелства. Колко ли истории все още не знам? Тук на помощ идват романи като „Реквием за никого“, където се разкрива една от скандалните страници от новата българска история. Запознавам се с друга форма на репресии, насилие над човеци, на заличаване на цял етнос. Комунистическата власт принуждава българските турци да сменят имената си, за да бъдат асимилирани напълно като национално малцинство. Думата „турчин“ става забранена. Благодарение на романа ние опознаваме най-кървавите методи на насилие и най-големите страхове на хората. Авторът представя и презрителното отношение към ромите. Нарастващият национализъм звучи като историческа песен, позната на всеки европеец, и със сигурност ще намеря и други книги, които ще ми покажат колко много от тези песни все още не са стигнали до ушите ми. Когато издателят ми писа, че желае полският читател да не пропусне тази книга, тъй като тя е била премълчана в самата България, се почувствах двойно заинтригувана и веднага започнах да чета. Обещанията, дадени от издателя преди четенето, се изпълняваха страница след страница.
Златко Енев създава толкова плътна атмосфера, че неволно добивате впечатлението, че в България от 80-те и 90-те години няма място, където човек може да диша. Усещат го дори и децата. Те са апатични и лишени от амбиции, започват да делят хората на по-добри и по-лоши от най-ранна възраст. Момиче, което потръпва от отвращение, защото случайно е докоснало циганин, което се страхува да бъде видяно заедно с него. Дори училищните стени не осигуряват сигурност и са неприятно зрелище на разделения. Момиче на име Звездомира не става, когато учителката я извиква по име. Тя не иска да приеме новото си име. Основният повествователен слой е препълнен с всевъзможни прояви на зверство, което се задейства у човека от прекалено много власт и разделя хората на по-добри и по-лоши. Книга за хора със силни нерви ли е това? Четенето ѝ предизвикваше у мен почти физическа реакция, също като при „Красиви зелени очи“ на Арност Лустиг. Особено страниците със сексуално насилие, което в този роман се появява много често. Имам навика да предлагам на читателите на отзивите си откъси от книгата, за да могат те сами да вкусят от езика ѝ. Този път няма да цитирам нито един пасаж, носещ този товар на насилие, защото всеки трябва да претърпи изненадата, дори шока от него. Все едно са посегнали на неприкосновеността на собствения ви живот!
С течение на времето Марион беше започнала да свиква дори с монотонните, най-вече сиви фасади, сякаш опитващи се да скрият зад безцветност толкова неприемливото тук демонстриране на материално благополучие. „Дори когато се стремим нагоре, ние пак прекланяме глава, по навик“, беше ѝ казал един от колегите, намигайки. „Нали знаете нашата поговорка за преклонената главица?“ Тогава тя само се беше усмихнала, но с течение на времето беше започнала да разбира колко действително важно за местния начин на живот беше това просто правило. Никога не бъди пръв, никога не се опитвай да се различаваш от останалите! Дори за нейната немска душа, привикнала с отказа от показност като с нещо напълно естествено, тукашният страх от различността понякога изглеждаше преувеличен, някак атавистичен. Най-страшният български чадър е не онзи, който стреля с отровни куршумчета, а другият, невидимият – чадърът, под който се крият всички в тази страна, страхувайки се да се покажат навън, знаейки какво ги очаква…
Авторът ни сервира тези брутални хапки на фрагменти. Той не разделя романа си на глави, не улеснява или изброява. Това изглежда като умишлен трик, за да се накара читателя да почувства, че всичко в тази история протича плавно, случва се близо до вас, точно зад ъгъла, от другата страна на улицата или в съседство. Навсякъде враждебността, несигурността, комунизмът предизвикват убийствено желание за унищожение. Читателят ще се натъкне на буквално описание на нападение на похотливо момче, което дълго дебне да се нахвърли върху едно момиче. Само след три страници сцената се пречупва в друг образ на жена, която изпитва отвращение по друга причина в подобен момент. Понякога се чувствам така, сякаш Златко Енев е създал чувствен роман за бруталността на режима. Чувствен, само за да може читателят да разбере до каква степен бруталността може да предизвика пристрастяване, да опиянява с обещанието за удоволствие. Прилагателното „чувствен“ няма нищо общо с „брутален“ и въпреки това имах чувството, че тук те се преплитат поради факта, че мъжката част от героите оправдава бруталността си чрез несъмнен закон – сексуалното желание. Изключителното езиково умение на автора ни въвежда не само във физическото проявление на режима, но и ни въвлича в неговата психика, дори в неговите вътрешности. Това е литературно разглобяване, разслояване на омразата на един етнос към друг, на всички социални класи, всяка възраст и пол.
Оставя ли Златко Енев място за справедливост в романа си? Има ли дори момент на отдих? Той ни предлага частици надежда, към които обаче читателят остава подозрителен. Такъв е стилът на много добрата литература – да оставя съмнение и вечно напрежение относно това, което все още може да се случи, и да ни среща с герои, преживели толкова много. При цялата бруталност, която ще ни сполети тук, Златко Енев очевидно застава на страната на жените и търси изкупление за тяхната мъчителна съдба. Наближавайки края на романа, повествованието внезапно ще се промени и авторът ще предостави разказа на една от героините. Това е изненадваща похват, който обаче съвпада добре с общата тематична тежест на романа. Портретът на жените не е жалостив, нито ги представя като беззащитни. Те не се предават без бой. Възприемам промяната в разказа като най-висш израз на уважение към женската сила и издръжливост. Дали отмъщението на жените ще бъде сладко? Може ли един режим да бъде свален по приятелски начин? Ще намерите отговорите сами, докато четете.
Това е книга за страха. Книга – демон. Книга, която обсебва паметта ми, от която никога няма да се измъкна. Корените от илюстрацията на корицата ни гледат, което ще си позволя да приема като перфектна метафора за откъсване на хората от корените им. Растенията без почва не оцеляват дълго. Златко Енев ни вкарва в атмосферата на един забравен от бога български град, където царят лични нещастия, побоища, изнасилвания, постоянно унижение и неразбираема омраза. „Реквием за никого“ е ужасна историческа песен, придружена от тежки разкази за тормоз, арести и преселвания, завършили с изгонването от страната на триста и шестдесет хиляди българи от турски произход. Това е много повече от разказ за принудителната смяна на имената, това е цяла машина за унижаване на човека и отнемане на достойнството му. Това е книга, която трябва да бъде прочетена и осмислена, така че да се превърне в Реквием за всички.