Наистина защо? Вместо да седнем и напишем свои разкази или роман… ако можем. Вместо да си премълчим… защото кой му пука, че някаква книга ни е доставила удоволствие или друга ни е доскучала до смърт? Вместо да оставим тази работа на професионални критици… ако има такива и ако има общоприети национални стандарти, т. е., ценности, които да ги ръководят.
Най-сетне: вместо да оставим читателите сами да решават за себе си. Интересно е все пак, ако 19 век във Франция нямаше Сейнт-Бьов, според когото „критикът е просто човек, който знае да чете и учи другите как да четат“, дали Александър Дюма или Виктор Юго или дори Стендал щяха да бъдат любимци на читателската публика? Може би да, а може би и не.
Във времената на блогосферата и интернетния самиздат опитите за подредба на литературните стойности, каквито е имало през миналите векове, са абсурдни. Цялата тази мета-литературна продукция е една демократична анархия. Която се харесва. И тъй като всяка литература в сърцевината си е национална, много важно се оказва в какъв порядък на ценностите споменатата анархия завари отделните национални литератури.
Англия и Франция продължават и през 2012 да имат своите национални писатели, определени по класическите стандарти. В Америка също – въпреки космополитизма и пазарните инстинкти на Ню-Йоркския издателски истаблишмънт – големите писатели като Алис Мънроу и Джонатан Франзен следват традицията на Хемингуей, Фокнър, Карвър и Ъпдайк. Тези и други известни на всички имена се знаят и ценят не само от културния елит, но и от блогосферата.
В България няма нито един национален писател, чийто авторитет да се ползва за стандарт както от блогосферата, така и от читателите. Да не говорим за писателите, никой от които не се и опитва да посочи в чия традиция пише; поне на мен не ми е известно признание на български писател, че се е учил от друг български писател.
Обаче има един добър консервативен елемент от литературния процес, който не се е променил. И това е елементът, без който литературата не би съществувала. Писането на белетристика и днес става по стародавния начин: с ползване на езика по уникален начин – писателския глас или стил – за разказване на истории. Всеки писател – а няма защо да се лъжем, писателят се разпознава отдалече, колкото и светът да се е напълнил с графомани – продължава да има своя глас.
Аз харесвам гласа на Захари Карабашлиев. Той е понякога прекалено себенасладителен: като тенор, опиянен от способността си да вземе горно си, преиграва с образните сравнения, например. Но е глас пълен с енергия. Излиза от школувано гърло. И не се опитва да надвика никого. Той е глас мелодичен, хармоничен и приятен за слушане – пардон, за четене. Дори в 18% Сиво, един определено слаб роман, този глас е на своята небесна висота.
Може би по тази част от прозата на Карабашлиев няма да имаме разногласия. Но какво да кажем за историите?
Историите от най-новия сборник на Захари Симетрия са (пак) лични и той не се опитва да скрие този факт: избор, който трябва да уважаваме, стига разказите да ни говорят за неща повече и по-големи от самия него. С изключение на интимния като откъснат лист от личен дневник „Длани“ и подчертано субективния „Запетая“, да, историите на Захари са надлични. А това, според мен, значи, че в тях има универсално послание: чувство, разбита любов, страх, раздяла, победа на силния човек… все метафори на човешкото състояние.
Има потрес. „Наследството на Никодим Никса“ със сигурност е най-потресаващият, най-универсалният и най-българският от всичките 13 разказа в този сборник. История вътрешна, водеща ни из тъмните ъгли на една душа, в нея има колкото реализъм, токова и абсурд. Но жестокият, неочакван край прави от тази смес послание за българския характер и как той се проявява в българските условия. Човек веднага забравя, че авторът не живее в България. (Впрочем, защо трябва да се интересуваме от това къде живее авторът? Но всеки споменава за това, сякаш поради този факт прозата на Карабашлиев трябва да бъде гледана по някакъв друг, специален, садомазохистичен начин.)
Другият разказ за българския характер, който има неочакван край, е „Томато“. Историята се случва в Сан Диего, но е просто безумно, иронично и безутешно българска.
Ще опитам да обобщя: разказът (късият разказ, или както жанрът е известен в Америка, the short story) може да се замисли или като случка или като човешки характер. В първия тип случката е централна, тя е интересна, героите само я разиграват. Тя свършва неочаквано, често без никакъв катарзис, просто увяхва. Във втория, централен за автора е характерът на героя или героинята и той ги показва чрез характерен епизод от живота им. И този епизод по правило има неочакван, максимално драматичен край. Разказите на Чехов и Реймънд Карвър са от първия тип. Разказите на Толстой и Хемингуей са от втория. Не скривам предпочитанието си към втория тип, нито се осмелявам да твърдя, че това са чисти типове – става дума за подхода на автора, когато ги измисля. Резултатът е функция на писателския талант.
Захари обича случките. Търси ги около себе си, за да ги превърне в белетристика. В Симетрия той ме убеди, че от този подход и с този негов глас, могат да се получат чудесни разкази. Дори да са, както казва моя приятел Христо Блажев, „по-скоро импресии на някакъв момент или кратък отрязък от нечий живот“. Такива са „Очите на госпожа Милевска“, „Равновесие“, „Как не започнах Третата световна война“, „Карма“, „Книга на мъртвите“. За „До хоризонта и обратно“ не съм сигурен, защото е разказ, който ми навя толкова лична носталгия за Черно море и плажовете край Кранево, че сигурно не мога да го преценя безпристрастно. Направо слаб и излишен е „Разказ за остров“.
Има, разбира се, и един трети тип разказ – моя предпочитан – майсторка на който е канадската писателка Алис Мънроу. В този тип писателят избира да разкаже целия живот на своя герой върху територията на късия разказ, доближавайки го до новелата. Захари се е опитал да напише такъв тип разказ, но не е успял до край. Става дума за „Симетрия“. Героят е схематичен, никакво вътрешно напрежение, банално паралелни истории и, което е непростимо, няма неочакван край, който да смае и приобщи читателя към трагичната съдба на героя.
Но признавам, че има още нещо, което наглед няма общо с литературата, но интуитивно усещам, че е решаващо за литературния резултат, независимо от подхода към историята и гласа на писателя. То е любовта.
Захари е изпълнен с любов към случките и хората, които участват в тях. Сложете му какъвто искате епитет – оптимистичен, енергичен, бодряшки, лековат, безгрижен, елитен, емигрантски, пич, добронамерен – Захари е човек обичлив и той описва с обич. Той не се гнуси от героите си, каквито и да са те, и не ги гледа отстрани (както се изрази моята приятелка Бояна Ламбер за други български раказвачи), а със симпатия и разбиране. Захари се слива с тях и е ироничен към тях, защото ги обича.
Надявам се вече да е станало ясно, че въпросът ми от заглавието е ироничен.
Захари следва своя собствен глас и той става все по-хармоничен. Захари обича случките в живота и ги прави да звучат все по-интересно – за такъв стил в Америка казват, че е page-turner (обръщач на страниците). Захари Карабашлиев постепенно ще заслужи не просто възторзите на феновете си, а място в българската литературна традиция.
А защо аз пиша за Захари? Ами защото съм убеден, че – в контраст с лошата българска традиция да мълчат – писателите трябва да си казват един на друг дали се харесват или не, от кого са се учили и кого са научили в занаята.
Нашето приятелство със Захари се завърза, когато пуснах на две-три места в блогосферата отрицателна рецензия за 18% Сиво. Вместо да ми се разсърди, той ми благодари. Ако се държим така, ще изглеждаме като хора, а не като звезди, петимни за публично ухажване.
Единственото, което има значение, е дали пишем добра белетристика, която хората с добър литературен вкус четат.
