Недялко Славов. КАМБАНАТА – роман (Хермес, Пловдив – 2017).
Награда за нова българска проза „Хеликон“ 2016;
Награда „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга за 2016 г. от номинираните в конкурса.
Героят на тази книга, който я и разказва, Вено, е престъпник, лежал два пъти в затвора за убийство. Наследил от баща си нагона да убива, който му идва като мозъчно затъмнение в драматични моменти, Вено на средна възраст се завръща в пустеещото си родно странджанско село и заживява като самец. Чувствителен е към природните красоти колкото автора си. Две срещи определят неговия хоризонт. Едната е от миналото: Лейла, красива циганка и негова съученичка, е първата му любов, която след години развратен живот се връща в края на повествованието, за да го примами да бъде убит. Другата е в настоящето: местният поп е на умиране и го вика, за да му предаде ключовете на умиращата селска църква. Ножовете, клането – това е стихията на Вено. Но доверието на попа и докосването до замлъкналата камбана някак магически, без психологическа достоверност, го карат да тръгне по пътя към вярата и доброто. Той се заема да пази умиращите старци, които са лесна плячка за циганите от клана на Мемат. Мематите са многоброен враг, но бучакчията Вено успява да ги победи с физическата си сръчност. Напразно: старците и самата Лейла падат мъртви под ножовете или в пожарите на злите цигани. И на него не му остава нищо друго, освен да бие камбаната. Любовта загива. Смъртта е безпощадна. Врагът е неизбежен. Жив остава само престъпникът.
Недялко Славов. ПИАФÈ – роман (Хермес, Пловдив – 2018)
Жената – Зара – и мъжът – Крис – се срещат случайно. Погледът на Зара драсва клечка кибрит – не, газова горелка – в сърцето на Крис. Поне на думи. Сексуалното привличане оттук нататък се описва от двамата поотделно, нейното в курсив, неговото в прав шрифт, като любов. Зара е разведена, но се разпростира нашироко върху еротично-емоционалните спомени от мъжа си, който я напуска, защото тя не е могла да забременее. Фокус на живота ѝ са сексът и алкохолът. Крис пък е изоставен от жена, която не иска да има деца. По професия е … не мога да се сетя и търся отново в книгата. О, да. Той е мъжкар, който има пари от унаследени имоти и му е лесно да задоволява страстта си да колекционира стари вещи. Краят и на двамата е непредсказуем, въпреки изпепеляващата ги страст. Тя, алкохоличката, е прибрана в лудницата. Той се самоубива със собствения си автомобил. Гол. Едни и същи от началото до края, те играят в кукления театър, скован набързо от Славов.
Пиафè (изписва се на френски като le piaffer, а на английски е добило популярност като the piaff) e вид конски ход (алюр) от висшата езда, при която конят се вдига на задни крака и стъпва върху манежа ту с единия, ту с другия преден крак; нещо като тръс без придвижване напред. В екстремния вариант на пиафè, конят е почти прав, а може дори да е седнал върху задните си крака. Алюрът се постига само при идеална връзка между ездач и животно – както казва един от корифеите на този спорт, най-красива е ездата, когато не личи, че върху коня има човек – и е от алюрите с голяма трудност.
Може да приемем метафорично, че книгата е конят, а нейният автор изпълнява с нея или върху нея фигури от висшата обездка. Очевидно и самият Недялко Славов вижда книгите и себе си по този начин. Но слял ли се е той с книгата си в едно съвършено piaffer (с „r“ накрая)? Умее ли той да говори на „аргото на всемирната любов“? Едва дочетох т. нар. роман до края, за да съм сигурен, че чувството ми, че не умее, което се появи от първите страници, е вярно. Оставил е твърде много незарастващи рани върху своя кон. Защото е искал да бъде и той там, където практически няма пиафè, няма история, няма добре обязден кон. Или ако се привижда история, тя е такова превзето клише, че в суетата си авторът ѝ не е забелязал своето маниерничене. Което започва от заглавието, впрочем!
Опитът му да влезе в резонанс с любовната история, която е писал от името на жена и мъж, но всъщност все с един и същ език, в един и същ регистър, се е провалил и там, където историята би могла да бъде спасена: в образа на дървeното бяло конче, застинало в позата piaffer. Според един стар педиатър, децата говорели на играчките си до петгодишна възраст. Идеята на автора е била (допускам, но може и да си измислям), че Крис и Зара не могат да намерят хармония между себе си – своето ПИАФЕ (без ударение) – понеже Зара отказва да има дете, въпреки че всъщност може да забременее. И кончето става символ на загубената чистота от детството. Но всичко това е толкова измислено, накъсано на парчета, изкуствено и без никаква вътрешна логика, че не може да бъде компенсирано от красотата на езика, с която по един и същ начин говорят и жената, и мъжът. Не, не! Те не говорят! Те декламират.
Детето е непостижимо. Зара пие. Крис се взира безпаметно в бялото дървено конче в очакване, че то ще се задвижи. Но всичко е видяно отвън, откъм кожата. Случайни хора, случайни случки се мяркат, сякаш за да запълнят страниците на книжлето. И над всичко, като почти задължителен оргазмен заместител на липсата на история, властва сексът. Също описан отвън, не като чувство, като душевно преживяване, а като анатомия на половите органи и сетивата. Като безразборна игра, но не индивидуална, а групова. Но понеже авторът не е нито анатом, нито лекар, дори тези сцени изглеждат лишени от вътрешно съдържание. Кухи и прикачени са като повтарящи се сензации. Въпросът ЗАЩО беше непрекъснато в главата ми. Без отговор. Защо тези хора се обичат? Защо любовта им е като хронична сексуална изневяра, но не произтича от сърцата им? Защо сърцата им са като дървеното конче, т. е. не се движат, а изпълняват нарежданията на пишещия? Защо Зара се люби – ексхибиционистично, а не катартично – с морето, а не с любимия си мъж? И най-важното защо: защо авторът не ги е напълнил с психологическа дълбочина, която да обясни постъпките и чувствата им и от това да стане някакъв сюжет, все пак? Вместо това Зара е „берачката на пениси“, а Крис е „страхотен любовник“, чиято пот мирише „на здраво мъжко тяло“.
Два примера: „Разсейвам се по осовата линия, по крайпътните дървета; пускам радиото, но напразно – ръката [на леля му] ѝ ме обсебва все повече. Добре че се намесва втора ръка. Тирът профучава страховито, с издута корабна сирена – навлязъл съм в другото платно. Въздушната преса се стоварва и ме залепя за седалката. Стрелвам обратното огледало – една ръка гневно ми размахва среден пръст.“ Без връзка с историята, насилствено напрегната и неестествена по отношение на скоростта, с която се следват отделните моменти. „Ха-ха, какъв идиот тоя – изпратил ми селфи на члена си. [… след половин страница умности по този повод …] Ще им пиша на момчетата още днес, да, дори сега – значи да им щракат по едно селфи и да си ги пращат пенисчетата. Еректирали, замаяни, тъпи, облещени; еднооки циклопи, циклопчета – ахнали пред купола на пубиса, ококорени пред любовната пещера …“ И т. н., без намеса на редактор, без смисъл или като несръчен опит за характеристика на героинята, едно постоянно наслаждение на автора от красноречието си. Явно се е отказал да влезе някой ден в училищните христоматии с този уличен език.
„Камбаната“ е клише от друг тип. Лично аз го намирам по-опасно за здравето на българската литература. Книгата следва в коловоза на мъжкарската проза, очертан неталантливо навремето от „Време разделно“ на академик Дончев и талантливо от „Диви разкази“ на Хайтов, и с пресни следи от каруците на „Калуня Каля“ на Георги Божинов. А мъжкарската проза, волно или неволно, е мухлясал хляб за злокачествения патриотизъм. И не по-малко отровно – за убеждението, че мъжката агресия трябва да бъде възпявана като национален капитал. Тази литература си служи със – и ги защитава агресивно, по мъжки – т. нар. „изконни“ ценности. Вярата в господ или православието (според случая), възпявана като нещо, което е на път да се изгуби, но трябва на всяка цена да се спаси. Физическата сила, въплътена в мъжа-бабаит, покровител на слабите и победител над враговете (многобройни и все не българи). Жената като красива сексуална възбудителка, за да задоволява мъжа, или майка, която е възпитала мъжкарските ценности на сина, който безусловно я обича. Семейството между мъж и жена като единствено задоволяващо природния нагон към себепродължение. Българщината като въобразено състояние на бивша слава, будеща носталгия и зовяща към възстановяване на съчинената чистота откъм примеси – цигани, турци, пришълци, сексуални извратеняци (днес наричани джендъри). В едно от интервютата си Славов казва „Длъжни сме да покажем границата, отвъд която всичко човешко започва да се руши“. Да, така е; това е универсална задача. Но под „всичко човешко“ той разбира именно съвкупността от псевдопатриотичната патетика, а не – любов към всеки човек, търпимост към различния, нетърпимост към насилието, тотално равенство между мъжа и жената, неприкосновеност на личността, миролюбие и колективна солидарност за възстановяване на обществото като жив организъм, имунизиран срещу лъжа и корупция.
Аз не го съдя. Нямам право да го съдя. Той е един добър, преживял грешник, който е искрен във вярата си в своите националистични разбирания за българщината. Искрена е и вярата му, че Бог е единственият спасител на тази българщина. Но не мога да хваля книгите му, които изповядват тази вяра. Тези книги не могат да бъдат представителни за националната литература. В тях отсъства противоречивият национален характер и още по-сложната история, която го е оформяла. Ако Вено или Крис, нежели Зара, са представата ни за национален характер, накъде отива това общество? С тези закърпени с бели конци отживелици и сексуално преяждане ли трябва да се възпитават неговите млади хора?
Този мой отзив впрочем е предизвикан от напълно безкритичното им, хвалебствено възпяване. Възпяване с един опразнен от мисъл език. Възпяване от хора, които припяват на журито, дало им значителни награди. Но не трябва да се игнорира факта, че това са награди свързани с пазара, с вкуса на читателите, а не с професионална оценка на „романи“ писани от поет.
В двете сериозни интервюта с писателя – на Митко Новков и Младен Влашки – личи предварителната нагласа за възхищение, за хвалба. Катя Атанасова пише за „Камбаната“: „Недялко Славов не търси дълбини, сложност в характера на героя си по този начин. Не дълбае и не го вкарва в сложни отношения с другите, със света. Той обаче разгръща идеята за възможната промяна чрез езика и стилистиката на романа си. Ще го кажа така – Недялко Славов е поет и той е такъв и в прозата си. Тази способност отмества въпроса за плътността на характерите, за контекста на случващото се, за логиката на действието.“ Нима го отмества? И по какви закони?
Бина Калс, в отзива си за „Пиафè“, не скрива възторга си, без да обясни причината за него, но за всеки случай се застрахова с думите „това не е празна реторика“: „Поздравявам автора за този необходим роман в българската литература. В едно изпълнено с превратности време като нашето, с предпочитани хедонизъм и нихилистични прояви на занeмарен човешки дух, като че ли забравяме за най-важното – Истината, която всеки се опитва сам да дефинира, все едно стои прав над вечността.“ И отново същият рефрен: роман, написан от поет, сякаш е необходимо оправдание. Подобно отношение взема и Силвия Недкова: „Изключителният език на Недялко Славов, богатството на словото му доставят дълбоко удоволствие на ниво отвъд анализа. Думите, изреченията, ритъмът, дисонансите и хармониите се усещат инстинктивно, подсъзнателно. Когато поет пише проза, той не спира да бъде поет.“
А защо трябва поетът да пише проза? Отговорът е дал самият поет: „Поезията е едно особено живеене. Като да ходиш непрекъснато на пръсти. Изразяваш екстремни, летливи състояния, правиш го с екстремно малко думи; изобщо изтощителен е този танц. … жестока, красива, самовлюбена примадона е поезията. Понякога от нейната самовлюбена егоистична любов ти става досадно. А има неща, които поезията не може да изрази така, както го може прозата – например да изразиш разширения си житейски опит. Освен това поезията е себична, екстремна, поглъща те изцяло, докато прозата е по-толерантна – дава ти възможност и да се забавляваш. И емоционално, и с думите. Подозирам прозата и в още един по-човешки грях: тя е някаква коварна игра на егото ни. Защото на подсъзнателно ниво всеки белетрист пише автобиографичния си роман, тоест романа на своя живот. И по тоя начин тайно се надява на кратко безсмъртие чрез него.“ Откровено и ясно.
Единственото, което Славов не се сеща да постави под съмнение е: а способен ли е поетът да се изразява в проза със същата сила, с която го прави в поезията? Романът е сериозна форма, която се разпилява, ако е писана без здрава структура и без дълбоки, развиващи се характери. И двете неща ги няма в романите му. Поетичната проза не може да се равни на стила на родения романист. Но ако можем да му простим, че е направил експеримент със себе си, примамен от репутацията на романа като форма – нещо като примамлива покана за бизнес, която не може да бъде отказана предвид очакваната печалба – на литературните критици не трябва да прощаваме, че приемат несполучилите експерименти за качествена литература. Наистина езикът е прелестен, красотата е навсякъде. Но тя не е нито структура, нито придава някаква достоверност на характерите – и след стотната страница започваш да усещаш, че чучулигите пеят поне десет пъти, пчелите разнасят прашеца поне двайсет, а раковината и срамните устни се разтварят още толкова, за да се подчинят на фалоса. И т. н.
Но дори и тази заблуда, че може да пише романи, е простима. Непростимото в моите очи е принизяването на ролята на писателя – и от самия поет, и от неговите хвалители. Ролята на писателя е да казва истината и да я казва по-добре от всички, защото е надарен с усет за реалността. Той е лъчът, който осветява миналото, за да покаже какво би могло да бъде бъдещето. А героите на Славов са без минало. Научаваме за тях само чрез речевата характеристика, която авторът владее добре. Но как ги вижда той с вътрешното си зрение? Ето как (в интервю за „Камбаната“): „Писах тази книга с известно чувство на гняв. Писна ми едни кречетала непрекъснато да обвиняват нашия народ в какво ли не – че българинът е глупав, че е завистлив, нетолерантен, черен, крадлив. Аз не приемам да ни натикват в някакъв ъгъл, дори мисля нещо повече – нито сме по-глупави, нито по-грозни от [други народи] … Българските жени са най-красивите, а българинът е достоен мъж! Тази бълвоч срещу България и българите трябва да престане, но ние трябва да се еманципираме и да се върнем към нашата гордост и достойнство.“ И къде всъщност са нашата гордост и достойнство? В „нормалните българи, … които пренасят напред през времето топящия се наш народ. Представете си, че днес синът или внукът ви се връща от училище и казва: ‚Днес играхме Пепеляшка. В първата част играх принца, а във втората ме облякоха за Пепеляшка‘. И това всеки ден! Докато един ден психиката му рухне и свещената виталност на живота бъде изтръгната от телцето му! … Това е тази така наречена Конвенция. Природата не е съчинена от Конвенции, хитри чиновници и политически слугинаж, а от светла промисъл, от Висша духовност, от Демиургът“ (пунктуацията на оригинала е запазена).
Точно тези идеи са залегнали в образа на Вено: той е нормалният българин – нищо, че е заклал двама души – който се връща към селото (Природата, демек) и там намира своите врагове. Чуждите, различните. Един Динко от Ямбол, на когото поп Васил, който цял живот си е падал „по тънката част“ и по „пукницата“, но е съхранил „светлата промисъл и Висшата духовност“, поверява атрибутите на религията. И той, Вено, спасява кожата си като подмамва врага да разсече на две тялото на някогашната си любима вместо неговото собствено.
Трудно ми е да приема морала, който стои зад тази идеология. Трудно ми е да приема, че един писател може да вижда своя народ като изостанал, архаичен, по мъжкарски самодоволен, самоизолирал се от света, който му се привижда като заплаха. Защото не го разбира. Идеологическата безпомощност се превръща в неморално идолизиране на ценности, които предстои и трябва да бъдат преодолени и забравени.
Камбаната на Славов не бие за пиафè – аристократична фигура, постигната от аристократи с аристократични коне. И вътре в грубата душа на Вено няма пиафè. Има нож. Въпреки намерението на поета, в двата му последни „романа“ камбаната бие на умряло.
