Изкуство – Литература

Нобелова лекция
7 декември 2010

Научих се да чета на пет години, в класа на брат Юстиниано в академията Де ла Сале в Кочабамба, Боливия. Това е най-важното нещо, което ми се е случвало някога в живота. Сега, почти седемдесет години по-късно, аз ясно си спомням по какъв начин тази магия, превръщането на думите от книгите в образи, обогати живота ми: да пречупвам бариерите на времето и пространството, да пътувам двадесет хиляди мили под моретата с Капитан Немо, да се бия заедно с Д’артанян, Атос, Портос и Арамис против интригите, заплашващи кралицата във времето на коварния Ришельо, или да се влача из подземните канали на Париж, превърнат в Жан Валжан, носещ на гърба си тялото на изпадналия в безсъзнание Мариус.

Четенето превърна мечтите в живот и живота в мечти, правейки вселената на литературата достъпна за малкото момче, което някога бях. Майка ми разказваше, че първите неща, които съм писал, били продължения на историите, които съм четял, защото съм се натъжавал когато те свършвали или защото съм искал да променя завършеците им. И може би именно това е, което съм вършил цял живот, без да го осъзнавам: да продължавам с времето историите, които изпълваха детството ми с екзалтация и приключения, докато израствах и ставах по-зрял и по-възрастен.

Бих искал да беше тук майка ми, която ми четеше стиховете на Амадо Нерво и Пабло Неруда, покъртена до сълзи, а също и дядо ми Педро, с големия нос и блестящата плешивина, който хвалеше първите ми стихове, както и чичо ми Лучо, който ме насърчаваше толкова много да се хвърля със сърце и душа в писането, ако и литературата – по онова време и на онова място – да се отплащаше доста мизерно на своите поборници. През целия си живот имах до себе си хора като тях, които ме обичаха, поддържаха и заразяваха с доверието си, когато ме нападнеха съмненията. Благодарение на тях и, без съмнение, на моето дебелоглавие, а също и на малко късмет, аз бях в състояние да посветя по-голямата част от времето си на страстта, на порока, на насладата от писането; да създам един паралелен живот, предлагащ подслон срещу всякакви несполуки, в който изключителното е обичайно и обичайното – изключително, в който хаосът се разпръсква, грозното се разхубавява, моментът бива увековечен, а смъртта се превръща в преходен спектакъл.

Не беше лесно да се пишат истории. Превърнати в думи, намеренията се съсухряха върху хартията, а идеите и образите изветряваха. Но как да бъдат съживени отново? За щастие съществуваха майсторите, от които човек да се учи, чийто пример да следва. Флобер ме научи, че талантът се състои от безкомпромисна дисциплина и дълго търпение. Фокнър, че формата – стилът и структурата – са нещата, които правят една тема значителна или незначителна. Марторел[1], Сервантес, Дикенс, Балзак, Толстой, Конрад, Томас Ман – че обхватът и амбицията са също толкова важни за един роман, колкото и стилистичната ловкост или разказната стратегия. Сартр – че думите са действия; че един роман, пиеса, или есе, ангажирани с настоящето и с по-добри изгледи за бъдещето, могат да променят хода на историята. Камю и Оруел – че литературата, лишена от морал е нехуманна, а Малро – че героизмът и епичността са също толкова възможни в настоящето, колкото и във времето на аргонавтите, на Одисеята и Илиадата.

Ако в тази реч би трябвало да изредя всички писатели, на които дължа малко или много, то сенките им биха ни потопили в тъмнина. Те са безброй. Освен, че ми разкриха тайните на разказваческия занаят, те ме задължиха да изследвам дълбините на човешкото, да се възхищавам на героичните му дела, да изпитвам ужас пред неговата диващина. Те бяха най-услужливите ми приятели, онези, които ме поддържаха в призванието ми и в чиито книги аз откривах, че надежда има дори и при най-тежките обстоятелства, че животът си струва усилията, дори и само защото без живот ние не бихме могли да четем или да си измисляме истории.

Понякога се питах дали писането не е просто солипсистки[2] разкош в страни като моята, където почти няма читатели, а толкова много хора са бедни или неграмотни; където има толкова много несправедливост, а културата е привилегия за малцина. Тези съмнения обаче никога не задушиха призванието ми – и аз продължавах да пиша, дори и през онези периоди, в които печеленето на хляба отнемаше по-голямата част от времето ми. Вярвам, че съм вършил правилното, тъй като ако, за да може литературата да процъфтява, би било необходимо първо обществото да достигне висока култура, свобода, благоденствие и справедливост, то тя никога не би съществувала. Но благодарение на литературата, на съзнанието, което тя оформя, на желанията и копнежите, които вдъхновява, и на нашето разочарование от действителността, когато се завърнем от пътешествие до някоя красива фантазия, цивилизацията днес е по-малко жестока, отколкото по времето, когато разказвачите на истории са започвали да очовечават живота с техните измислици. Без помощта на добрите книги, които сме чели, ние бихме били по-зле, отколкото сме сега. По-конформистки настроени, не толкова неспокойни, по-покорни. А критическият дух – моторът на прогреса, дори не би съществувал. Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на живота. Когато търсим във фикцията онова, което ни липсва в живота, ние казваме – без да се нуждаем от това да го произнасяме или дори да го знаем – че животът, такъв, какъвто е, не задоволява жаждата ни за абсолютното, и би трябвало да бъде по-добър. Ние си измисляме истории, за да можем някак да изживеем многото животи, които бихме желали да водим, имайки на разположение само един.

Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на живота.

Без фикции не бихме осъзнавали толкова добре важността на свободата за един живот, който си струва живеенето; ада, в който той се превръща, когато тя бъде потъпкана от някой тиранин, идеология или религия. Онзи, който се съмнява, че литературата не само ни кара да мечтаем за красота и щастие, но и насочва вниманието ни към всеки вид потисничество, би трябвало да се запита защо всички режими, желаещи да контролират поведението на гражданите си от люлката до гроба, така много се страхуват от литературата, че налагат системи на цензура, за да я контролират – и наблюдават независимите писатели с толкова недоверчиви очи. Те правят това, защото познават риска, свързан с позволяването на фантазията да се рее свободно в книгите; знаят колко изкусителни стават фикциите, когато читателят сравнява свободата, правеща ги възможни, и която властва в тях, с мракобесието и страха, дебнещи в реалния свят. Независимо от това дали го желаят или не, дали го знаят или не, когато си измислят истории, разказвачите на приказки разпространяват недоволство, показвайки, че светът е зле устроен и че животът на фантазията е по-богат от онзи в ежедневието. Този факт, ако пусне корени в техните чувствителност и съзнание, прави гражданите по-трудни за манипулиране, по-малко готови да приемат лъжите на следователите и надзирателите, които биха искали да ги убедят, че зад решетките те водят един по-сигурен и по-добър живот.

Добрата литература издига мостове между различните народи и, карайки ни да изпитваме радост, страдание или изненада, ни обединява отвъд езиците, вярванията, навиците, нравите и предразсъдъците, които ни разделят. Когато големият бял кит повлича със себе си капитан Ахав в океана, сърцата на читателите се свиват точно по същия начин в Токио, Лима, или Тимбукту. Когато Ема Бовари поглъща арсеник, Ана Каренина се хвърля под влака, а Жулиен Сорел се изкачва на ешафода, когато, в El sur[3], градският доктор Хуан Далман излиза от онази таверна в пампата, за да се изправи пред ножа на бандита, или пък ние изведнъж разбираме, че всички жители на Комала, селото на Педро Парамо[4], са мъртви, ужасът е един и същ при читателя, който вярва в Буда, Конфуций, Христос, Аллах, или е агностик, носи сако и вратовръзка, джалаба[5], кимоно, или бомбачас[6]. Литературата създава братство вътре в човешкото разнообразие и прави да се смаляват границите, издигнати между мъжете и жените от невежеството, идеологиите, религиите, езиците и глупостта.

Всяко време си има своите ужаси, а нашето е време на фанатици, на самоубийствени терористи, време на един стар вид, убеден, че чрез убийството печели небесата, че кръвта на невинните измива колективния позор, коригира несправедливостите и налага истинската вяра. Всеки ден, навсякъде по света, безбройни жертви биват покосени от ония, които вярват, че притежават абсолютни истини. Със срива на тоталитарните империи ние повярвахме, че съвместният живот, мирът, плурализмът и човешките права ще бъдат във възход и че светът ще остави зад гърба си Холкостите, геноцидите, нашествията и унищожителните войни. Нищо такова не се случи. Нови форми на варварството процъфтяват, подхранвани от фанатизъм, и с разпространението на оръжията за масово унищожение ние не можем повече да игнорираме факта, че която и да е фракция от луди освободители е в състояние някой ден да предизвика атомен катаклизъм. Ние трябва да им попречим, да им се противопоставим и да ги победим. Те не са толкова много, макар че шумотевицата от техните престъпления се издига над цялата планета и че кошмарите, които те причиняват, ни изпълват с ужас. Не трябва да позволяваме да бъдем сплашени от ония, които желаят да ни отнемат свободата, която сме придобили в течение на дългия ход на цивилизацията. Нека да защищаваме либералната демокрация, която, с всичките й ограничения, продължава да означава политически плурализъм, съвместно съществуване, толерантност, човешки права, зачитане на критиката, законността, свободните избори, редуването на властта; на всичко, което ни е измъквало от дивашкия живот и ни е довеждало малко по-близо – макар че никога няма да го достигнем – до онзи красив, перфектен живот, изобретен от литературата; животът, който можем да заслужим единствено измисляйки, пишейки и четейки го. С противопоставянето срещу човекоубийствените фанатици ние защищаваме правото си да мечтаем и превръщаме мечтите си в реалност.

В младостта си, подобно на много други писатели от моето поколение, аз бях марксист и вярвах, че социализмът ще бъде лекарството за експлоатацията и социалните несправедливости, които ставаха все по-сурови в моята страна, в Латинска Америка и в целия останал Трети свят. Разочарованието ми от етатизма и колективизма, превръщането ми в този демократ и либерал, който съм – който се опитвам да бъда – беше дълго и трудно; то се получи бавно и вследствие от събития като превръщането на кубинската революция, в която аз отначало вярвах, в авторитарния, вертикален модел на Съветския съюз; като свидетелствата на дисиденти, които бяха успели да се прокраднат през оградите от бодлива тел на Гулаг; като инвазията в Чехословакия на държавите от Варшавския договор; но също и заради мислители като Реймон Арон, Жан-Франсоа Ревел, Исайа Бърлин и Карл Попър, комуто дължа собствената си преоценка на демократичната култура и отворените общества. Тези учители бяха блестящи примери за яснота и галантен кураж по едно време, в което интелигенцията на Запада, в резултат на лекомислие или опортюнизъм, изглежда беше се предала на магията на съветския социализъм или, още по-зле, на онова кръвожадно нощно сборище на вещици, Китайската културна революция.

Като дете си мечтаех някой ден да отида в Париж, защото, запленен от френската литература, вярвах, че едва когато заживея там и задишам същия въздух като Балзак, Стендал, Бодлер и Пруст, аз ще се превърна в истински писател, а ако не напусна Перу, бих си останал само някакъв дребен писател за неделята. И наистина аз дължа на Франция и на френската култура незабравими уроци – например това, че литературата е също толкова призвание, колкото и дисциплина, работа, твърдоглавие. Живеех там по времето, когато Сартр и Камю бяха живи и пишеха, в годините на Йонеско, Бекет, Батай и Чоран, на откриването на Брехтовия театър и филмите на Ингмар Бергман, на Theatre National Populaire на Жан Вилар и Odéon на Жан-Луи Баро, на Новата вълна и Новия роман, както и на речите, и красивите литературни произведения, на Андре Малро; и на онова, което може би беше най-театралният спектакъл в Европа по онова време – пресконференциите и олимпийските гръмотевици на генерал дьо Гол. Но може би съм най-благодарен на Франция за откриването на Латинска Америка. Там научих, че Перу е част от огромна общност, обединена от история, география, социални и политически проблеми, от един определен начин на съществуване, както и от красивия език, който се говори и пише там. И която в същите онези години извеждаше на бял свят една нова, силна литература. Там четох Борхес, Октавио Пас, Кортасар, Гарсия Маркес, Фуентес, Кабрера Инфанте[7], Рулфо, Онети, Карпентиер, Едуардс, Доносо, и много други, чиито произведения революционизираха изкуството на разказването в испанския език, и благодарение на които Европа и голяма част от света откриваше, че Латинска Америка е континент не само на военни преврати, оперетни деспоти, брадати партизани и ритми на мамбо и ча-ча-ча, но също и на идеи, артистични форми и литературни фантазии, които задминаваха всеки фолклор и говореха на универсален език.

Оттогава досега, не без препъвания и груби грешки, Латинска Америка напредна много, макар че, както беше казал Сезар Валехо в едно стихотворение, Hay, hermanos, muchísimo que hacer [хей, приятели, има още много за вършене]. Ние страдаме от по-малко диктатури, отколкото преди – само Куба и нейният кандидат-наследник, Венецуела, както и някои популистки, клоунски демокрации като онези в Боливия и Никарагуа. Но в останалата част от континента демокрацията функционира, поддържана от широк популярен консенсус, и за пръв път в нашата история – в Бразилия, Чили, Уругвай, Перу, Колумбия, Доминиканската република, Мексико – ние имаме левица и десница, които зачитат законността, свободата на критиката, изборите и редуването на властта. Това е правилният път и – ако остане на него и продължи да се бори с корупцията, да се интегрира в света – Латинска Америка най-после ще престане да бъде континент на бъдещето и ще стане континент на настоящето.

Никога не съм се чувствал чужденец в Европа или, всъщност, където и да било. На всички места, по които съм живял – в Париж, Лондон, Барселона, Мадрид, Берлин, Вашингтон, Ню Йорк, Бразилия или Доминиканската република, аз съм се чувствал у дома. Винаги съм намирал скривалище, в което да мога да живея в мир, да работя, да уча нови неща, да храня мечти, да намирам приятели, добри книги за четене и теми, за които да пиша. Във всеки случай не вярвам, че моето непреднамерено превръщане в гражданин на света е отслабило онова, което се нарича „моите корени“, връзките ми със собствената страна – което, впрочем, не би било чак толкова важно – защото, ако беше така, моите перуански преживявания не биха продължавали да ме подхранват като писател и не биха се появявали непрекъснато из моите истории, дори и когато изглежда, че те се случват много далеч от Перу. Напротив, аз вярвам, че това, че съм живял толкова дълго извън страната, в която съм роден, е засилило онези връзки, добавяйки към тях една по-ясна перспектива, както и една носталгия, която е в състояние да разграничава второстепенното от същественото, да поддържа спомените живи. Любовта към страната, където човек е роден, не може да бъде задължителна, но като всяка друга любов тя трябва да бъде спонтанен акт на сърцето, също като онзи, който обединява влюбените, родителите и децата, и приятелите.

Нося Перу дълбоко в себе си, защото това е мястото, където съм роден, където израснах, бях формиран и изживях онези спомени от детството и младостта, които оформиха личността ми и изковаха призванието ми; където обичах, мразех, наслаждавах се, страдах и мечтаех. Онова, което се случва там, ме засяга повече, трогва и вбесява повече, отколкото нещата, случващи се другаде. Не съм си го желал, нито пък самоналагал; то просто е така. Някои сънародници ме обвиниха в предателство и бях на косъм от загуба на гражданството си, когато, по време на последната диктатура, помолих демократичните правителства по света да накажат режима с дипломатически и икономически санкции, както винаги съм постъпвал с всички диктатури от какъвто и да е вид – независимо дали на Пиночет, на Фидел Кастро, на талибаните в Афганистан, на имамите в Иран, апартейда в Южна Африка или униформените сатрапи от Бирма (днес наричана Мианмар). И бих го направил отново утре, ако – дано съдбата не го пожелае, а перуанците не го допуснат – Перу отново би станало жертва на военен преврат, който би унищожил нашата крехка демокрация. В онзи момент действах, подбуждан не от прибързана, обидена отмъстителност, както побързаха да ми го припишат някои драскачи, свикнали да оценяват другите според мащаба на собствената си нищожност. Това беше действие, намиращо се в хармония с убеждението ми, че диктатурата представлява абсолютно зло за една страна; че тя е източник на жестокост и корупция, както и на дълбоки рани, които се нуждаят от дълго време, за да се затворят; че тя е отрова за бъдещето на нацията и че създава гибелни навици и практики, продължаващи в течение на поколения и забавящи демократическото възстановяване. Ето защо ние трябва да се борим срещу диктатурите без колебание, с всички намиращи се на разположение средства, включително и икономически санкции. Жалко, че демократичните правителства, вместо да дават пример, подпомагайки ония като Damas de Blanco[8] в Куба, венецуелската опозиция или Онг Сан Су Кюи и Ли Ксяобао, които смело се противопоставят на диктатурите, при които живеят, често показват себе си като по-доброжелателни не към тях, а към техните мъчители. Тези доблестни хора, борещи се за свободата си, се борят същевременно и за нашата.

Един мой сънародник, Хозе-Мария Аргуедас, нарече Перу страна на „всякаква кръв“. По мое мнение няма по-добра формулировка от тази: това е, което сме и това е, което всички перуанци носим в себе си, независимо дали ни харесва или не: едно смешение от традиции, раси, вярвания и култури, идещи от четирите края на света. Горд съм да се чувствам като наследник на пред-испанските култури, създали великолепните платове и наметала от пера от Наска и Паракас, както и керамиките от Моче или онези на инките, излагани в най-добрите музеи по света, на строителите от Мачу Пикчу, Гран Шиму, Чан Чан, Куелап, Сипáн, на погребалните пирамиди от Ла Бруха, Ел Сол и Ла Луна, на испанците, които, с техните дисаги, мечове и коне, донесоха в Перу Гърция, Рим, юдео-християнската традиция, Ренесанса, Сервантес, Кеведо, Гóнгора и твърдия кастилски език, смекчен от Андите. А с испанците дойде и Африка, с нейната сила, с нейната музика и искрящата й фантазия, за да обогати още повече перуанската разнородност. Ако изследваме само малко, ние откриваме, че Перу, също като Алефът на Борхес, е умален формат на целия свят. Каква изключителна привилегия за една страна – да няма идентичност, тъй като ги притежава всичките!

Завладяването на Америка е било жестоко и насилствено, като всички завладявания, разбира се, и ние трябва да го критикуваме, но без да забравяме, че онези, които са извършили грабежите и престъпленията, са били, в по-голямата си част, нашите собствени пра- и прапрадядовци, испанците, които са дошли в Америка и са се смесили с местните хора, а не онези, останали в собствената си страна. Една такава критика, ако искаме да бъдем честни, трябва да бъде самокритика. Защото, когато извоювахме независимостта си от Испания преди 200 години, онези, които взеха властта в бившите колонии, вместо да освободят индианците и да поправят старите злодеяния чрез справедливост, продължиха да ги експлоатират със същата алчност и жестокост като завоевателите, а в някои страни ги преследваха и унищожаваха. Нека го кажем с абсолютна яснота: в продължение на два века, еманципацията на местното население е била изключително наша задача, и ние не сме я изпълнили. Това продължава да бъде неразрешен въпрос в цяла Латинска Америка. Няма нито едно-единствено изключение от този позор и срам.

Обичам Испания също колкото Перу, и дългът ми към нея е също толкова голям, колкото и благодарността. Ако не беше Испания, аз никога не бих достигнал този подиум, нито пък бих станал известен като писател. А може би, подобно на толкова много по-малко щастливи колеги, бих попаднал в склада на онези хора без късмет – писатели, издатели, награди или читатели, чийто талант (слабо утешение), идните поколения някой ден може би ще открият. Всички мои книги бяха публикувани в Испания, където получих огромно признание, а приятели като Карлос Барал, Кармен Барселс и много други, усилено търсеха читатели за моите истории. Испания ми гарантира второ гражданство, когато изглеждаше, че мога да изгубя собственото. Никога не съм изпитвал дори и най-слаба несъвместимост между това да бъда перуанец и да нося испански паспорт, защото винаги съм изживявал Испания и Перу като двете страни на една и съща монета, не само при моята дребна личност, но и при съществени реалности като история, език и култура.

От всичките години, които съм преживял на испанска земя, най-ярко си спомням петте, които прекарах в любимата Барселона през ранните 1970 години. Диктатурата на Франко все още беше на власт и извършваше разстрели, но по това време тя вече беше изкопаемо в пантофи и, особено в полето на културата, неспособна да поддържа предишния контрол. Навсякъде се отваряха пролуки и цепнатини, които цензорите не успяваха да запушат, а през тях испанското общество абсорбираше нови идеи, книги, мисловни течения и артистични ценности и форми, забранени дотогава като подривни. Никой град не се възползва повече или по-добре от това начеващо отваряне от Барселона, нито пък някъде другаде се преживя подобен разцвет във всички области на идеите и творчеството. Тя се превърна в културна столица на Испания, в място, където човек можеше да почувства във въздуха наближаващата свобода. И, в определен смисъл, тя беше също и културна столица на Латинска Америка, поради огромния брой художници, писатели, издатели и артисти от латиноамериканските страни, които или се бяха установили, или пътуваха до Барселона и обратно: това беше мястото, където човек трябваше да бъде, ако би искал да е поет, романист, художник или композитор в наше време. За мен това бяха незабравими години на другарство, приятелство, планове и плодотворна интелектуална работа. Както преди нея Париж, Барселона също беше една Вавилонска кула, един космополитен, универсален град, подбуждащ към живот и работа, и където за пръв път от дните на Гражданската война насам, испански и латиноамерикански писатели се смесваха и сдружаваха, признавайки се едни други като наследници на една и съща традиция, обединени от общо дело и обща сигурност: че краят на диктатурата наближава, и че в демократична Испания културата ще бъде главното действащо лице.

Макар и да не се случи точно по този начин, испанският преход от диктатура към демокрация е една от най-добрите истории на модерното време, пример за това, че чудесните събития от романите на магическия реализъм могат да се случват и в реалността, когато разумът и здравомислието надвият и политическите противници оставят настрана сектантството в полза на общото добро. Преходът от авторитаризъм към свобода, от слабо развитие към благоденствие, от контрасти и неравенства, подхождащи на Третия свят, към една страна на средната класа, нейната интеграция в Европа и усвояването само в течение на няколко години на една демократична култура, удиви целия свят и ускори испанската модернизация. Вълнуващо и поучително беше за мен да преживея една страна от толкова близо, понякога и отвътре. Горещо се надявам, че национализмът, неизлечимото зло на модерния свят, а също и на Испания, няма да помрачи тази щастлива приказка.

Презирам всяка форма на национализъм, една провинциална идеология – или по-скоро религия – която е късогледа и изключваща, която съкращава интелектуалния хоризонт и крие в пазвата си етнически и расистки предразсъдъци, защото тя превръща във висша ценност, в морална и онтологическа привилегия, случайното обстоятелство на нечие родно място. Заедно с религията, национализмът е бил причина за най-жестоките кланета в историята, като онези от двете световни войни и настоящото кръвопролитие в Близкия изток. Нищо не е допринесло толкова много колкото национализмът за балканизацията на Южна Америка, за нейното оплескване с кръв в безсмислени битки и диспути, за разпиляването на астрономически ресурси за купуване на оръжия, вместо за строежи на училища, библиотеки и болници.

Но не трябва да объркваме заслепения национализъм и неговото отхвърляне на „другия“ – постоянен сеяч на раздори – с патриотизма, едно здравословно, щедро чувство на любов към страната, в която сме били родени, където са живели предците ни, където са се породили първите ни мечти; един познат ландшафт от географии, хора, които обичаме и събития, които са се превърнали в крайпътни знаци на паметта и защита против самотата. Родината е не знамена, химни или аподиктични[9] речи за емблематични герои; тя е една шепа места и хора, които населяват спомените ни и им придават меланхолична нотка; тя е топлото усещане, че където и да сме, винаги ще има дом, в който можем да се завърнем.

За мен Перу е Арекипа, където съм роден, но никога не съм живял – един град, който опознах чрез спомените и копнежите на моята майка, баба и дядо, лели и чичовци, защото цялото ми семейство, както обикновено го правят арекипанците, винаги носеше Белия град заедно със себе си из своето пътешественическо съществуване. Перу е Пиура в пустинята, мескитовите дръвчета и търпеливите магаренца, които пиуранците от моето детство наричаха „чужди крака“ – едно елегантно, тъжно име – където открих, че не щъркелите носят бебетата в света, а те се правят от двойки, вършещи безбожни неща, които са смъртен грях. То е академията Сан Мигел и театъра Вариедадес, където за пръв път видях поставена на сцената една кратка пиеса, която бях написал сам. То е ъгъла на Диего Ферé и Колóн, в онзи, както го наричахме, „мирен квартал“ на Лима, Мирафлорес, където замених късите панталони с дълги, изпуших първата си цигара, научих се да танцувам, влюбих се и отворих сърцето си за момичетата. То е прашната, занемарена редакция на вестника La Crónica, където на шестнадесет години започнах кариерата си като журналист. На тази професия, заедно с литературата, е посветен почти целият ми живот и, заедно с книгите, тя ми позволи да изживея повече неща, да опозная по-добре света, и да бъда заедно с мъже и жени от всякъде и от всякакви класи – чудесни, добри, лоши и отвратителни хора. Перу е за мен военната академия Леонсио Прадо, където научих, че страната е не само онази крепост на средната класа, в която бях живял дотогава, ограничена и защитена, а една голяма, древна, злопаметна, изпълнена с неравенство страна, разтърсвана от всякакви видове социални бури. То е нелегалните групи на съпротивителното движение Кахуид, където ние, шепа студенти от университета Сан Маркос, подготвяхме световната революция. Перу са приятелите ми от Movimiento Libertad, заедно с които работих в продължение на три години, сред бомби, спирания на тока и терористични нападения, в служба на културата на свободата.

Перу е Патриция, братовчедката с навирен нос и неукротим характер, за която бях достатъчно късметлия да се оженя преди 45 години, и която все още издържа маниите, неврозите и малките нервни изблици, които ми помагат да пиша. Без нея животът ми много отдавна би се превърнал в хаотична вихрушка, а Алваро, Гонзало, Моргана и шестте внуци, които продължават и развеселяват живота ни, не биха били родени. Тя върши всичко, и го върши добре. Тя решава проблеми, управлява икономиката, налага ред сред хаоса, държи журналисти и нахалници настрана, защищава времето ми, определя срещи и пътувания, стяга и разопакова куфари, и е толкова щедра, че дори когато смята, че ми се кара, тя ми прави най-големия комплимент: „Марио, единственото, за което ставаш, е да пишеш“.

Но нека се върнем към литературата. Раят на детството за мен е не литературен мит, а реалност, която изживявах необуздано в голямата семейна къща с трите двора в Кочабамба, където, заедно с братовчедите и приятелите от училище, играехме историите на Тарзан и Салгари, както и префектурата Пиура, където под покривните греди висяха прилепи – тихи сенки, изпълващи със загадъчност звездните нощи на тази гореща страна. През онези години писането беше игра, която семейството ми приветстваше, нещо очарователно, което носеше аплодисменти за мен – внукът, племенникът, синът без баща, защото баща ми беше починал и отишъл на небето. Той беше висок, добре изглеждащ човек в морска униформа, чиято фотография украсяваше нощната ми масичка – една фотография, пред която се молех и която целувах, преди да си легна. В едно пиуранско утро – не мисля, че и досега съм успял да се възстановя от това – майка ми разкри, че господинът всъщност бил жив. И в същия този ден ние отидохме да живеем заедно с него в Лима. Бях на единадесет години, и от този момент нататък всичко се промени. Изгубих невинността си и открих самотата, властта, живота на възрастните, страха. Спасението ми беше в четенето – четенето на добри книги, търсенето на убежище в светове, където животът беше възхитителен, интензивен, където едно приключение следваше друго, където можех да се чувствам отново свободен и щастлив. А също и в писането, на което се отдавах тайно, като човек, отдаващ се на неописуем порок, на забранена страст. Литературата престана да бъде игра. Тя се превърна в начин на съпротива срещу бедите, начин на протестиране, бунтуване, бягство от нетърпимото, моето основание за живот. От тогава до сега, във всички случаи, при които се чувствах обезкуражен, победен или на границата на отчаянието, отдаването с тяло и душа на работата ми като разказвач на истории винаги е било светлината в края на тунела, отломката, която донася корабокрушенеца до спасителния бряг.

Макар и да е много трудно и да ми струва много пот; макар че, като всеки друг автор и аз понякога се чувствам застрашен от парализа, от пресъхване на въображението, нищо в живота не ми е доставяло такова удоволствие като прекарването на месеци и години в конструирането на някаква история, от несигурното й начало, от образа на нещо преживяно, който паметта е съхранила, и който се превръща в неспокойствие, в ентусиазъм, в мечта, и в края на краищата става проект и решение да се направи някаква история от тази мъгла, населена от призраци. „Писането е начин на живот“, казва Флобер. Да, абсолютно: начин на живот с илюзията и радостта, както и огън, мятащ искри в главата ти, борещ се с неподатливи думи, докато бъдат укротени, изследващ широкия свят като ловец, преследващ желана плячка, за да нахрани пробуждащата се фикция и да засити ненаситния апетит на всяка история, която, растейки, би желала да погълне всяка друга. Да чувстваш шемета, до който води един новопоявяващ се роман, когато той се оформя и започва да придобива собствен живот, с герои, които се движат, действат, мислят, чувстват и изискват респект и зачитане, на които вече е невъзможно да се наложи произволно поведение, или да бъдат лишени от свободна воля без да бъдат убити, без историята да изгуби убедителната си сила – това е опит, който продължава да ме омагьосва по същия начин както и първия път, също толкова пълно и зашеметяващо, колкото и любенето на жената, която обичате, в продължение на дни, седмици, месеци, без прекъсване.

Говорейки за литературата, винаги говорех много за романа и малко – за театъра, друга от нейните върховни форми. Което, разбира се, е голяма несправедливост. Театърът беше първата ми любов, още от времето, в което, още младеж, аз видях Смъртта на търговския пътник на Артър Милър в театъра Сегура в Лима – едно представление, което остави у мен толкова силно впечатление, че веднага след това написах пиеса за инките. Ако в Лима от 1950-те би имало някакво театрално движение, аз сигурно бих станал драматург, а не романист. Но такова нямаше, и сигурно това ме е накарало да се обърна все повече и повече към разказа. Но любовта ми към театъра никога не свърши; тя дремеше, свита на кълбо някъде в сянката на моите романи, като изкушение и носталгия, и най-вече когато отново гледах някоя очарователна пиеса. В късните 1970 години, упоритият спомен за една стогодишна леля, Мамé, която в последните години от живота си беше забягнала от заобикалящата я реалност, за да потърси убежище в спомени и фантазия, ми подсказа една история. И аз чувствах, с някакво пророческо усещане, че това ще бъде история за театъра, че само на сцената тя ще придобие живота и блясъка на удачната фикция. Написах я с възбудения трепет на начинаещия и я гледах на сцената с такова удоволствие, с Норма Алеандро в главната роля, че оттогава насам, между романи и есета, вече на няколко пъти се завръщах към изкушението. Трябва да добавя, че никога не съм си представял, че на седемдесетгодишна възраст бих могъл да се изкача (бих казал, да се препъна) на сцената, за да играя роля. Това безразсъдно приключение ме накара за пръв път да изпитам върху собствената си кожа чудото – каквото то е за човек, прекарал живота си в писане на фикции – да се превъплъти за няколко часа един измислен характер, да се изживее фикцията пред една публика. Никога няма да мога да се отблагодаря достатъчно на моите приятели, режисьора Хуан Олé и актрисата Айтана Санчес Гихон, за окуражаването да споделя с тях това фантастично преживяване (въпреки паниката, която го съпровождаше).

Литературата е фалшиво представяне на живота, което въпреки това ни помага да го разберем по-добре, да се ориентираме в лабиринта, в който сме родени, през който преминаваме и в който умираме. Тя ни компенсира за обратите и фрустрациите, които ни причинява истинският живот, и с нейна помощ, поне отчасти, ние можем да разчетем йероглифите, които съществуването представлява за голяма част от човечеството – и преди всичко за онези, които притежават повече съмнения, отколкото сигурност, и които са склонни да признаят нашето объркване пред лицето на теми като трансцендентност, индивидуална и колективна съдба, душата, усещането за безсмислие в историята, лъкатушенето назад-напред на рационалното познание.

Винаги ме е очаровал опитът да си представям несигурните обстоятелства, при които нашите предшественици – все още едва различаващи се от животни, с едва породил се език, който да им позволява да комуникират едни с други – в пещери, около огньове, в нощи, заплашващи ги със светкавици, гръмотевици и ръмжащи зверове, са започнали да си измислят и разказват истории. Това е ключовият момент в нашето развитие, защото в онези кръгове от примитивни същества, запленени от гласа и фантазията на разказвача, е започнала цивилизацията – онзи дълъг преход, който постепенно щеше да ни очовечи и да ни доведе до степен, при която да се появят независими индивиди, способни да се отделят от групата, да изобретяват наука, изкуства, закони, свобода, да изследват най-потайните загадки на природата, човешкото тяло и вселената, да летят до звездите. Тези истории, фабули, митове и легенди, прозвучали за пръв път като музика пред слушатели, наплашени от загадките и опасностите на един свят, в който всичко е било непознато и заплашително, сигурно са били като хладна баня в спокойно езеро за онези винаги намиращи се в готовност за тревога духове, за които съществуването е означавало просто ядене, търсене на защита от природните сили, убиване и съешаване. От момента, в който са започнали да мечтаят колективно, да споделят мечтите си, насърчавани от разказвачи на истории, те са се освободили от игото на оцеляването – една бъркотия от огрубяващи дейности – и животът им е станал мечта, удоволствие, фантазия, плюс един революционен план: да се изтръгнат от ограниченията, да променят и подобряват; борба за задоволяване на желанията и амбициите, които този измислен живот е пораждал у тях, както и любопитство да разгадаят загадките, от които са били заобиколени.

Този непрестанен процес е бил обогатен когато се е появила писмеността и историите, освен да бъдат слушани, вече са постигнали и постоянството, с което ги удостоява литературата. Ето защо това трябва да се повтаря непрекъснато, докато и новите поколения се убедят в неговата истинност: фикцията е нещо повече от развлечение, повече от интелектуално упражнение, изострящо чувствителността и пробуждащо критическия дух. Тя е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията, за обновяването и запазването вътре в нас на най-доброто у човека. За да не се завърнем обратно към диващината на изолацията, за да не бъде животът сведен до прагматизма на специалистите, които виждат нещата в дълбочина, но не знаят какво заобикаля, предшества и следва след тези неща. За да не стигнем до положение, при което самите ние се превръщаме в слуги и роби на машините, които сме изобретили, вместо те да служат на нас. И защото един свят без литература би бил свят без желания, без идеали и бунт – един свят на автомати, лишени от онова, което прави човешките същества истинно човешки: способността да се пренесем извън самите себе си в някой друг, в множество други, моделирани от глината на нашите мечти.

Фикцията е нещо повече от развлечение, повече от интелектуално упражнение, изострящо чувствителността и пробуждащо критическия дух. Тя е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията, за обновяването и запазването вътре в нас на най-доброто у човека.

От пещерата до небостъргача, от тоягата до оръжията за масово унищожение, от монотонния живот на племето до ерата на глобализацията, фикциите на литературата са умножавали човешкия опит, предпазвали са ни от изпадане в летаргия, от съсредоточаване единствено върху самите себе си, от отчаяние. Нищо друго не е посяло толкова неспокойствие, не е безпокоило така нашето въображение и копнежи, както този живот от лъжи, който, благодарение на литературата, ние добавяме към собствения, така че можем да бъдем герои във великите приключения, във великите страсти, които реалният живот никога няма да ни подари. Лъжите на литературата се превръщат в истини чрез нас, читателите – променени, заразени с копнежи и, по вина на фикцията, постоянно поставящи под въпрос една посредствена реалност. Литературата е магия, която ни залъгва да вярваме, че имаме онова, което нямаме, че сме онова, което не сме, залъгва ни да водим едно невъзможно съществуване, при което, подобно на езически богове, ние се чувстваме едновременно смъртни и безсмъртни, и която едновременно с това кара да покълват в главите ни анти-конформизма и бунта, стоящи зад всички героични дела, допринесли някога за намаляването на насилието в човешките взаимоотношения. За намаляването, а не за премахването на насилието. Защото нашата история, за щастие, винаги ще си остава недовършена. Ето защо трябва да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем – това е най-ефективният начин за облекчаване на нашето преходно съществуване, за победа над корозията на времето, за превръщане на невъзможното във възможно.

Източник