Нобелова лекция
7 декември 2019
1.
Първата снимка, която някога съм преживявала съзнателно, е снимка на майка ми отпреди да ме роди. За съжаление, тя е черно-бяла, което означава, че много от детайлите са изгубени, превръщайки се само в сиви форми. Светлината е мека и дъждовна, вероятно пролетна, и определено е от вида, който се процежда през прозореца и държи стаята в едва доловимо сияние. Майка ми седи до старото ни радио, а то е от онези със зелено око и два циферблата – единият за регулиране на звука, а другият за намиране на станция. По-късно това радио се превърна в мой голям спътник в детството; от него научих за съществуването на космоса. Завъртането на едно бакелитово копче преместваше деликатните пипала на антените и в полезрението им попаднаха най-различни станции – Варшава, Лондон, Люксембург и Париж. Понякога обаче звукът затихваше, сякаш между Прага и Ню Йорк или Москва и Мадрид пипалата на антените се натъкваха на черни дупки. Винаги, когато това се случеше, по гърба ми преминаваха тръпки. Вярвах, че чрез това радио ми говорят различни слънчеви системи и галактики, които пращят и бръмчат и ми изпращат важна информация, но не бях в състояние да я разшифровам.Когато гледах тази снимка като малка, се чувствах сигурна, че майка ми е търсила мен, когато е въртяла циферблата на нашето радио. Като чувствителен радар тя е прониквала в безкрайните сфери на космоса, опитвайки се да разбере кога и откъде ще пристигна. Прическата и облеклото ѝ (деколте от вида „голяма лодка“) показват кога е направена тази снимка, а именно в началото на шейсетте години. Загледана някъде извън кадъра, малко прегърбената жена вижда нещо, което не е достъпно за човек, който гледа снимката по-късно. Като дете си представях, че това, което се случва, е, че тя се взира във времето. На снимката всъщност не се случва нищо – това е снимка на състояние, а не на процес. Жената е тъжна, сякаш потънала в мисли – привидно изгубена.
Когато по-късно я питах за тази тъга – което правех многократно, винаги предизвиквайки един и същ отговор – майка ми казваше, че е тъжна, защото още не съм се родила, но вече ѝ липсвам.
„Как мога да ти липсвам, когато още ме няма?“ питах аз.
Знаех, че ти липсва някой, когото си загубил, че копнежът е последица от загубата.
„Но може да се получи и обратното“ – отговаряше тя. „Да ти липсва човек означава, че той е тук.“
Тази кратка размяна на мнения, някъде в провинцията на Западна Полша в края на шейсетте години, размяна на мнения между майка ми и мен, нейното малко дете, винаги е оставала в паметта и ми е давала запас от сила, който ме крепи през целия ми живот. Защото тя издигна съществуването ми отвъд обикновената материалност на света, отвъд случайността, отвъд причината, следствието и законите на вероятността. Тя постави съществуването ми извън времето, в сладката близост на вечността. В детското си съзнание тогава разбрах, че има нещо повече от това, което някога съм си представяла преди. И че дори ако бих казала: „Аз съм изгубена“, то пак ще трябва да започна с думите „Аз съм“ – най-важният и най-странният набор от думи на света.
И така една млада жена, която никога не е била религиозна – моята майка – ми даде нещо, известно някога като душа, като по този начин ме снабди с най-големия нежен разказвач на света.
2.
Светът е тъкан, която тъчем ежедневно на големите станове на информацията, дискусиите, филмите, книгите, клюките, дребните анекдоти. Днес обхватът на тези станове е огромен – благодарение на интернет почти всеки може да участва в процеса, поемайки отговорност или не, с любов и омраза, за добро и за лошо. Когато тази история се промени, се променя и светът. В този смисъл светът е изграден от думи.
Затова начинът, по който мислим за света, и – може би още по-важно – начинът, по който го разказваме, имат огромно значение. Нещо, което се случва и не се разказва, престава да съществува и загива. Това е факт, който е добре известен не само на историците, но също така (и може би най-вече) на всеки политик и тиранин. Онзи, който има и плете историята, стои начело.
Днес нашият проблем се състои – както изглежда – във факта, че все още нямаме готови разкази не само за бъдещето, но дори и за конкретното настояще, за свръхбързите трансформации на днешния свят. Липсва ни езикът, липсват ни гледните точки, метафорите, митовете и новите приказки. И все пак сме свидетели на чести опити да се впрегнат в работа ръждясали, анахронични разкази, които не могат да впишат бъдещето в представите за самото бъдеще, без съмнение изхождайки от предположението, че едно старо нещо е по-добро от едно ново нищо, или като просто се прави опит за справяне с ограниченията на собствените ни хоризонти. С една дума, липсват ни нови начини за разказване на историята на света.
Живеем в реалност на полифонични разкази от първо лице и от всички страни ни пресреща полифоничен шум. Това, което имам предвид под „първо лице“, е видът разказ, който се върти в тясна орбита около „аз“-а на разказвача, който повече или по-малко директно просто пише за себе си и чрез себе си. Установили сме, че този вид индивидуализирана гледна точка, този глас от самия себе си, е най-естествен, човешки и честен, дори и да се въздържа от по-широка перспектива. Разказването от първо лице, замислено по този начин, е изтъкаване на абсолютно уникален модел, единствен по рода си; това е усещане за автономност като личност, осъзнаване на себе си и на съдбата си. И все пак то означава и изграждане на опозиция между себе си и света, а тази опозиция понякога може да бъде отчуждаваща.
Мисля, че разказът от първо лице е много характерен за съвременната оптика, в която индивидът изпълнява ролята на субективен център на света. Западната цивилизация до голяма степен се основава и разчита именно на това откриване на себе си, което съставлява една от най-важните ни мерки за реалността. Тук човекът е главното действащо лице и неговата преценка – макар и само една сред многото – винаги се приема сериозно. Историите, изтъкани от първо лице, изглежда са сред най-големите открития на човешката цивилизация; те се четат с благоговение, даряват се с пълно доверие. Този тип разкази, когато виждаме света през очите на някакво „аз“, което не прилича на никое друго, изгражда специална връзка с разказвача, който иска от слушателя си да се постави в неговата уникална позиция.
Това, което разказите от първо лице са направили за литературата и като цяло за човешката цивилизация, не може да бъде надценено – те напълно са преработили историята на света, така че той вече не е място за действията на герои и божества, върху които не можем да окажем никакво влияние, а по-скоро място за хора като нас, с индивидуални истории. Лесно е да се идентифицираме с хора, които са точно като нас, което поражда между разказвача на историята и нейния читател или слушател нова разновидност на емоционално разбиране, основано на емпатия. А това, по своята същност, сближава и премахва границите; в един роман е много лесно да се изгуби представа за границите между Аз-а на разказвача и Аз-а на читателя, а така нареченият „поглъщащ роман“ всъщност разчита на това, че тази граница ще се размие – че читателят, благодарение на емпатията, ще стане за известно време разказвач. Така литературата се превръща в поле за обмяна на опит, в агора, където всеки може да разкаже за собствената си съдба или да даде глас на своето алтер его. Следователно тя е демократично пространство – всеки може да говори, всеки може да създаде за себе си говорещ глас. Никога в историята на човечеството толкова много хора не са били писатели и разказвачи. Достатъчно е да погледнем статистиките, за да се убедим, че това е вярно.
Всеки път, когато ходя на панаири на книгата, виждам колко много от книгите, които се издават днес в света, са свързани именно с това – с авторския Аз. Инстинктът за изразяване може би е също толкова силен, колкото и другите инстинкти, които защитават живота ни – и той се проявява най-пълноценно в изкуството. Искаме да бъдем забелязани, искаме да се чувстваме изключителни. Разкази от рода на „Ще ви разкажа моята история“, „Ще ви разкажа историята на моето семейство“ или дори просто „Ще ви разкажа къде съм бил/а“ съставляват най-популярния литературен жанр днес. Това е мащабно явление и поради факта, че в днешно време имаме универсален достъп до писане и много хора постигат способността, някога запазена за малцина, да се изразяват с думи и истории. Парадоксално е обаче, че тази ситуация прилича на хор, съставен само от солисти, гласове, които се борят за внимание, всички пътуващи по сходни маршрути, заглушавайки се един друг. Ние знаем всичко, което трябва да се знае за тях, способни сме да се идентифицираме с тях и да преживеем живота им, сякаш е наш собствен. И все пак, забележително често, читателският опит е непълен и разочароващ, тъй като се оказва, че изразяването на авторовото „аз“ едва ли гарантира универсалност. Това, което ни липсва – изглежда – е измерението на историята, което е притчата. Защото героят на притчата е едновременно самият той, човек, живеещ в конкретни исторически и географски условия, но в същото време излиза далеч отвъд тези конкретни особености, превръщайки се в своеобразен Everywhere Everyman [присъстващият навсякъде и по всяко време човек]. Когато читателят следи нечия история, написана в роман, той може да се идентифицира със съдбата на описания герой и да разглежда положението му като свое собствено, докато в притчата той трябва да се откаже напълно от своята различност и да се превърне във Вездесъщия. В тази сложна психологическа операция притчата универсализира нашия опит, като намира общ знаменател за много различни съдби. Това, че до голяма степен сме изгубили притчата от полезрението си, е свидетелство за сегашната ни безпомощност.
Може би, за да не се удавим в множеството заглавия и фамилни имена, сме започнали да разделяме левиатанското тяло на литературата на жанрове, които третираме като различни категории спорт, а писателите – като техни специално обучени играчи.
Общата комерсиализация на литературния пазар е довела до разделяне по браншове – днес вече има панаири и фестивали на този или онзи вид литература, напълно отделни, създаващи клиентела от читатели, които искат да се уединят с криминален роман, с някое фентъзи или научна фантастика. Забележителна особеност на тази ситуация е, че това, което би трябвало да помогне на книжарите и библиотекарите да подредят по рафтовете си огромното количество издадени книги, а на читателите – да се ориентират в необятното предлагане, вместо това се е превърнало в абстрактни категории, в които се поставят не само съществуващите произведения, но и според които самите писатели са започнали да пишат. Все по-често жанровите творби приличат на своеобразна форма за торта, която дава много сходни резултати, като тяхната предвидимост се смята за добродетел, а баналността им – за постижение. Читателят знае какво да очаква и получава точно онова, което е искал.
Винаги съм се противопоставяла интуитивно на подобни порядки, тъй като те водят до ограничаване на авторовата свобода, до нежелание за експериментиране и прекосяване на граници, които всъщност са основното качество на творчеството изобщо. И те напълно изключват от творческия процес всякаква ексцентричност, без която изкуството би било загубено. Една добра книга не трябва да защитава своята родова принадлежност. Разделянето на жанрове е резултат от комерсиализацията на литературата като цяло и ефект от третирането ѝ като продукт за продажба с цялата философия на брандирането [разделянето по марки], таргетирането [целевото писане за точно определена аудитория] и други подобни изобретения на съвременния капитализъм.
Днес можем да изпитваме голямото удовлетворение, че сме свидетели на появата на един напълно нов начин за разказване на световната история, който се носи от екранните сериали, чиято скрита задача е да предизвикат у нас транс. Разбира се, този начин на разказване на истории съществува отдавна в митовете и Омировите приказки, а Херакъл, Ахил или Одисей без съмнение са първите герои на сериалите. Но никога досега този начин не е заемал толкова много място и не е оказвал толкова силно влияние върху колективното въображение. Първите две десетилетия на ХХІ век са безспорно притежание на сериалите. Тяхното влияние върху начините на разказване на историята на света (а следователно и върху начина ни на разбиране на тази история) е революционно.
В днешния си вариант сериалът не само разшири участието ни в разказа във времевата сфера, генерирайки различни негови темпове, разклонения и аспекти, но и въведе свои собствени нови порядки. Тъй като в много случаи задачата му е да задържи вниманието на зрителя колкото се може по-дълго – серийният разказ умножава нишките, преплитайки ги по най-невероятния начин до такава степен, че когато е в затруднение, дори се връща към старата повествователна техника на Deus ex machina[1], компрометирана някога от класическата опера. Създаването на нови епизоди често е свързано с тотална, ad hoc промяна на психологията на героите, така че те да бъдат по-подходящи за развитието на събитията в сюжета. Герой, който започва като кротък и сдържан, се превръща в отмъстителен и жесток, поддържащ персонаж става главен герой, а главният герой, към когото вече сме се привързали, губи значението си или всъщност напълно изчезва, за наш ужас.
Потенциалното материализиране на още един сезон създава необходимостта от отворени финали, в които няма как да се случи или да прозвучи напълно мистериозното нещо, наречено катарзис – катарзис, някогашното преживяване на вътрешна трансформация, удовлетворение и задоволство от това, че си участвал в действието на разказа. Подобно усложняване, а не завършек – постоянното отлагане на наградата, която е катарзисът – поставя зрителя в зависимост, хипнотизира го. Fabula interrupta, създадена отдавна и добре позната от разказите на Шехерезада, сега се завръща смело в сериала, променяйки нашата субективност и оказвайки странни психологически ефекти, изтръгвайки ни от собствения живот и хипнотизирайки ни като стимулант. Същевременно серията се вписва в новия, разтеглен и разбъркан ритъм на света, в неговата хаотична комуникация, нестабилност и флуидност. Тази форма на разказване на истории е може би най-креативната, която днес търси нова формула. В този смисъл в сериала е налице сериозна работа върху разказите на бъдещето, върху преформатирането на историята, така че тя да отговаря на новата ни реалност.
Но преди всичко живеем в свят на твърде много противоречиви, взаимно изключващи се факти, които се борят помежду си със зъби и нокти.
Нашите предци са вярвали, че достъпът до знания не само ще донесе на хората щастие, благополучие, здраве и богатство, но и ще създаде равноправно и справедливо общество. Това, което е липсвало в света, според тях, е била вездесъщата мъдрост, която естествено би възникнала от информацията.
Йоан Амос Коменски, великият педагог от XVII в., въвежда термина „пансофизъм“, с който обозначава идеята за потенциално всезнание, универсално знание, което би съдържало в себе си всички възможни познания. Освен това – и преди всичко друго – то е било мечтата по информация, достъпна за всички. Дали достъпът до фактите за света не би могъл да превърне неграмотния селянин в рефлектиращ индивид, осъзнаващ себе си и света? Нима леснодостъпното знание няма да означава, че хората ще станат разумни, че ще насочват хода на живота си с хладнокръвие и мъдрост?
Когато се появи интернет, изглеждаше, че тази идея най-накрая ще се реализира в пълна степен. Уикипедия, на която се възхищавам и подкрепям, може би щеше да изглежда на Коменски, както и на много негови съмишленици философи, като сбъдната мечта на човечеството – сега можем да създаваме и получаваме огромен запас от факти, които непрекъснато се допълват и обновяват, и които са демократично достъпни почти до всяко място на Земята.
Но постигнатата мечта често е разочароваща. Оказва се, че не сме способни да понесем този огромен обем информация, който вместо да обединява, обобщава и освобождава, започва да диференцира, разделя, затваря в отделни малки мехурчета, създавайки множество истории, несъвместими една с друга или дори открито враждебни една към друга, взаимно антагонизиращи се.
Освен това един интернет, изцяло и нерефлективно подчинен на пазарните процеси и посветен на монополистите, контролира гигантски количества данни, използвани съвсем не пансофично, за по-широк достъп до информация, а напротив, служещи преди всичко за програмиране на поведението на потребителите, както научихме след аферата с Cambridge Analytica. Вместо да чуваме хармонията на света, ние получихме какофония от звуци, непоносима статичност, в която отчаяно се опитваме да доловим някоя по-тиха мелодия, дори и най-слабия ритъм. Известният цитат от Шекспир никога не е бил по-подходящ както при тази какофонична нова реалност: все по-често интернет е приказка, разказана от идиот, пълна с шум и ярост[2].
Изследванията на политолозите за съжаление противоречат и на интуицията на Йоан Амос Коменски, която се основава на убеждението, че колкото по-общодостъпна е информацията за света, толкова повече политици ще се възползват от разума и ще вземат обмислени решения. Но изглежда, че въпросът съвсем не е толкова прост. Информацията може да бъде съкрушителна, а нейната сложност и двусмисленост поражда всевъзможни защитни механизми – от отричане до потискане, дори до бягство в простите принципи на опростяващото, идеологическо, партийно мислене.
Категорията на фалшивите новини повдига нови въпроси за това какво е художествена измислица. Читателите, които многократно са били измамени, дезинформирани или подведени, започват бавно да придобиват специфична невротична идиосинкразия. Реакцията срещу подобно изтощение от художествената литература може да бъде огромният успех на нехудожествената литература, която крещи над главите ни сред този голям информационен хаос: „Аз ще ви кажа истината, нищо друго освен истината“ и „Моята история се основава на факти!“
Художествената литература е загубила доверието на читателите, тъй като лъжата се е превърнала в опасно оръжие за масово унищожение, макар и все още да е примитивен инструмент. Често ми задават този невероятен въпрос: „Наистина ли това, което сте написала, е истина?“ И всеки път усещам, че този въпрос вещае края на литературата.
Този въпрос, невинен от гледна точка на читателя, звучи в ухото на писателя наистина апокалиптично. Какво трябва да кажа? Как да обясня онтологичния статус на Ханс Касторп, Анна Каренина или Мечо Пух?
Смятам този тип читателско любопитство за регрес на цивилизацията. То е сериозно увреждане на многоизмерната ни способност (конкретна, историческа, но и символична, митична) да участваме във веригата от събития, наречена наш живот. Животът се създава от събитията, но те се превръщат в преживяване едва когато сме в състояние да ги интерпретираме, да се опитаме да ги разберем и да им придадем смисъл. Събитията са факти, но опитът е нещо неизразимо различно. Именно опитът, а не някое събитие, е материалът, който съставлява нашия живот. Опитът е факт, който е интерпретиран и разположен в паметта. Той се отнася и до определена основа, която имаме в съзнанието си, до дълбока структура от значения, върху която можем да разгърнем собствения си живот и да го изследваме пълноценно и внимателно. Вярвам, че функцията на тази структура се изпълнява от мита. Всеки знае, че митовете никога не са се случвали в действителност, но винаги продължават. Сега те продължават не само чрез приключенията на древните герои, а по-скоро си проправят път в повсеместните и най-популярни истории на съвременните филми, игри и литература. Животът на обитателите на планината Олимп е пренесен в Династия, а в героичните постъпки на героите участва Лара Крофт.
В това пламенно разделение на истина и лъжа приказките за нашия опит, които литературата създава, имат свое собствено измерение.
Никога не съм се вълнувала особено от каквото и да е пряко разграничение между художествена и нехудожествена литература, освен ако разбираме такова разграничение като декларативно и дискретно. В морето от многобройни определения за художествена литература това, което ми харесва най-много, е и най-старото: то идва от Аристотел. Фикцията винаги е вид истина.
Убедена съм и в разграничението между истинска история и сюжет, направено от писателя и есеист Е.М. Форстър. Той казва, че когато казваме: „Кралят умря, а след това умря и кралицата“, това е история. Но когато казваме: „Кралят умря, а след това кралицата умря от мъка“, това е сюжет. Всяка измислица включва преход от въпроса „Какво се случи след това?“ към опит за разбиране въз основа на нашия човешки опит: „Защо това се случи по такъв начин?“
Литературата започва с това „защо“, дори и да отговаряме на този въпрос отново и отново с обикновеното „не знам“.
По този начин литературата поставя въпроси, на които не може да се отговори с помощта на Уикипедия, тъй като тя надхвърля просто информацията и събитията, като касае директно собствения ни опит.
Но е възможно и нещо друго: че като цяло романът и литературата се превръщат пред очите ни в нещо всъщност съвсем маргинално в сравнение с другите форми на разказване. Че тежестта на образа, както и на новите форми на пряко предаване на опита – филм, фотография, виртуална реалност – ще представляват реална алтернатива на традиционното четене. Четенето е доста сложен психологически и възприятиен процес. Казано по-просто: отначало най-неуловимото съдържание се концептуализира и вербализира, бива превърнато в знаци и символи, а след това то се „декодира“ обратно от езика в преживяване. Това изисква определена интелектуална компетентност. И най-вече изисква внимание и съсредоточеност – способности, които са все по-редки в днешния изключително разсейващ свят.
Човечеството е изминало дълъг път в начините си на общуване и споделяне на личен опит – от устността, разчитаща на живото слово и човешката памет, през Гутенберговата революция, когато историите започват да се предават широко чрез писменост и по този начин се фиксират и кодират, доколкото е възможно да се възпроизвеждат без промяна. Основното постижение на тази промяна е, че сме започнали да отъждествяваме мисленето с езика, с писането. Днес сме изправени пред революция от подобен мащаб, когато опитът може да се предава директно, без да се прибягва до печатното слово.
Вече не е необходимо да се води дневник на пътуването, когато можете просто да снимате и изпращате снимките чрез социалните мрежи направо в света, наведнъж и на всички. Не е необходимо да се пишат писма, тъй като е по-лесно да се обадите по телефона. Защо да пишете дебели романи, когато вместо това можете просто да се впуснете в телевизионен сериал? Вместо да излизате в града с приятели, по-добре е да играете някоя игра. Да посегнете към автобиография? Няма смисъл, след като следите живота на знаменитостите в Инстаграм и знаете всичко за тях.
Образът дори не е най-големият противник на текста днес, както си мислехме през ХХ век, притеснявайки се за влиянието на телевизията и киното. Вместо това той е съвсем друго измерение на света – действащо директно върху сетивата ни.
3.
Не искам да очертавам цялостна визия за кризата в разказването на истории за света. Но често ме притеснява усещането, че нещо липсва в света – че преживявайки го през стъклени екрани и чрез приложения, той става някак нереален, далечен, двуизмерен и странно невзрачен, въпреки че намирането на всяка конкретна информация е изумително лесно. В наши дни тревожните думи „някой“, „нещо“, „някъде“, „някога“ могат да изглеждат по-рисковани от съвсем конкретни, категорични идеи, изказани с пълна сигурност – като например, „Земята е плоска“, „ваксините убиват“, „климатичните промени са глупост“ или „демокрацията не е застрашена никъде по света“. „Някъде“ някои хора се давят, докато се опитват да прекосят морето. „Някъде“ от „известно“ време се води „някаква“ война. В потока от информация отделните послания губят контурите си, разсейват се в паметта ни, стават нереални и изчезват.
Потокът от глупост, жестокост, език на омразата и образи на насилие отчаяно се уравновесява от всевъзможни „добри новини“, но те нямат способността да обуздаят болезненото впечатление, което ми е трудно да вербализирам: че със света има нещо нередно. В днешно време това усещане, някога запазено единствено за невротичните поети, е като епидемия от липса на дефиниция; форма на тревожност, която се просмуква от всички посоки.
Литературата е една от малкото сфери, които се опитват да ни държат близо до твърдите факти на света, защото по своята същност тя винаги е психологическа, защото се фокусира върху вътрешните разсъждения и мотиви на героите, разкрива иначе недостъпните им преживявания пред друг човек или просто провокира читателя към психологическа интерпретация на поведението им. Само литературата е способна да ни позволи да навлезем дълбоко в живота на друго същество, да разберем неговите причини, да споделим емоциите му и да съпреживеем съдбата му.
Една история винаги се върти в кръг около смисъла. Дори и да не го изразява пряко, дори и когато съзнателно се отказва да търси смисъл и се съсредоточава върху формата, върху експеримента, когато организира формален бунт, търсейки нови изразни средства. Когато четем дори и най-бихевиористичния, пестеливо написан разказ, не можем да не си зададем въпросите: „Защо се случва това?“, „Какво означава то?“, „Какъв е смисълът?“, „Накъде води?“. Много вероятно е съзнанието ни да се е развило към историите като процес на придаване на смисъл на милионите стимули, които ни заобикалят, и които, дори когато спим, продължават неуморно да измислят своите разкази. И така, историята е начин за организиране на безкрайно количество информация във времето, за установяване на връзката ѝ с миналото, настоящето и бъдещето, за разкриване на нейната повторяемост и за подреждането ѝ в категории на причина и следствие. В това усилие участват както умът, така и емоциите.
Нищо чудно, че едно от най-ранните открития, направени от историите, е Съдбата, която освен че винаги е изглеждала на хората като нещо ужасяващо и нечовешко, всъщност е въвела ред и неизменност в ежедневната реалност.
4.
Дами и господа,
Няколко години по-късно жената от снимката, моята майка, на която съм липсвала, въпреки че още не съм била родена, ми четеше приказки.
В една от тях, на Ханс Кристиан Андерсен, един чайник, който бил изхвърлен на купчината боклук, се оплакваше колко жестоко са се отнасяли хората с него – щом само дръжката му се счупила, те го изхвърлили. Но ако не биха били такива взискателни перфекционисти, той все пак би могъл да им бъде полезен. Други счупени предмети подхванаха мелодията му и разказаха наистина епични истории за скромния си малък живот като предмети.
Като дете слушах тези приказки със зачервени бузи и сълзи в очите, защото дълбоко вярвах, че предметите имат свои проблеми и емоции, както и своеобразен социален живот, напълно сравним с нашия човешки. Чиниите в скрина можеха да разговарят помежду си, а лъжиците, ножовете и вилиците в чекмеджето образуваха нещо като семейство. По подобен начин животните бяха загадъчни, мъдри, самосъзнателни същества, с които винаги ни свързваше духовна връзка и дълбоко заложено сходство. Но реките, горите и пътищата също имаха своето съществуване – те бяха живи същества, които картографираха пространството ни и изграждаха чувство за принадлежност, някакъв загадъчен Raumgeist. Пейзажът, който ни заобикаляше, също беше жив, както и Слънцето и Луната, и всички небесни тела – целият видим и невидим свят.
Кога започнах да се съмнявам? Опитвам се да открия момента в живота си, когато с едно прещракване всичко стана различно, по-малко нюансирано, по-просто. Шепотът на света замлъкна, за да бъде заменен от грохота на града, ромона на компютрите, гърма на прелитащите над главите самолети и изтощителния бял шум на океаните от информация.
В някакъв момент от живота си започваме да виждаме света на парчета, всичко поотделно, на малки парченца, които са на галактики разстояние една от друга, а реалността, в която живеем, продължава да го потвърждава: лекарите ни лекуват по специалността си, данъците нямат връзка с почистването на снега по пътя, по който пътуваме за работа, обядът ни няма нищо общо с огромна животинска ферма или новата ни фланелка със запусната фабрика някъде в Азия. Всичко е отделно от всичко останало, всичко живее отделно, без никаква връзка.
За да ни е по-лесно да се справим с това, ни дават номера, табелки с имена, карти, груби пластмасови идентичности, които се опитват да ни сведат до използването на една малка част от цялото, което вече сме престанали да възприемаме.
Светът умира, а ние не го забелязваме. Не забелязваме, че светът се превръща в съвкупност от неща и случки, в безжизнена площ, в която се движим изгубени и самотни, подхвърляни тук и там от нечии решения, ограничени от неразбираема съдба, от чувството, че сме играчка на основните сили на историята или на случайността. Духовността ни или изчезва, или става повърхностна и ритуална. Или пък просто се превръщаме в последователи на простите сили – физически, социални и икономически – които ни движат като зомбита. А в такъв свят ние наистина сме зомбита.
Ето защо копнея за онзи друг свят, света на чайника.
5.
През целия си живот съм била очарован от системите от взаимни връзки и влияния, за които обикновено не знаем, но които откриваме случайно, като изненадващи съвпадения или преплитания на съдбата, всички онези мостове, гайки, болтове, заварени сглобки и съединители, които проследих в Бегуни. Очарована съм от свързването на факти и от търсенето на ред. В основата си – както съм убедена – умът на писателя е синтетичен, той упорито събира всички малки парченца в опит да ги залепи отново, за да създаде универсално цяло.
Как да пишем, как да структурираме историята си, за да я направим способна да въздигне тази велика, съзвездна форма на света?
Естествено, осъзнавам, че е невъзможно да се върнем към онзи вид разказ за света, който познаваме от митовете, басните и легендите, които, предавани устно, са поддържали съществуването на света. В днешно време историята би трябвало да е много по-многоизмерна и сложна; в края на краищата, ние наистина знаем много повече, наясно сме с невероятните връзки между неща, които изглеждат далеч едни от други.
Нека разгледаме отблизо един конкретен момент от историята на света.
Годината е 3 август 1492 г. – денят, в който малка каравела на име Санта Мария трябва да отплава от кея на пристанището Палос в Испания. Корабът е командван от Христофор Колумб. Слънцето грее, по кея се разхождат моряци, докери товарят последните сандъци с провизии на борда. Горещо е, но лекият бриз от запад спасява от припадък семействата, дошли да се сбогуват. Чайките се разхождат нагоре-надолу по рампата за товарене и наблюдават отблизо човешката суматоха.
Моментът, който сега можем да видим във времето, води до смъртта на 56 от близо 60‑те милиона коренни жители на Америка. По онова време те представляват около 10 процента от цялото население на света. Европейците неволно им донасят някои смъртоносни подаръци – болести и бактерии, срещу които коренните жители на Америка нямат никаква възможност за съпротива. Наред с това се стига и до безмилостно потисничество и убийства. Изтреблението продължава с години и променя характера на земята. На местата, където някога са растели боб, царевица, картофи и домати в култивирани полета, напоявани по сложен начин, се появява дива растителност. Само за няколко години почти 150 милиона акра обработваема земя се превръщат в джунгла.
Докато се възстановява, растителността поглъща огромни количества въглероден двуокис, като по този начин отслабва парниковия ефект, а това от своя страна понижава глобалната температура на Земята.
Това е една от многото научни хипотези, с които се обяснява настъпването на малкия ледников период, който в края на XVI в. довежда до дългосрочно застудяване на климата в Европа.
Малкият ледников период променя икономиката на Европа. През последвалите десетилетия дългите мразовити зими, хладните лета и интензивните валежи намаляват добивите от традиционните форми на земеделие. В Западна Европа малките семейни ферми, произвеждащи храна за собствени нужди, се оказват неефективни. Последват вълни от глад и необходимост от специализация на производството. Англия и Холандия са най-силно засегнати от по-студения климат; тъй като икономиките им вече не могат да разчитат на земеделието, те започват да развиват търговия и промишленост. Заплахата от бури кара холандците да изсушат полдерите и да превърнат блатистите райони и плитките морски зони в суша. Преместването на ареала, където се среща [рибата] треска, на юг, макар и катастрофално за Скандинавия, се оказва благоприятно за Англия и Холандия – то позволява на тези страни да започнат да се развиват като морски и търговски сили. Значителното застудяване е почувствано особено остро в скандинавските страни. Контактите с Гренландия и Исландия са прекъснати, суровите зими намаляват реколтата и настъпват години на глад и недостиг. Затова Швеция насочва алчния си поглед на юг, започва война срещу Полша (особено след като Балтийско море замръзва, което улеснява преминаването на армии) и се включва в Тридесетгодишната война в Европа.
Усилията на учените, които се опитват да установят по-добро разбиране на нашата реалност, показват, че тя е взаимно съгласувана, гъсто свързана система от влияния. Това вече не е само известният „ефект на пеперудата“, който, както знаем, включва начина, по който минимални промени в началото на даден процес могат да доведат в бъдеще до огромни, непредсказуеми резултати; тук имаме безкраен брой пеперуди и техните крила, в постоянно движение – мощна вълна на живот, която пътува във времето.
Според мен откриването на „ефекта на пеперудата“ бележи края на епохата на безрезервната вяра в собствената ни способност да бъдем ефективни, в способността ни да контролираме и по същия начин в чувството ни за превъзходство в света. Това не отнема на човечеството силата ни да бъдем строители, завоеватели и изобретатели, но все пак показва, че действителността е по-сложна, отколкото човечеството някога е предполагало. И че ние не сме нищо друго освен само малка част от тези процеси.
Имаме все повече доказателства за съществуването на някои впечатляващи, понякога крайно изненадващи зависимости в световен мащаб.
Всички ние – хора, растения, животни и предмети – сме потопени в едно пространство, което се управлява от законите на физиката. Това общо пространство има своя форма и в него законите на физиката извайват безкраен брой форми, които са непрестанно свързани помежду си. Нашата сърдечносъдова система е като системата на речен басейн, структурата на един [дървесен] лист е като човешката транспортна система, движението на галактиките е като водовъртежа на водата, стичаща се по нашите умивалници. Обществата се развиват по подобен на колониите от бактерии начин. Микро- и макромащабът показват безкрайна система от прилики.
Нашата реч, мислене и творчество не са нещо абстрактно, отдалечено от света, а продължение на друго ниво на неговите безкрайни процеси на трансформация.
6.
Продължавам да се чудя дали в наши дни е възможно да се намерят основите на една нова история, която да е универсална, изчерпателна, всеобхватна, вкоренена в природата, пълна с контексти и същевременно разбираема.
Възможно ли е да има история, която да излезе извън некомуникативния затвор на собственото „аз“, да разкрие по-голям обхват на реалността и да покаже взаимните връзки? Която би могла да запази дистанция от добре утъпканата, очевидна и неоригинална централна точка на общо споделените мнения и да успее да погледне на нещата екс-центрично, далеч от центъра?
Радвам се, че литературата като по чудо е запазила правото си на всякакви ексцентричности, фантасмагории, провокации, пародии и лудории. Мечтая за високи гледни точки и широки перспективи, където контекстът далеч надхвърля това, което бихме могли да очакваме. Мечтая за език, който е способен да изрази и най-неясната интуиция, мечтая за метафора, която преодолява културните различия, и накрая за жанр, който е обемист и трансгресивен, но който в същото време читателите ще обикнат.
Мечтая и за нов вид разказвач – такъв от „четвърто лице“, който, разбира се, не е просто граматическа конструкция, а успява да обхване гледната точка на всеки от героите, както и да има способността да излезе извън хоризонта на всеки от тях, който вижда повече и има по-широк поглед, и който е способен да игнорира времето. О, да, мисля, че съществуването на този разказвач е възможно.
Питали ли сте се някога кой е онзи удивителен разказвач в Библията, който извиква на висок глас: „В началото бе словото“? Кой е разказвачът, който описва сътворението на света, първия му ден, когато хаосът се е отделил от реда, който следи сериала за произхода на Вселената, който познава мислите на Бога, осъзнава съмненията му и с твърда ръка записва на хартия невероятното изречение: „И видя Бог, че беше добро“? Кой е този, който знае какво е мислил Бог?
Като оставим настрана всички богословски съмнения, можем да разглеждаме тази фигура на загадъчен, нежен разказвач като чудотворна и значима. Това е гледна точка, перспектива, от която може да се види всичко. Да видиш всичко означава да признаеш крайния факт, че всички съществуващи неща са взаимно свързани в едно цяло, дори ако връзките между тях все още не са ни известни. Виждането на всичко означава и съвсем различен вид отговорност за света, защото става ясно, че всеки жест „тук“ е свързан с жест „там“, че решението, взето в една част на света, ще има ефект в друга част от него и че разграничаването на „мое“ и „твое“ започва да бъде спорно.
Така че най-добре би било да разказваме истории честно и по начин, който активира усещането за цялото в съзнанието на читателя, който задейства способността му да обединява фрагменти в единен проект и да открива цели съзвездия в малките частици на събитията. Да разкажеш история, от която да стане ясно, че всички и всичко са пропити от една обща представа, която старателно произвеждаме в съзнанието си с всяко завъртане на планетата.
Литературата е в състояние да направи това. Трябва да се откажем от опростените категории за високо и нископоставена, популярна и нишова литература, и да приемем разделението на жанрове много лекичко. Трябва да се откажем от определението „национални литератури“, знаейки, че вселената на литературата е нещо единно, подобно на идеята за unus mundus, обща психологическа реалност, в която е обединен човешкият ни опит. Авторът и читателят изпълняват равностойни роли, първият – като създава, а вторият – като прави постоянно тълкуване.
Може би трябва да се доверим на фрагментите, тъй като именно те създават констелации, способни да описват повече и по-сложно, многоизмерно. Нашите истории биха могли да препращат една към друга по безкраен начин, а централните им герои да влизат във взаимоотношения помежду си.
Мисля, че ни предстои предефиниране на това, което днес разбираме под понятието реализъм, и търсене на ново, което би ни позволило да преминем отвъд границите на нашето его и да проникнем в стъкления екран, през който виждаме света. Защото в наши дни нуждата от реалност се обслужва от медиите, социалните мрежи и косвените връзки в интернет. Може би това, което неизбежно ни очаква, е един вид нео‑сюрреализъм, някои пренаредени гледни точки, които няма да се страхуват да се изправят срещу парадокса и ще вървят срещу течението, когато става дума за простия ред на причината и следствието. Всъщност нашата реалност вече се е превърнала в сюрреалистична. Сигурна съм също така, че много истории се нуждаят от пренаписване в новия ни интелектуален контекст, като черпят вдъхновение от новите научни теории. Но смятам, че е също толкова важно постоянно да се позоваваме на мита и на целия човешки имагинетариум. Връщането към компактните структури на митологията би могло да донесе усещане за стабилност в рамките на липсата на конкретност, в която живеем в днешно време. Вярвам, че митовете са строителният материал за нашата психика и ние не можем да ги игнорираме (най-много да не осъзнаваме тяхното влияние).
Несъмнено скоро ще се появи гений, способен да изгради напълно различен, все още невъобразим разказ, в който ще се помести всичко съществено. Този метод на разказване със сигурност ще ни промени; ще изоставим старите си, ограничаващи перспективи и ще се отворим за нови, които всъщност винаги са съществували някъде тук, но сме били слепи за тях.
В Доктор Фаустус Томас Ман пише за композитор, който е измислил нова форма на абсолютна музика, способна да промени човешкото мислене. Но Ман не описва от какво би зависела тази музика, а само създава въображаемата идея как тя би могла да звучи. Може би именно на това се основава ролята на художника – да даде предвкусване на нещо, което би могло да съществува, и по този начин да го накара да стане въображаемо. А въображаемостта е първият етап от съществуването.
7.
Пиша художествена литература, но тя никога не е чиста измислица. Когато пиша, трябва да усещам всичко в себе си. Трябва да позволя на всички живи същества и предмети, които се появяват в книгата, да преминат през мен, всичко, което е човешко и отвъд човешкото, всичко, което е живо и не е надарено с живот. Трябва да се вгледам внимателно във всяко нещо и човек, с най-голяма тържественост, и да ги олицетворя в себе си, да ги персонализирам.
Именно за това ми служи нежността – защото нежността е изкуството да олицетворяваш, да споделяш чувствата си и така безкрайно да откриваш прилики. Да създаваш истории означава постоянно да вдъхваш живот на нещата, да даваш съществуване на всички малки парченца от света, които са представени от човешките преживявания, от ситуациите, които хората са преживели, и от техните спомени. Нежността персонализира всичко, към което се отнася, като прави възможно да му се даде глас, да му се даде пространство и време да се появи и да бъде изразено. Благодарение на нежността чайникът започва да говори.
Нежността е най-скромната форма на любовта. Тя е вид любов, която не фигурира в свещените писания или евангелията, никой не се кълне в нея, никой не я цитира. Тя няма специални емблеми или символи, не води до престъпления и не предизвиква завист.
Тя се появява навсякъде, където внимателно и отблизо се вглеждаме в друго същество, в нещо, което не е нашето „аз“.
Нежността е спонтанна и безкористна; тя далеч надхвърля съпричастността към ближния. Вместо това тя е осъзнато, макар и може би леко меланхолично, общо споделяне на съдбата. Нежността е дълбока емоционална загриженост за другото същество, за неговата крехкост, за уникалната му природа и за липсата на имунитет срещу страданието и въздействието на времето. Нежността възприема връзките, които ни свързват, приликите и еднаквостта между нас. Тя е начин на гледане, който показва света като жив, живеещ, взаимосвързан, сътрудничещ и съ-зависим от самия себе си.
Литературата е изградена върху нежността към всяко същество, различно от нас самите. Тя е основният психологически механизъм на романа. Благодарение на този чудодеен инструмент, най-сложното средство за човешка комуникация, нашият опит може да пътува във времето, достигайки до онези, които още не са се родили, но които един ден ще се обърнат към написаното от нас, към историите, които сме разказали за себе си и за нашия свят.
Нямам представа какъв ще бъде техният живот или кои ще бъдат те. Често си мисля за тях с чувство на вина и срам.
Извънредната ситуация, свързана с климата, и политическата криза, в която сега се опитваме да намерим своя път и на която се стремим да се противопоставим, спасявайки света, не са се появили от нищото. Често забравяме, че те не са просто резултат от обрат на съдбата или ориста, а от някои много конкретни ходове и решения – икономически, социални и свързани със светогледа (включително религиозни). Алчността, незачитането на природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайното съперничество и липсата на отговорност са свели света до статута на предмет, който може да бъде нарязан на парчета, употребен и унищожен.
Ето защо вярвам, че трябва да разказвам истории така, сякаш светът е живо, единно цяло, което постоянно се формира пред очите ни, и сякаш ние сме малка и същевременно мощна част от него.
[1] Deus ex machina (букв. „бог от машината“) е сюжетен похват, при който привидно неразрешим проблем в разказа се разрешава внезапно и рязко чрез неочаквано и малко вероятно събитие. Бел. пр.
[2] Шекспир, Макбет, сц. 5: „Тоз живот е само една нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и изпъчва своя час на сцената и след това изчезва. История, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл…“ (превод Валери Петров).
