Нобелова реч, 8 декември 1982
Антонио Пигафета, един флорентински навигатор, който е придружавал Магелан по време на първото околосветско пътешествие, пише, обикаляйки нашите южни земи в Америка, едно напълно акуратно описание, което въпреки това прилича на набег в областта на фантазията. В него той записва, че е видял шопари, чиито пъпове се намирали по бутовете, птици без нокти, които снасят яйцата си на гърба на партньорите си, като и други, напомнящи пеликани без езици, с човки като лъжици. Пише, че е видял едно деформирано същество с глава и уши на муле, тяло на камила, крака на елен и цвилене като на кон. Той описва как първият туземец, срещнат в Патагония, за пръв път в живота си видял огледало, в резултат на което спокойният гигант буквално подлудял от ужас пред собствения си образ.
Тази кратка и очарователна книга, която още тогава е съдържала семената на съвременния роман, в никакъв случай не е най-смайващият разказ за нашата реалност от онази епоха. Хрониките на Индиите[1] са ни оставили безброй други. Елдорадо, нашата толкова жадно търсена и илюзорна страна, се е появявала по множество карти в продължение на много години, променяйки мястото и формата си, за да задоволява фантазиите на картографите. В търсене на извора на вечната младост, митичният Алвар Нунес Кабеса де Вака изследва северната част на Мексико в продължение на осем години, в една заблуждаваща експедиция, чиито членове се изяждат едни други, като накрая се завръщат само петима от шестстотинте, тръгнали на път. Една от многото неразгадани мистерии на това време е онази за единадесетте хиляди мулета, всяко натоварено със сто фунта злато, напуснали Куско един ден, за да се изплати откупа на Атахуалпа – и никога не достигнали целта си. По-късно, в колониалните времена, в Картахена де Индиас се продавали кокошки, отгледани на алувиална почва, чиито мелнички съдържали дребни парченца злато. Жаждата за злато на един от основателите ни преследваше доскоро. Чак в края на миналия век, една германска мисия, изпратена, за да изследва изграждането на междуокеанската железопътна линия през Панамския провлак стига до заключението, че проектът може да бъде изпълнен при едно условие: релсите да бъдат направени не от стомана, която е сравнително рядка в този регион, а от злато.
Но независимостта от испанската доминация не ни постави извън обсега на лудостта. Генерал Антонио Лопес де Сантана, три пъти диктатор на Мексико, организира пищно погребение на крака, който е изгубил в така наречената „Война на пастите“[2]. Генерал Габриел Грсия Морено управлява Еквадор в продължение на шестнадесет години като абсолютен монарх; по време на погребението му трупът е бил сложен да седи на президентското кресло, облечен в пълна униформа и под защитен пласт от медали. Генерал Максимилиано Хернандес Мартинес, теософският деспот на Ел Салвадор, който заповядва убийството на тридесет хиляди селяни в едно дивашко клане, изобретява едно махало, с чиято помощ да открива отрова в храната си, и заповядва уличните лампи да бъдат драпирани с червена хартия, за да се надвие една епидемия от скарлатина. Статуята на генерал Франсиско Мораз, издигната на главния площад в Тегусигалпа, всъщност е статуя на маршал Ней, купена в Париж в магазин за скулптури от втора ръка.
Преди единадесет години, чилиецът Пабло Неруда, един от изключителните поети на нашето време, просветли тази аудитория със словото си. Оттогава насам, европейците с добра воля – а понякога също и онези със зла – биват поразени, с все по-голяма мощ, от неземните новини, идещи откъм Латинска Америка, тази необятна земя на обсебени мъже и исторически жени, чието безкрайно твърдоглавие преминава в легенди. Ние не сме имали нито миг покой. Един прометеев президент, обграден в горящия си дворец, загина, биейки се срещу цяла армия, сам; а две подозрителни самолетни катастрофи, които все още чакат обяснение, съкратиха животите на друг един сърцат президент и един демократичен войник, който беше пробудил достойнството на народа си. Имаше пет войни и седемнадесет военни преврати; появи се един дяволски диктатор, който провежда в името на Бога първия в наше време етноцид в Латинска Америка. Междувременно, двадесет милиона латиноамерикански деца умряха, преди да станат на една година – повече, отколкото са били родени в Европа от 1970 насам. Броят на хората, изчезнали поради репресии, възлиза на почти сто и двадесет хиляди, което е същото, сякаш никой не би могъл да каже къде са изчезнали жителите на Упсала. Множество жени, арестувани, докато са били бременни, са родили децата си в аржентински затвори, но никой не може да каже къде са тези деца, тъй като те са били потайно осиновени или изпратени в сиропиталища по нареждане на военните власти. Понеже се опитваха да променят положението на нещата, почти двеста хиляди мъже и жени умряха по целия континент, а над сто хиляди изгубиха животите си в три малки и злощастни страни от Централна Америка: Никарагуа, Ел Салвадор и Гватемала. Ако това би се случило в Съединените щати, съответната цифра би била един милион и шестстотин хиляди насилствени смърти за четири години.
Един милион хора избягаха от Чили, една страна със силна традиция на гостоприемство – това са десет процента от населението. Уругвай, миниатюрна нация от два и половина милиона жители, която счита себе си за най-цивилизованата страна на континента, изгуби поради изгнаничество всеки свой пети жител. От 1979 насам, гражданската война в Ел Салвадор създава по един бежанец на почти всеки двадесет минути. Страната, която би могла да бъде създадена от всички бежанци и принудителни емигранти от Латинска Америка, би имала население, по-голямо от това на Норвегия.
Осмелявам се да мисля, че именно тази извънмерна реалност, а не само нейният литературен израз, е нещото, привлякло вниманието на Шведската академия на изкуствата. Една реалност не от хартия, а такава, която живее вътре в нас и определя всеки миг от нашите безбройни ежедневни смърти, и която подхранва един източник на ненаситна творческа сила, изпълнена от скръб и красота, на която този колумбиец е просто едно поредно проявление, предпочетено от съдбата. Поети и просяци, музиканти и пророци, воини и негодници, всички създания на тази необуздана реалност, ние не се нуждаем от особено силно въображение, защото нашият главен проблем е липсата на обичайни средства, с чиято помощ да направим животите си достоверни. Това, приятели мои, е същността на нашата самота.
И ако тези трудности, чиято същност ние споделяме, ни пречат, то сигурно става разбираемо, че рационалните таланти от тази страна на света, екзалтирани от съзерцанието на собствените си култури, не са успели да намерят валидни средства за нашето разбиране. Естествено е, че те се опитват да ни измерват с мярата, която използват за самите себе си, забравяйки, че опустошенията в живота не са едни и същи за всички, и че търсенето на собствената идентичност е за нас също толкова тежко и кърваво, колкото е било и за самите тях. Разбирането на нашата реалност чрез схеми, които не са наши, ни прави само още по-непознати, все по-малко свободни, все по-самотни. Почитаемата Европа може би ще бъде малко по-чувствителна, ако би се опитала да ни види в собственото си минало. Ако тя само би си припомнила, че на Лондон са били необходими триста години, за да построи първата си градска стена, и още триста години, за да получи епископ; че Рим се е трудил в тъмнина от несигурност в продължение на двадесет века, докато един етруски крал го е закотвил в историята; и че мирната Швейцария от наши дни, която ни радва с благите си сирена и апатични часовници, е заливала чрез наемниците си Европа с кръв чак до шестнадесети век. Дори в разцвета на Ренесанса, дванадесет хиляди ландскнехти, заплатени от имперските армии, превземат и опустошават Рим, предавайки осем хиляди от обитателите му на меча.
Не мисля да въплъщавам тук илюзиите на един Тонио Крьогер, чиито мечти за обединяване на непорочния север със страстния юг бяха възвеличени тук преди петдесет и три години от Томас Ман. Но вярвам, че онези прозорливи европейци, които се борят, и тук също, за една по-справедлива и хуманна родина, биха могли да ни помогнат много повече, ако биха се опитали да премислят отново начина, по който гледат на нас. Солидарността с нашите мечти няма да ни накара да се чувстваме по-малко самотни, докато не бъде превърната в конкретни актове на законна поддръжка за всички народи, които си позволяват илюзията да живеят свой собствен живот в разпределението на света.
Латинска Америка нито желае, нито пък има някакво основание, да бъде фигура без собствена воля; нито пък е израз на пожелателно мислене да се очаква, че нейното търсене на независимост и оригиналност може и трябва да стане западен приоритет. И все пак, навигационните успехи, които стесниха разстоянията между нашите Америки и Европа изглежда само са подчертали нашата културна отдалеченост. Защо оригиналността, която ни се гарантира с такава готовност в литературата, бива отричана с такова недоверие при трудните ни опити за социална промяна? Защо да се смята, че социалната справедливост, търсена от европейците за собствените им страни, не би могла да бъде нещо добро и за Латинска Америка, с различни методи при различни условия? Не: неизмеримото насилие и болка на нашата история са резултат от прастари неравенства и неизказани огорчения, а не конспирация, планирана на три хиляди километра от дома ни. Но множество европейски водачи и мислители са виждали нещата точно по този начин, с детинщината на ветерани, които са забравили плодотворните ексцеси на собствената си младост, сякаш е невъзможно да се намери някаква по-различна съдба, отколкото да се живее по милостта на двамата големи господари на света. Това, приятели мои, е мащабът на нашата самота.
И въпреки това, на потисничеството, грабежите и занемаряването, ние отговаряме с живот. Нито наводненията и бедствията, нито гладовете и катаклизмите, нито дори вечните войни на век след век, не са били способни да потиснат упорития напредък на живота над смъртта. Един напредък, който расте и се ускорява: всяка година има седемдесет и четири милиона повече раждания, отколкото смърти – достатъчен брой нови животи, за да се умножи, всяка година, населението на Ню Йорк седемкратно. Повечето от тези раждания се случват в страните с най-малко ресурси – включително и онези от Латинска Америка. От друга страна, най-богатите страни са успели да натрупат сили за разрушение, достатъчни, за да се унищожат стотици пъти не само всички човешки същества, които са съществували до днес, но също и съвкупността от всички живи същества, които някога са поемали дъх на тази нещастна планета.
В един ден като днешния, моят учител Уилям Фокнър каза: „Аз отказвам да приема края на човека.“ Не бих бил достоен да стоя на мястото, което е било негово, ако не осъзнавах напълно, че колосалната трагедия, която той отказваше да признае преди тридесет и две години, днес вече не е нищо повече от проста научна възможност – за пръв път, откак съществува човечеството. Изправени пред тази страховита реалност, която е изглеждала като утопия през цялото съществуване на човечеството, ние, изобретателите на истории, които могат да повярват във всичко, се чувстваме в правото си да вярваме, че все още не е твърде късно да се заемем със създаването на една противоположна утопия. Една нова и всеобхватна утопия на живота, където никой няма да бъде в състояние да решава вместо другите как те трябва да умират, където любовта ще се окаже истинска, а щастието – възможно, и където народите, осъдени на сто години самота ще получат, най-после и завинаги, един нов шанс на тази земя.
Тази кратка и очарователна книга, която още тогава е съдържала семената на съвременния роман, в никакъв случай не е най-смайващият разказ за нашата реалност от онази епоха. Хрониките на Индиите[1] са ни оставили безброй други. Елдорадо, нашата толкова жадно търсена и илюзорна страна, се е появявала по множество карти в продължение на много години, променяйки мястото и формата си, за да задоволява фантазиите на картографите. В търсене на извора на вечната младост, митичният Алвар Нунес Кабеса де Вака изследва северната част на Мексико в продължение на осем години, в една заблуждаваща експедиция, чиито членове се изяждат едни други, като накрая се завръщат само петима от шестстотинте, тръгнали на път. Една от многото неразгадани мистерии на това време е онази за единадесетте хиляди мулета, всяко натоварено със сто фунта злато, напуснали Куско един ден, за да се изплати откупа на Атахуалпа – и никога не достигнали целта си. По-късно, в колониалните времена, в Картахена де Индиас се продавали кокошки, отгледани на алувиална почва, чиито мелнички съдържали дребни парченца злато. Жаждата за злато на един от основателите ни преследваше доскоро. Чак в края на миналия век, една германска мисия, изпратена, за да изследва изграждането на междуокеанската железопътна линия през Панамския провлак стига до заключението, че проектът може да бъде изпълнен при едно условие: релсите да бъдат направени не от стомана, която е сравнително рядка в този регион, а от злато.
Но независимостта от испанската доминация не ни постави извън обсега на лудостта. Генерал Антонио Лопес де Сантана, три пъти диктатор на Мексико, организира пищно погребение на крака, който е изгубил в така наречената „Война на пастите“[2]. Генерал Габриел Грсия Морено управлява Еквадор в продължение на шестнадесет години като абсолютен монарх; по време на погребението му трупът е бил сложен да седи на президентското кресло, облечен в пълна униформа и под защитен пласт от медали. Генерал Максимилиано Хернандес Мартинес, теософският деспот на Ел Салвадор, който заповядва убийството на тридесет хиляди селяни в едно дивашко клане, изобретява едно махало, с чиято помощ да открива отрова в храната си, и заповядва уличните лампи да бъдат драпирани с червена хартия, за да се надвие една епидемия от скарлатина. Статуята на генерал Франсиско Мораз, издигната на главния площад в Тегусигалпа, всъщност е статуя на маршал Ней, купена в Париж в магазин за скулптури от втора ръка.
Преди единадесет години, чилиецът Пабло Неруда, един от изключителните поети на нашето време, просветли тази аудитория със словото си. Оттогава насам, европейците с добра воля – а понякога също и онези със зла – биват поразени, с все по-голяма мощ, от неземните новини, идещи откъм Латинска Америка, тази необятна земя на обсебени мъже и исторически жени, чието безкрайно твърдоглавие преминава в легенди. Ние не сме имали нито миг покой. Един прометеев президент, обграден в горящия си дворец, загина, биейки се срещу цяла армия, сам; а две подозрителни самолетни катастрофи, които все още чакат обяснение, съкратиха животите на друг един сърцат президент и един демократичен войник, който беше пробудил достойнството на народа си. Имаше пет войни и седемнадесет военни преврати; появи се един дяволски диктатор, който провежда в името на Бога първия в наше време етноцид в Латинска Америка. Междувременно, двадесет милиона латиноамерикански деца умряха, преди да станат на една година – повече, отколкото са били родени в Европа от 1970 насам. Броят на хората, изчезнали поради репресии, възлиза на почти сто и двадесет хиляди, което е същото, сякаш никой не би могъл да каже къде са изчезнали жителите на Упсала. Множество жени, арестувани, докато са били бременни, са родили децата си в аржентински затвори, но никой не може да каже къде са тези деца, тъй като те са били потайно осиновени или изпратени в сиропиталища по нареждане на военните власти. Понеже се опитваха да променят положението на нещата, почти двеста хиляди мъже и жени умряха по целия континент, а над сто хиляди изгубиха животите си в три малки и злощастни страни от Централна Америка: Никарагуа, Ел Салвадор и Гватемала. Ако това би се случило в Съединените щати, съответната цифра би била един милион и шестстотин хиляди насилствени смърти за четири години.
Един милион хора избягаха от Чили, една страна със силна традиция на гостоприемство – това са десет процента от населението. Уругвай, миниатюрна нация от два и половина милиона жители, която счита себе си за най-цивилизованата страна на континента, изгуби поради изгнаничество всеки свой пети жител. От 1979 насам, гражданската война в Ел Салвадор създава по един бежанец на почти всеки двадесет минути. Страната, която би могла да бъде създадена от всички бежанци и принудителни емигранти от Латинска Америка, би имала население, по-голямо от това на Норвегия.
Осмелявам се да мисля, че именно тази извънмерна реалност, а не само нейният литературен израз, е нещото, привлякло вниманието на Шведската академия на изкуствата. Една реалност не от хартия, а такава, която живее вътре в нас и определя всеки миг от нашите безбройни ежедневни смърти, и която подхранва един източник на ненаситна творческа сила, изпълнена от скръб и красота, на която този колумбиец е просто едно поредно проявление, предпочетено от съдбата. Поети и просяци, музиканти и пророци, воини и негодници, всички създания на тази необуздана реалност, ние не се нуждаем от особено силно въображение, защото нашият главен проблем е липсата на обичайни средства, с чиято помощ да направим животите си достоверни. Това, приятели мои, е същността на нашата самота.
И ако тези трудности, чиято същност ние споделяме, ни пречат, то сигурно става разбираемо, че рационалните таланти от тази страна на света, екзалтирани от съзерцанието на собствените си култури, не са успели да намерят валидни средства за нашето разбиране. Естествено е, че те се опитват да ни измерват с мярата, която използват за самите себе си, забравяйки, че опустошенията в живота не са едни и същи за всички, и че търсенето на собствената идентичност е за нас също толкова тежко и кърваво, колкото е било и за самите тях. Разбирането на нашата реалност чрез схеми, които не са наши, ни прави само още по-непознати, все по-малко свободни, все по-самотни. Почитаемата Европа може би ще бъде малко по-чувствителна, ако би се опитала да ни види в собственото си минало. Ако тя само би си припомнила, че на Лондон са били необходими триста години, за да построи първата си градска стена, и още триста години, за да получи епископ; че Рим се е трудил в тъмнина от несигурност в продължение на двадесет века, докато един етруски крал го е закотвил в историята; и че мирната Швейцария от наши дни, която ни радва с благите си сирена и апатични часовници, е заливала чрез наемниците си Европа с кръв чак до шестнадесети век. Дори в разцвета на Ренесанса, дванадесет хиляди ландскнехти, заплатени от имперските армии, превземат и опустошават Рим, предавайки осем хиляди от обитателите му на меча.
Не мисля да въплъщавам тук илюзиите на един Тонио Крьогер, чиито мечти за обединяване на непорочния север със страстния юг бяха възвеличени тук преди петдесет и три години от Томас Ман. Но вярвам, че онези прозорливи европейци, които се борят, и тук също, за една по-справедлива и хуманна родина, биха могли да ни помогнат много повече, ако биха се опитали да премислят отново начина, по който гледат на нас. Солидарността с нашите мечти няма да ни накара да се чувстваме по-малко самотни, докато не бъде превърната в конкретни актове на законна поддръжка за всички народи, които си позволяват илюзията да живеят свой собствен живот в разпределението на света.
Латинска Америка нито желае, нито пък има някакво основание, да бъде фигура без собствена воля; нито пък е израз на пожелателно мислене да се очаква, че нейното търсене на независимост и оригиналност може и трябва да стане западен приоритет. И все пак, навигационните успехи, които стесниха разстоянията между нашите Америки и Европа изглежда само са подчертали нашата културна отдалеченост. Защо оригиналността, която ни се гарантира с такава готовност в литературата, бива отричана с такова недоверие при трудните ни опити за социална промяна? Защо да се смята, че социалната справедливост, търсена от европейците за собствените им страни, не би могла да бъде нещо добро и за Латинска Америка, с различни методи при различни условия? Не: неизмеримото насилие и болка на нашата история са резултат от прастари неравенства и неизказани огорчения, а не конспирация, планирана на три хиляди километра от дома ни. Но множество европейски водачи и мислители са виждали нещата точно по този начин, с детинщината на ветерани, които са забравили плодотворните ексцеси на собствената си младост, сякаш е невъзможно да се намери някаква по-различна съдба, отколкото да се живее по милостта на двамата големи господари на света. Това, приятели мои, е мащабът на нашата самота.
И въпреки това, на потисничеството, грабежите и занемаряването, ние отговаряме с живот. Нито наводненията и бедствията, нито гладовете и катаклизмите, нито дори вечните войни на век след век, не са били способни да потиснат упорития напредък на живота над смъртта. Един напредък, който расте и се ускорява: всяка година има седемдесет и четири милиона повече раждания, отколкото смърти – достатъчен брой нови животи, за да се умножи, всяка година, населението на Ню Йорк седемкратно. Повечето от тези раждания се случват в страните с най-малко ресурси – включително и онези от Латинска Америка. От друга страна, най-богатите страни са успели да натрупат сили за разрушение, достатъчни, за да се унищожат стотици пъти не само всички човешки същества, които са съществували до днес, но също и съвкупността от всички живи същества, които някога са поемали дъх на тази нещастна планета.
В един ден като днешния, моят учител Уилям Фокнър каза: „Аз отказвам да приема края на човека.“ Не бих бил достоен да стоя на мястото, което е било негово, ако не осъзнавах напълно, че колосалната трагедия, която той отказваше да признае преди тридесет и две години, днес вече не е нищо повече от проста научна възможност – за пръв път, откак съществува човечеството. Изправени пред тази страховита реалност, която е изглеждала като утопия през цялото съществуване на човечеството, ние, изобретателите на истории, които могат да повярват във всичко, се чувстваме в правото си да вярваме, че все още не е твърде късно да се заемем със създаването на една противоположна утопия. Една нова и всеобхватна утопия на живота, където никой няма да бъде в състояние да решава вместо другите как те трябва да умират, където любовта ще се окаже истинска, а щастието – възможно, и където народите, осъдени на сто години самота ще получат, най-после и завинаги, един нов шанс на тази земя.
[1] Испански хроники от 16-ти век, описващи завладяването на Америка, днес един от основните документи при изучаването на историята на Латинска Америка. (Бел. пр.) http://www.amazon.com/Spanish-Chronicles-Indies-Sixteenth-Century/dp/0805743065
[2] Френска инвазия в Мексико от 1838 г., предизвикана от оплакването на един френски сладкар, работещ в Мексико, че е изгубил имуществото си. Реалната причина са неизплатените дългове на тогавашно Мексико към Франция. (Бел. пр.)
