От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Забеляза я и този следобед във фоайето на хотела. Изглежда прекарваше всеки ден известно време – не повече от четвърт час – зад фотьойлите, наредени в полукръг около телевизора. Вече беше преодолял чувствената буря от предишните дни. Сега я гледаше по-спокойно. Приближи без ясна представа какво точно ще каже.

– Не зная дали ще разберете моя испански?

– Разбирам ви съвсем добре – изрече със спокойна усмивка тя. – Само произношението ви издава, че сте чужденец.

– Кларисимо ке съм чужденец – побългари испанския той и побави: – Имам мучо проблемас с пронунсията.

– Отново ви разбирам. Не всичко. Но смятам, че достатъчно добре се справяте.

– Не съм чувал отдавна нищо толкова стимулиращо – възкликна той. – Поне откакто съм в Хавана. Вече трети ден.

– От три дни сте в хотела?

– Вече трети ден, признавам, мисля за вас – продължи той. – Пардон, прибавете и нощите. Без значение къде се намирам. Дали съм в хотела, на улицата, или блуждая, да речем, в други измерения. На желанието, и на надеждата.

– Приятно е, когато някой, дори непознат, мисли за теб – прекъсна го тя. – Дори когато не знаеш. Но да речем предчувстваш, че е наблюдават.

– Ще повторя, че испанския ми е ужасен – изрече пообъркан той и разпери ръце. – Искам толкова много да кажа, че вече започнах да се обърквам. Най-лесно ми е да попитам как се казвате.

– Карла.

– Името ви не е кубинско.

– Кубинско е.

– Не ми прилича на кубинско.

– Аз съм кубинка – усмихна се тя. – Родителите ми също са кубинци. А вие как се казвате?

– Пламен – изрече той и се засмя. – Българско име. Без да съм напълно сигурен.

– За първи път го чувам – каза тя и го погледна косо. – Пламен. Бъл-гария. От днес ще ги свързвам.

Непринуденото поведение на момичето му влияеше. Вече разговаряше с нейния тон. Засмя се с удоволствие, открито, както никога не беше се смял. Струваше му се, че се държи като кубинец. Вече част от него беше кубинска. Искаше само да се радва, че говори с толкова привлекателно момиче. Без да иска повече. Без да се замисля за други подробности. И както често се случваше през трите дни, откакто беше в този невероятен град, имаше желание да протегне ръка. Щеше да я докосне почти сигурен, че не прави нещо нередно. Красотата беше достатъчно оправдание за всяко желание. Три дни в паметта му имаше само светлина, каквато никъде, струваше му се, не беше виждал, синьо от високото небе и океана, и нейните движения или замечтана неподвижност. Мислеше като обсебен за високото, със стегнати бедра и съблазнително закръглено момиче. Но вече бяха изтекли петнадесетте минути, през които Карла обикновено гледаше към екрана на телевизора.

– Време е да тръгвам – обяви тя.

– Искам да дойда с вас.

– Не отивам на интересно място – каза Карла и го погледна спокойно. – Но и тук не мога да остана. Винаги има риск от проблеми с портиера. Мой далечен роднина работи в хотела. Идвам при него. Но портиерът е доста заядлив.

– Портиерът, заедно с Кастро и Раул контролират общуването с чужденци.

– Не е само заради това.

– Не си отивайте още.

– Трябва!

– Тогава ми позволете и аз да дойда. Ще ви придружа, където и да отивате.

– Просто ще се разходя по Малекон.

– Едва ли има нещо по-интересно.

– Не съм сигурна в смисъла на думите ви – погледна го въпросително Карла и добави усмихната: – Сигурно е заради произношението.

– Да живее лошата пронунсия – каза Пламен и разпери ръце.

Вече всичко му се струваше естествено. Друг беше поел в свои ръце събитията през този късен следобед. Ръководеше ги, и нямаше да позволи да се случи нещо фалшиво или разочароващо. Беше сигурен, че каквото и да последва, ще го посрещне с удоволствие. Скоро вече вървяха по Малекон. Той преплиташе крака на половин крачка зад нея. Най-накрая не издържа и постави внимателно, не двете – както му се искаше – а едната си ръка на извития кръст и малко по-надолу. Тя продължаваше да гледа напред. В ъгълчетата на пълните й устни, очертани сякаш с върха на остър писец, имаше усмивка. Изчака достатъчно, преди да се отпусне успокоен. Вече просто вървеше до Карла. И със залепнала влажна длан превръщаше всяко движение и потрепваше в топлина, която изпълваше тялото му. Духът му, или нещо друго, най-важно от съществото му, се рееше в пространството наоколо. Някак от разстояние усещаше всичко с по-голяма дълбочина и отчетливост.

Свечеряваше се и все по-често воден прах от вълните прехвърляше вълнолома. Дрехите им бяха влажни откъм страната на океана. Двамата отдавна не реагираха, когато голяма вълна се разбиеше в стената. Не се опитваха да се защитят от хладните пръски. Струваше му се, че през цялото време Карла едва забележимо се усмивка. Това укротяваше постоянното му желание да я притисне към себе си. Искаше му се да я вдигне високо над земята, да я понесе нанякъде. Не да тича, а да лети. Но усмивката й щеше да остане каквато беше, само ако правеше всичко бавно. Оставил се омагьосан на смътното чувство, което уверено ги направляваше. Сигурно защото беше едно и също за двамата.

– Искаш ли да се отбием при една приятелка?

– Добре.

– Не можехме да останем в хотела – отбеляза след няколко крачки Карла. – Знаеш как е в Куба. Забраните са много.

Пресякоха улицата без да се оглеждат. Зад тях се чу клаксон и шум на отминаваща кола. Минаха покрай къщата, на която всеки етаж беше като отделен ковчег. Построил я богаташ, изгубил сина си в крайбрежните води. Бил изяден от акула. Не я попита знае ли повече за историята. Туристическото любопитство можеше всичко да развали. Прекосиха още няколко улички. Отдалечаваха се от Малекон. Скоро Карла избърза напред, направи му знак с очи и влязоха в голям двор. Застана отстрани до сводестия вход. Карла говореше приглушено през отворения прозорец на отсрещната къща. Най-накрая стана ясно, че вечерта не е удобна за гости.

Продължиха без особено съжаление пътешествието си през вечерна Хавана. Горещият и влажен въздух правеше движенията им някак забавени. Всяка следваща крачка съдържаше смисъла на предишната. Не можеха и нямаха желание да определят накъде се движат. Пред всеки вход, сигурно заради прохладния ветрец откъм брега, бяха наизлезли деца и възрастни. Някои лежаха направо на тротоара, върху обикновени дюшеци. Други седяха или бяха се излегнали на стълбищата. Стигнеха ли някое по-тъмно място, Пламен се оглеждаше да разбере дали са сами. Но въпреки тъмнината навсякъде беше пълно с хора, едва дочакали да се появи лекият ветрец откъм океана. Разговаряха,смееха се, гледаха в тъмното. Странно беше, че наоколо почти нямаше градинки. Прекосяха ли нещо подобно на парк, оказваше се, че в средата му има паметник на Хосе Марти. И всяка палма беше осветена в негова чест. Ръката му постоянно се движеше по тялото й, замираше за кратко, и отново продължаваше странстванията си. Постепенно започна да изпитва леко безсилие. Вече подозираше, че в цяла Хавана няма да намери место, където да остане насаме с Карла.

По едно време, явно след доста колебания, тя рязко промени посоката. Ускори крачките си, и го поведе през по-тъмни улички. Вече не говореха, само вървяха със сплетени ръце, плътно притиснати. Бяха като залепнали един за друг. Накрая предпазливо влязоха в тъмен вход. Оказа се, че вътре направо гъмжеше от хора. Скоро се чувстваха като в претъпкан автобус. Стълбището беше осветено от мъждива светлина. Бавно се движеха между хората. Усмихваха се, извиняваха се, търпеливо понасяха чуждата близост. Промъкваха се, изчакваха да им отстъпят място, за да направят следващата крачка. Нагоре се виждаше само колкото да не настъпят някоя от двойките, насядали на всяко стъпало. Явно посадите – кварталните хотелчета за влюбени – бяха недостъпни не само за чужденец като него. Тук, във входа, бяха се приютили всички изпреварили ги бездомници. Пламен неволно залитна към двама негри с огромни мускули. Седнали един срещу друг, широко разтворили колена, смучеха шумно бърнестите си джуки. Измърмори извинението си, без да му обърнат внимание. Опрени към стената, заобиколиха следващата двойка. Жената седеше в скута на мулат с остригана до голо глава. Беше събрала пети зад гърба му. Двамата пушеха от една цигара с притворени очи. Жената я държеше между палеца и показалеца с щръкнали нагоре пръсти. Продължиха да се изкачват сред въздишки, охкания, възклицания. Наоколо седяха или лежаха хора с различен цвят на кожата. Всички бяха с лъскави от горещината гърбове и рамена.

Чувстваше се замаян от горещината, безкрайното бродене и миризмата на марихуана. Не беше сигурен, че някога ще открият свободно място. Отдавна му изглеждаше, че само щяха да се изкачват по-нагоре и по-нагоре. Тогава зад тях, сигурно два етажа по-надолу, се чу остро изсвирване и сподавен вик „полиция“ . Пренаселеното стълбище се оживи. Наоколо се изправяха, излизаха с нежелание от транса си. Скоро всички вече се изнасяха надолу.

Бяха останали последни, когато бавно заслизаха обратно. Той се ослуша в предверието, подаде глава навън. През цялото време му се искаше да предложи: нека останем. Сега е нашият шанс. В края на уличката се появи такси със запалени на дълги светлини фарове. Карла излезе навън, също видя таксито, дръпна го подканящо за ръкава на ризата. Пламен затича след нея. Таксито спря, без да му направят знак. Качиха се и мустакатият шофьор попита:

– Накъде?

– Към най-далечната и тъмна точка на Малекон – изрече той и посочи неопределено напред.

Поуспокоен постави ръка между бедрата на Карла. Роклята й вече не беше влажна, а направо мокра. Всичко до което се докосваше беше мокро, топло и подканящо. Простена от безсилие. Скоро вече проклинаше Кастро и Раул, че бяха осветели всички паркове на Хавана. Проклинаше заядливия портиер на хотела. Най-вече проклинаше онзи, който изсвири с пръсти и извика „полиция“. Навън, колкото и да се оглеждаше, не видя никакви ченгета. И сега всичко му изглеждаше подло, организирано нарочно. Само за да го напълнят с разочарование. Сега продължаваха да доливат от горчилката, въпреки че отдавна не побираше повече. Добре поне, че бяха на сигурно място в нощното такси.

Вече бяха прекарали доста време на задната седалка със сплетени бедра. Беше сигурен, че завистлив Бог го беше го проклел. Седеше до невероятната Карла, тя го поглеждаше с предани очи, а той не можеше да направи повече. Само я притискаше отчаян и я целуваше с бавни, уморени устни. Забравяше таксито и мустакатия шофьор. Пренасяше се в топла и влажна пещера. Там беше само желанието му, устремът да проникне по-навътре, в някаква отвъдност, където двамата щяха да са една плът. Тяло, което няма нужда от повече движения. Най-накрая замрели, успокоени. Илюзията изчезваше щом вдигнеше поглед. Отново беше уморен и несигурен. Искаше му се да попита шофьора какво да направи. Сигурно знаеше по-добре от него. Ще му плати колкото трябва. Имаше достатъчно пари. Беше богат човек в Хавана, където на улицата една фланелка се купуваше за десет долара, а ромът струваше стотинки.

Гледаше в огледалото за обратно виждане мустакатото му лице. Опитваше се да разбере може ли да му има доверие. Ще му помогне ли, ако му разкаже в колко абсурдна ситуация бяха се оказали. Или ще побърза да ги натопи пред първия полицай. Беше му достатъчно само леко кимване. Щеше да го разбере. Лицето на шофьора оставаше безизразно. Дори когато каза, че вече са стигнали най-далечната и тъмна точка на Малекон. Тук уличните лампи не светеха. Върховете на палмите в края на улицата се поклащаха. Най тях горе се виждаха само бледи звезди. Далеко отстрани сърпа на луната беше.като изрязан от каменна сол.

Слязоха от едната страна на таксито, пооправиха си дрехите. Плати с надежда, че ще чуе спонтанно предложение. Качвайте се обратно. Имам приятел в най-близката посада. Там не важат забраните за чужденци. Гледаше въпросително шофьор, съсредоточил поглед върху мустаците му. Подаде му подканящо още десет песос. Той погледна настрана, както му се стори с безразличие, докато прибираше парите. Дали не беше го разбрал или просто не искаше да му помогне. Лицето му остана безизразно. Повтори „грасиас, компаниеро“, когато таксито вече тръгваше.

Скоро се оказа, че хората наоколо бяха дори повече, отколкото в центъра на Хавана. Всички бяха излезли в горещата и влажна нощ. Седяха пред къщите си, без да реагират на появяването им. Наблюдаваха как се суетят и оглеждат полуголите хлапета, които скоро ги наобиколиха. Възрастен мъж с прокъсана сламена шапка се усмихна отдалеко. В устата му стърчаха само два раздалечени един от друг зъба. Направи вместо поздрав широко движение с костеливата си ръка. Някъде отстрани се чуваше шумът на океана.

Вече не прегръщаше Карла. Стоеше с отпуснати ръце. Очите му постепенно свикваха с тъмнината. Гледаше натам, където хоризонтът вече свързваше с несигурна светлина океана и небето. Седна на разкривения тротоар, стисна очи и отпусна брадичка към гърдите си. После се удари с юмрук в главата. Над него Карла се опита да му хване ръката. Погали го по рамото и седна до него. Обърна се към нея и отпусна лице на скута й.

Бяха заобиколени от хлапета и няколко възрастни кубинци със сламени шапки. Питаха ги дали могат да им помогнат. Пламен не отговаряше. Карла също не намираше подходящо обяснение. Накрая той погледна с едно око, все още в скута на момичето, и се засмя високо. Изправи се, подаде ръка на Карла също да стане. Продължи да се смее. Рамената му потрепваха, махна с ръка пред лицето си. Пристъпваше като замаян и продължаваше да се кикоти. Тогава мъжете със сламени шапки и техните полуголи хлапета се поуспокоиха. Без да разберат точно как, всичко с двамата непознати беше започнало да се оправя. Тогава някой отбеляза с усмивка, че Пламен не трябва да се безпокои за каквото и да било, защото е с най-красивото момиче в Хавана.

– Не, в света – реагира той. – Тя е най-красивата в света.

– Най-красивата в Хавана – обади се беззъбият старец – означава и най-красивата в света.

– Ама наистина в целия свят – увери го със сериозно изражение едно от хлапетата. – Повярвай ми, чужденецо.

Всички наоколо закимаха в знак на съгласие. Двамата се обърнаха, помахаха за сбогом, и прегърнати вече се отдалечаваха по Малекон. Безкрайната улица покрай океана, на която отново щяха да потърсят свое местенце.

Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.

Pin It

Прочетете още...

Някой друг път

Кристин Димитрова 04 Апр, 2011 Hits: 12599
Гневът го караше да забързва крачка. Жената…