От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Този калъп за дамски обувки е най-обикновена метална форма, която от години стои в гардероба ми. Отдавна да съм го изхвърлил, ако не бяха някои любопитни неща, свързани с него. Първото е аржентинският му произход, а другото това, че той е принадлежал на един далечен прапрапрадядо, Витлеем. И още нещо, особено важно за мен – прекалено изящната му форма. Сякаш не е калъп за дамски обувки, а нежно стъпало на манекен от витрината на скъп магазин. А, щях да забравя, а то също е важно за историята му – калъпът никога не е употребяван и никога няма да бъде.

Но за историята...

Тя започва в началото на миналия век в едно село с малка кооперативна банка и добре развита кожарска индустрия. Дядо Витлеем се родил в това село. Не приличал на останалите момчета – бил твърде едър. Още преди да навърши дванайсет, той заживял сам-самичък – там, където билото на планината спира северните облаци и те се скупчват като едри черни биволи. Дали е имал свои мечти или сънища, какво си е мислил, можем само да гадаем. Сигурно, минавайки край големия бряст, който растял от векове край стария мост на реката, той си е припомнял разказа за своя далечен праотец, увиснал на един от клоните му – разбира се, не по собствено желание, а по волята на онези, с които не бил съгласен. Възможно е това да се е мотаело в главата му, а може и да не е... Знае ли човек? Но вероятно го е правил, защото това е най-популярната история, която всички знаели и с охота разказвали. А и твърдели, че голямото момче много приличало на своя прапрапрадядо, въпреки че едва ли някой можел с точност да каже как е изглеждал местният герой, живял преди двеста години. Вероятно Витлеем е стоял до бряста, гледал е дебелия клон и се е чудил докъде ли са стигали краката на огромния, така разказват преданията, праотец, останал да виси няколко дни там за назидание на всички. Може би е важно да споменем, че трупът бил свален и погребан от мъничък стар монах от близкия манастир, който заплатил за това, като заел неговото място. Иронията на живота е такава, че никой не запомнил черноризеца и никой по-късно не го споменава в безбройните истории, които се скитат из тоя край. Онова, което останало от това време, е един прелюбопитен разказ за луда, забременяла от някой си игумен на манастира. И нищо повече.

Та растял Витлеем със своите овце, а хората от селото си спомняли за него само когато го виждали да излиза със стадото на голия рид и да гледа надолу, където животът си течал неумолимо, хората се раждали, други умирали, все в тоя ред, все в тоя ритъм. За ражданията не разбирал, но за смъртите – винаги. Камбаната със странния надпис, дето висяла на камбанарията на старата църква, известявала за това. Гласът й отеквал в дебрите, промушвал се в дълбоките тъмни пещери и Витлеем разбирал, че някой е умрял.

Самотата трябвало да се запълва, за да не тежи толкова, и Витлеем я запълвал, като правел дървени лъжици – най-хубавите дървени лъжици от крушово дърво. Когато на някой рид съзирали огромен човек да се върти около дърво и да се опитва да го изскубне, разбирали, че това е Витлеем. Той знаел, че най-хубави лъжици се правят от най-долната част от ствола на дива круша, почти от корена. Въртял се Витлеем, въртял се и стволът на крушата, жилите му пращели, пукали и корените на крушата, докато не идвал мигът, в който победоносно отскубвал дървото. После окастрял ствола, мятал го на рамото и тръгвал към колибата да го остави на специално място, да ферментират соковете в него, после да изсъхне, та да стане най-подходящото дърво за работа. Един сандък в ъгъла на колибата неусетно се пълнел с лъжици...

През времето, в което не правел лъжици, пасял стадото и гледал да удари някой див заек, за да има какво да свари в котлето. Веднъж седмично си замесвал хляб – един огромен самун, който опичал в огнището. По веднъж на ден пиел вода и по веднъж на ден се хранел. Заставал до дъба, който растял пред колибата. На него висели две торби – едната с хляба, другата с бъклицата. Та заставал прав пред дъба като кон с торба на врата, чупел хляб, дъвчел силно твърдите залъци и гълтал на едри глътки водата.


Small Ad GF 1

Понякога си имал и други занимания. Имало един вълк там, който смущавал Витлеем още от малък. Имал навика да посяда на големия бял камък близо до колибата и да се хили злорадо на момчето. Понякога отмъквал някоя овца, изяждал я и после пак идвал и сядал на камъка. Когато бил сит, вълкът разказвал истории за това къде скитал, какво правел и за далечния праотец на Витлеем, увиснал на въжето. Това си било чиста вълча родова история. Случката с вълка приключила веднъж, когато Витлеем не издържал, хванал го за дебелия врат, удушил го и животът продължил без разказите на звяра.

Така щял да си живее Витлеем, ако в селото не били забелязали, че той вече не е голямо момче, а голям мъж. Пратили сестриното му дете да го извика, да слезе в селото.

Окъпали го, облекли го в чисто нов черен костюм от домашно тъкано вълнено сукно, закопчали най-горното копче на бялата копринена риза (забравих да кажа, че копринарството било другата част на местната индустрия и ризите на хората били само копринени), да го стяга и да помни, че са тръгнали да го женят, а не просто ей така – и го повели да му търсят жена.

Търсене много нямало – майка му вече била харесала момиче – но пазарлък имало и той протекъл така, както протичали всички подобни церемонии. Влезли в дома на момичето, а Витлеем гледал като теле – тъпо, добродушно и стеснително. Успял да се скрие зад кюнеца на печката и оттам необезпокояван следял разговора. Проблемите настъпили, когато бъдещата му съпруга влязла с поднос кафе, хвърлила любопитен поглед към него и излязла. После се върнала с друг по-голям поднос, върху който пушели резени печена тиква, полети с петмез от захарна тръстика, и пак хвърлила поглед. Избуял срам. Опитал се Витлеем да се притули, но не стига че се бил привел заради височината си, ами имал и прекалено широки рамене. Не се получило – кюнецът успял да скрие само добродушното му лице, но навън стърчали ушите, раменете и останалите части на огромното му тяло. Това не попречило на момичето да го огледа хубаво, да го хареса и да реши, че голямо месене ще падне, докато направи от тая, както тя обичала да казва, буца глина, що-годе приличен човек, с когото да изживее живота си. Харесала го и взела нещата в свои ръце...

Животът на Витлеем потекъл по обичайния за подобни случаи начин. Успял да направи набързо първото си дете, прибрал в ореховата ракла новия костюм от вълнено сукно, поставил отгоре сгънатата копринена риза и се запътил към стария си дом. Селото останало в главата му с камбаната и младата жена, която вечер заспивала сама с новороденото.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Понякога се сещали за младия мъж и пращали сестриното му дете да го вика, я за погребение, я за сватба, а той сякаш между другото успял да направи още едно дете. Такъв живот водил Витлеем – обичаен и изпълнен с щастие. И всичко щяло да си върви така, ако от известно време през скалистия разлом не започнали да пропълзяват черни влакови туловища, обвити в гъст въглищен дим. Накъде отивали, Витлеем не знаел и това силно тревожело самотното му съзнание.

Нещата се развили по начин, който изненадал всички. Дошъл си веднъж Витлеем, направил още едно дете, взел от ореховата ракла сватбения костюм и бялата копринена риза, поставил ги грижовно в кафявия мукавен куфар и поел през билото на планината към онова място в разлома, където влакът едвам пълзял, за да се качи на него и да се изгуби за доста години по големия свят. Останали му в главата само мислите за камбаната, за жената с трите деца и за вятъра, с който обичал да си говори.

Къде е ходил, как се е скитал е трудно да се каже. За такива като Витлеем хората отдавна са измислили подходящи начини за скиталстване: летящ килим; бъчва, запокитена в безбрежието на океана; стомах на кит. Все подобни неща…

Откриваме го след година в Аржентина, в предградията на Буенос Айрес, в малка квартира, боядисана със светлосин корабен лак, със зелено метално легло, маса със стол и кафявия мукавен куфар под леглото. Познавали го всички от квартала заради огромния му ръст и силната му страст към звуците на бандонеона и тангото. Вильо Верон – така му казвали и така бил популярен в задимените кръчми на Ла Бока. Как Долорес, малкият ангел с кървавочервена рокля, успяла да научи Вильо да танцува танго не е ясно, но че той бил голямата атракция на някогашния „Ел Обреро“ няма спор. Вероятно тогава е купен и обущарският калъп, изящен като малкия крак на Долорес. Държал на масата този калъп, а всяка вечер, когато светлините от пристанището прониквали през мътното стъкло на малкия прозорец, Витлеем се взирал в него, за да си представи как кракът на Долорес се оплита около коляното му и прави очарователни куки. Как главата й се отмята назад като прекършена, за да изрази онази драматичност на протяжните тонове на бандонеона, а после усеща скулата й до лицето си да пламти като нагорещено желязо. И всичко вървяло, както досега в живота на Витлеем, ако не се случило да се появи в бардака смугъл наследник на гуараните, сприхав, красив и безумно влюбен в Долорес.

Започнало се от едно горещо танго, може би десетото, на Долорес и Вильо. Звуците на бандонеона се откъртвали и секвали като тежка въздишка. После набирали сила – бавно, като нажежен нагон, а двете тела почти парели от страст. Тогава, в този миг, използвайки едно превъзходно раздалечаване, при което Долорес застинала като прекрасен кървавочервен арабеск, смуглият Естебан я подхванал, завъртял я и впил устни в нея...

Не съм сигурен как точно се е развила случката, но една срещу друга се изправили фината грация на аржентинеца Естебан и мощта на Вильо. Знам, че е хубаво подобни ситуации да се описват колкото е възможно по-образно, но аз не се сещам за нищо повече от това, че срещу тънкото острие на камата, която била готова да промуши, стоял големият извит като ятаган нож, готов да реже. В сумрака на бордея хората стъписано мълчали, а тишината била по-гъста дори от тежката смесена миризма на ром и потни тела. Бандонеонът бил свит и пръстите на Висенте, майстора на бандеона,  тръпнели в очакване на най-дългия драматичен акорд. Вероятно за изхода все пак най-важни са били разказите на вълка, за когото вече ви разправях. Така или иначе Висенте разтегнал бандонеона почти толкова, колкото са дълги разперените му ръце, сетне го свил и двете мъжки тела описали най-страхотната осморка, която хората от Ла Бока били виждали от няколко месеца насам. После замрели за миг. Един наистина тъжен и неясен миг в сумрака на бордея. Десният крак на Естебан грациозно отстъпил назад, тялото се извило като лък, главата се килнала назад така, както обичала да го прави огнената Долорес, а после мъжът се срутил на дъсчения под...

Историята на калъпа за обувки продължила с това, че Вильо или Витлеем не чакал да настъпи утрото. Оставил покрусената Долорес да оплаква трупа на Естебан, сгънал старателно черния костюм, сгънал и копринената риза, поставил ги прилежно в куфара, като най-долу, под костюма, подпъхнал калъпа. В чекмеджето на масата оставил няколко песос, за да се издължи за квартирата, и потънал в сутрешния сумрак из мръсните улички на пристанището. Дали се върнал, преплувайки океана в корема на кит или в бъчва, не е ясно. Но една утрин, когато разломът бил обгърнат от нежните пари, идващи от реката, от пухтящия влак скочил Витлеем със своя кафяв мукавен куфар. Поотърсил се и поел към билото на планината, където вятърът скупчвал облаците като черни едри биволи. Друг млад вълк седял на белия камък над колибата и с лукава усмивка разказвал вълчите си разкази на сестриния син на Витлеем.

Разбрали за връщането от племенника му, който скоро се прибрал в селото. Запитали момчето: „Защо остави стадото, Витлеем?“, а то отвърнало: „Защото вуйчо Витлеем се върна“ и било щастливо, защото знаело какво чудо е тоя човек.

Прапрапрадядо Витлеем умрял в същия ден, в който погребали жена му. Легнал на леглото, както си бил с черния костюм от домашно сукно, закопчал копчето на бялата копринена риза, казал, че няма за какво да се живее вече в тоя живот, склопил очи и издъхнал. На другия ден го погребали, а на всеки от почелите го раздали по една дървена лъжица от диво крушово дърво. Така бил пожелал, за спомен от дядо Витлеем.

Та това е историята на калъпа за обувки. Сега е у мен, в гардероба. Гледам го и се питам как тоя стоманен къс е събрал в себе си толкова чувство и си отговарям, че това е прекрасният крак на Долорес, а корабният черен лак, с който е боядисан, е същият като копринения й чорап, който е носила в онази нощ. Нощта на танца на камата и ятагана.

Венцислав Божинов е роден през 1971 г. в Струмяни. Завършва българска филология в Благоевградския университет "Неофит Рилски". В момента е редактор в изд. "Просвета".

Pin It

Прочетете още...

Да не ти пука

Георги Михалков 19 Апр, 2011 Hits: 11360
Сивият говори насечено, като че ли не си…

Камък от сърце

Мюмюн Тахир 12 Фев, 2016 Hits: 7024
Една ранна утрин бавно крача по челото на…

0 ЧАСА

Федя Филкова 10 Дек, 2010 Hits: 9942
Все още беше красива, късата й черна коса…