Знам, че говоря глупости, но пък и не ми
пука, поне докато моята Ева е до мен. Имам най-страхотната жена, заслужил съм я
с мъка и пот, тъй че не ми казвайте да чукам на дърво. Когато човек е преминал
през истории като моята, той вече знае, че има неща, които никой не може да му
вземе. Ей тъй, знае го.
Всичко започна в У-Бана. Бях нещо кисел,
всичко ми миришеше на пикня, една сюрия млади турчета седяха през три седалки и
надуваха бурузаните на електронните си плейърчета, малко преди това бях стъпил
в нещо лепкаво и направо ми идеше да изхвърля обувките си през прозореца … Просто да си отхапеш, както казваше един приятел. Perfect day, един от поредните.
Та, седя си аз значи така и както си седя,
машината изведнъж започва да намалява скорост, после лампите започват да
премигват, нещо прави пук, пат – и както всички се оглеждаме с удължени лица,
изведнъж токът спира. Пълна тъмнина, като в кучи … такова де. Сега, не знам
дали разбирате какво означава това. В Германия токът никога не спира. Никога.
Точка. Край. Живея в Берлин кажи-речи от двайсет години насам и не си спомням
токът да е спирал нито веднъж. Направо се топя от кеф когато гледам по новините
как на американците им чезне тока в цели градове, такива работи. Някак по-добре
се чувствам – нищо, че изглеждам като оня, дето от всичко на света си пожелал
единствено на комшията магарето да умре …
Сега, по едно време жените разбира се
започнаха да пискат, макар и сдържано, по немски. Чакаме всички да се появи
някакво съобщение, да се чуе успокоителен твърд глас, който да ни обясни, че
всичко е само временно, че ей сега ще се задрусаме по-нататък или поне, че
спасителната команда вече е на път из тунела … Но не би, няма никой. Седим си в
тъмното така, ослушваме се плахо, гледаме да не се настъпваме – и чакаме.
И както си чакам така, по едно време
чувствам, че някой сяда до мен, лъхва ме един дъх на много, ама много фин
парфюм, после мацката изведнъж започва някак да се приближава, чувствам го с
цялото си тяло и настръхвам, макар инак да си седя мирно и си налягам
парцалите. Не съм авантюрист човек, знам си, че съм дребен, плешив и шкембелия,
плюс това, откак ме заряза немската половинка съм свикнал да се оправям както
мога, не се оплаквам. Гледам си децата, настъпвам си душата всеки ден, да не
писка много, защото не е само тя, дето две не види, да си знае мястото, един
вид … Нормална работа, нищо особено.
Но оная напира. Вече го усещам съвсем
осезателно, бедрото й се търка о моето, едно такова стегнато, еластично, мирише
на младо, на хубаво … Взех да се обърквам не на шега, дърпам се в ъгъла, но
мястото тясно, не мога да се провра през прозореца, накрая се сврях колкото
мога по-настрана и си мълча, чакам да видя какво ще стане. Е, пребърках си
набързо джобовете, за да се уверя, че нямам нищо ценно на лесно място, не съм
вчерашен, но инак, какво да си кривя душата, взех да ставам на камък, и аз съм
човек. А тя все повече о мене, по едно време я усещам, че
протяга ръка – една такава фина ръка, това и в тъмното се чувства, нежна, с дълги
пръсти – и ме прегръща. Бре, изпотих се напълно.
„Извинявайте“, викам, „госпожице, ама вие
май нещо сте объркали, аз не съм тоя, за когото ме вземате, не може ли малко
по-така, всеки на мястото си?“ А тя вече се залепила до мене, диша ми в ухото,
та чак врата ми настръхва, и вика: „Нищо не съм сбъркала, сладък, наблюдавам те
откак съм се качила във влака, търся те откак съм се появила на тоя свят, няма
ли най-после да ме целунеш, глупчо?“ Зор и жега, с една дума. „Не“, инатя се
аз, „така работа не става, не те знам нито коя си, нито как изглеждаш, откъде
идваш, какво носиш със себе си. Как тъй ще те целувам, отде да знам после колко
пари ще ми искаш?“ Тя се посви малко, усетих, че се засегна, даже малко
неудобно ми стана, но като ми скача така да си носи последствията, не съм я аз
канил, нали така? „Никакви пари няма да ти искам“, вика, „само една целувка,
една-единствена – и после си отивам, честен кръст“. Или нещо такова, не си
спомням вече – те, немците, разбира се не викат „честен кръст“, това е ясно. Е,
надви ме тук дяволът, признавам, взех да омеквам по малко, обръщам се така
лекичко към нея, вдъхвам парфюма й – и вече горя, като прясно изпечено хлебче
съм. „Какво съм се заинатил“, викам си, „не ми стига, че стърча тук като дърво
без корен насред немската пустиня, душата ми да я драснеш – ще пламне, ами сега
и да тормозя момичето. Като толкова й се иска, нека е рахат, ще се прежаля
веднъж. Тъй де, всички сме хора.“
И както си мисля така по едно време усещам,
че започвам и аз да я грабя, вече не се питам дали устата ми не мирише, ами
разтварям така по-широчко вендузите и – мечка страх, мен не страх. С главата
надолу, значи.
Ей, не знам дали ще ми повярвате, но свят
ми се зави. Каква беше тая целувка, какво беше това чудо, не зная, но се
осъзнах чак когато лампите изведнъж изпукаха и просветнаха. И, премигвам аз
значи като мишле в нощви, опитвам се да се осъзная и да дойда малко на себе си
– но къде ти? Насреща ми седи не просто жена, ами …
Уф, чакайте, започвам да се вълнувам по
малко, ще оплескам работата. Гледам аз значи, но нещо не мога да повярвам на
очите си. Седи срещу мен едно такова младо същество, трябва да е поне петнайсет
години зад мен, инак с една глава отгоре ми, но аз съм свикнал с такива неща,
не им обръщам внимание. Та седи си тя значи – и заслепява всичко наоколо с
хубостта си. Мляко с какао – мулати ли им викат на такива хора, креоли ли, не
знам, но само като я погледнеш и сърцето ти подскача, такива жени ги има или
само по филми, или в скъпи коли, дето и да ги гледаш не ти се иска, какво да ги
гледаш, от завист още никой не е прокопсал … Малко е едричка и някак прекалено
яко скроена, не е от ония фини осички, дето жилцата им скрити, чакат само да
боднат – но инак жена до корените на косите, просто смърт. Седи значи, усмихва
ми се едно такова доволно – а в очите й, ако щете ми вярвайте, най-обикновено
човешко щастие, като моето и твоето, като на всички, ако и да сме забравили
вече напълно кога е бил последният миг, в който сме го изпитвали. Не можах да
издържа и аз, взех да се просълзявам. А тя бърка в ръкава си, вади такава една носна
кърпичка – не хартиена, ами истинска, копринена, такова чудо вече от години не
съм виждал – и вика: „Хайде, сладък, сбогом. Запази я за спомен.“ Аз само
дето не подскочих. „Чакай, викам, поне името си няма ли да ми кажеш?“ А тя се
обръща, усмихва се едно такова тъжно – и напира към изхода. Междувременно
влакчето стигнало до следващата спирка – но кой ти има очи за такива работи.
Тук вече аз изгубих и ума и дума, започнах
да се бутам като луд, скочих в последния момент навън, без малко да я изгубя от
очи. А тя хич не се и обръща, трака напред с токчетата и върви без да гледа ни
наляво, ни надясно – и без това знае, че всички само нея гледат, сигурно
отдавна вече е свикнала. „Халт, халт“, крещя аз, хората започват да се озъртат,
тя ме чува, спира се – и като ме изглежда едно такова зло, остро – направо
сърцето ми в гащите падна. „Какво“, вика, „искаш, не ти ли стига толкова?“ И
очите й пълни със сълзи, ако щете ми вярвайте. „Чакай бе, човек“, викам, „може
ли такова нещо, първо ми вземаш ума, а след това изчезваш без следа, аз какво
съм тук, кукла или човек? Може ли такива работи да правиш с мен?“ А тя мълчи и
продължава да ме гледа едно такова враждебно, просто ме убива с поглед. „Върви
си“, вика, „това беше всичко. Край на прожекцията.“
А, не, така не става. Аз не съм зло
копеле, но инак съм си балканджия човек, лесно ми причернява пред очите, като
на повечето … Хванах я значи по-изкъсо за лакътя и викам „Хайде тогава, като
искаш цирк, на ти цирк, викай сега полицията! Аз оттук не мърдам докато не ми
дадеш нещо – телефон ли ще е, адрес ли ще е, твоя си работа. Не може така,
първо да ме правиш луд, а след това да изчезваш. Ако не си искала такова нещо,
да не си ми скачала така. Шлус. Пункт. Енде.“
Тя ме гледа така, гледа, после бръкна в
чантата си и извади визитна картичка, една такава грапава, на кремава хартия,
изглежда скъпа. „Добре“, вика, „само че не ми звъни прекалено често, аз работя
много“. На мен, разбира се, сърцето ми веднага се сви, не мога да повярвам аз в
толкова късмет, сигурно ще е някоя курва, викам си, ако и да изглежда от
скъпите, аман, няма късмет в тоя живот и това е! А тя, сякаш прочела мислите
ми, вика „Не е това, което си мислиш, аз работя в един от вестниците, журналистка
съм, а ти сигурно знаеш как е в тоя бранш. Хайде, чао, че закъснявам. И не
звъни прекалено често, нали се разбрахме?“
Обърна се и изчезна като мираж, като фата
моргана. А аз съм стиснал картичката здраво, даже не усещам, че се държа за нея
като удавник, сега я поглеждам – на нея само един номер, мобилен – и нищо
повече. „Аха“, викам си, „вестник, на леля ми налъмите! Хей, моме, ако такива
като тебе работеха по вестниците, те щяха ли толкова пари да губят бе, пиле?
Разправяй ги на шапката ми, хайде, господ с тебе.“ И вече се оглеждам за кошче,
само дето не захвърлих картичката още там, но нещо ме стегна отвътре – бутнах я
значи в джоба и се заоглеждах за следващия влак, нали трябва да се живее, няма
как …
И се започна тя една …
Звъня аз значи, гледам уж да не е много
често, но нещо не мога да се удържа, понякога прекалявам. А тя кога вдигне,
кога – не, сигурно е сложила номера ми в черния списък и се обажда само от дъжд
на вятър, по едно време вече започнах съвсем да увяхвам, като препикано мушкато
станах, дето викат в нашия край. Тя за среща и дума не дава да се каже, много
била заета, много работа имала, като нямала работа имала мигрена – просто да те подлуди. Седи нашичкият и си гризе ноктите – по едно време вече усетих, че
започвам здраво да се влюбвам, ще затъна за едното чудо, добре, че са децата,
да ме държат над водата.
Е, накрая не издържах и си признах. Вдигна
тя веднъж телефона, а аз подсмърчам от моята страна, викам „Какво съм ти
направил, че ме тормозиш толкова? Ако наистина си ме търсила цял живот, защо
сега ме правиш на парцал, толкова ли нямаш милост? Какво да правя сега, като ми
подпали къщата, от покрива ли да се хвърлям, какво? Не мога без тебе, умирам,
прави ме каквото щеш!“ А тя току започна да подсмърча от другата страна и ми
вика: „Не мога, миличък, не мога! За твое добро го правя, повярвай ми, инак и
аз те искам много, но няма как да стане, хайде, примири се и не ме търси
повече. Не ми се обаждай, съжалявам много, че така те обърках, просто се
поддадох тогава на момента, не знаех какво правя в тъмното.“
Аз само дето до тавана не скочих. „Стой“,
крещя, „Не ми затваряй, не ме убивай, моля те, каквото и да е, кажи ми, все ще
намерим някакъв начин, ако двама души се искат, нищо не може да ги спре, това
не са само приказки, повярвай ми. Каквото и да е, каквото и да е, само не ме
оставяй така!“ А тя помълча, помълча, после току прошепна: „Какво ще кажеш
тогава да започнем с имената. Ти как се казваш, миличък?“ „Георги, Георги съм“,
викам, „но хората ми викат Гошо, ти ако искаш ми викай Георг, няма значение.
Страшно се радвам, направо не можеш да си представиш …“ „Ами тогава слушай сега
моето име, Гошо“, прекъсва ме тя, „Аз пък се казвам Адам.“
Е, тук разбира се на мен дъха ми се
пресече, защото от всичко възможно само за това не бях помислял. „Как така ‚Адам‘“, питам на пресекулки, „това нали е мъжко
име?“ „Да“, отговаря тя, „мъжко е.“ „Ама ти нали си жена?“ „Да, жена съм, но
съм родена в мъжко тяло. Сега доволен ли си?“ И вече реве оттатък, ама не на
шега, усещам я, че още малко и душата си ще изплюе, знам аз какво е да ревеш на
смърт, и на мен ми се е случвало. „Стой“, викам, „стой. Дай ми само една
секунда да се съвзема, да не мислиш, че не ми пука, ако ти страдаш, мъж или
жена? Само мъничко, да седна тук и да пия една вода, след това веднага съм на
линия.“ А тя подсмърча и вика така, през сълзи: „Ако само посмееш, ако само
посмееш …“ „Какво да посмея, душице, да не мислиш, че аз мога да се държа на
краката си? Чакай малко, нали ти казвам. Хей сега се връщам.“
Отидох до хладилника, налаях си руска
порция ракия, обърнах я наведнъж, после още една … Взе по малко да ми просветва
пред очите, връщам се на телефона и само си мисля „Тоя път ако ми затвори, това
беше, край …“ Но още когато вдигнах слушалката и вече я чувам от другата
страна, подсмърча си тихичко и чака … да я питаш какво чака, аз магьосник ли
съм тук, какво съм. „Слушай, викам, не знам какво ще правим оттук нататък,
казвай ти какво мислиш, ти поне опит имаш, знаеш дали може да се направи нещо.“
А тя продължава да подсмърча, ама вече с друг тон, някак изведнъж сякаш всичко
се промени – и вика „Ама ти наистина ли?“ „Какво наистина ли?“ „Наистина ли все
още искаш да си имаш работа с мен?“ „Абе не знам“, викам, „да ти кажа честно
вече нищо не знам, ни какво искам, ни какво не искам. Преди си мислех само, че
не искам да съм сам, сега вече и това не знам.“ А тя по едно време вика, едно
такова несигурно, тихо: „Абе то има един начин, но …“ „Какъв начин бе, човече“,
викам си, „не виждаш ли, че до ушите си се насадил, че и аз с тебе, да ме пита
някой защо още не ти затварям телефона“ Но нещо не ми дава сърце да я, да го
отрежа като краставица, знам какво е жив човек да те направи на парчета, не съм
и аз от вчера. „И какъв е начинът?“, питам. „Операция“, вика ми, той ли е, тя
ли е, вече съвсем започвам да се обърквам, а и ракията ми се качва в главата,
та започват да ми играят свирки отвътре. Изобщо – пълен цирк. „Аха“, викам,
„операция. И защо тогава съм ти притрябвал аз?“ „Защото те искам бе, човече“,
отговаря ми тя. „Просто те искам, толкова ли не можеш да го разбереш?“ „Чакай
бе, джанъм, това пък вече съвсем не го разбирам. Толкова ли не можеше да си
направиш операцията и без мен, а след това да ми се обадиш пак, да ми спестиш
тая чаша? Как сега да те приема, как да те обичам като не знам какво си
всъщност, мъж ли, жена ли? А? Защо трябваше да ми казваш всичко това?“ „Защото
те обичам“, вика ми оная, та чак ушите ми писват. „Просто защото те обичам,
диване такова. Как да те обичам когато те лъжа, а?“
Бре, жега. Усетих аз, че започват пак да
ми се подмокрят очите, от годините ще е това, едно време по-корав бях, ама от
много самотия нещо започвам да омеквам, отслабва ми ангелът. И като си я
представих само такава чаровна, такава прелестна, каквато бях я запомнил,
изведнъж нещо ми прегоря отвътре, бушон ли беше, какво беше не знам, но по едно
време се чувам, че й казвам: „Добре, и аз те обичам, да става каквото ще.
Казвай сега какво точно трябва да правим.“
Тъй. Останалото, както се казва, е част от медицинските архиви. Една година по-късно се оженихме, моята Ева беше най-прелестната булка, която съм виждал някога и – да не чува дявола – се оказа и най-добрата майка за моите двечки, нищо че си имат истинска. Та си живеем оттогава насам, стана вече пет години, като две гургуличета, гукаме си нежно и си се любим сякаш сме по на двайсет, даже и тумбакът вече не ми пречи. Иди речи, че на тоя свят имало нещо ясно. Който мисли нещо такова, той още много има да види, това е всичко, което мога да кажа.
Хайде, със здраве! Ева ме чака.
