Видрица

Др. Председател,

Нашето епистоларно общуване идва към своя край. Скоро ще почна да на­бирам „Изыди, Сатана!“, а значи и потокът от моите писма до Вас ще седне. В днешния меркантилен век кой седи и дращи залудо? Стига. Слагам и аз то­чка. – Толкоз години да Ви пиша, стотици страници да Ви нажуля, а Вий с едно редче да не отговорите, едно „Мерси за вниманието“ да не кажете. Вас от Грасдорф така ли са Ви учили майките? – Че вземете съдорфника си Пенча – какъв изискан човек беше, възпитан, учтив. Ами че Вий като сте се учил, в гимназиите етика се преподаваше. А според етиката на Аристотеля и Платона, като вървиш по улицата и някой ти свали шапка, и ти трябва да свалиш. „Ама оня някой бил циганин, „ Той може и да е циганин – ти ако се смяташ за духовен аристократ и уважаващ себе си човек, ще свалиш шапка, няма да се правиш на гъз, както ми се правят тука саксите, франките и германите. Виж оня ако е някой цар, известно лайно и говедо – тогава може и да не свалиш шапка, само тогава. Спомняте си го оня шантав глухчо, бонския композитор. Отишли те на прием при царицата (все й забравям името, а и кой ли го помни) с Гьоте-Лекето. Минава царицата, а те с Лекето и с раз­ни други особи, поканени на празника, стоят наредени в една редица. Зада­ла се не задала царицата, Лекето като почнало едни поклони, едни реверан­си, усмихнато, млеещо, подобострастно. А глухчото стои изправен без да склони даже лекичко врат и после пише в едно от писмата си: „Die Königin nickte die Erste.“ Вие ще кажете: „Тука Бетовен малко издребнява, почва с царица да се сравнява, демек: ти си царица, ама аз съм Бетовен, ти пър­ва ще се поклониш.“ Бе той, др. Председател, не с царицата, той с Лекето се сравнява, царицата само за референчна точка му служи, ама май прав сте, че издребнява – че с Лекета кой ще иде да се сравнява? – А ако са те по­канили на кьор софра и ти, господинчо, си приел поканата, и преди софрата няколко часа не си слагал залък в устата, в очакване да слагаш там кълки от печени пуйки, то ще се поклониш, и ще се поклониш пръв, още повече че царицата е дама. А на Вас, др. Председател, Стефан Маринов десет години шапка сваля, писма пише, телеграми от село Баня, Карловско, праща, от Брюк­сел илюстровани картички за 10 франка с чучуркащи момчурляци, но Вие – не­възмутим, хладен и непристъпен – крачите по София, опънал шия, досущ като Хискар-жирафа по Елисейските поляни. А Исус, юродивия, ходеше и краката миеше – на бедните, на недъгавите, на отвергнатите... Е-е-ех, др. Пред­седател, 20 века минаха, а още колко по-назад стоим – от тъга и от мъка иде ти да вземеш един пищов и да се застреляш...

А защо става така? Защо след като толкоз хиляди години стоим покръстени, фарисейщината по света си е все същата, както и по времето на Исуса? – Защото, др. Председател, човек се кръщава или го кръщават външно, формално, а вътрешно не се кръщава. Може ли един човек християнин, като гледа папските мерзости и мърсотии, да не се изправи и да не каже: „Абе, папо, абе гадино нйедна, я къш бе – че не виждаш ли в Евангелието що пише! Защо го повтаряш от сутрин до вечер като от сутрин до вечер плюеш по него! Засрами се, бе, папо. Свали доспехите, напусни двореца – надени сандалите и се качи на магарето!“ Казват, казал някакви подобни думи някакъв прост свещенник от Абруците на папа Пий XII. А папата отвърнал: „Исус Христос да си шетка гол и бос, а папа ви Пий ще си папка и пий.“ И откомандировал въпросния свещенник[1] в някакъв забутан манастир, където можел да изнася проповедите си само пред манастирските кози. А седемнадесетте ватикански кардинали подели хором известния тропар: „От папската мъдрост, дядо Боже, по-дълбока да има не може.“ И макар да не са папи, седнали па изпапкали и изпили на папското папкопиене 17 пъти и отгоре. Вий пък, др. Председател, да не вземете сега да кажете: „Той, Стефан, за папа говори, а си има на ума я директор на Научна Академия (чакайте, бе, колко членен ми беше президиума?), я председател на Народна Република.“ Възгеч, бе др. Председател, стига вече с тия алегории, с басни и иносказателства. Няма ли най-сетне да почнем да назоваваме всяко говедо с неговото си име. Пред­ставете си, че чичо на село почне да вика на Белчо Сивушка, а на Сивушка Белчо – ще се обърка добитъка, едното ще тръгне на ляво другото на дясно. Я Пий Дванадесети как напреки си го е казал: „Исус, завалийката, да си шетка гол и бос, а папа ви Пий ще си папка и пий.“ Няма увъртане, няма осукване, няма библейски двусмислици. Нали съм тука в царството на папата – папата ката ден по телевизията го показват, бетер батюшка Йосиф го суперстарят, та той ми се надява на перото[2]. Толкоз години толкова хора писаха и се възмущаваха: „Как може черквата всичките тия гадости и мърсотии да върши, след като черно на бяло, от ясно по-ясно ни е завещал Христос, как да живеем, как да се отнасяме едни към други, към жените си, към приятелите си, към враговете си, към какво да се стремим и от какво да бягаме.“ Но гадостите и мърсотиите продължават да се плодят и умножа­ват под черковните сводове, а протестиращите и възмущаващите се като дя­волски агенти ги картотекират. – От смях човек направо ще се задави, др. Председател. А като си помисля, че това „Изыди, Сатана!“ ще го горят в България, че четците и разпространителите му ще ги развеждат според разни членове кого към затвор, кого към лудница – от смях и удар може да получа. Как ни се случи, др. Председател, в такъв щурав свят да живеем! Оставете ги папите, кардиналите, председателите на буржуазни и народни републики, жискаровите копелдачета и андроповските ченгета, ами Вий, др. Председа­тел, как може Вий, човек сериозен, от Грасдорф, на това хоро да сте се хванали и ведно с цялата тая измет да се друсате? Знам, ще кажете: „Е, Стефане, зеленичък си ти. На тоя свят условности има. Мислиш, че не са ми ясни мен папите и председателите на не-народните и народни републики, ама то така не може – джаста-праста.“ Може, др. Председател, защо да не Може. Джастосах и прастосах аз условностите и, както виждате, шеткам си по света, попапквам си, попипквам си, наука си правя – утре викингите нобеловата награда на тарелочке с голубой каемочкой ще ми я поднасят. -Защо да не може. Защо все това: „Не съм аз дето света ще оправя.“ А библията какво казва: „Ако не аз, то кой, и ако не сега, то кога.“ – Ти, само ти, братко Председатели), си човека, който ще оправи света. Само ти -никой друг. Ти си, който знаеш точно Светото Писание. Ти знаеш точно ко­гато му изневеряваш. Ти нямаш нужда от контролни органи, от проверовъчни комисии. Ти си и изпълнителя и контрольора и съдника. Виждаш го много до­бре дявола, като ти се завре в душичката. И сила имаш, как да нямаш сила, да го хванеш за рогата и да го изхвърлиш. Я какъв мъж-левент си. Защо ти потреперва ръката, защо я отпущаш, какво те плаши, братко Председатели? – Ведь перед нами осталась одна лишь смерть.

Впрочем стига реторика. Нажулихме доста авторски коли, а всяка кола колко ли лири ще ми струва, и колко ли ще ми тежи, до като я пренеса в Българско и накрая всяка кола с колко ли кола по гърба ще я изкупвам. Ама пуста гърбина – жадна, все повече и повече й се иска. Хонорар, др. Председател, всичко ламти за хонорар, за голям, за як хонорар. И тая пус­та моя гърбина, и тя за хонорар зинала – малко й беше досегашния. Ами я, дайте тогава накрая да си изпеем баладката „Хонорар, хонорар“ дето я бях съчинявал някога преди години, когато служех хрисимо в подопечното Ви бо­гоугодно заведение. (За сведение: пее се по мелодията „Катинар“ на куплетиста Миленков, дето обикаляше с китарата си софийските кръчми преди вой­ната.) И тъй, др. Председател, Вий ще държите втория глас, аз ще колоратуря:

Хонорар, хонорар,
дайте хонорар,
и за млад и за стар
трябва хонорар.
Ако искаш да ядеш,
трябва да крадеш -
аз от теб, ти от мен
ще крадем без свен,
че с заплата, я кажи,
днеска кой блажи,
и с мадама в ресторант
кой се пише франт.
В каса бърка касиер,
дама под жартер,
всеки сталинистик бивш
в пенсийка-бакшиш.
Командир в командировка
прави сделка ловка,
всяко нещо, скъпо, родно,
носи где угодно,
та по пладне и след пладне,
де където падне,
тука марка, там стотарка
ловко да открадне.
Склададжия стар и млад
бърка в своя склад,
че Темида със везната
сляпа е горката,
от паланки и селца
грабят неуморно
отговорните лица
най-безотговорно.
Царят бърка във хазна
със ръка една,
и понеже си и прос
с друга в своя нос. -
Кой от тук, кой от там
смело и без срам,
глав и пом, зав и зам
всеки прави „ам“.
А пък българский учен,
дето е роден
с честно праведно сърце
и с леви две ръце,
с тях, кажи ми, от къде
може да краде,
а и той кат всеки друг
мрази праз и лук,
и затуй с перо в ръката,
с нос във книга чужда,
пише, миже и печата
с нужда и без нужда,
зер тревица не пасе
родний Галилей
и с перце ще окраде
Хегел и Релей.
Хонорар, хонорар
трябва хонорар,
и Берон за хонорар
писал е буквар -
по шосета и пътеки
муфта търси всеки,
тъй жените стават леки
и креслата меки.
А за бъбреща уста
трябва катинар,
че нали за туй властта
има си стражар.
Катинар, катинар
вместо хонорар -
и за млад и за стар
трябва ка-ти-нар.

Изпяхме си песенчицата. Хайде да сложим точка. А туй за дяволите, де­то Ви го разправях, др. Председател – Вий пък да не взехте да повярвате. Има си хас! – Че как можахте, бе др. Председател, а уж материалистическо­то верую изповядваме. – Няма никакви дяволи, др. Председател, няма адове и божествени съдилища – има само туй дето го виждате наоколо си. Хапнете си, ебнете си – това ще Ви остане. Че какво друго? Какво друго освен хапванката и ебванката остава? – Е, там, ако може, злини на ближния да не правим, да гледаме по възможност да не правим. Ама той и ближния понякога е едно говедо, то пък съвсем зло да не му направиш, и то не може.

А сега да пийнем по едно вино на прощаване. С моя граф сто и седемде­сет бутилки с един пиемонтски кехлибар сме наляли – такова вино и в из­бата на евксиноградското палацо не можете намери. Я дайте, дайте да на­пълним чашките. Ето на Вас, ето на мен, я и една на графа, че той като чува от градината, че се дрънкат чаши, заряза маркуча и поливането и слу­шам го тупурка по стълбите. Ха сега на здраве. И благодарим за компани­ята... Пък нещо ако имаше – ще прощавате.

Стефан Маринов,

бивш Ваш служител и все още не разкаял се волнодумец

Стефан Маринов (1931–1997) е български физик, писател – и не малък чудак – чийто „роман в заявления“ Изыди, Сатана!, издаден през 1981/82 от автора в Австрия, днес бива разглеждан от познавачите като върхово постижение на модерната сатира.