|
Стефан Маринов
|
До полк. Ангел Гогов |
18.
IX. 1982
Драги Гогов,
Година мина, откак не съм ти писал. Ще прощаваш – трябваше КЛАСИКЪЛ ФИЗИКС да напечатам, конгреса в Генуа да правя – минута свободно време не оставаше.
Да ти разкажа първо, Гогов, с няколко думи как съм се наредил тука в Градце-граде. Намерих един Бруно, който държи конюшна. Рина му на конете, зобец им давам, сенце – Бруно ми дава покрив, обяда и млякото, за закуска. Справям му също и бостана, а там я домат, я краставичка, я тикве винаги ще се намери. А като ида в Грац на Франц-Йозеф-плац на пазаря, българските градинари винаги ще ми напълнят торбата, та има и за мен и за Бруновото семейство и за приятелите. Орехите, лешниците и кестените (за ябълките да не говорим) са в извънмаргинално изобилие, така че според теорията на Бьом-Баверк ценността им е нула, като на въздуха, без който секунда не можеш, а за цял живот макар че толкова хиляди кубо-метри изгълташ – лев не плащаш. Въпреки това аз си ги ценя много костеливите телца и щом почне корема да ме гъделичка, чукна си няколко и съм си весел.
Бруно ме води като „щалкнехт“. Викам му: „Бруно, а като „оберщалкнехт“ не можеш ли да ме водиш?“ „Може, вика, защо да не може.“ Така че титлата ми порасна и много се възгордях. Титлата, Гогов, много значи. В България такива дето моята работа вършат (ако намерят подобни балами) ги водят „коняр“, „ратай“ „оборен слуга“ (оборен теоретически и практически). – Долни думи, Гогов. А немеца като ти закачи едно „оберщалкнехт“ от полковник по-солидно звучи, или от италианското „ретторе маньифико“.
За чистия въздух, за тишината, за спокойствието – да не ти разправям. Чудя ти се аз на тебе – що си оставил ти божия рай в твоя бащин Кюстендилски край и си отишъл в престолния град да тормозиш софиянци и да се мъчиш с френската транскрипция на хорските имена. Какъв оберщалкнехт става от тебе, Гогов, – за чудо и приказ. И занаята, сигурен съм, къде-къде по-добре от мен ще го владееш. Аз съм гражданче – конете като дете повече на картинка съм ги гледал. И защо трябваше да си разменяме, Гогов, местата – не разбирам. Защо като луди побегнахте от туй село – и това не го разбирам. Добре че ние се връщаме в запуснатите ниви и порутените къщи (тая в която живея е от миналия век) да хвърлим храна на изпосталелите животинчета, че да спасим света от обзелото го безумие...
З. Х. 1982
Свърши се нелегалния период, Гогов. Пипнаха ме австрийските джандари за гушата. Дадоха ми ултиматум: Тъй като нямам редовни документи, до седмина да напусна страната или ще ме екстрадират със сила. Аз им казах: „Добре, ама в майка-България.“ Бац, облещиха се, синковците. И сега не знаят какво да правят – поставих ги направо в матово положение. Мина и седмица, и две – тия са се спотаили и се чудят какво да правят. Ще екстрадират! – я да ви видим къде – на Луната, ама за Луната пътните са малко скъпички.
Въобще, Гогов, гледам, не ставам на никого за компания. При когото и да ида, всеки стол предлага и сяда да ме изслуша. Но още завършил, не завършил и реже: „Абе, я си таковай …“ Едни мои приятели-италианци ми казаха: „Иди при анархистите. Ти си човек само за тях. И на тях нищо не им уйдисва.“
Добре, отидох им в клуба. Сказчикът беше Луиджи Грасо, дето на процеса на четиринадесетте в Генуа заедно с Фенци[1] наскоро го бяха освободили по липса на обвинителни факти[2]. Говори ни Грасо за златото на цифром и словом шест души (двама професора по физика, една двойка дето се държаха цялото време за ръцете и някакъв субект с неопределена външност и вътрешност. „Злото, каза Грасо, идва от златóто. Няма ли го златото, ще изчезне и злото. Затуй, вика, ние анархистите като вземем властта и унищожим всякаква власт в Италия, и цялото злато ще унищожим.“ Стана малка дискусия: как. – Да го запалиш да изгори – не може, да го закопаеш в земята да изгние – пак не може. Остана като най-ефикасно да го хвърлят в Тихия Океан на дълбочина 9, 000 метра. Но тогава субектът с неопределена външност и вътрешност зададе въпроса: „Добре, ще го унищожим в Италия, но ще остане в швейцарските банки.“ Тука Грасо отговори, че ще бъдат прехвърлени бойни групи в Швейцария, които да секвестират цялото тамкашно злато и после да ходят да го хвърлят на 9, 000 метра дълбочина[3]. Слушах ги как мъдруват, па рекох да си кажа и аз думата: „Компаньо, викам, къде ще ходите в Швейцария злато да секвестирате. Бе вий щури ли сте. Швейцарците с машин-геверите ще ви направят на решето още преди да успеете да си подадете носа от пограничния стълб.“ Погледна ме Грасо малко изпод вежди и попита: „А ти кой си?“ „Аз, викам, съм българче.“ „А какво правиш в Италия?“ „Гледам ако мога да секвестирам нещо златно – било монета, обица, било фалшификат, ама не ми се удава.“ „Бе, я си таковай …“ и Грасо продължи да умува над въпроса по секвестирането на швейцарското злато, върху което и Хитлер, макар да беше толкова щурав, и той не посмя ръка да тури, че Вилхилм-Теловците и неговите орди щяха да нашарят с машин-геверите[4].
Слушайки го този Грасо (иначе много мил и симпатичен момък), спомних си оная приказка, дето питали един шоп да каже има ли разлика между лъжец и идеолог. „Па има, отговорил шопа, како да нема: он лажецо, гяволо, знае дека лаже, идиотолого сам си верува, хаирсъзино.“
Ами ти бре, брате Гогов, кажи ти като лъжеш, вярваш ли си? Кажи в коя категория да те сложим. Ти ще кажеш: „Аз не съм идеолог – аз пердаша.“ Пердашиш – пердашиш, ясно, а стихчета не пописваш ли? – Значи идеологстваш. То едното с другото не върви – всеки го знае. Мирчо Спасов, ако че беше такъв дръвник, сам ти казал веднъж (както ти ми каза): „А6е, Гогов, от кога и ние, джандарите, почнахме хекзаметри да пишем.“ Ама ти – нà – не слушаш началника си, като те учи на ум и разум – хвърлиш бича и палката, измиеш си ръцете от кръвта на пребития, па сядаш пред бял лист хартия и почваш рими да търсиш. Запламтяваш и ти като всички български поети[5]. – Затова, Гогов, и такива пропуски допускаш в паспортните дела.
С много узы ни оплитат тия пусти музи. Мъчиш се с поетите от другите епохи да се сравняваш, а ти трябва по полицаите да се равняваш. Къде си тръгнал Пушкина да гониш. Остави го ти тоя шантав граф – той освен Екатерина Велика да наклеца, за друго за какво е мислел? Сравнявай се ти с Гешев. Ето ти тебе образец и пример за подражание. А каква ти е приликата: само тази, че имената ви почват на буква „Г“. Ами то и говното тогава ще се обади: „И аз почвам на буква ге.“ Къде беше Гешев, Гогов, къде си ти. Гешев държеше партията в ръчичките си – с централните й комитети, с бойните й групи, с военната й организация (чети спомените на кака Цола), а ти един алтав дисидент, дето няма пет пари да си купи каиш да си препаше гащите, не можа да сгащиш, ами да вземеш, с кой акъл, бе Гогов, да го упущиш да щръклее по цяла Европа. Сега скимти същия алтав дисидент, иска пак да ти се напъха в ръчичките (чети, Гогов стр. сто осемдесет и шеста от настоящето Евангелие), а ти въртиш гегата и го пъдиш: „Къш да те няма, не те искаме.“ Представи си ти за миг, че Трайчо Костов отишъл при Гешев и му се плези: „Аде бе, Гешев, а вкарай ме в затвор, ако си ербап.“ А Гешев да се прави на три и половина, уж че не го забелязва. Ей, туй чудо, Гогов, не бяхме доживяли – до къде се изроди пролетарската диктатура, а хората още, като в братска Полша, й се плашат. Нормалното, Гогов, е полицая да пази волнодумеца да не излезе от затвора, а ти точно обратното: пазиш волнодумеца да не се напъха в затвора. Така е Гогов, когато почнат джандарите стихове да пописват[6]. Платон преди толкова века за какво мечта: поетите да управляват държавата. Да ми дойде сега тоя Платон и да види какво става държавниците (Мао) и полицаите (Гогов) като почнат хекзаметри да дращят. И толкова века, Гогов, главата на Платона я минават за гениална. Солженицин твърди, че корените на днешната каша трябва де се търсят в масалите на Бокачо и при голите мадами на Рубенса, а не вижда, горкия, че те се крият още в платоновите недомислици...
[1]
Фенци след това го пипнаха в една кола с Морети (la primula rossa и capo storico
delle BR) с пищов в джоба. А братът на Фенци, Лоренцо, е
библиотекар във Физическия Институт на Генуезкия университет, златен човек,
сладък, мил – пръв мой приятел.
Искам да ти кажа, Гогов, две думи за Червените Бригади, понеже кръстосах пътища
с много хора, които са живели дълго с тях, а и много статии по вестниците и
списанията прочетох. Разказват всякакви работи за бригадистите. И ще разказват.
Но колкото повече умуват, струва ми се по-далече отиват от реалността. В
огромната си маса бригадистите са честни и свестни хора. Защо се хващат за
пищовите? – На едни им е интересно да правят нещо по-бамбашка, други викат –
това е най-късия път да станем нещо, трети търсят в страховете и напрежението
отдушник – от сивотата, от самотата, от безпаричието, четвърти вярват, че само
този е единственият възможен път да се сложи ред в света, и т. н. Компанията е същата както е била в Русия преди 17-та,
както е била у нас преди 44-та, както е сега по Южна Америка. Моят граф това
казва: „Le Brigate Rosse sono la conscienza d’Italia.“ Казах тия думи на моя Фенци преди да пипнат брат му. Той промърмори: „Ma una conszienza sporca.“ Когато прибраха брат му, повече тоя въпрос не зачеквах, неловко беше. Не
е мръсна тая съвест, Гогов, не е мръсна, макар че в края на краищата само до мръсотии
води. Аз при бригадисти, Гогов, знаещ, не ходя. Ристосчо нали е казал: Като те
шляпнат по лявата буза, обръщай дясната, като те опердашат и по нея – подлагай
гъза. Изпълнявам си му заветите и си ми е добре. „Ама тъй, викат, нищо не
постигаш. За смях ставаш на кокошките да си подлагаш гъза да те ритат от ляво и
от дясно.“ Абе, да ставам – мен нали котенцата ми е пулита. А който мисли
света да оправя, той не на кокошките, на врабците за смях става. На тоз свят
има само едно нещо за оправяне – собствената душа. Тя като се оправи,
погледнеш – и целия свят ти се струва оправен. Твоята душа не е ли в ред,
наоколо ти ако ще всичко по мед и масло да тече – черно ти е. И на наш Милча му
разправям тия работи. Уж се съгласява, а, знам, не се съгласява – патлака му е все
на кръста препасан.
[2] След тяхното оправдаване ил дженерале делла Киеза това беше казал: „Аз ги ловя и с вързани крачка й ги поднасям, а италианската юстиция отново ги пуска на свобода, за да не мога да си поема сулука и да трябва пак да ги гоня.“
[3] Брей, помислих си, и зетя в София ще изпищи.
[4] Владимир Ильич так говорил на собрании левьх социалистов в Швейцарии в 1916 г.: „Когда мы, русские левые социалиста, возьмем власть, из золота будем делать одни унитазы.“ Тогда кто-то из швейцарских левьк поднял сразу руку: „Ерго, вся продукция унитазов будущей социалистической России будет закуплена Швейцарией.“ Это не анекдот, Гогов. Это сущая правда. Неужели Владимир Ильич был такой же скицой как и Грассо? А ведь, как хорошо было бы жить без золота. И Христос бил против злата.
[5] Спомням си в Париж един българист от Екол де ланг-з-о това разправяше: „Какво става във вашата репюблик попюлер? Там поетите не живеят – те всичките горят: половината от полова любов, половината от ненавист и свещен гняв срещу класовия враг. Недай си боже, някой както се е разгорял, да пръдне – току виж станала експлозия, та избухнал.“ Затуй, Гогов, уместно е, мисля, да седнете с Мирчо Спасов и отговорниците от КАТ по пожарната част и да включите такава точка в правилника: „С цел за предотвратяване на евентуални пожари и експлозии по време на работа (стихоплетене), на българските поети се забранява да консумират боб в предработни дни.“
[6] Мирчо Спасов пишман стана, че не ти постави ребром въпроса: или палката или писалката. И ако вземеш нещо да увърташ, да те уволни от заведението, ама и нему, както тук подочуваме, духнали под опашката, че нещо много напряко тръгнал по капиталистическия път.
